Р Е
Ш Е Н И Е
№ 274/23.11.2018 год. гр.Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД - Търговско отделение в публичното заседание
на 03.10.2018
г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАГДАЛЕНА
НЕДЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ
ДАРИНА МАРКОВА
при секретаря Ели
Тодорова, като разгледа докладваното от
съдия Р. СЛАВОВ в.т.дело № 463 по описа
за 2018 год., за да се произнесе с
решение, съобрази следното:
Производството е с правно основание
чл. 258 и следв. С решение № 224/27.03.2018год. по т.д. №
1148/2016год. по описа на ВОС, съдът е отхвърлил предявения от „Юробанк
България” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Околовръстен път“ №260 срещу А. М Б., ЕГН съдебно деловодни разноски и
адвокатско възнаграждение за заповедното производство по ч.гр. дело
№2515/2016г. по описа на ВРС и исковото производство на основание чл.78, ал.3
от ГПК.
Срещу
решението е постъпила жалба от ищеца „Юробанк България” АД, чрез
пълномощникът си адв.И.А. ***.
Счита
решението за неправилно-същото е
постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и при
необоснованост на същото, по изложени
съображения, като се иска неговата отмяна и постановяване на ново, с което
исковете да бъдат уважени така, както са предявени.
Оспорва
изводите на съда, чрез които е приел че длъжникът не е бил в просрочие. Излага,
че към датата на обявяване на
предсрочната изискуемост с н.покана
с рег № 241/14.04.2016год. на н-с И.М, връчена на длъжника на
10.02.2016год. , дллъжникът е бил в просрочие, като просрочието е било в размер
на 16 007,52лв. А сумата, която банката е осъдена да заплати на ответника
по гр.д. № 23691/13год. е в размер на 11 868,90лв., която сума е по-малка
с 4 320,62лв. от сумата, която той дължи на банката. За това, неправилно
съдът е приел, че към датата на обявяване на предсрочната изискуемост по
кредита, както и към подаване на заявлението по чл.417 ГПК, не е имало
просрочени суми и банката е нямала основание да обявява кредита за предсрочно
изискуем.
С
жалбата се иска решението да бъде отменено и постановено друго, с което предявения искове да бъдат уважен в
претендираните размери.
От
въззивника е постъпила частна жалба и срещу определение № 614/16.02.2018год., с
което на ответника е присъдена сума в размер на 1 8641,11лв.-разноски в исковото производство и в заповедното
произвнодствво, с искане да бъде отменено като неправилно, по изложени
съображения.
Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и
чл.262 ГПК и е допустима.
С
писмени отговори на процесуален представител на въззиваемата страна, жалбата и частната се оспорват като неоснователни,
по изложени съображения.
В
съдебно заседание е постъпила молба от „Юробанк България“ АД с вх. №
5755/02.10.2018 г., с която поддържа подадената въззивна жалба и се оспорва
писмения отговор. Моли да се уважи
въззивната жалба като основателна, по съорбаженията изложени в нея. Моли, за
присъждане на разноски, за което представя списък по чл. 80 ГПК. Прави
възражение за прекомерност на о сн. Чл. 78, ал.5 ГПК на адвокатското
възнаграждение, претендирано от ответната страна
Въззиваемата
страна А.М.Б., чрез представляващата адв.
Е.Т., изразява становище за неоснователност на въззивната и частната жалби.
Счита,
че е неоснователна въззивната жалба, тъй като за останалата част от кредита,
той не е станал предсрочно изискуем, понеже не е доказано,
че е имало неплатени вноски. Всъщност ответникът е доказал, че вноските са били
взети предсрочно от банката. Поради което, моли да бъдат отхвърлени като
неоснователни и частната и въззивната жалба и да се потвърди решение
№224/27.03.2018 г., като правилно
законосъобразно, а относно частната жалба-определението
е постановено в съответствие с направеното
оттегляне на част от иска. Разноските са съобразени с Наредбата за минималното
адвокатско възнаграждение, поради което счита, че частната жалба е
неоснователна.
Претендира
присъждане на разноските по делото.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази
следното:Въззивната жалба е депозирана в срок, от надлежна страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на императивните изисквания
на чл.260 – 261 ГПК. На посоченото основание, жалбата е процесуално допустима.
Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК и е предявен при спазване на
особените процесуални изисквания на чл.415 вр. чл.414 ГПК, поради което е процесуално
допустим.
След като се съобрази с
доказателствата по делото и взе предвид становищата на спорещите страни,
Варненският апелативен съд съобрази следното, относно обжалваното решение:
Производството пред
първоинстанционния съд е образувано по искова молба от „Юробанк България” АД срещу А. М Б. иск с правно
основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр.чл.240, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.430, ал. 1 от ТЗ, вр. Закона за кредитните институции да бъде прието за установено по
отношение на ответника, че дължи по издадената заповед за незабавно изпълнение
№1208/09.03.2016г. по ч.гр. дело №2515/2016г. по описа на ВРС сумата
89 721.10 лева, представляваща непогасена главница по договор за банков
кредит за покупка и довършване на недвижим имот № HL 32317/21.12.2007г. за периода 30.05.2014г. до
01.03.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 07.03.2016г. до окончателното й изплащане.
В
исковата молба се твърди, че ищецът е подал заявление по чл.417 от ГПК и в
негова полза е издадена заповед за незабавно изпълнение за процесните суми.
Срещу подадената заповед за изпълнение е подадено възражение от страна на
длъжника в срока по чл.414 от ГПК, поради което за ищецът се е породил правния
интерес за предявяване на настоящия иск.
Излага
се, че е сключен договор за банков кредит за покупка и довършване на недвижим
имот № HL
32317/21.12.2007г., по силата на който ищецът предоставил на кредитополучателя А.
М Б. кредит в размер на 97792.00лв. както следва: 48000.00лв. за покупката на
недвижимия имот и 49792.00лв. за други разплащания с краен срок на издължаване
396 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка – 30.01.2008г. В
договора е уговорено, че се дължи годишна лихва в размер на сбора на Базовия
лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния
период, който към момента на сключване на договора е 7.5%. Кредитът е бил
изцяло усвоен на 30.01.2008г.
Излага
се, че кредитополучателят спрял плащанията си и са неплатени дължимите 22
вноски за главница считано от 30.05.2014г. и 22 вноски за договорна лихва,
считано от 30.05.2014г.
Поради забавата за изпълнение на задълженията за
заплащане, на основание чл.18, ал.2 от договора, банката е упражнява правото си
да обяви за кредита за предсрочно изискуем, което изявление е обективирано в
нотариална покана, връчена на длъжника на 10.02.2016г.
Към датата на обявяване на кредита за предсрочно
изискуем ответникът дължи главница от 94520.38лв., договорна лихва от
17553.03лв. и 1020.14лв., банкови такси.
С молба 12.02.2018г. ищецът е направил частично
оттегляне общо за сумата от 23 372,35лв., включваща част от иска за
главница-в размер на 4 779,18лв., и изцяло за договорните
лихви-17 553,03лв. и банковите такси в размер на 1 020,14лв..За това
се иска съдът да постанови решение, с което да приеме за установено по
отношение на ответника, че дължи сумата от 89 721.10 лева, представляваща
непогасена главница.
Чрез писмен отговор ответника А. М Б. в срока по
чл.367 от ГПК оспорва предявените искове по основание и размер.
Не оспорва обстоятелството, че между страните е
сключен договор за банков кредит за покупка и довършване на недвижим имот №HL 32317/21.12.2007г., по силата на който е усвоен такъв
в размер на 97792.00лв. при годишна лихва 7.5%. при месечна погасителна вноска
от 667.84лв., съгласно погасителен план за срок от 396 месеца.
Твърди се, че в рамките на три месеца от сключването
на договора за кредит банката е завишила размера на месечните погасителни
вноски с над 33% и е започнала за удържа по – високи такива. От началото на
кредита до 24.10.2014г. жалбоподателят е заплатил 67875.71лв., а съобразно
първоначалният погасителен план е следвало да внесе сумата от 48111.61лв.
Във връзка с надвзетите суми от страна на
жалбоподателя са предявени искове с правно основание чл.146, ал.1, вр.чл.143 и
чл.144 от Закона за защита на потребителите и чл.55, ал.1 от ЗЗД, предмет на
гр. дело №23691/2013г. по описа на СРС срещу заявителя „Юробанк България“ АД. С
решение №I И8-97/22.10.2014г., постановено по гр. дело
№23691/2013г. по описа на СРС, частично потвърдено с решение №2475/5484/2015г.,
по в.гр.дело №5484/2015г. по описа на СГС са прогласени за нищожни клаузите на
чл.3, ал.1, чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.12 от договор за кредит от 21.12.2007г.
и е осъден ответникът да върне сумата от 11868.90лв., главница и заплати сумата
от 1322.83лв. лихви за забава. Съдебните актове са влезли в законна сила.
За това жалбоподателят не е бил в просрочие относнотвърдяните
от банката вноски, тъй като е надплатил, като към надвзетата сума следва да
бъдат прибавени и лихвите за забава. Банката дължи на ответника сумата от
14692.48лв., колкото следва да бъдат 22-те непогасени вноски. С оглед, на което
не са били налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем.
На следващо място се оспорва обстоятелството, че е
настъпила предсрочната изискуемост на кредита, тъй като волеизявлението на
банката за обявяването й не е достигнало до длъжника, който не е получавал
нотариалната покана.
Изразява се и становище, че извлечението от счетоводни
книги представено от заявителя/банка не е редовно от външна страна и не е
изготвено, съгласно разпоредбите на чл.6, 7, 9, 10 и 11 от Закона за
счетоводството. Не ясно кога и как е настъпил падежа на цялото вземане, както и
настъпването на предсрочната изискуемост.
За
това, моли да отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски в исковото
и заповедното.
Съдът, след съвкупна
преценка на представените по делото доказателства и становища на страните,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Не е спорно, а това се
установява и от представените с исковата молба доказателства, че страните са
били обвързани с валидно облигационно
правоотношение-чрез сключен между „Юробанк и Еф Джи България” АД и А. М Б. договор за банков кредит за
покупка на недвижим имот №HL32317/21.12.2007г., по силата, на който банката е предоставила на
кредитополучателя сумата от 97792.00лв., от които 48000.00лв. за покупката на
апартамент и 49792лева за други разплащания с краен срок на погасяване 396
месеца считано от 30.01.2008г., датата на откриване на сметката, платим
първоначално на равни месечни вноски от по 667.84лв. с падеж на вноската 30-то
число на месеца. Установява се, че кредитът е усвоен по кредитната сметка на
30.01.2008г.
Относно наличието на предпоставките за настъпила предсрочна изискуемост на
целият остатък от главницата, на които ищецът сее е позовал в заповедното
производство:
В договора за кредит страните в чл.18, ал.2 са уговорили,
че при неиздължаване на три последователни месечни погасителни вноски, изцяло
или частично, целият остатък от кредита се превръща в предсрочно изцяло
изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска.
Няма спор между страните, а и съгласно отбелязването в
чл.6, ал.1 от договора първоначалната погасителната вноска е била 667.84лв.
В последствие банката на основание уговорките в чл.3, ал.1 /определящ
начина на формиране на годишния лихвен процент/
и в чл.6, ал.3 /предвиждащ едностранна промяна на лихвения процент от
банката/ е извършил промяна на месечните погасителни вноски чрез тяхното
увеличаване, а именно: Първото увеличение е извършено още на 30.04.2008г., като
месечната погасителна вноска е определена на 685.06лв., впоследствие е извършвано
неколкратно повишаване на лихвения процент, като към 30.01.2015г. вноската е
била 863.40лв., съответно към 29.02.2016г. е 864.25лв. Тези обстоятелства се
установяват от заключението на вещото лице по допусната съдебно счетоводна
експертиза /виж Приложение №1,/.
Както се отбеляза, с влязло в решение №I И8-97/22.10.2014г., постановено по гр. дело
№23691/2013г. по описа на СРС, частично потвърдено с решение №2475/5484/2015г.,
по в.гр.дело №5484/2015г. по описа на СГС между настоящите страни тези клаузи са
прогласени за нищожни, както и клаузите на чл.3, ал.5 и чл.12 от договор за
кредит от 21.12.2007г. и е осъден ответникът „Юробанк България“ АД да върне
сумата от 11868.90лв., съставляваща надплатена договорна лихва за периода
29.02.2008г. до 30.04.2013г. на ищеца А.Б., както и сумата от 1322,83лв. –лихва
за забава върху дължимата за връщане главница. За това и на основание чл.298 от ГПК, при определяне размера на месечната вноска за периода на просрочие, който
се твърди не следва да се прилагат
нищожните клаузи. Между страните не са подписвани допълнителни анекси, с които
да се изменя първоначалната месечна погасителна вноска, поради което и се
обосновава извода, че размерът на същата за целия период на договора е
667.84лв. Според представените доказателства и заключението на вещото лице, за
начислените падежни вноски от 30.06.2014год. до 29.02.2016год. /20 бр./, не са
плащани не са плащани нито лихвата, нито главницата, нито начислените такси,
застраховки и нак.лихви. При така изложените правни съображения, съдът приема,
че следва да кредитира заключението по съдебно счетоводната експертиза по т. 6,
в която вещото лице е направило изчисленията за дължимите главници и лихви,
както и за началната дата на неплащане при съобразяване на решението №I И8-97/22.10.2014г.,
постановено по гр. дело №23691/2013г. по описа на СРС и размера на надвнесената
сума от 11868.90лв. за периода 29.02.2008г. до 30.04.2013г. Съгласно заключението,
като се вземе в предвид надвнесената сума от 11 868,90лв., не е налице неплащане
на главници, лихви и такси към 10.02.2016г. /датата, на която е връчена
нотариалната покана за обявяване на предсрочна изискуемост/ и към 07.03.2016г.
/датата на депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК./. Следва да се отбележи,
че заключението не е оспорено от страните и се приема от съда като обективно и
компетентно. В допълнение следва да се отбележи, че освен тази надвзета сума, с влязлото в сила
решение на СГС е присъдена и лихва за забава в размер на 1322,83лв., която не е
взета в предвид от вещото лице.
Следователно, след като към тези две дати-на нотариалната покана и
към момента на заявлението, всички вноски от по 667.84лв. са платени, то не е
налице обективния факт на неплащане на 3 поредни такива съгласно чл.18, ал.2 от
договора.
В допълнение, относно оплакванията в жалбата, че към
момента на обявяване на предсрочната изискуемост, ищеца е дължал сумата от 16 007,52лв.,
поради което след прихващане на задълженията към ответника оставала сумата от
4 320,62лв. Следва да се отбележи, че ищецът не сочи как е формиран размера това задължение, същата сума не е установена и не се сочи от вещото лице, същата не
е посочена и в заповедното производство. Според вещото лице, ищецът не е заплатил вноските от 30.06.2014год. до 29.02.2016год.-или 20 поредни вноски, поради което дължимата сума при
вноска в размер на 667,84лв. е в общ размер от 13 356,80лв. Видно от заявлението до заповедния съд,
основанието за предсрочната изискуемост е чл.18 ал.2 от договора за
кредит-неиздължение на три последователни вноски. Следователно, като се вземе в
предвид съдебно установеното вземане –надвнеесена сума в размер
11 868,90лв. /без да се вземе в предвид присъдените лихви за забава 1
322,83лв./, остава разлика от 1 487,90лв., което е по малко от размера на
три последователни вноски-сумата от 2003,52лв., което е основание за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем.
Следователно, не се доказва заложеното в т.18 ал.2 от договора за
кредит основание за обявяване на кредита
за предсрочно изискуем-неплащане на три последователни месечни погасителни
вноски.
Не е налице и втората предпоставка за обявяване на
кредитае за предсрочно изискуем, а именно:
Съгласно т.18 от Тълкувателно решение по тълкувателно
дело №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, което важи и за небанкови финансови институции,
които предоставят по занятие кредити, предсрочната изискуемост представлява
изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД,
настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две
предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право
да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната
изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че
ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно
изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Следователно,
освен договорена клауза за предсрочна изискуемост, неизпълнение по договора за
кредит, предпоставка за възникване на предсрочната изискуемост е и валидното
обявяване на предсрочната изискуемост на длъжника.
Именно цитираната последна предпоставка не е налице,
относно процесния кредит, поради следното. За доказване на настъпилата
предсрочна изискуемост, ищецът се позовава на нотариална покана, връчена от
нотариус И.Маджунова /стр.69/, връчена по реда на чл.47 ал.5 ГПК. От
съдържанието на протокола за връчване на нотариална покана се установява, че ответника не е установен на постянния си адрес в ж.к. Вл.Варненчик
бл.404, вх.7, ет.5 ап.38. Отбелязано е, че лицето не живее на посочения адрес
от около 4 години, по информация на новия собственик на жилището. Следователно,
категорично е установено, че ответникът се е разпоредил с жилището си и от 4
години не живее в него. При това положение, не е следвало да се залепя уведомление
на постоянния адрес, тъй като безспорно, информацията по заявленито не би
стигнало до ответника. За това е следвало да се потърси ответника по настоящ
адрес-за което няма данни да е извършено, или по посочения адрес в
договора за кредит който е в гр.София. Предвид изложеното, съдът намира,
че не е изчерпана процедурата, посочена в чл.47 ал.3 ГПК, за валидно обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Следва да се отбележи, че предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, следва да предхождат по време подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение.
А по спора, с който настоящата инстанция е сезирана,
не са налице изложените предпоставки, за обявяване на процесния кредит за
предсрочно изискуем към момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. Това е така, тъй като по изложените по-горе съображения,
не се установява към посочения релевантен момент банката да е обявила по
валиден начин на длъжника, предсрочна изискуемост на кредита, чрез отправено
изявление че ще счита непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем.
Предвид изложеното, ищецът като кредитор не е обявил по валиден начин сумите по
договора за кредит за предсточно изискуеми, поради което и за длъжника не е
възникнало задължение за тяхното предсрочно погасяване.
Поради изложеното по-горе, предявеният установителен
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК се явява неоснователен -
банката е обявила кредита за предсрочно изискуем без да са налице основанията
за това, поради което длъжникът не дължи сумата по издадената на това основание
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК. Предвид
установената неизискуемост на вземането на въззивната банка, предявеният от нея иск за установяване на
вземането й към длъжника се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Поради съвпадане на крайните изводи на
настоящето решение с първоинстанционното решение, същото следва да бъде
потвърдено, като на основание чл.272 ГПК, препраща и към мотивите на
първоинстанционното решение, които споделя. Относно частната жалба: Обжалва се
определение № 614/16.02.2018год. постановено по реда на чл.248 ГПК, по което е допълнено
протоколно определение от 12.02.2018год., като жалбоподателя е осъден да заплати сумата от 1864,11лв.-част от сторените съдебно-деловодни разноски
и адвокатско възнаграждение по исковото
и заповедното производство.
Определението за
прекратяване на производството е по повод на молба за оттегляне на иска за суми в общ размер от 23 372,35лв. и
съдът е обезсилил издадената заповед за изпълнение в съответните части
/стр.329/, като ответника своевременно е направил искане за присъждане на
разноски относно прекратената част от иска. Съобразно чл.78 ал.4 ГПК, ответника
има право на разноски при прекратяване на иска.
При разглеждане на частната жалба съдът съобрази следното: Съобразно
представения списък за разноски /стр.318/, ответникът е поискал присъждане на
разноски по предявения иск в общ размер от 12 035лв. , а именно: държавни такси и
разноски-365лв.: Адвокатски хонорар в размер на общо 6 000лв.: адвокатски
хонорар за възражение и молба за спиране в размер на 2 670лв. и адвокатски
хонорар по изпълнително дело № 418/16год. на ЧСИ № 858 в размер на
3 000лв. С обжалвано определение, съдът е отхвърлили искането за
присъждане на хонорар за изпълнителното дело в размер на 3 000лв. а от
останалите суми е присъдил част от претенциите съобразно прекратената част от
иска в общ размер –сумата от 1 864,11лв. Съдът намира частната жалба за
неоснователна. Не се оспорва реалното извършване на разходите, съответно не се
оспорва размера на процентно определените суми от претенциите, не е направено възражение и възражение за
прекомерност, поради което определението за допълване следва да се приеме за
правилно, съответно потвърдено. За това частната жалба следва да се остави без
уважение.
Разноски пред настоящата
инстанция: С оглед изхода на спора, в полза на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените разноски пред въззивната инстанция.
Представени са доказателства и се претендира сумата от 3 300лв. Пред
въззивната инстанция е наведено евентуално възражение за прекомерност на
уговорения и заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство на
въззиваемата страна. Минималният размер на адвокатското възнаграждение с оглед
цената на иска възлиза на 3 221,63 лева /чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба №
1/09.07.20014 год. /. Следователно – уговореният и заплатен хонорар е определен
около минималния такъв, а с оглед на сложността на делото не следва да
бъде намаляван поради прекомерност при
условията на чл. 78, ал.5 ГПК.
С оглед на гореизложеното,
Варненският апелативен съд
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решение № 224/27.03.2018
год., постановено по т.д.№ 1148/2016
год. по описа на Варненски окръжен съд-търговско отделение.
ПОТВЪРЖДАВА определение на Окръжен съд-Варна № 614 от
16.02.2018 г. по т.д.№ 1148/2018 г. по описа на съда, постановено по реда на
чл.248 ГПК.
ОСЪЖДА „Юробанк
България” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Околовръстен път“ №260 ДА ЗАПЛАТИ на А. М Б., ЕГН **********, сумата от 3300 лв.
/три хиляди и триста лева /, представляваща сторени съдебно деловодни разноски
и адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му при условията на чл. 280 ал. 1 и ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :1. 2.