РЕШЕНИЕ
№ 17398
гр. София, 25.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20221110156651 по описа за 2022 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от С. Н. К. срещу „Файненшъл
България“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за заплащане на сумата от 568,14 лева /съгласно увеличение на иска, допуснато с
протоколно определение от 10.10.2023г./, представляваща платено без основание
възнаграждение на поръчител по договор за предоставяне на гаранция № 4193365 от
02.07.2021г., ведно със законната лихва считано от 19.10.2022г. до окончателното изплащане
на вземането.
В исковата молба се твърди, че на 02.07.2021 г. ищцата е сключила договор за паричен
заем № 4193365 с „Изи асет мениджмънт“ АД, като страните се уговорили отпуснатия заем
да е в размер на 800 лева, вид на погасителната вноска – месечна, при ГПР 41,72 % и ГЛП
35 %. В чл. 4 от Договора било уговорено, че страните се съгласяват, заемът да бъде
обезпечен с гарант – две физически лица, поръчители или банкова гаранция, като
поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на същия да е минимум
1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР и
или да представи сключен договор за гарантиране задължението с дружеството. При
сключването на договора за заем, ищецът сключил договор за предоставяне на
поръчителство № 4193365, по силата на който ответникът поел задължение да обезпечи
пред заемодателя задълженията на ищеца. За така сключения договор ищецът се задължил
да заплати сума в размер на 400 лева, която била разсрочена заедно с вноските по кредита.
Посочената сума следвало да се заплаща в полза на заемодателя, който бил упълномощен от
ответника да събира в негова полза сумите по договора за поръчителство. Твърди се, че
1
сумата в размер на 400 лева е изцяло погасена. Сочи, че ответникът и заемодателят са
свързани лица, т.к. заемодателят бил едноличен собственик на капитала на ответното
дружество. Аргументира, че договорът за кредит е нищожен и сочи, че изискването за
предоставяне на обезпечения - поръчители или банкова гаранция, са били изначално
неизпълними за него, поради което и не оставало друг избор освен сключването на договор
за поръчителство с ответника. Излага, че възнаграждението по процесния договор не е
включено в размера на ГПР с цел да се заобиколи забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Посочването на грешен размер на ГПР, а не на действително прилаганият излага, че води до
нищожност на целия договор за кредит. Твърди, че договора за предоставяне на
поръчителство е лишен от основание, т.к. в полза на потребителя не се предоставяла услуга.
Клаузата от процесния договор, предвиждаща заплащане на възнаграждение, твърди, че е
нищожна поради накърняване на добрите нрави. При тези твърдения моли съда да уважи
предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е подал отговор
на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Счита, че ищецът не бил доказал
наличието на облигационно правоотношение между страните, а доказателствената тежест за
установяване на правоотношението била негова. Оспорва твърденията за недействителност
на договора като неоснователни като счита, че неговото основание било обезпечаване на
вземанията по договора за заем, а ответникът бил сключил договора именно поради
възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. Не било налице и
противоречие с добрите нрави, доколкото не била нарушена установената в чл. 9 ЗЗД
свобода на договаряне. Не счита, че престациите по договора са нееквивалентни, тъй като
срещу възнаграждението ответникът бил поел задължение към кредитора по договора за
заем, което се разпростирало върху всички последици от неизпълнението на ищеца-
заемател. Заемодателят не бил поставил изискване договорът за заем да бъде обезпечен
единствено чрез сключване на договор с дружество-поръчител, като това била една от
възможните хипотези. Счита твърденията за нарушаване на ЗПК за неотносими, доколкото
нормите на ЗПК били приложими единствено по отношение на договори за потребителски
кредит, какъвто процесният договор за поръчителство не представлявал. Моли съда да
отхвърли предявените искове, претендира разноски, прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищеца.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Исковата молба е редовна, а предявеният с нея иск е процесуално допустим.
Релевираното от ответника възражение за недопустимост на иска за прогласяване
нищожността на договора за поръчителство е неотносимо, тъй като такъв иск не е предявен.
По предявения осъдителен иск, в тежест на ищеца е да докаже плащането на процесната
сума, а в тежест на ответника – да докаже наличието на валидно правно основание за
извършеното плащане.
2
Относно наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за
представяне на поръчителство, това обстоятелство се установява по категоричен начин от
приетия по делото Договор за предоставяне на гаранция № 4193365 от 02.07.2021г.
Съгласно чл. 1, ал. 1 от договора, потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде
гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране за
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за
паричен заем № 4193365, в това число главница, възнаградителна лихва, законна лихва за
забава, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, потребителят дължи на гаранта възнаграждение в размер
на 568,14 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка по 94,69 лева, с посочени падежни
дати.
Следователно между страните е налице правоотношение по договор за поръчителство и
съдът следва да се произнесе по релевираните от ищеца основания за неговата нищожност.
В тази насока съдът намира следното.
Уреденият в чл. 138 и сл. от ЗЗД договор за поръчителство представлява съглашение за
учредяване на обезпечение, поради което има акцесорен характер спрямо
правоотношението, за вземанията по което се поема поръчителството, но въпреки това
представлява самостоятелно съглашение, чиято правна валидност следва да се преценява
отделно. Макар законът да го урежда като едностранен безвъзмезден договор, няма правна
пречка в рамките на свободата на договаряне, поръчителството да бъде уговорено като
двустранно възмездно правоотношение. Съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 1 ЗЗД поръчителство
може да съществува само за действително задължение и щом договорът, за който се
поръчителства /в случая договор за потребителски кредит/ е недействителен, то същият не
може да породи действително задължение, за което да носи отговорност поръчителят.
Доколкото се касае за отделна правна сделка, недействителността на договора за
потребителски кредит сама по себе си не води автоматично до недействителност и на
договора за поръчителство, но поръчителят не би могъл да отговаря за изпълнение на
несъществуващо задължение, основано на нищожно правоотношение.
Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за поръчителство само
формално представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от
кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществува, а целта на
сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за
потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Доколкото в тези хипотези се цели постигане на запретен от закона правен
резултат чрез използване на законни средства /съставляващо дефиницията за заобикаляне на
закона/, то договорът за поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и
обстоятелството, че той формално е сключен с различен правен субект от кредитора, не
може да доведе до неговото саниране.
Настоящата хипотеза е именно такава поради следните причини. На първо място това е
така, защото от извършената от съда служебна справка по партидата на „Файненшъл
3
България“ ЕООД в публичния ТРРЮЛНЦ се установява, че към датата на сключване на
процесния договор за предоставяне на гаранция /02.07.2021г./, както и към настоящия
момент, едноличен собственик на капитала на дружеството-гарант е „Изи Асет
Мениджмънт“ АД – кредитор по договора за потребителски кредит, поради което двете
дружества са свързани лица по смисъла на пар. 1, ап. 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Същевременно от
клаузата на чл. 4, т. 3 от договора за предоставяне на паричен заем /с характер на договор за
потребителски кредит/ се установява, че в хипотезата на обезпечение на заема чрез
дружество-гарант, то следва да бъде одобрено от кредитора, т.е. кредиторът едностранно
определя кое дружество да бъде поръчител по кредита. На следващо място от съдържанието
на чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция се установява, че възнаграждението
на гаранта е разсрочено на погасителни вноски, чиито падежни дати съвпадат изцяло с
падежите на погасителните вноски по договора за потребителски кредит. На следващо
място от клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция се установява, че
„Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този договор и всички
други вземания на гаранта по този договор. На последно място в чл. 12 от договора е
уговорено право на поръчителя да прехвърли по всяко време своите права по този договор
/включително суброгационните права срещу потребителя/ на всяко трето лице по своя
преценка /включително кредитора по договора за паричен заем или определено от него
трето лице/.
От гореизложеното следва, че е налице договор за гаранция, сключен с предварително
определено от кредитора по договора за потребителски кредит юридическо лице-гарант,
представляващо свързано с кредитора дружество, като в договора е предвидено
възнаграждението за поръчителството да се плаща в полза на кредитора /а не на гаранта/
заедно с погасителните вноски по кредита, и е уговорена изрично възможността
суброгационните права на поръчителя да бъдат придобити възмездно чрез цесия от
определено от свързаните дружества трето лице, което от своя страна води до
възстановяване на платените от поръчителя суми. При тази правна конструкция
поръчителят нито носи риска от неизпълнение, нито реално получава уговореното
възнаграждение, нито упражнява суброгационните си права при плащане. Единственият
правен и икономически ефект от сделката е кумулиране в полза на „Изи Асет Мениджмънт“
АД на допълнителен финансов приход от 568,14 лева, представляващ престацията на
потребителя по гаранционната сделка.
При липсата на който и да било от елементите от същественото съдържание на договора
за поръчителство се налага изводът, че процесната сделка не представлява такъв договор, а
по съществото си е съглашение за въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора
по договора за потребителски кредит, чието възникване му е било известно при сключването
на договора /чл. 4, т. 3 от договора за кредит и чл. 3, ал. 3 от договора за гаранция/.
Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция представлява част
от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, и е
следвало да бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите съгласно чл.
4
19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено, поради което договорът за кредит се явява
сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, а процесният договор за предоставяне на гаранция е нищожен поради заобикаляне на
закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД по изложените по-горе съображения.
Доколкото по делото няма спор и от представената от ответника счетоводна справка се
установява, че ищцата е платила изцяло уговореното в нищожния договор възнаграждение
от 568,14 лева, осъдителният иск за връщане на така платената сума е основателен и следва
да бъде уважен изцяло.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищцата. Същата е сторила
разноски за държавна такса в размер на 50 лева и за адвокатско възнаграждение в размер на
360 лева с ДДС, платено изцяло в брой, съгласно представения с исковата молба договор за
правна защита и съдействие. Релевираното от ответника възражение за прекомерност на
възнаграждението е неоснователно, тъй като същото е в минимален размер. С молбата от
10.10.2023г. е представен нов договор за правна защита и съдействие, по силата на който
адв. Димитър Милев е предоставил безплатна защита на ищцата и претендира
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, но съгласно нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК
ответната страна отговаря за разноските само за един адвокат на ищеца, независимо дали те
са заплатени предварително или се дължат пряко на адвоката. Ето защо следва да бъдат
присъдени разноските единствено по първия договор за правна защита и съдействие.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК: , със седалище и адрес на управление:
гр. С, бул. „Д Н“ № , ет. , ап. -, да заплати на С. Н. К., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София,
ж.к. „М, бл. , вх. , ет. , ап. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 568,14 лева,
представляваща платено без основание възнаграждение на поръчител по договор за
предоставяне на гаранция № 4193365 от 02.07.2021г., ведно със законната лихва считано от
19.10.2022г. до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 410 лева, представляваща сторените по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5