Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 512
гр. Велико Търново, 05.12.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – пети състав, в съдебно
заседание на двадесети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ДАНАИЛОВА
при участието на секретаря С.М.и прокурора Светла Иванова, изслуша
докладваното от съдия Данаилова адм. д.
№ 643 по описа за 2018 година и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК), във вр. с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорност на държавата и
общините за вреди (ЗОДОВ) и чл.
284, ал. 1 и сл. от ЗИНЗС.
Образувано по искова молба на Т.И.М. с ЕГН **********, лишен от
свобода в Затвора в Ловеч, срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, гр. София, с
искане за присъждане на обезщетение в размер на 28 000лв., ведно със законната
лихва от датата на предявяване на ИМ и мораторна лихва в размер на
2 986,00 лв. от момента на прекратяване на увреждането 10.05.2018г. до
окончателното им изплащане, за претърпени неимуществени вреди за периода от 02.08.2017г.
до 10.05.2018г. от престоя на ищеца в Следствения арест гр. Велико Търново в
килии № 1, № 3, № 4 и № 6 при изпълнение на мярка за неотклонение „Задържане
под стража“, без осигурена благоприятна среда и условия за съхранение на
физическото и психическото здраве на ищеца, като постоянен достъп до санитарен
възел, течаща вода, дневна светлина, ежедневен едночасов престой на открито и
тайна на разговорите с адвокат, съобразно чл. 29 и 31, ал. 5 от КРБ, чл. 2, т.
3, чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС и чл. 20, ал. 2 и ал. 3 от ППЗИНЗС. Твърди се,
че това е рефлектирало негативно върху човешкото му достойнство, унижило го е,
породило е в него чувство на отритнатост, отхвърленост, незащитеност и страх.
Причинени са му яд, нерви, безпокойство, стрес, липса на желание за живот,
обективирано в защитна реакция на организма при болка и стрес – сълзене на
очите /плач/.
В съдебно заседание ищецът се
представлява от назначения му служебен защитник *** С.С., вписан в Националния регистър за правна помощ, който по изложени съображения моли
съда да уважи предявения иск в претендирания размер. Прави изменение на иска в
частта относно началния момент на мораторната лихва.В хода на устните състезания
навежда нови факти, изразяващи се в наличието на дървеници в помещенията. Намира,
че от събраните по делото доказателства по безспорен начин се установява, че
следственият арест не отговаря на европейските условия и изисквания което от
своя страна е довело до негативни преживявания и емоции.
Ответникът - ГД „Изпълнение на
наказанията“, гр. София, се представлява от ***О., който оспорва иска и моли
същият да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Депозира писмено
становище вх. № 5205/04.10.2018г. Счита
за недоказани твърденията на ищеца за неизпълнение на вменени от закона
задължения от страна на служителите на ареста и за настъпили увреждания по
повод неизпълнението на задълженията. Същият не е бил подлаган на жестоко и нечовешко
отношение по смисъла на чл.3 от ЕКПЧ. Намира, че от събраните доказателства се
установява, че по отношение на ищеца е осъществяван престой на открито, който
според издадена от главния директор на ГД „ИН“ заповед за вътрешния ред в
затворите престоят може да се осъществява в помещение, което не се намира
фактически на открито. От показанията на разпитания свидетел се доказвало, че
не е било налице конфликт между надзирателите и задържаните, като последните са
били извеждани до тоалетна. Твърди се, че не е било ограничавано времето за
тези нужди. Според процесуалния представител на ответника не е нарушен и чл.13
от Конвенцията доколкото след като ищецът е предявил иск не е налице
ограничение, нито разпоредби от хартата на ЕС за правата на човека. Предвид изложеното, счита, че
фактическият състав на чл. 1 от ЗОДОВ не е реализиран, поради което не може да
бъде ангажирана съответната отговорност. Моли, да се отхвърли претенцията като
неоснователна и недоказана.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Велико Търново изразява становище за неоснователност и
недоказаност на иска. Според прокурора е имало законно основание за пребиваване
на ищеца в следствения арест като ответникът и служители в него са направили всичко възможно в рамките на закона
и съобразно вътрешния ред в арестите да осигурят опазване на правата на
задържаните лица. Намира, че не са събрани доказателства за твърдените от ищеца
неимуществени вреди, както и такива за извършени действия от страна на
служители на ареста, уронващи престижа на ищеца или нарушения на вътрешния ред.
Предлага съда да остави без уважение исковата претенция. В случай че съдът
намери иска за основателен, счита претендирания от ищеца размер на
неимуществените вреди за изключително завишен и същият следва да бъде определен
в по-нисък размер.
Административен съд –
Велико Търново, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната
съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа страна:
По делото не се оспорва, че Т.И.М. е бил приет в Следствения арест
в гр. Велико Търново за изпълнение на взета мярка за неотклонение „задържан под
стража“ за периода от 02.08.2017 г. до 10.05.2018 г., когато е преведен в
Затвора в гр. Ловеч.
Според представената справка с рег. № 1944/04.10.2018г. от
началник сектор "Арести" при Областна служба "Изпълнение на
наказанията" гр. В. Търново/л.64
от делото/, през този период Т.М. е бил настанен в килия №
1, килия № 3, килия № 4 и килия № 6 като са посочени и лицата, с които е пребивавал
в различните периоди от време. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е
оборудвана с 4 бр. легла на два етажа, маса, два стола и шкаф. Посочено е, че килиите
са без външни прозорци, а светлина се осигурява от луминисцентни лампи и чрез
отваряне на плътните врати на килиите към коридора. Помещенията се проветрявали чрез прозорци над вратите и през
самите врати. Арестът в гр. В. Търново разполага с един общ санитарен възел с
течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран, и всички желаещи да го ползват
са извеждани покилийно с цел запазване сигурността в ареста. Задържаните се
извеждали до санитарен възел при заявено тяхно желание по всяко време на
денонощието. Има изградено място за престой на открито. Твърди се, че няма
практика тоалетните нужди на задържаните да се удовлетворяват в пластмасови
бутилки. Мястото на престой на свеж въздух се намирало на четвъртия етаж в
ареста и представлявало помещение с два прозореца с решетки за проветрение и
достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижвали и разхождали
по график в рамките на работния ден. Телефонните разговори на задържаните се осъществявали
по време на престоя им на свеж въздух, като същите се обективирали в нарочен
дневник. Срещите с адвокати са осигурявани при спазване на изискванията на чл.76,ал.3 от ЗИНЗС. Сочи че не са
постъпвали жалби до началника на ареста и медицинския специалист в
пенитенциарното заведение за унижение на човешкото достойнство и липса на
желание за живот, довеждащо до психологично страдание и плач.
Като писмени доказателства по делото
са приети представените от ответника Дневник за проведените телефонни
разговори от задържаните лица – извадки от 2017 година и 2018 година, Дневник
за посещения на лицата, имащи право на контакт със задържаните лица – извадка,
Дневник за извеждане и прибиране на задържаните лица за и от престой на открито
или определеното за целта помещение – извадка, Декларации за отказ от престой
на открито или в определеното за целта помещение в района на ареста – 4 бр.
справка рег. № 1944/04.10.2018 г. от Началник сектор „Арести“ в ОС „ИН” –
Велико Търново в оригинал, както и Заповед № 1-4102/06.10.2016г. за вътрешния
ред в арестите, издадена от Главен директор на ГДИН.
По
молба на ищеца и след преценка на предпоставките по чл.23,ал.3 във вр. с
чл.21,т.3 от Закона за правната помощ, с определение от 31.08.2018 г. на Административен съд – Велико
Търновов е
предоставена безплатна правна
помощ. С посоченото определение ищецът е освободен и от внасяне на държавна
такса по делото.
На
основание чл. 214 от ГПК, вр. 144 от АПК с определение, постановено в открито
съдебно заседание на 09.10.2018г., съдът
е допуснал изменение в основанието на предявения иск срещу ГД
„Изпълнение на наказанията“ в частта за мораторната лихва за забава, като
същата да се счита за заявена не от 02.08.2017г., а от 10.05.2018г. до
окончателното изплащане на сумите.
В
хода съдебното производство са събрани гласни доказателствени средства чрез
разпит на свидетеля А.А.Д. – пребивал в следствения арест във Велико Търново в
периода 10.08.2017г.-26.02.2018г.,свидетеля А.И.Х. –лежал в една килия с ищеца в
следствения арест във Велико Търново в периода 02.08.2017г.-01.09.2017г. и 25.09.2017-27.10.2017г. и свидетеля Г.Й.Г.,
заемащ длъжността Началник Сектор „Арести“ в Областна служба „Изпълнение на
наказанията – Велико Търново.
Свидетелят
А.Д. посочва, че с ищеца в ареста във Велико Търново са били в съседни килии,
като по време на престоя си там не са били извеждани на открито, а заедно с
10-12 човека са били разхождани в стая с един прозорец на последния етаж в
следствения арест. Заявява, че всички килии в ареста са еднакви – широчина
около 1,50-1,60/1,80 и дължина около 3 метра, в които има 4 бр. легла на два етажа, желязна маса и два стола. Пространството
били малко за четирима човека. Санитарният възел и умивалника били извън
килията и ако били заети се изчаквало да се освободят. Извеждането до
санитарния възел ставало след почукване на вратата от страна на задържаните, като
в късните часове на нощта предпочитали да не безпокоят дежурните служители и
поради това се облекчавали в туба. Нямало е случаи а отказ за извеждане до
санитарния възел. Душът бил един и се къпели по четирима човека за общо 10-15
минути, два пъти седмично. Заявява, че в килиите има дървеници, поради което
спели на дюшек на пода, за да не ги хапят. При срещите с ***не можел да говори
свободно, тъй като старшината стоял на около метър до него и не можел да говори
свободно. Твърди, че нямали достъп до пряка слънчева светлина, тъй като
липсвали прозорци. Над вратата в килията имало отвор около 80 см откъм
коридора, през който влизало въздух, но не и светлина. Имало и дървена врата,
през която влизало светлина, но рядко се отваряла. Когато се видели с ищеца се
оплаквали от лошите условия в ареста.
Свидетелят
А.И.Х. заявява единствено, че познава ищеца Т.М., всеки ден се виждали в
затвора. Лежал е в една килия с него в следствения арест във Велико Търново за
около месец.
На свидетелят Г.Й.Г.- Началник
Сектор „Арести“ в Областна служба „Изпълнение на наказанията – Велико Търново
от 2012г. до настоящия момент, служебно му е известен ищецът М.. Посочва, че
арестът разполага с 11 килии с площ около 8 кв.м., без самостоятелен санитарен
възел и прозорци, които да позволяват изглед извън помещението. Килията била
оборудвана с прозорец над вратата, която е масивна във всяка килия и дублирана
с решетка, което позволявало да бъде отваряна масивната врата при заключена
решетка. Това позволявало проветряване и осветеност на килиите. Не било
възможно преустройство на килиите с обособяване на самостоятелен санитарен
възел, поради което се ползвал един, състоящ се от тоалетна умивалня и баня с
душ. Извеждането до санитарния възел се извършвало по сигнал на задържаните
лица, покилийно, по всяко време на денонощието. При сигнализация за извеждане от
няколко килии се изчаквало по ред, определен от надзорно-охранителния състав,
като според свидетеля облекчаването в пластмасови бутилки е възможно да се
извършва от тези, на които не им се излиза. Извежда се цялата килия, но на сила
не се извеждат задържаните лица. Разходката и престоя на свеж въздух се
извършвало в помещение с два прозореца и пейка. По време на разходката се
организирали и телефонните разговори с фонокарти на задържаните лица, така че
телефонът е извън самото помещение. След установяване на контакт с абоната по
телефона, слушалката се давала на задържания. Служителят, който пазел
задържаните лица, е в близост до тях, тъй като освен че площадката пред самото
място е малка и няма друга възможност къде да стои, негово задължение било да
наблюдава лицата докато се разхождат и
провеждат разговори. На партерния етаж имало обособено помещение за свиждане, в
което задържаният е изолиран физически от посетителя. Поради ограниченото място
в помещението, охраняващият служител се оттегля настрани, зад а наблюдава
срещата съгласно изискванията. Свидетелят посочва, че редовно и извънредно при
сигнал за ухапване се пръскало против дървеници. Заявява, че не са постъпвали
сигнали за унижаващо отношение към ищеца от страна на служители.
Въз основа на тази
фактическа обстановка, от правна страна съдът прави следните правни изводи:
Съгласно чл. 1, ал.1 от , държавата и общините
отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от
незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни
лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се
разглеждат по реда установен в АПК, а за неуредените в този кодекс въпроси се
прилагат разпоредбите на ЗОДОВ (по арг.
от чл. 203, ал. 2 от АПК).
Разпоредбата на чл. 4 от предвижда, че държавата и
общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които
са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са
причинени виновно от длъжностното лице. Искът за вреди може да се предяви след
отмяна на административен акт по съответния ред или заедно с оспорването му (чл. 204, ал.1
и ал.2 от АПК),
а в случаите на незаконосъобразни действия и/или бездействия,
незаконосъобразността им се установява от съда, пред който е предявен искът
(ал. 4 на чл. 204 от АПК).
Искът се предявява срещу
юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт,
действие или бездействие са причинени вредите, съгласно чл. 205 от АПК,
като ответникът ГД "ИН"-София, съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява
прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от
свобода и пробационните служби, част от структурата, на
което са областните служби "Изпълнение на наказанията" съгласно чл.
12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. В конкретния случай ГД "ИН"-София е пасивно
легитимирана да отговаря по иска за обезщетение за вреди на ищеца Т.М..
В контекста на
посочените по-горе правни разпоредби съдът намира, че е сезиран с искова
претенция по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 203 от АПК
за обезщетение за неимуществени вреди, за които се твърди, че са настъпили в
резултат на незаконосъобразни действия и бездействие на длъжностни лица от следствения
арест в гр. Велико Търново. Последните извършват правно регламентирана дейност,
уредена в ЗИНЗС, като при осъществяването й са длъжни да спазват изискванията
на този закон.
Исковата молба е предявена пред родово и местно компетентния съд.
Предвид изложеното съдът приема, че предявеният срещу Главна Дирекция
"Изпълнение на наказанията" - гр. София иск с правно основание чл. 1,
ал.1 от ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, е допустим
и подлежи на разглеждане в производство по реда на чл. 203 и сл. от АПК.
Разпоредбата
на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите,
причинени на лишението от свобода и задържаните под стража от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултата на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС.
В чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС е посочено, че лишените от свобода и задържаните под
стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение, а в ал. 2 е посочено, че за нарушение на ал. 1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
За да бъде приета
основателността на иска за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС
следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.
3, ал. 2 от ЗИНЗС и настъпила в резултата на нарушението неимуществена вреда в
правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по
силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима
презумпция. В случая не се твърдят
действия на длъжностни лица от вида на визираните в чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, а
единствено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия за изпълнение на мярката
за неотклонение „задържане под стража“, които неблагоприятни условия са
резултат от бездействието на администрацията на следствения арест. За да бъде
едно бездействие квалифицирано като незаконосъобразно, е необходимо да бъде
установено неизпълнение на регламентирано в нормативен акт задължение за
фактическо действие от страна на административен орган или на длъжностно лице
от администрацията. В ЗИНЗС, част
четвърта, е регламентиран реда за изпълнение на мярката за неотклонение
"задържане под стража", като съгласно чл. 240, ал. 1 от закона,
доколкото в тази част не е предвидено друго, разпоредбите относно осъдените на
лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с
мярка за неотклонение „задържане под стража".
По твърдения на ищеца, неимуществените вреди се
изразяват в яд, нерви, безпокойство, стрес, липса на желание за живот, сълзене
на очите /плач/, причинени в резултат на неосигурена благоприятна среда и условия за съхранение на
физическото и психическото здраве, като постоянен достъп до санитарен възел,
течаща вода, дневна светлина, ежедневен едночасов престой на открито и тайна на
разговорите с адвокат, при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение
„Задържане под стража“ в следствения арест във Велико Търново. Твърди се и
наличието на дървеници в килиите.
По основателността на отделните оплаквания на Т.М.
за неблагоприятните условия, при които е бил поставен при престоя си в следствения
арест в гр. В. Търново, съдът намира следното:
1.На първо място, съдът намира за доказано по
основание оплакването на ищеца за неосигуряване на минимална жилищна площ при престоя
му в ареста през релевантния по делото период. От посочената по-горе справка и
показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че килиите, в
които е пребивавал ищецът са с площ от 8 кв. м. и са предназначени за 4 човека.
Съгласно чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС (Нова – ДВ, бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017
г.) минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не
може да е по-малка от 4 кв. м. Ищецът не сочи броят на задържаните лица, с
които е бил настанен в помещение през процесния период, но от представената от
ответника справка се констатира, че в съответната килия М. е бил настаняван с
още двама или трима задържани. От събраните доказателства се установява, че площта,
която е обитавал ищеца в помещенията, в които е бил настанен през цялата част
от времето е била близо три пъти по-малка от минимално допустимия размер - 4
кв. м. Ответникът, чрез неговите служители, не е изпълнил своите задължения и
не е осигурил на ищеца минимално изискуемата жилищна площ, която да съответства
на човешките представи за необходимо на едно лице свободно пространство, което
да обитава, извършвайки своите елементарни, необходими за самото му
съществуване потребности от сън, хигиена, преобличане и хранене. В случая не се
касае за необходимост от жилищна площ, надминаваща изискванията за
ограниченията, които самото наказание поставя, а се касае за изисквания, които
биологичното съществуване на човек предполага. Не е проведено специално нарочно
доказване на емоционалните преживявания, които липсата на тази жилищна площ е
произвела у ищеца, но съдът счита, че самия факт установен по делото, сочещ за
непредоставяне на такава минимална площ за обитаване, води до извода, че при
всяко психично здраво човешко същество липсата на минимално пространство, което
да му позволява спокойно биологично съществуване би произвела негативните
емоционални преживявания, които ищецът твърди, че е преживял и би основал извод
за наличие на унизително отнасяне. Този извод следва и от разпоредбата на чл.
284, ал.5 ЗИНЗС.
По силата на общите принципи залегнали в чл. 3 от
ЕКПЧОС, администрацията на Арест гр. В. Търново е длъжна да осигури нормални
условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода и задържаните под
стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република България, поради което, и на
основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част
от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенцията
представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл.
257 от АПК.
2.Съдът намира за доказано и следващото наведено
от ищеца оплакване, свързано с неосигуряване на престой на открито. От
фактическа страна ищецът твърди, че през процесния период е извеждан в закрито
помещение около 15-20 кв.м. Ответникът в депозираното по делото становище сочи,
че е провеждан престой на открито в обособено за целта помещение с два прозореца
с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, разположено на
четвъртия етаж в ареста, като представя извадка от дневника за извеждане и
прибиране на задържаните лиза за престой на открито. В съдебно заседание
процесуалният представител на ответника се позовава и на Заповед № 1-6399/Ц от
26.07.2010 г. за вътрешния ред в арестите на Главния директор на ГД
"ИН", според която престоят на открито можело да се осъществява в
помещение, което не се намира фактически на открито.
Разпоредбата на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС
предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от
един час на ден. По аргумент на чл. 240 и чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, такова
право имат и задържаните лица при изпълнение на наложена мярка за неотклонение
"Задържане под стража". В случая от становището на ответника по
делото и показанията на св. Г.се установява /както и на съда е служебно
известно по повод идентични дела/, че през процесния период към Ареста гр. В.
Търново няма обособено място – открито пространство, за провеждане на престой
на открито. Вложеният от законодателя смисъл е престоят да се провежда извън сградата
на затвора/ареста. Помещението в ареста, макар и с прозорец за пряк достъп на
светлина и въздух, не изпълнява изискването за осигуряване на задържаните лица
ежедневно на не по-малко от един час престой на открито, поради което
провежданият престой на задържаните лица в такова помещение не е престой на
открито по смисъла на чл. 86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. Престоя на открито означава
възможност за задържаните лице да бъдат извън сградата, под естествени
атмосферни условия, с възможност за подслон ако същите са неблагоприятни.
Привеждането от една стая в друга, с разликата че последната има отварящи се прозорци не е престой на открито. Съдът намира
за неоснователно позоваването на ответника на Заповед № 1-6399/Ц от 26.07.2010 г. за
вътрешния ред в арестите на Главния директор на ГД "ИН".
Действително, разпоредбата на чл. 55.1 от тази заповед предвижда, че в
арестите, където няма възможност за изграждане на места за престой на открито,
провеждането се извършва в изградени за целта закрити помещения с осигурен
достъп на свеж въздух или вентилация. Съгласно чл. 256, ал. 5 от ЗИНЗС
вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой на открито се
определят със заповед на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение
на наказанията", т.е. административният орган може да определя времето за
престой на открито, но не и да предвижда провеждането му в закрити помещения, в
противоречие със закона.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че
представените от ответника извлечения от дневника за престой на открито не
доказват твърдението му за провеждан ежедневен престой "на открито". Представената
извадка от този дневник е за отделни дни и от записванията в нея излиза, че за
целият си престой в ареста М. е извеждан „на открито“ на датата 01,04 и 13.02.2018г.
и е направил отказ за престой “на открито“ с нарочна декларация за дати
02.02.2018г. 17.03.2018г.,19.03.2018г. и 15.04.2018г. Пред съда не бе
представен за сверка оригинален дневник за периода 02.08.2017 г.-10.05.2018 г. С
оглед на изложеното съдът приема, че не е било осигурено правото на ежедневен престой
на открито на задържаното лице в пълния му обем.
3. Настоящият състав намира за основателни и оплакванията за липса на санитарен
възел и течаща вода в спалните помещения, както и за липсата на естествено
осветление и наличието на дървеници в килиите, които е пребивавал М.. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС (Доп. – ДВ, бр. 14 от 2017 г.) на лишените от
свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В
заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се
осъществява в спалните помещения. Съгласно ал. 2 на тази норма в спалните
помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за
естествено проветряване. От събраните гласни доказателства, които съдът
кредитира като безпристрастни и взаимно кореспондиращи, и становището на
ответника се установява, че в килиите не е изграден самостоятелен санитарен
възел, а задържаните лице имали възможност да ползват общ такъв с осигурена
течаща вода през цялото денонощие, след сигнализиране на охранителния състав. Във
времето определено за тоалет /два пъти седмично / лишените от свобода си
осигуряват вода за пиене, миене и за изпиране на личните си дрехи. Липсата на
санитарно помещение - тоалетна с мивка и течаща вода в килията, в която
пребивава М. създава дискомфорт и неудобство за задържаното лице.
Разпитаният по делото св. Д. категорично заявява,
че в килиите има дървеници и за да не ги хапели, лягали на дюшек на пода в
помещението. Другият св. Г.не отрича наличието на дървеници и посочва, че външна
фирма редовно прави профилактика. Съдът намира, че от страна на ответника не са представени годни
доказателства, които да оборват твърденията на ищеца за бездействие от страна
на администрацията на следствения арест във Велико Търново за предприети мерки по
обработване на помещенията в ареста против паразити, насекоми и всякакви други
вредители /например протоколи за такава обработка/ от външна фирма. Но дори и
да се приеме хипотетично, че твърдяната от периодична и извънредна дезинсекция в
килиите е извършване, тази дейност очевидно не може да бъде определена като
ефективна и ефикасна по обем и по качество, с оглед установеното по делото от
показанията на св. Д. а наличие на дървеници в помещенията на ареста, което не
би могло да се приеме за допустимо и нормално от санитарна гледна точка дори и
за сграда - старо строителство, каквато представлява следствения арест във
Велико Търново. В тази връзка следва да се отбележи, че твърдения за конкретни неблагоприятни последици за
здравето на ищеца от наличието на дървеници в помещенията не са въведени като ухапвания, кожни раздразнения, но това не означава, че за
него не са се породили неприятни усещания и
дискомфорт по-големи от обичайните за
изтърпяване на мярка за неотклонение задържане под стража.
Свидетелят Д. и св. Г.заявяват, че килиите нямали
достъп до пряка слънчева светлина поради липса на прозорци. Отвор имало над
вратата на килията, откъдето влизало въздух и светлина. Св. Г.посочва още, че
за подобряване на осветеността и проветряването в килиите се отваряла масивната
врата на всяка от тях, която била дублирана с решетка. Съдът обаче не намира
въпросното разположение да осигурява естествено проветряване и приток на дневна
светлина, отговарящи на изискванията на съответните стандарти за обществени
сгради. Освен това, твърдения и доказателства за отварянето на плътните врати
на килиите, в които е пребивавал ищеца при престоя си в следствения арест
липсват. С оглед на гореизложеното съдът приема за доказани фактите досежно
описаните в исковата молба битови и санитарно-хигиенни условия, при които е бил
поставен ищецът при пребиваването му в Ареста гр. В. Търново от гледна точка на
липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, и на пряк достъп
на дневна светлина.
4.Претенцията на ищеца за обезщетяване произтича и
от неосигурена възможност за провеждане на телефонни разговори, включително и с
адвокат, както и при посещенията на защитника, без същите да бъдат слушани от
страна на надзираващия служител в ареста.
Според приложимата разпоредба на чл. 256, ал. 1, т.2
от ЗИНЗС обвиняемите и подсъдимите имат право на телефонна връзка с роднини,
близки, защитници и повереници по ред, установен от главния директор на Главна
дирекция "Изпълнение на наказанията". Този ред е определен в Заповед
№ 1-6399/Ц от 26.07.2010 г. за вътрешния ред в арестите на Главния директор на
ГД "ИН", в която с чл. 59 е
регламентирано правото на задържаните лица да провеждат телефонни разговори
/ от 08. 30 ч. до 17. 00 ч. / чрез телефонен
апарат от доставчик на телефонни услуги, като лицата и обявените телефонни
номера, с които задържаните лица могат да провеждат телефонни разговори, се
утвърждават от началника на сектор "Арести" след представено от тях
заявление, като в т. 5 от тази норма е предвидено, че телефонните разговори на
задържаните лица с техните защитници и повереници се провеждат по начин, по
който не позволява да бъдат подслушвани от надзорно-охранителния състав.
Конституционно регламентирано е правото на
адвокатска защита на задържаното лице или на привлечения като обвиняем.
Съгласно чл. 30, ал.5 от Конституцията всеки има право да се среща насаме с
лицето, което го защитава. Тайната на неговите съобщения е неприкосновена. Това
конституционно право е защитено с разпоредбата на чл.
254, ал. 3 от ЗИНЗС, според която срещите на обвиняемите и подсъдимите с
адвокати, защитници и повереници се извършват насаме. Те могат да бъдат
наблюдавани, но разговорите им не могат да бъдат слушани и записвани. Според
чл. 74, ал. 4 от ППЗИНЗС, приложима на основание чл. 281 от правилника, разговорите по време на срещите
между лишените от свобода и техните защитници или повереници не могат да бъдат
слушани или записвани. Съдържанието
на цитираната разпоредба е възпроизведено изцяло в чл. 47.3 от Заповед №
1-6399/Ц от 26.07.2010 г. за вътрешния ред в арестите на Главния директор на ГД
"ИН". Това ще рече, че защитата на
кореспонденцията, разговорите и срещите между задържан и ***е особено силна, с
оглед принципа за професионална привилегированост и изключва всякакъв вид
слушане и записване от други лица.
От представената извадка от дневник за проведени
телефонни разговори от задържаните лица, е видно, че в периода на задържане
ищецът е провел 11 телефонни разговора, два от които със защитника си, а според
представения дневник за посещения на задържаните лица, М. е бил посетен четири
пъти от защитник. От непротиворечивите и взаимнодопълващи се показания на
свидетелите Д. и св. Г.се установява, че в Ареста – гр. Велико Търново по време
на провеждане на телефонни разговори и свиждания през цялото време лице от надзорно-охранителния
състав стои в непосредствена близост с цел да наблюдава задържания, но поради
ограничение в мястото, нямало възможност да застане така, че да не чува
разговора. Разгледано през призмата на
цитираната нормативна уредба, присъствие на служители на ответника по време на
провеждане на телефонни разговори с роднини и близки не може да се приеме като
неправомерно поведение. В ЗИНЗС и правилника за неговото приложение липсва
разпоредба, регламентираща неприкосновеност на тези разговори, подобно на
разговорите със защитник или повереник. Поведението на охранителния състав в
тази хипотеза не е довело до унижаване човешкото
достойнство на ищеца. По отношение обаче на
присъствието на охранително-надзорния състав по време на разговорите и на
задържаното лице срещите с неговия адвокат, съдът намира, че съобразно
доказателствата по делото е нарушена гарантираното от върховния закон тайната
на разговорите между ищеца и неговия защитник, като не му е позволено да
упражни правото си на неприкосновеност на тези разговори.
При така установената
фактическа обстановка съдът намира, че битовите и санитарно-хигиенните условия,
при които ищецът Т.М. е изтърпявал наложената му марка за неотклонение
"задържане под стража" в Ареста гр. Велико Търново, в рамките на
периода на исковата претенция 02.08.2017 г. – 10.05.2018 г., накърняват правата
му по чл. 29, ал. 1 от Конституцията на РБългария и респ. от страна на
администрацията на ГД "Изпълнение на наказанията" е допуснато
нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи и на чл. 2, т. 3, чл. 3, чл. 20, чл. 43, ал. 2, чл.254, ал. 3 и чл. 256, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС. По делото няма данни за извършени умишлени действия или
бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в
неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото
достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, но липсата на
подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл. 3 от ЕКЗПЧОС
(решение от 09.06.2005 г. И. срещу България, решение от 15.07.2002 г.
Калашников срещу Русия). Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови
стандарти от гледна точка на минимална обитаема площ, необходима за спокойното
биологично съществуване на всяко психично здраво човешко същество;
пребиваването около 23 ч. в денонощието заедно с други три лица в помещение с
площ от 8 кв.м, значителна част от която е заета от леглата тип
"вишка", масичка и шкаф и свързаната с това липса на двигателна
активност; липсата на пряка дневна светлина и на осигурена възможност за
престой на открито; липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, на дървеници в спалните помещения и нарушената тайна на разговорите между
***и задържан, са обстоятелства, които в своята съвкупност и преценени с оглед
периода на престоя в Ареста – гр. В. Търново, неминуемо водят до потискане,
унижаване, и неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на кумулативния
ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставян
и е пребивавал ищецът в следствения арест през заявения период, съдът приема,
че те действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и
морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението
на мярката за неотклонение "задържане под стража". Действително по
делото няма данни и не се установява конкретно увреждане на здравето /физическо
или психическо заболяване/ на ищеца, съобразно практиката на ЕСПЧ и
установените от него принципи и стандарти, следва да се приеме, че е налице
нарушение на чл. 3 от Конвенцията и чл. 3 от ЗИНЗС, което дава основание да се
изведе и предположението, че на лицето са нанесени неимуществени вреди, които
се явяват следствие на незаконосъобразните бездействия на администрацията на
ареста, респективно на държавата, доколкото именно Държавата, като страна по ЕКПЧ
има задължението да спазва разпоредбите на Конвенцията.
Следва да се има предвид и приложимата разпоредба на чл. 284, ал.
5 от ЗИНЗС, според която при поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на мярката "задържане под стража", изразяващи се в липса
на достатъчно жилищна площ, осветление, проветряване, условия за двигателна
активност, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които
уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или
малоценност, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на
противното.
За ангажиране отговорността
на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 284 от ЗИНЗС е ирелевантно
обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските
помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в
арестите - необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди
(неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото
нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности), което
засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна
административна дейност. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са
обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй
като задължение на държавата е да организира своята пенитенциарна система по
начин, който не води до поставянето на лишените от свобода и задържаните под
стража лица в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от
финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по
делото "Нешков и други срещу България"/. Още повече че разпоредбата
на чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест
трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото
достойнство на задържаните лица.
Дължимото обезщетение за
претърпените неимуществени вреди /претендирано от ищеца като такова в размер на
28 000 лв./ подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл. 52 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) по препращане от §1 от ЗР на ЗОДОВ чл. 284, ал.
2 от ЗИНЗС. Понятието
"справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението
между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има
характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент
на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване
характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици,
ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане
икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че
обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на
принципа на справедливостта, като законово въведен критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера на обезщетението за
претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички
установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който
незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.
В случая, като се отчетат
обстоятелствата, съставляващи проявления на незаконосъобразната административна
дейност и периода на исковата претенция /времето, през което ищецът е
пребивавал в следствения арест – 282 дни/ от една страна, а от друга страна
като се вземат предвид характера и интензитета на породените страдания и
негативни преживявания – липсват данни за конкретно физическо или психическо
увреждане на здравето, не се твърди, че в килиите е имало повече от 4 човека, не
се твърди, че ищецът не е бил извеждан своевременно до тоалетна и баня, признава
се извеждането за престой макар и на закрито за част от периода, както и
осигуряване на възможност за посещения и телефонни разговори, и при прилагането
на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, съдът приема, че справедливото обезщетение, което
следва да се присъди на ищеца, възлиза на 1 250 лева, в какъвто размер искът е
основателен и доказан. В останалата част, до предявения размер от 28 000 лв.
искът следва да се отхвърли като недоказан.
Основателна е и претенцията на ищеца
за присъждане на законна лихва, считано от 10.05.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата. В т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС
по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК е прието, че началният момент на забавата и
съответно дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението при
незаконни действия и бездействия на администрацията е моментът на
преустановяването им. Следователно законна лихва следва да бъде присъдена от
датата, на която незаконните действия и бездействия са били преустановени -
10.05.2018 г., когато е преместен в Затвора в гр.Ловеч, до датата на
окончателното изплащане на сумата.
На ищеца не следва да му се
присъждат съдебно-деловодни разноски по делото, тъй като такива не са поискани.
С определение от 31.08.2018г. на Административен съд – Велико Търново му е
предоставена правна помощ във вид на процесуално представителство по делото и е
освободен от внасяне на държавна такса.
Предвид нормата на чл. 10, ал. 3
от ЗОДОВ следва Главна
дирекция "Изпълнение на наказанията" - София да бъде осъдена да
заплати в полза на органа на съдбата власт Административен съд Велико Търново
разноски за държавна такса в размер на 10 лв.
Воден от горните мотиви
и на основание чл. 204, ал.4 от АПК във връзка с чл. 1, ал.1 от , Административен съд – Велико
Търново, пети състав
ОСЪЖДА Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията" –
София – 1309, бул. „Ген. Н. Столетов“ № 21, да
заплати на Т.И.М. с ЕГН **********, изтърпяващ
наказание „лишаване от свобода“ в Затвора в град Ловеч, на основание чл. 1, ал.1
във връзка с чл. 4 от сума в размер на 1250 лв. (хиляда
двеста и петдесет лева), ведно със законната лихва, считано от 10.05.2018г.(датата,
на която незаконните бездействия са били преустановени) до окончателното
изплащане на сумата, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди
за периода от 02.08.2017г. до
10.05.2018г., произтичащи от неосигуряване на необходими битови и
санитарно-хигиенни условия /минимална жилищна площ, един час престой на открито
на ден, проветрение, пряк достъп в килията на дневна светлина, наличието на дървеници в спалните
помещения/ и тайна на разговорите с ***при
престоя в следствения арест в гр. Велико Търново.
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск в
частта му над 1250 лв. до претендирания размер от 28 000 лв., като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА
Главна дирекция "Изпълнение на наказанията"-София
– 1309, бул. „Ген. Н. Столетов“ № 21 да
заплати в полза на органа на съдебната власт Административен съд Велико
Търново, разноски по делото за държавна такса в размер на 10 лв. (десет лева).
РЕШЕНИЕТО
подлежи на касационно обжалване
в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния административен
съд.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: