№260010
гр.
Силистра, 31.08.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Силистренският окръжен
съд, в открито заседание на пети август две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Неделчев
ЧЛЕНОВЕ: 1. Кремена Краева
2. Огнян Маладжиков
като
разгледа докладваното от младши съдия Маладжиков в.гр.д.№ 246 по описа за 2020
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 117 от 13.04.2020 г. по гр.д.№ 97/2019 г. на Районен съд –
Тутракан е признато за установено по отношение на ответника Кооперация
„Земеделска кооперация „Дунав” с ЕИК *********, че съществува вземането на
ищцата С.Г.Ц. предмет на Заповед № 854/28.12.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 623/2018 г. на ТнРС, с която
на ответника е разпоредено да заплати на ищцата стойността на арендните
плащания (главница), дължими по Договор за аренда от 19.07.2016 г., вписан в СВ
- гр. Тутракан под вх.рег.№ 2193/26.07.2016 г. и Договор за аренда от
19.07.2016 г., вписан в СВ - гр. Тутракан под вх.рег.№ 2194/26.07.2016 г., общ. Тутракан, за стопанската 2016/2017 г., в
размер на 1778,05 лв.; както и законната лихва
върху главницата от 28.12.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.
Отхвърлен е като неоснователен искът за установяване на вземането за заплащане
на арендните плащания за разликата над уважения размер до претендирания такъв
от 8648,58 лв. Ответната кооперация е осъдена да плати на ищцата мораторна
лихва върху главницата за периода 01.05.2018 г. – 28.12.2018 г. (вкл.), възлизаща на 119,53 лв.
Отхвърлен е като неоснователен искът за присъждане на мораторна лихва за
разликата над уважения размер до претендирания такъв от 716,34 лв.
За да постанови обжалвания акт, Тутраканският районен съд е приел, че:
исковата претенция е за стопанската 2016/2017 г.; дължимата рента е по 25 лева
на декар, тъй като този размер е посочен в представените договори; а от общо
дължимите 4907,53 лева (за 196,301 дка х 25 лв/дка), ответната кооперация е
платила 3129,48 лева – факт, който освен доказателствено установен, се признава
от ищцата и е съобразен в претенцията ѝ.
Срещу решението са постъпили въззивни жалби от двете страни.
Оплакванията на ищцата са, че първоинстанционният съд се е произнесъл
„свръх петитум“, тъй като по свой почин, без надлежно искане, е определил
арендната цена по приетите договори. При излагане на съображения за цената на
иска, районният съд е следвало да съобрази не записаното в договора, че рентата
е 25 лева/дка, а взетите решения на управителния съвет на ЗК „Дунав“, че
рентата за стопанската 2016/2017 г. ще се изплаща по 70 лева/дка.
Допълнителните споразумения към арендните договори са нищожни и съдът не е
следвало да прилага чл. 293, ал. 2 и 6 от ТЗ във вр. с чл 26, ал. 2, предл. 3
от ЗЗД, след като ответникът е оспорил с отговора на исковата молба формата им.
Отделно от това жалбоподателят отбелязва, че описаната в анексите цена от 25
лева/дка е само за приравняване на условията към тези от арендния договор, за
да няма разминаване с него, но съдебната практика (без да цитира такава) е
категорична и последователна, че посочената в арендните договори цена е
минимална, а не фиксирана. Крайната цена се определя от общото събрание на
кооперацията и тя е еднаква за всички. Жалбоподателката настоява, че ответникът
не е оспорвал цената, дължима за декар площ. Моли за отмяна на решението в
отхвърлителните му части, като вместо това иска от окръжния съд да постанови
решение, с което да уважи исковете изцяло, така както са предявени. Претендира
разноски.
В отговора си ответникът оспорва въззивната жалба на ищцата, счита я за
неоснователна. Твърди, че за стопанската 2016/2017 г. управителният съвет на
кооперацията е взел решение за изплащане първоначално по 50 лева, а после по
още 20 лева, или общо 70 лева на декар, каквато сума ищцата е получила за
всичките 196,28 декара.
Оплакванията на ответника в собствената му въззивна жалба са, че
обжалваното решение в установителната и осъдителната му част е неправилно,
необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
По-конкретно: от петитума на исковата молба не става ясно за коя стопанска
година е претенцията, за да се обсъжда основателна ли е тя, или не. Този въпрос
е повдигнат с възражение още с отговора на исковата молба, но съдът изобщо не
го е обсъдил. Настоява, че първата стопанска година за процесните договори е
2015/2016 г., защото към датата на подписването му 19.07.2016 г. именно тази
стопанска година не е изтекла. Не са съобразени многото стопански години, които
са минали от 2016 г., когато са сключени арендните договори, като за някои от
тях е бил налице спор, решен с влязло в сила решение по гр.д.№ 1444/2016 г. на
СсРС. Към момента на постановяване на сега обжалвания съдебен акт ответникът
твърди, че не е имал непогасено задължение към ищцата. Конкретно за стопанската
2016/2017 г. тя е получила рента в размер на 13741,07 лева, на две плащания:
9815,05 лева на 21.12.2017 г. и 3926,02 лева на 02.07.2018 г., като размерът е
съобразен с арендованата площ от 196,28 дка и определената цена от 70
лева/декар. За тези плащания жалбоподателят представя доказателства, за които
твърди, че вече са приети по делото, но районният съд не се е задълбочил
достатъчно над тях. С Определение № 329/14.07.2020 г. по делото съдът отхвърли
искането за допускане на тези доказателства. От въззивния съд се иска да отмени
обжалваното решение в установителната и осъдителната му част и да отхвърли
изцяло исковата молба.
Срещу въззивната жалба на ответника е постъпил отговор от ищцата, с който
се оспорва основателността ѝ.
Въз основа на доказателствата и твърденията на страните въззивният съд
установява от фактическа и правна страна следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно в
отхвърлителната му част, а въззивната жалба на ищцата е основателна.
Неоснователно е оплакването на ответника за нередовност на исковата
молба, породена от неяснота за коя стопанска година е спорът. Неоснователно
също така е възражението му, че за стопанската 2016/2017 г. са изплатени всички
дължими суми на ищцата.
Между страните по делото съществуват арендни правоотношения още от
26.07.2011 г. по два договора за аренда с № 590 и № 590а (л. 24-25 от т.д.№
116/2016 на СсОС). Техен предмет са същите земеделски земи, включени в предмета
на настоящото дело. За неплатени суми по тези договори е воден спор, приключил
с влязлото в сила Решение № 177/17.07.2017 г. по гр.д.№ 1444/2016 г. на СсРС.
Диспозитивът на това решение обхваща претенцията на ищцата за петте стопански
години от 2011/2012 до 2015/2016 г. Въззивният съд приема, че бидейки сключени
на 26.07.2011 г. за 5 стопански години и съобразявайки § 2, т. 3 от ДР към
Закона за арендата в земеделието, първата стопанска година, попадаща в обхвата
на тези договори е 2011/2012 г, а последната е 2015/2016 г. Следователно
предметът на тези два договора и постановеното решение по гр.д.№ 1444/2016 г.
опровергават довода на ответника, че последващите договори, сключени на
19.07.2016 г., които са предмет на настоящото дело (л.9 и 11 от гр.д.97/2019 на
ТнРС), обхващат арендоването на процесните земи с начало стопанската 2015/2016
г.
Фактът, че последните договори са сключени на 19.07.2016 г., преди да е
изтекла стопанската 2015/2016 г., намира законово обяснение в чл. 18, ал. 2 от
ЗАЗ, който гласи, че предложението за продължаване на договора следва да се отправи
най-късно до изтичане на деветия месец на стопанската година, предхождаща
прекратяването на договора за аренда. Деветият месец по предходните договори с
№ 590 и № 590а изтича в края на юни 2016 г. и дотогава е трябвало да се направи
предложение за продължаването им. Логично е да се предположи, макар да няма
доказателства за това, че тази разпоредба е спазена, щом 19 дни след крайния
срок за предложения страните са сключили нови арендни договори за същите земи.
Няма как обаче, ако последната стопанска година по предходните договори е
2015/2016 г., то първата стопанска година по последващите договори да е същата
2015/2016 г., защото последните биха били с невъзможен предмет. Ответникът
обаче не поддържа нищожност на договора, а отделно от това – такова възражение
би било неоснователено, защото няма съвпадане на стопанските години, за които
се отнасят предшестващите и последващите договори за аренда на процесните земи.
На следващо място следва да се отбележи, че петитумът на исковата молба
не страда от липсата на конкретизация по предмета на вземането. Това е така,
защото и в уводната част на сезиращия документ, и в самото искане се прави
препратка към издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 623/2018 г. на ТнРС,
а предмет на установителния иск по реда на чл. 422 от ГПК, респективно и на
конкретното дело, е вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение,
срещу която длъжникът е подал възражение в срок. Заповедта за изпълнение
възпроизвежда буквално заявеното основание на вземането и то е за арендна
вноска за стопанската 2016 г. по договори сключени на 19.07.2016 г., вписани с
вх.рег.№ 2193 и № 2194 от 26.07.2016 г. в СВ при РС Тутракан, и анекси към тях
от 26.04.2018 г. При наличието на § 2, т. 3 от ДР към Закона за арендата в
земеделието няма място за съмнение, че се касае за стопанската година,
започваща на първи октомври 2016 г., и приключваща на първи октомври 2017 г.
Въпреки това, за да се избегне всякакво съмнение, първоинстанционният съд
предвидливо е посочил в проекта си за доклад по делото с Определение №
41/10.06.2019 г., че спорът касае стопанската 2016/2017 г. и във връзка с нея е
задължил ответника да представи всички решения на органите на кооперацията, с
които е определен размерът на арендните възнаграждения, които ще бъдат изплатени
за стопанската 2016/2017 г. Срещу проекта за доклад в частта, касаеща
процесната година, не е направено възражение и същият е приет от съда, а
указанията са изпълнени от ответника точно, с което всякакви доводи за неяснота
по отношение на стопанската година, за която е заведено делото, са лишени от
основание.
Недоказано остава твърдението на ответника, че е платил всичко дължимо на
ищцата за стопанската 2016/2017 година. Не са представени никакви
доказателства, извън двете платежни нареждания за общата сума от 3129,48 лева
(л. 48-49 от гр.д.97/2019 на ТнРС), за която е признато в исковата молба, че е
получена, и същата сума е съобразена с претенцията, като е приспадната от общо
дължимата рента.
Основателно е оплакването на ищцата, че при липса на спор относно
размерът на дължимата за декар рента, вписаните 25 лв/дка в договорите и
анексите към него не следва да се вземат предвид. Още с отговора на исковата
молба ответникът изрично отбелязва факта, че дължимата според договорите рента
е в по-нисък размер от това, което плащат съгласно решенията на Управителния
съвет на кооперацията, „каквато е била практиката през годините“. Доказано е по
делото, че по решение на УС рентата за стопанската 2016/2017 г. е по 70 лв/дка
и този факт не само че не се оспорва, а се изтъква във въззивната жалба на
ответника и в отговора му към въззивната жалба на ищцата. При липсата на спор
относно размера на рентното плащане за декар за съответната година, няма
значение какво пише във вписаните арендни договори и анекси към него, тъй като
съобразяването с тях ще противоречи на диспозитивното начало в гражданския
процес, а по делото не участват лица, за чиито интереси съдът да следи
служебно, нито са налице императивни правни норми, които да изискват служебна намеса
по този въпрос. Практиката, за която споменава процесуалният представител на
ответника, следва да се разбира като „обичай в практиката“ – субсидиарен
неписан източник на право, който не противоречи на писаното право. „Обичаите в
практиката не са задължителни правила за поведение, а повтарящи се фактически
действия, които участниците в частноправния живот съблюдават при сключването и изпълнението на правни
сделки. …защото отговарят на интересите им, а не поради необходимост. …Обичаите
в практиката имат правно значение при сключването и тълкуването на сделките,
при изпълнението на гражданскоправните задължения.“ – Павлова, М. (2002).
Гражданско право. Обща част. София: Софи-Р, с. 83. Съблюдавайки изложеното,
въззивният съд намира, че въпреки изрично уговорената рента от 25 лв/дка във
вписаните договори и забраната в чл. 12 от тях за изменението им без изричното
съгласие на страните, дължимата рента за стопанската 2016/2017 г. е по 70
лева на декар. Това е така, защото очевидно обичаят в практиката е управителният
съвет на кооперацията всяка година да коригира размера на рентата, съобразно
доходността от реколтата, и това решение се очаква от арендодателите, при все
че такава корекционна клауза в процесните договори липсва. Тази практика намира
своето икономическо обяснение във високата конкуренция между земеделските
кооперации за увеличаване на обработваните площи и стремежа да се задържат
арендодателите при тях. Щом решението на управителния съвет се взема когато
има яснота относно доходността на реколтата, а това означава, че изпълнението
на договора за съответната стопанска година трябва да е наченато или
приключило, значи взетото решение винаги има ретроактивно действие спрямо
договорената рента. Така е в случая с двете решения на УС на кооперацията: едното
е от 07.11.2017 г., а другото е от 11.01.2018 г. и касаят размера на рентата за
стопанската 2016/2017 г. (приключила на 01.10.2017 г.). Ето защо 25-те лева на
декар е минимумът, който ответникът дължи, но всеки по-висок размер, отнасящ се
за минал период, който управителния съвет на кооперацията е гласувал, я
обвързва да го приложи към вече сключените договори.
По отношение на площта, за която се дължи рентата няма спор между
страните, че е 196,301 дка, уточнена чрез двата анекса към процесните договори
като „чиста“ обработваема площ от общо арендованите 232,001 дка.
Вземането на ищцата от рента за стопанската 2016/2017 г. по
предоставените на ответника земеделски земи, описани в Договор за аренда от
19.07.2016 г., вписан в СВ - гр. Тутракан под вх. рег. № 2193/26.07.2016 г. и
Договор за аренда от 19.07.2016 г., вписан в СВ - гр. Тутракан под вх. рег. №
2194/26.07.2016 г., възлиза на 13741,07 лева (196,301 дка х 70 лв/дка). От тази
сума следва да се извади частичното плащане в размер на 3129,48 лева, като
дължимият неплатен остатък от вземането
е в размер на 10611,59 лева.
Установителният иск се явява изцяло основателен, тъй като е предявен за
размера от 8648,58 лева и за него по ч.гр.д.№ 623/2018 г. на ТнРС е издадена
Заповед № 854/28.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
Осъдителният иск за лихвата върху главницата от 8648,58 лева за периода
от 01.05.2018 г. до 28.12.2018 г. е основателен до размера от 581,42 лева,
изчислен чрез лихвения калкулатор на НАП в интернет, като за горницата до
изменения по реда на чл. 214 от ГПК размер от 716,34 лева е неоснователен.
Горният извод налага обжалваното решение да бъде: отменено в
отхвърлителната му част по установителния иск за главницата; частично да бъде
отменено в отхвърлителната част по осъдителния иск за лихвата; а в частта за
разноските следва да бъде отменено изцяло. Вместо това следва: да бъде уважен
установителният иск за главницата в отхвърлената от районния съд част; да бъде
уважен осъдителният иск за сумата от 461,89 лева, явяваща се разликата между
присъдените 119,53 лева и дължимите 581,42 лева; и да бъдат присъдени
разноските за двете инстанции съобразно уважената част от исковете. В
останалата част решението следва да се потвърди, тъй като е правилно и
законосъобразно, не само като краен резултат, но и като мотиви, към които на
основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща за необсъдените с настоящото
решение въпроси, по които се е произнесъл районният съд, но спрямо които не са
наведени оплаквания във въззивните жалби.
По разноските:
В заповедното производство ищцата е внесла държавна такса от 172,97 лева.
В производството пред първата инстанция е довнесела държавна такса от 172,97
лева за установителния иск и 50 лева за осъдителния. Увеличение на
установителния иск не е допуснато, респективно не е довнасяна твърдяната в
списъка по чл. 80 от ГПК държавна такса от 78,58 лева и същата не следва да се
включва в разноските. Адвокатският хонорар от 1029,09 лева е изчислен съгласно
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения върху
материален интерес от 9232,28 лева (главницата + първоначално предявения размер
на осъдителния иск за лихвата), като сумата от 791,61 лева е увеличена с 30%,
по обяснение на адвоката: защото се явява от друг град. За съда е без значение
защо размерът на уговореното и платено възнаграждение е такъв, стига да не е
прекомерен с оглед фактическата и правна сложност на делото и извършената
работа. Делото не се отличава като сложно, но видно от протоколите на
заседанията адвокатът е бил активен, явявал се е на заседанията и е изготвял
своевременно различни процесуални документи, поради което размерът на
възнаграждението му не е прекомерен нито за първата инстанция, нито за
въззивната, за която е договорил и получил 600 лева. Но 60-те лева, които
претендира за транспортни разходи по въззивното дело, не следва да се присъждат
на доверителката му, защото няма доказателства да е направила този разход.
Платена е такса за въззивното обжалване в размер на 165 лева. Или всичко:
2190,03 лева. Вземанията са уважени в размер на 9230 лева (8648,58 лева
главница и 581,42 лева лихва) от общо предявения интерес от 9364,92 лева
(8648,58 главница и 716,34 лихва). На ищцата следва да се присъдят 2158,48
лева.
Ответникът е направил разноски за адвокат в първата инстанция – 960 лева,
който размер не е прекомерен, както и за държавна такса за въззивното обжалване
– 60,56 лева, или общо 1020,56 лева. Съобразно отхвърлената част от исковите
претенции ответникът има право на 14,70 лева.
Водим от гореизложеното, Силистренският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 117 от 13.04.2020 г. по гр.д.№ 97/2019 г. на Районен съд
Тутракан В СЛЕДНИТЕ ЧАСТИ, с които:
-
е охвърлен като неоснователен искът за установяване на вземането за
заплащане на арендните плащания за сумата от 6870,53 лева, представляваща
разликата между уважения размер - 1 778,05 лв. и претендирания такъв - 8 648,58
лв.;
-
е отхвърлен като неоснователен искът за присъждане на мораторна лихва
за сумата от 461,89 лева, явяваща се разликата между присъдените 119,53 лева и
дължимите 581,42 лева;
-
страните са осъдени за разноски, като вместо това
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника Кооперация „Земеделска
кооперация „Дунав” с ЕИК *********, че съществува вземането на ищцата С.Г.Ц. предмет
на Заповед № 854/28.12.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 623/2018 г. на ТнРС, с която на ответника е
разпоредено да заплати на ищцата стойността на арендните плащания (главница),
дължими по Договор за аренда от 19.07.2016 г., вписан в СВ - гр. Тутракан под
вх.рег.№ 2193/26.07.2016 г. и Договор за аренда от 19.07.2016 г., вписан в СВ -
гр. Тутракан под вх.рег.№ 2194/26.07.2016 г.,
общ. Тутракан, за стопанската 2016/2017 г., в размер на 6870,53 лева (шест хиляди осемстотин и
седемдесет лева и петдесет и три стотинки), представляваща разликата между
признатите за установени с първоинстанционното решение 1778,05 лева и
претендираните 8648,58 лева; както и законната лихва върху тази част от главницата от 28.12.2018
г.;
ОСЪЖДА Кооперация „Земеделска кооперация „Дунав” с ЕИК ********* да плати
на С.Г.Ц. мораторна лихва върху
установената за дължима с настоящото решение главница от 6870,53 лева, за
периода 01.05.2018 г. - 28.12.2018 г. (вкл.), в размер на сумата от 461,89 лева (четиристотин шестесет и
един лева и осемдесет и девет стотинки), явяваща се разликата между
присъдената мораторна лихва от 119,53 лева (за установената с
първоинстанционното решение главница от 1778,05 лева) и общо дължимите 581,42
лева лихви (за цялата дължима главница от 8648,58 лева);
ОСЪЖДА Кооперация „Земеделска кооперация „Дунав” с ЕИК ********* да плати
на С.Г.Ц. сумата от 2158,48 лева (две
хиляди сто петдесет и осем лева и четиридесет и осем стотинки) за разноски
по ч.гр.д.№ 623/2018 г. на ТнРС, гр.д.№ 97/2019 г. на ТнРС и в.гр.д.№ 246/2020
г. на СсОС;
ОСЪЖДА С.Г.Ц. да плати на Кооперация „Земеделска кооперация „Дунав” с ЕИК
********* сумата от 14,70 лева
(четиринадесет лева и седемдесет стотинки) за разноски по гр.д.№ 97/2019 г.
на ТнРС и в.гр.д.№ 246/2020 г. на СсОС; и
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционното решение в останалата му част.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВКС при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
На основание чл. 236, ал.3, предл. ІІ ГПК решението на Силистренския
окръжен съд се предава с подписите на двама от съдиите от състава, който го
постановява. Председателят на състава съдия Пламен Неделчев е в отпуск от
31.08.2020 до 09.09.2020 г. След завръщането на съдия Неделчев от отпуск,
решението следва да му се предяви за подписване.
Старши съдия К.Краева /