№ 4115
гр. София, 04.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 14-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на
четвърти септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:КРАСИМИРА Н. ПРОДАНОВА
като разгледа докладваното от КРАСИМИРА Н. ПРОДАНОВА
Административно наказателно дело № 20231110206475 по описа за 2023
година
Производството е по чл. 58д и сл. от ЗАНН.
Образувано е по жалба на Г. К. Х. срещу наказателно постановление
(НП) № 23-4332-004790 от 27.03.2023 г., издадено от Г*** на длъжност
„началник група“ към Отдел „Пътна полиция“ при Столичната дирекция на
вътрешните работи (ОПП – СДВР), с което на жалбоподателя е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 200.00 /двеста/ лева и
„лишаване от право да управлява МПС“ за срок от шест месеца на основание
чл. 175, ал. 3, предл. първо от ЗДвП за извършено нарушение на чл. 140, ал. 1
от ЗДвП.
Недоволен от така издаденото наказателно постановление е останал
водачът на автомобила Х., който го оспорва с бланкетна жалба, в която моли
за отмяната му. Становището си за неговата незаконосъобразност подкрепя с
доводи, касаещи собствеността на автомобила и липсата на уведомяване по
отношение на правнорелевантен факт, касаещ служебната дерегистрация на
управляваното МПС.
В проведеното по делото открито съдебно заседание жалбоподателят не
се явява лично, представлява се от мл. адв. В. Д. – преупълномощен с
правомощието да го представлява пред съда. Защитникът моли за отмяна на
1
атакуваното наказателно постановление, а съображенията си за това изразява
в депозираните по делото писмени бележки. В тях е застъпено виждане за
допуснати съществени процесуални нарушения при издаването на НП.
Позовава се на незнание на факт от обективната действителност, тъй като
собственикът на МПС не бил уведомен за предприетата служебната отмяна на
регистрацията на личния му автомобил на основание чл. 143, ал. 10 от ЗДвП,
поради което и деянието по чл. 175, ал. 3 от ЗДвП се явявало несъставомерно.
Отправена е и молба за присъждане на разноски в полза на въззивника в
размер на 600 лв. съобразно представения договор за правна защита и
съдействие.
Въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща представител и не
взема отношение по жалбата.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, доводите
на жалбоподателя, и извърши служебна проверка на развитието на
административнонаказателното производство, намира за установено
от фактическа страна следното:
На 02.01.2023 г. около 09:55 часа в гр. София жалбоподателят Г. К. Х.
управлявал лек автомобил марка ***, като се движел по ул. „Околовръстен
път“ с посока на движение от ул. „Суходолска“ към бул. „Царица Йоанна“ и
на около 100 метра преди бензиностанция „Марешки“ бил спрян за проверка
от полицейски инспектор И. Б. от ОПП-СДВР – разпитан в качеството на
свидетел в рамките на настоящото производство. След предприета проверка
на документи било установено, че жалбоподателят управлява МПС с
прекратена на основание чл. 143, ал. 10 от ЗДвП регистрация, предвид
липсата на сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите. За така констатираното несъответствие със законовите
изисквания свидетелят Б. съставил на Г. Х. акт за установяване на
административно нарушение (АУАН) № 795925/02.01.2023 г. в присъствието
на свидетел-очевидец, присъствал при установяването на нарушението.
Препис от акта бил предявен на жалбоподателя, който след запознаване със
съдържанието му го приел без възражения.
Материалите по образуваната преписка били изпратени на прокурор от
Софийска районна прокуратура с оглед ангажиране наказателната
отговорност на нарушителя след извършване на преценка за наличие на
2
законен повод и достатъчно данни за образуване на наказателно производство
за извършено престъпление от общ характер.
С постановление от 10.03.2023 г. представител на държавното
обвинение отказал да образува досъдебно производство срещу Г. Х., като
решението си аргументирал с виждането, че осъщественото деяние
представлявало нарушение по ЗДвП, но не и престъпление, тъй като
процесното МПС било регистрирано, но бил изтекъл срокът на временните
му регистрационни табели.
Въз основа на така постановения отказ, както и на констатациите от
АУАН, било съставено оспореното наказателно постановление № 23-
4332-004790 от 27.03.2023 г., с което началник група към Отдел „Пътна
полиция“ към Столичната дирекция на вътрешните работи наложил на
основание чл. 175, ал. 3, предл. 1 от ЗДвП на Г. К. Х. административно
наказание „глоба“ в размер на 200.00 /двеста/ лева и „лишаване от право да
управлява МПС“ за срок от шест месеца за извършено нарушение на чл. 140,
ал. 1 от ЗДвП.
Горната фактическа обстановка се установява и доказва от документите,
съдържащи се в приетата от съда административнонаказателна преписка,
както и от гласните доказателствени средства – показанията на свидетеля Б.
/актосъставител/. В събрания доказателствен материал не се открояват
съществени протИ.речия, съответно по аргумент за противното от чл. 305, ал.
3, изр. 2 от НПК не се дължи подробното им обсъждане. И все пак, за
прецизиране на настоящото изложение и осигуряване на пълноценен анализ и
оценка на наличните доказателствени средства, следва да се отчете, че
показанията на разпитания свидетел се характеризират с нужната
обективност, последователност и еднопосочност. Актосъставителят изложи
пред съда личните си възприятия относно правнорелевантните факти по
казуса, които бяха репрезентирани след предявяването му на АУАН. Съдът се
довери и на наличните писмени материали, които, разгледани в своята
съвкупност, по един недвусмислен начин насочват на извода, че към момента
на предприетата проверка автомобилът, управляван от жалбоподателя,
действително е бил със служебно прекратена регистрация, за което
обстоятелство неговият собственик не е бил известяван.
Възприетата за несъмнена фактическа обстановка, налага
3
следните изводи от правна страна:
Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срок, срещу
подлежащ на атакуване акт и от лице, което има право на жалба. От правна
страна съдът намира, че жалбата, с която е сезиран, се явява основателна.
Актът за установяване на административно нарушение е издаден при
спазване реквизитите на чл. 42, ал. 1 от ЗАНН и отразява всички съществени
изисквания на закона. Актосъставителят е разполагал с необходимите
правомощия да състави и издаде акта, видно от Заповед № 8121з-
1632/02.12.2021 г. на Министъра на вътрешните работи, с която се определя
кръгът от длъжностни лица, компетентни да издават актове за
административни нарушения. Съдът намира, че обжалваният
административен акт също е издаден от компетентен орган, в предписаната
от закона форма, при наличие на изискващите се от чл. 57, ал.1 от ЗАНН
реквизити, в рамките на възложените властнически правомощия.
В хода на административнонаказателното производство не са допуснати
съществени нарушения на процесуални правила – АУАН е надлежно
предявен и връчен на нарушителя, на последния е предоставена възможност
да подаде възражения срещу акта в срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН.
Нарушението е описано с всички негови релевантни признаци, ясно и
непротИ.речИ. е формулирано, и то по начин, ненакърняващ правото на
нарушителя да разбере естеството му и правните му характеристики.
При проверка на материалната законосъобразност на обжалваното
наказателно постановление съдът отчете, че жалбоподателят Г. К. Х. е
осъществил от обективна страна състава на вмененото му административно
нарушение по чл. 140, ал. 1 от ЗДвП.
Съгласно посочената разпоредба, по пътищата, отворени за обществено
ползване, се допускат само МПС и ремаркета, които са регистрирани и са с
табели с регистрационен номер, поставени на определените за това места. От
събраните по делото доказателства по несъмнен начин се установи, че на
02.01.2023 г. в 09:55 часа в гр. София жалбоподателят Г. К. Х. управлявал лек
автомобил марка ***, като се движел по ул. „Околовръстен път“ с посока на
движение от ул. „Суходолска“ към бул. „Царица Йоанна“, към който момент
регистрацията на горепосоченото моторно превозно средство била служебно
прекратена по реда на чл. 143, ал. 10 от ЗДвП, предвид отсъствието на
4
сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите. С това жалбоподателят е осъществил от обективна страна
състава на вмененото му административно нарушение, тъй като е управлявал
МПС по пътищата, отворени за обществено ползване, което не е било
регистрирано по надлежния ред.
Формалното наличие на обективните елементи от фактическия състав
на вмененото на жалбоподателя нарушение обаче в случая не е достатъчно за
ангажиране на административнонаказателната му отговорност, тъй като не се
установява същото да е било осъществено от субектна страна.
Съгласно нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗДвП, служебно се прекратява
регистрацията на пътни превозни средства, за които е получено уведомление
от Гаранционния фонд по чл. 574, ал. 11 от Кодекса за застраховането, и се
уведомява собственикът на пътното превозно средство. Прекратената
регистрация на пътно превозно средство се възстановява служебно при
предоставени данни за сключена застраховка от Гаранционния фонд по реда
на чл. 574, ал. 6 или по желание на собственика след представяне на валидна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Анализът на посочените разпоредби показва, че уведомяването на
собственика на МПС, за което не е сключена задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, или последната е изтекла, не
влияе върху служебното прекратяване на регистрацията, но има решаващо
значение за субективната съставомерност на нарушението по чл. 140, ал. 1 от
ЗДвП, предполагащо управление на МПС без надлежна регистрация.
Узнаването за настъпила дерегистрация на МПС е функционално обвързано с
нарочното известяване от страна на контролните органи, като липсата на
уведомяване на собственика на МПС не би могло да обуслови неговата
отговорност по посочения нормативен императив, още по-малко тази на трето
лице, на което автомобилът е бил предоставен за ползване. Незнанието на
обсъждания факт от обективната действително в случая не се дължи на
неправомерно поведение на дееца, а на процесуално бездействие на
компетентните органи във връзка с вмененото им административно
задължение.
Административнонаказващият орган, в чиято тежест е да установи
положителния факт на предприето съобщаване, не е ангажирал каквито и да е
5
доказателства за удостоверяването на подобно обстоятелство. Напротив – с
писмено известие, приложено като л. 23 от делото, от ОПП-СДВР са
декларирали, че собственикът не е бил уведомяван за предприетото
прекратяване на регистрация. При това положение житейски нелогично е да
се смята, че жалбоподателят в качеството си на водач на чуждо МПС би
могъл да узнае за дерегистрацията му преди да предприеме съответното
управление. Въз основа на това съдът отчита, че жалбоподателят
действително не е разполагал с представа относно служебното прекратяване
на регистрацията на лекия автомобил, който му е бил предоставен от
собственика му – Антоанета Ганчева. Както е възприето в Тълкувателно
постановление № 2 от 05.04.2023 г. на Върховният административен съд -
ОСС от НК на ВКС и I и II колегии на ВАС, „ не се наказва с предвиденото в
чл. 175, ал. 3 от Закона за движението по пътищата административно
наказание водач, който управлява моторно превозно средство, чиято
регистрация е служебно прекратена по реда на чл. 143, ал. 10 от Закона
за движението по пътищата, без за това да е уведомен собственикът на
моторното превозно средство“.
В контекста на гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че
не е налице субективният елемент от състава на административното
нарушение, вменено на жалбоподателя. В качеството си на ползвател на
процесното МПС, което е приведено в движение, лицето не е разполагало с
обективната възможност да узнае за дерегистрацията на предоставеното му
превозно средство – обстоятелство, което е от основополагащо значение за
субективната съставомерност на нарушението по чл. 140, ал. 1 от ЗДвП.
Незнанието на факт от обективната действителност не може да обоснове
никоя от формите на виновното поведение на дееца, доколкото последният не
е съзнавал, че управляваният от него автомобил е с прекратена регистрация, а
и личната му неосведоменост не е последица от негово поведение, с което да
се е поставил в такова положение.
С оглед на всичко гореизложено, настоящата съдебна инстанция
намира, че макар жалбоподателя да е осъществил състава на вмененото му
нарушение от обективна страна, то неговата административнонаказателна
отговорност не следва да бъде ангажирана предвид отсъствието на
субективния елемент от твърдяното нарушение. В тази връзка подадената
жалба се явява основателна, поради което обжалваното НП следва да се
6
отмени като незаконосъобразно.
При този изход на делото навременно заявеното от процесуалния
представител на жалбоподателя искане за присъждане на сторените по делото
разноски в негова полза се явява допустимо, но с оглед размера на
предявената претенция същото е само частично основателно. Факт е, че
относимият въпрос спрямо разпределението тежестта за сторените по делото
разноски намира своята правна регламентация в чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН,
където възможност за ревизиране размера на присъдения адвокатски хонорар
е предвидена при неговата прекомерност спрямо действителната фактическа
и правна сложност на казуса, като задължителна предпоставка е отправянето
на искане на насрещната страна в тази насока. В същото време обаче няма как
да бъде пренабрегнато обстоятелството, че дори и сключеният между
въззивника и неговия процесуален представител договор за правна помощ и
съдействие от 07.07.2023 г. да съдържа изрична договореност за изплащане на
възнаграждение в размер от 600 лв., то се явява недопустимо чрез този
договор да се обвързва съда и да се ограничава преценката му за справедлива
и съответна на законовите повели стойност на адвокатския хонорар. За
осигуряването на съответствие на адвокатското възнаграждение с
принципните изисквания за обоснованост и справедлИ.ст, следва във всеки
случай индивидуално да бъде оценявана фактическата и правна сложност на
разглежданото дело, при което се прилагат критерии като броя проведени
съдебни заседания, обема на доказателствените материали, участието на
защитника в производството чрез лично явяване в съдебна зала и писмено
изразяване на становище по същество на казуса, броя на поставените за
разрешаване правни проблеми и тяхната юридическа комплицираност и
други. За осигуряването на реципрочност между възведените критерии и
стойността на уговореното адвокатско възнаграждение следва да се държи
сметка още и за обезщетителния характер на вземането на разноски, който
при значителна прекомерност на уговорената сума се обезличава и
неоправдано придобива измерения на санкционна последица за насрещната
страна, при което възлагането на разноските в нейна тежест се явява
неоправдано тежък резултат. В горния смисъл следва да се обсъжда и
практиката на ЕСПЧ, който приема, че „жалбоподателят има право на
възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са
били действително и необходимо направени и са в разумен размер“
7
(Решение от 10.03.2015 г. на ЕСПЧ по делото на Халил Адем Хасан срещу
България), както и че правилата за разноските следва да избягват налагането
на прекомерен товар върху страните и да ограничават правото на достъп на
лицата до съд. В конкретиката на настоящия случай, възлагането на разноски
за адвокатски хонорар от 600 лв. в тежест на въззиваемата страна би се явило
крайно необосновано, протИ.речащо на принципа за справедлИ.ст и в крайна
сметка – несъответно на фактическата и правна сложност на делото, поради
което съдът намира за нужно да намали подлежащия на присъждане хонорар
до законоустановените размери, определени в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Видно от чл. 18, ал. 2
от посочения подзаконов нормативен акт, в случаи като настоящия
възнаграждението за адвокатско съдействие се определя по реда на чл. 7, ал.
2, т. 1, където при интерес до 1000 лв. е предвидено минимално адвокатско
възнаграждение в абсолютно определен размер от 400 лв. В случая с оглед
незначителната фактическа и правна сложност на настоящото производство,
нищожния обем на доказателствената маса, провеждането на едно открито
съдебно заседание, в което е даден ход по същество, както и фактът, че
жалбоподателят е ангажирал свой процесуален представител едва след
депозирането на бланкетната си жалба, съдът намира, че претендираното
адвокатско възнаграждение е в прекомерен размер, поради което искането за
неговото присъждане следва да бъде уважено до минимално предвиден такъв,
а именно 400 лв.
Воден от горното и на основание чл. 63, ал. 2, т. 1 от ЗАНН, Софийски
районен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ наказателно постановление № 23-4332-004790 от 27.03.2023
г., издадено от Г*** на длъжност „началник група“ към Отдел „Пътна
полиция“ при Столичната дирекция на вътрешните работи, с което на Г. К. Х.
е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200.00 /двеста/
лева и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от шест месеца на
основание чл. 175, ал. 3, предл. първо от ЗДвП за извършено нарушение на
чл. 140, ал. 1 от ЗДвП.
ОСЪЖДА Столичната дирекция на вътрешните работи да заплати на Г.
8
К. Х., ЕГН ********** дължимите по делото съдебни разноски,
представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 400.00
(четиристотин) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Административен съд -
София град в четиринадесет дневен срок от получаване на съобщението за
изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9