№ 770
гр. Плевен, 06.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Ралица Анг. Маринска Ангелова
при участието на секретаря Калина В. Димитрова
като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско
дело № 20234430103372 по описа за 2023 година
Пред ПлРС е депозирана искова молба от Н. Е. П., чрез адв. Д. М.,
против „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК***, с която се твърди, че на ***г.,
ищецът е сключил с ответника Договор за паричен заем №***, за сумата от
300лв., при ГПЛ от 40,32% и ГПР от 49,44%; при 7 двуседмични погасителни
вноски. Твърди се, че по силата на чл.1, ал.3 от Договора, кредиторът
предоставя услуга „експресно разглеждане на искането за заем“, съобразно
която се начислява допълнителна такса от 63,91лв, която ще бъде разсрочена
заедно с погасителните вноски. Твърди се, че по силата на чл. 4, ал.1 от
Договора, заемателя се задължава да предостави на кредитора обезпечение-
по посочени варианти, като при неизпълнение дължи неустойка от 42,56лв,
включена в погасителната вноска от общо 60,77лв., а общото задължение по
кредита ще е в размер на 425,39лв. Твърди се, че ищецът е погасил изцяло
задължението по Договора. Излагат се твърдения за нищожност на целият
договор за заем. По отношение на клаузата за неустойка- по чл. 4 от договора
се твърди, че същата противоречи на закона и го заобикаля, и противоречи на
добрите нрави. Твърди се, че неустойката не е включена в ГПР, с което се
заобикаля нормата на чл. 19, ал.5 от ЗПК. Твърди се също, че клаузата е
нищожна, тъй като накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели
1
единствено постигането на неоснователно обогатяване. Твърди се, че тази
клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от
ЗЗПотр, същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка; клаузата не е
индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗПотр. По отношение на чл.1,
ал.3 от Договора, се посочва, че клаузата е в противоречие с чл. 10а от ЗПК,
поради което е нищожна. Посочва, че таксата „бързо разглеждане“ е свързана
с усвояването на кредита и не представлява допълнителна услуга, а също е в
завишен размер. Посочва, че неправилно кредиторът не е включил двете
суми – за такса и неустойка в ГПР по договора. Излагат се пространни
теоретични съждения. В заключение моли съда да постанови решение, с
което, на основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 146,
ал.1 от ЗЗПотр, вр. чл.26, ал.1,предл. 2 и предл. 3, вр чл. 19, ал.4 от ЗПК,
признае за установено в отношенията между страните, че клаузата по чл.1,
ал.3 от Договор за паричен заем №***/***г., с която се начислява такса
„експресно разглеждане“ е нищожна; иск по иск с правно основание чл. 124,
ал.1 от ГПК, вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено в
отношенията между страните, че клаузата по ч.4, ал.2 от Договор за паричен
заем №***/***г. с която се начислява неустойка е нищожна и иск по чл. 55,
ал.1, предл. първо от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 10лв.- като частичен иск от общо 110лв., представляваща
недължимо платена сума, ведно със законната лихва, считано от датата на
ИМ. Претендират се разноски. Представят се писмени доказателства.
Изрично се сочи, че не се предявява иск за нищожност на целия договор.
Допълнително, съобразно дадените от съда указания, с молба от
12.03.2024-л. 54, ищецът уточнява, че претенцията по осъдителният иск от
общо 110лв., е формирана от сбора на сумата от 65лв.- такса и 45лв.-
неустойка, а частният иск от 10лв., съставлява сбор от 6лв.- такса и 4лв.- за
неустойка. Направеното уточнение е прието от съда с протоколно
определение от 29.03.2024г.
По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът ВИВА
КРЕДИТ“ООД, ЕИК***, чрез адв. А. Н., изразява становище за
недопустимост, респ. за неоснователност на предявените искове. Твърди се,
че от страна на ищеца е налице злоупотреба в право, тъй като са предявени
установителен и осъдителен иск на едно и също основание. Оспорват се
2
твърденията на ищеца за нищожност, като се твърди, че договорът за заем е
сключен в съответствие с чл. 11 от ЗПК и чл. 19, ал.4 от ЗПК. Посочва се, че
клаузите по чл.1, ал.3 и чл.4 от Договора са действителни, не противоречат на
закона и на добрите нрави. Посочва се, че двете суми не са включени в ГПР
по договора. Излагат се пространни теоретични съждения.
Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание
представените по делото доказателства и закона, намира за установено
следното:
По делото с определение №962/11.03.2024г, е постановено за безспорно
и ненуждаещо се от доказване между страните: факта на сключване между
страните на договор за паричен заем №***/***г
По делото, с протоколно определение от 09.05.2024г, по реда на чл.
214, ал.1 от ГПК, е прието направено изменение на размера на предявеният
иск по чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, чрез неговото увеличение, като същия е
приет за разглеждане за сумата от 83,02лв.- общо, като сбор от сумата от
19,11лв.- неустойка и сумата от 63,91лв. такса „експресно разглеждане“.
По делото безспорно се установява, видно от представеният договор за
заем №***/***г, че в полза на ищеца- Н. П., заемател, е предоставена сума от
300лв, при фиксиран годишен лихвен процент от 40,32% и ГПР от 49,44%..
установява се, че страните са уговорили погасяването на заема да се извърши
за срок от 14 седмици, на 7 погасителни вноски, всяка с посочен падеж.
Установява се също, че съобразно чл. 1, ал.3, страните са уговорили, че
заемателят дължи на кредитора такса за експресно разглеждане на документи,
в размер на 63,91лв. Установява се също, че таксата за експресно разглеждане
е включена в погасителната вноска и същата е в общ размер от 54,69лв.
Установява се също, съобразно чл. 4, ал.1 от Договора за кредит, че е
договорено задължение за потребителя, в тридневен срок от сключване на
договора, да предостави на заемателя обезпечение, в една от следните форми:
поръчител, който да отговаря на определени условия- посочени или да
предостави банкова гаранция. Посочено е също, съобразно чл. 4, ал.2 от
Договора, че при неизпълнение на това задължение, заемателят дължи сумата
от 42,56лв.- неустойка, която ще бъде включена в седмичната погасителна
вноска. Посочено е, че погасителната вноска ще бъде в размер от 60,77лв, с
общ размер на плащанията от 425,39лв.
3
Съдът намира за установено по делото , че ищецът- заемател е усвоил
сумата по кредита, в размер на 300лв.
По делото е изслушана ССЕ, от заключението по която се установява
следното: общият размер на задължението по процесния договор за кредит е в
размер от 425,39лв, от които 300лв. главница, 18,92лв.- договорна лихва при
лихвен процент от 40,32%, 63,91лв.- такса експресно разглеждане и 42,56лв-
неустойка за непредставено в срок обезпечение.; погасителната вноска е в
размер на 60,77лв., включваща посочените компоненти. ВЛ е посочило, че
договорна лихва е начислявана само върху главницата. ВЛ е установило, че
процесния договор е погасен предсрочно на 22.10.2021г., като е заплатена
сума от 405,45лв, с която са погасени: главницата от 300лв.-изцяло, сумата от
12,43лв- договорна лихва, сума от 63,91лв.- такса експресно разглеждане и
неустойка от 19,11лв. ВЛ посочва, че сумата от 12,43лв- договорна лихва е
начислена при уговореният лихвен процент, съобразно предсрочното
погасяване на кредита. ВЛ е посочило също, че уговореният ГПР по договора
е 49,44%, но ако към него бъдат включени таксата за експресно разглеждане и
неустойката, същият ще надвиши 100 %. ВЛ е констатирало, че ищецът е
заплатил и 10лв.- разходи за събиране на просрочени вземания /на
22.10.2021г/, но същите не са предмет на настоящето дело.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки
становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
По предявените искове за нищожност.
По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът
потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като
небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа
на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична
сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената
сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените
4
средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се
подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът
следи и се произнася служебно.
Съдът приема за основателен довода на ищеца, че така въведената клауза
по чл.1, ал.3 от Договора, по силата на която е уговорена услуга „експресно
разглеждане на искането за заем“ и е начислена допълнителна такса от
63,91лв, е нищожна, като противоречаща на нормата на чл.10а от ЗПК.
Съгласно посочената разпоредба, кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, а посочената в договора услуга е именно такава. Съдът намира, че
усклегата „експресно разгрлеждане“, не представлява допълнителна услуга и
няма пряко отношение към насрещните престации на страните по договора.
Така уговорена, съдът приема, че се за забранена такса за действия, свързани
с управлението на кредита, или дори за скрита наказателна лихва. Тази
допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на
добросъвестността в отношенията между страните. Установява се също, че
ГПР по договора не обхваща уговорената такса за експресно разглеждане,
респ. същата не фигурира като разход по кредит, поради което е налице
нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Съобразно цитираната
норма, договорът за кредит трябва да съдържа ясна информация относно
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съдът приема за основателен довода на ищеца, че така въведената клауза
за неустойка в чл.46 ОУ и в чл.27 от Договора е нищожна и като такава не е
породила своите правни последици. Така определената неустойка е
предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на
заема чрез поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително
кратък срок за представяне на тези обезпечения- 3- дневен от сключване на
договора, както и са въведени редица сложни условия, на които да отговарят
поръчителите, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на
5
предоставения заем. Съдът приема, че така въведената неустойка не
съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. Уговорената
неустойка е начислена еднократно, а не е уговорена за забава за неизпълнение
на вноските по кредита и за периода на неизпълнението. Видно е, че същата е
включена във вноската по погасителния план, със самото сключване на
договора. Заемодателят е определил платимата на падежа сума, включваща и
неустойката още с погасителния план, преди да е изтекъл срока, в който
заемателят е следвало да представи обезпечение на кредита. Основното
задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по
събирането на задължението, но с процесната неустойка не се осъществява
обезщетителната й функция. Съдът счита, че в случая липсва
обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. Не може да се приеме, че изпълнява и
санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя
отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като
предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и
затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е
невъзможно в предвидения 3- дневен срок от подписване на договора за заем,
като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и
равнопоставеност на страните. Така уговорената неустойка в чл.46 ОУ и чл.27
от Договора противоречи на чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП, който предвижда забрана
за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Така уговорено, това задължение всъщност дава единствената
реална възможност за сключване на договор с определено от заемодателя
лице, а санкцията за неизпълнение- неустоечната клауза, е включена
предварително в погасителния план. Тази допълнителна сума представлява
скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията
между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1
пр. 3 от ЗЗД/.
На основание изложеното, съдът намира, че уговорките за такса
6
експресно разглеждане и за неустойка противоречат, не фигурират като
разход по ГПР. Съдът намира, че в случая е налице противоречие с
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това
противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В процесния
договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР, който формално
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и размерът му не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителният такъв, тъй като не включва разхода за неустойка и такса
експресно разглеждане.
С оглед на изложеното, съдът приема, че в случая е приложима нормата
на чл. 22 от ЗПК, и целият договор за кредит е нищожен. Доколкото съдът е
обвързан от заявеният с ИМ петитум, и на основание изложеното, следва
предявените искове за нищожност на отделните клаузи по договора- чл.1, ал.3
и чл. 4, ал.2 от процесния Договор за паричен заем №***/***г., следва да
бъдат прогласени за нищожни.
По иска с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД
С оглед изхода на спора за недействителността на чл.1, ал.3 и чл. 4, ал.2
от процесния Договор за паричен заем №***/***г, като основание за плащане
на сумите, съдът приема, че даденото по същите следва да се приравни на
изначална липса на основание. Съобразно заключението на ВЛ, от страна на
ищеца са заплатени сума от 63,91лв.- за такса експресно разглеждане и сума
от 19,11лв. за неустойка, поради което и предявеният иск за сумата от общо
83,02лв., платена без основание по процесния договор се явява основателен и
следва да бъде уважен изцяло.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
7
дължи на ищеца направените деловодни разноски, включващи държавна
такса от 150лв. и депозит за ВЛ- 250лв– общо сумата от 400лв. и сумата от
15лв.- внесена държавна такса по сметка на ПлОС по частна жалба.
Що се касае до претендираното адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38 ЗАдв, съдът намира, че такова се дължи, но не в посочените от адв. М.
размери, по представеният списък на разноските по чл. 80 от ГПК, в размер
на 480лв с ДДС- по всеки иск, както и сумата от 480лв. с ДДС-в
производството по в. ч. гр.д.№ 42/2024г на ПлОС.
Настоящият състав на съда счита, че не се налага събиране на
доказателствата, посочени в депозираната молба относно възможността на
ответника да заплати възнаграждение за процесуално представителство, тъй
като, за уважаването претенцията по чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв, за заплащане на
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска правна
помощ и съдействие, е достатъчно да бъде представен договор за правна
защита и съдействие, който да е оформен по правилата на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА-
да е сключен за осъществяване на безплатна правна помощ и съдействие
между адвокат и материално затруднена страна- физическо лице, и да е
заявено изрично основанието за присъждане на адвокатско възнаграждение -
по осъществено безплатно адвокатско представителство и защита на
материално затруднено лице /в т. см. определение №521/06.11.2018г. на ВКС
по ч.гр.д.№3956/2018г., определение №118/15.03.2021г. на ВКС по ч.т.д.
№1469/2020г., I т.о., определение №97/12.02.2021г. на ВКС по ч.т.д.
№2895/2019г., определение №43/10.02.2022г. на ВКС по гр.д.№2611/2021г.,
IV г.о.; определение №137/01.04.2022г. на ВКС по гр.д.№2610/2020г., III г.о.;
определение №163/ 13.06.2016г. на ВКС по ч.гр.д.№2266/2016г и др./.
В случая, от страна на процесуалният представител на ищеца се
претендира адв. възнаграждение в размер на 480лв. с ДДС, по всеки от
предявените искове. Настоящият състав на съда намира, че не е обвързан от
определените с Наредба № 1, размери на минималните адвокатски
възнаграждения. При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение,
съдът съобрази възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС
разбиране (Решение от 25.01.2024г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017г. по
съединени дела C427/16 и C428/16, Решение от 05.12.2006г. по съединени
дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), че националната
8
юрисдикция не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени
относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с
акт на адвокатско сдружение /в случая с Наредба №1/2004г. на ВАдвС/ и
забраната съдът да определя възнаграждение под минимума, определен с
такъв акт, тъй като това ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС“. Правилата на
Наредбата са приложими не само за потребителя на адвокатска услуга, но и за
насрещната страна в съдебното производството, която при неблагоприятен
изход на производството, дължи заплащане на размера на адвокатския
хонорар, който е част от сторените по делото разноски. Това нарушава
основни принципи в съдебното производство и прегражда правомощията на
съда да прецени правната и фактическа сложност по делото, и да присъди
справедлив размер на сторените разноски/. Минималните размери на
адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с
национална правна уредба, е равнозначно на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, § 1 ДФЕС (Решение
от 23 ноември 2017 г., ЧЕЗ Електро България и Фронтекс Интернешънъл,
C‑427/16 и C‑428/16, EU:C:2017:890, т. 51). Съдът на ЕС съгласно което
съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във
всеки случаи, в които прилагането на общия режим в областта на съдебните
разноски би довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се
отклони по изключение от този режим. Още повече следва да се отчете, че
Наредбата е приета от ВАС - орган на сдружението на адвокатите, действащ в
случая като частен икономически оператор, който е насърчен от Държавата да
приема свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата
на конкуренцията в същия сектор, в който развиват дейност членовете на
сдружението на адвокатите, както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС
е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на
нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива
да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство,
дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или
да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг
конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на
ЕО. Така приемат и българските съдилища в редица свои актове: Решение №
6522/22.10.2018г. по в. гр. д. №1061/2018г. на СГС; Определение №
9
2514/23.05.2018г. по в.ч. гр. д. № 07/2018г. на ОС- Благоевград; Решение №
95/31.05.2018г. на ОС- Добрич по в.т.д. №95/2018г. и др. Определение
№1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по описа на ПлОС и др./.
Настоящият съдебен състав на РС Плевен напълно споделя изложената
по-горе задължителна съдебна практика и не следва да прилага посочената
Наредба при определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи.
Това е така, защото дължимото минимално възнаграждение, определено
съгласно чл.7, ал.2, т.1 от НМРАВ /400лв. без ДДС, 480лв.- с ДДС- по всеки
иск/, е несъразмерно на материалния интерес, фактическата и правна
сложност, и качеството на предоставената услуга /Решение от 23.11.2017г. по
съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС/. Следва да се има предвид, че
цената на разгледания иск по чл.26 от ЗЗД се определя съгласно чл.69, ал.1,
т.4 от ГПК- от стойността на договора, предметът на делото обхваща
действителността на целия договор. На следващо място, производството по
делото е приключило след провеждане на две открити съдебни заседания, на
което страните не са присъствали, нито техните процесуални представители,
като са събрани незначителни по обем писмени доказателства, част от които
са анализирани от съда. Процесуалният представител на ищеца е изготвил
исковата молба, представил е писмени документи, и е подал писмено
становище за съдебното заседание. При това положение, съдът намира, че
делото не се характеризира със значителна фактическа и правна сложност,
продължителност или многобройни съдебни заседания, допълнителни
разходи или усилия във връзка с осъщественото процесуално
представителство, поради което посоченият в Наредбата минимум не
отговаря на посочените цели и критерии за прилагането й. Съобразно
материалния интерес по делото, констатираната по-горе фактическата и
правна сложност, и качеството на предоставената правна услуга, както и с
оглед изхода на делото, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва
да бъде определено в размер на 480лв с ДДС- общо по всички предявени
искове, и в размер на 120лв с ДДС- в производството пред въззивната
инстанция, образувано по депозирана частна жалба. . Съдът счита, че това
възнаграждение отговаря на фактическата и правна сложност на делото, и
най-вече качеството на правната услуга. Съдът счита, че нормата на чл. 7, ал.
2 НМРАВ определя правила за изчисление на минималните размери на
адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор
10
от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на
отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение №
60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Водим от горното, Съдът
РЕШИ:
На основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД, ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че клаузата по чл.1,
ал.3 от Договор за паричен заем №***/***г., сключен между Н. Е. П.,
ЕГН***, от гр. Плевен, жк. ***, бл. ***, вх. *** ап.*** като заемател и ВИВА
КРЕДИТ ООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
***, №*** бл. ***, офис ***, представлявано от С.П.- като заемодател,
регламентираща такса „експресно разглеждане“, Е НИЩОЖНА.
На основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД, ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че клаузата по чл. 4,
ал.2, от Договор за паричен заем №***/***г., сключен между Н. Е. П.,
ЕГН***, от гр. Плевен, жк. ***, бл. ***, вх. *** ап.*** като заемател и ВИВА
КРЕДИТ ООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
***, №*** бл. ***, офис ***, представлявано от С.П.- като заемодател,
регламентираща неустойка при неизпълнение на договорно задължение за
осигуряване на обезпечение, Е НИЩОЖНА.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, ВИВА
КРЕДИТ ООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
***, №*** бл. ***, офис ***, представлявано от С.П., ДА ЗАПЛАТИ НА Н.
Е. П., ЕГН***, от гр. Плевен, жк. ***, бл. ***, в *** ап.*** сумата от общо
83,02лв, съставляваща платена сума без основание, от която сума от 63,91лв.-
за такса експресно разглеждане по чл. 1, ал.3 и сума от 19,11лв. за неустойка,
по чл. 4, ал.2 от Договор за паричен заем №***/***г., ведно със законната
лихва , считано от датата на ИМ-14.06.2023г, до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, ВИВА КРЕДИТ ООД,
11
ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ***, №*** бл.
***, офис ***, представлявано от С.П., ДА ЗАПЛАТИ НА Н. Е. П., ЕГН***,
от гр. Плевен, жк. ***, бл. ***, в *** ап.*** сумата от 400лв.- деловодни
разноски по настоящето дело и сума от 15лв.- разноски по в. ч. гр.д.
№42/2024г. на ПлОС.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл. 38, ал.2 ЗАдв.. ВИВА
КРЕДИТ ООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
***, №*** бл. ***, офис ***, представлявано от С.П., ДА ЗАПЛАТИ НА ***
„Д. М.“ гр. София, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***, представлявано
от адвокат Д. М. М., от САК, с адрес на упражняване на дейността гр. София,
бул. ***, №***, ет.*** офис *** сумата от 480лв. с ДДС.- адвокатско
възнаграждение в настоящето производство и сумата от 120лв. с ДДС.-
разноски по в. ч. гр.д.№42/2024г. на ПлОС.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Плевенски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12