Номер 62314.09.2020 г.Град Кюстендил
Окръжен съд – КюстендилI състав
На 14.09.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Ваня Д. Богоева
Членове:Евгения Х. Стамова
Веселина Д. Джонева
като разгледа докладваното от Ваня Д. Богоева Въззивно частно гражданско дело №
20201500500399 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила частна жалба от „***“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, действащо чрез процесуалният представител по
пълномощие юрисконсулт Р.И.И., насочена срещу разпореждане от 02.03.2020 г. на Районен
съд – Дупница, постановено по ч.гр.д.№ 439/2020 г. по описа на същия съд.
Постановеният от първостепенния съд съдебен акт се обжалва в частта, с която съдът
е отхвърлил заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, депозирано
от „***“ ЕООД, ЕИК ********* срещу Е.Д.К., ЕГН **********, с адрес: гр. *** за вземане
за сумата от 1830 лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги, произтичащо от сключен между страните договор за потребителски
кредит №30034830470 от 04.02.2019 г.
Частният жалбоподател обжалва постановеното от РС – Дупница разпореждане,
релевирайки доводи за неговата неправилност. По-конкретно се твърди, че заповедният съд
не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността
на сделката, от която заявителя черпи права. Изтъква, че за да се прецени дали искането се
основава на неравноправна клауза в потребителски договор, то същата следва да е обявена
за такава по надлежния процесуален ред. Акцентира, че заповедният съд неправилно не е
отчел и разпоредбата на чл.145, ал.2 от ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза в
договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между
цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена
или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми. Относно процесното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги се позовава на §1 от ДР на ЗПК където е посочено, че в годишния процент на
разходите /ГПР/ не са включени разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, когато сключването на споразумение за допълнителни услуги не е задължително
условие за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия. Сочи,
че пакетът от допълнителни услуги предоставя право на длъжника да получи услуги, които
не са свързани с дейността на кредитора по кредитиране, а са свързани с необходимостта на
потребителя от скорошно получаване на исканата сума и с неговото конкретно житейско
положение. Иска отмяна на разпореждането на ДнРС в обжалваната част и издаване на
1
заповед за изпълнение и относно това претендирано вземане.
На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е бил изпращан на
длъжника.
Съдът, като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по
делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
При служебна проверка за допустимост и редовност на частната жалба, настоящият
съдебен състав намира, че същата е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на
обжалване акт от легитимирано за това лице, поради което е допустима. При служебната
проверка за редовност на частната жалба се установява, че тя отговаря на изискванията на
чл. 275, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК.
Съгласно чл. 278, ал. 4, вр. чл. 269, ал. 1, изр. 1 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на разпореждането, а по допустимостта - в обжалваната му част.
Според чл. 278, ал. 2 от ГПК ако отмени обжалваното разпореждане съдът сам решава
въпроса по жалбата.
Първоинстанционното производство е образувано по заявление по чл. 410 от ГПК от
„***“ ЕООД, с което се поддържа искане за издаване на заповед за изпълнение против
Е.Д.К., ЕГН **********, с адрес: гр. *** за парично вземане в размер на: 2365.30 лева -
главница; 217.52 лева – договорно възнаграждение за периода от 25.05.2019 г. до 31.07.2019
г.; 1830 лева – неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 02.03.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и за сумата от 51.66 лева – държавна такса и
50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Към заявлението, съобразно изискването на чл.410, ал.3 ГПК са представени:
Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №30034830470; Общи условия
на „***“ ЕООД; Погасителен план към процесния договор за потребителски кредит;
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити.
Съдът с разпореждане от 02.03.2020 г., постановено по ч.гр.д.№439/2020 г. отхвърлил
искането за вземане за сумата от 1830.00 лева, представляващо възнаграждение за закупен
пакет допълнителни услуги, като за останалите претендирани със заявлението вземания,
заповедният съд е издал заповед за изпълнение. За да постанови отхвърлителният
диспозитив, съдът е констатирал нарушение на разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, според
която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Приел е също така, че така нареченото
„Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги“ всъщност е част от
договора за кредит, но като е обособено отделно от договора, е постигнато заобикаляне на
ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК, който забранява годишния процент на разходите /ГПР/
да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. Позовал се е на разпоредбата на
чл.19, ал.5 ЗПК, регламентираща че клаузите, които предвиждат възнаграждения за
допълнителни услуги, надвишаващи посочените в ал.4 от същата разпоредба, са нищожни.
При така установеното от фактическа страна, КнОС от правна приема следното:
За да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410
от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на
чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед
2
индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както
и да се установява изискуемостта му. Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК,
задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или
на добрите нрави или дали не се основава на неравноправна клауза. Тъй като договорът за
потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит (ЗПК),
нормите му следва да бъдат съобразени от съда служебно. Съдът намира, че посоченото
възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги противоречи на закона.
Сключеният между „***“ ЕООД и Е.Д.К. договор, представлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което са приложими
разпоредбите на този закон. Заявителят е претендирал сума в размер на 1830.00 лв.,
представляваща неплатено възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги,
произтичащо от сключен между страните договор за потребителски кредит № 30034830470
от 04.02.2019г.
Според чл. 10а от ЗПК кредиторът може да събира такси /т.е. възнаграждение/ за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, но тези дейности не може да са
свързани с управлението на кредита и освен това трябва да са точно и ясно определени в
договора. Освен това таксата може да се събира само веднъж за едно действие. В
заявлението заявителят не е посочил изрично какви дейности са включени в пакета от
допълнителни услуги. В своята жалба заявителят поддържа, че сключването на
допълнително споразумение е опционно, по избор на потребителя, и зависи единствено от
неговата воля. В заявлението е посочено обаче, че плащането на това възнаграждение е
включено в общия размер на месечната вноска по кредита, според погасителния план.
На първо място в договора, респективно в процесното споразумение не е формирана
цена за всяка от услугите по отделно, т. е. така уговореното възнаграждение не отговаря на
императивните изисквания на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, видът, размерът и действието, за което
се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит.
На второ място, при така описаните допълнителни услуги, съдът не споделя
твърденията на жалбоподателя, че тези услуги не са свързани с дейността на заявителя по
кредитиране, а само с необходимостта от скорошно получаване на исканата сума и с
непредвидени житейски обстоятелства, които го препятстват да изпълнява задълженията си
по погасителния план, поради което не е налице забраната по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Касае се
за дейности, които представляват типични и характерни договорни права – да се одобри
кредитът, да се измени падежната дата, да се реорганизира правоотношението, да се
адаптира към променените условия и т. н., които по съществото си произтичат от наличието
на договорно правоотношение между равноправни субекти кредитодател и
кредитополучател. Съдът намира, че описаните допълнителни услуги са свързани изцяло с
дейността по усвояване и управление на кредита, поради което съгласно чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК кредиторът не може да въвежда и изисква заплащане на подобни такси.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона. С оглед постановките, дадени от ВКС в т. 3 на ТР № 1/2009 г. от
15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК, съдът намира, че тези клаузи са нищожни, на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Нищожността произтича и от разпоредбата на чл. 21, ал. 1
ЗПК.
Наред с изложеното, споразумението за допълнителни услуги се явява нищожно и по
3
смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП като неравноправна клауза в потребителски договор, тъй като
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Възможните проявни
форми на неравноправни клаузи са изброени в т. 1-18 на, ал. 1, но по аргумент от т. 19
следва, че изброяването е примерно, а не изчерпателно. Към тези разпоредби препраща
нормата на чл. 24 от ЗПК. Цитираните по-горе разпоредби на ЗЗП и ЗПК са в съответствие с
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която има задължителен характер за националните съдилища в
ЕС. Според чл. 3 Директивата счита за неравноправна дадена клауза, когато въпреки
изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Съобразена общо като стойност с останалите договорни ангажименти, дължимата
сума за допълнителен пакет услуги надхвърля лимита, въведен с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което
определя тази клауза за неравноправна. Таксата е и несъразмерно висока спрямо отпуснатия
кредит - видно е, че при отпуснат кредит в размер на 2365.30 лв., уговореното
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги е 1830.00 лв., което води до
съществено и неоправдано обременяване на потребителя.
Наред с това, заплащането на това възнаграждение от потребителя е предварително,
т. е. то е дължимо само за "възможността за предоставянето" на изброените по-горе услуги,
както е посочено и в самото Споразумение, и е без значение дали някоя от тези услуги ще
бъде използвана по време на действието на сключения между страните Договор. Според
настоящия състав възможността за предоставяне на тези допълнителни услуги не е
равностойна на реалното им предоставяне. Отделно, за да се възползва длъжникът от
всички допълнителни услуги по сключеното споразумение се изисква одобрение от
кредитора, което, освен всичко останало, означава, че той следва да плати предварително за
възможност, която обаче изцяло зависи от волята на кредитора.
По отношение на възражението на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не
разполага с правомощия да се произнася по валидността на договорни клаузи, настоящият
съдебен състав счита, че същото е неоснователно, тъй като съдът може служебно, без
въведено възражение от страната да констатира противоречието на договорни клаузи със
закона или добрите нрави и/или дали искането се основава на неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, каквото
задължение му е вменено с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК. Допълнителен
аргумент за това е и, че съгласно практиката на съда на ЕС, националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в
приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира тази
неравнопоставеност /в този смисъл решения по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98,
С-243/08, С-244/98, С-397/11, С-415/11, С-472/11 и С-618/10/. Доколкото потребителят е в
положение на по-слаба страна спрямо търговеца от гледна точка както на преговорните си
възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема
предварително установените от търговеца условия, без да може да повлияе на съдържанието
им, то несъмнено съдът може служебно да констатира и противоречието на договорни
клаузи в потребителските договори със закона или добрите нрави, без това да представлява
нарушение на диспозитивното начало.
С оглед на това съдът приема, че са налице пречките по чл. 411, ал. 2 от ГПК за
издаване на заповед за изпълнение за посочената сума.
По изложените правни съображения, съдът
4
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 02.03.2020 г. на Районен съд – Дупница,
постановено по ч.гр.д. № 439/2020 г. по описа на същия съд в частта, с която съдът е
оставил без уважение заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК,
депозирано от „***“ ЕООД, ЕИК ********* срещу Е.Д.К., ЕГН **********, с адрес: гр. ***
за вземане за сумата от 1830 лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги, произтичащо от сключен между страните договор за
потребителски кредит № 30034830470 от 04.02.2019 г.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5