Р Е Ш Е Н И Е
№260758
10.03.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VII състав, в публично съдебно заседание
на петнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: КАТЯ БОЕВА
при
участието на секретаря: Елена Неделчева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 13706 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от К.М.Н.
против „Файненшъл България” ЕООД, с която са предявени обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
– за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:
-сумата в размер на 50,00 лв. –
недължимо платена по клауза за такса „Оценка на досие” по договор за
потребителски кредит № ****/**** г., ведно със законната лихва върху тази сума
от датата на депозиране на исковата молба в съда – ***** г., до окончателното
изплащане на сумата;
-сумата от 100,00 лв. – недължимо
платена по клауза за такса „Кредит у дома” по договор за потребителски кредит №
*****/***** г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
депозиране на исковата молба в съда – ****** г., до окончателното изплащане на
сумата.
В исковата молба се твърди, че между
страните е сключен договор за потребителски кредит № ****/**** г., по силата на
който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 950,00 лева, при общ
размер на фиксирана лихва от 129,78 лева, представляваща 29,73 %и ГПР в размер
на 49,1 %, или общ размер на кредита от 1737,94 лева за срок от 45 седмици,
като всяка погасителна вноска била в размер на 38,63 лева. Излагат се
съображения, че с договора била начислена такса „Кредит у дома”, представляваща
домашна доставка на заемната сума в брой и седмично събиране на вноските в
размер на 610,66 лева, която се покривала със седмичното събиране на вноските.
Посочва се, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание
чл. 22, вр. чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото не са посочени с условията за
прилагане на договорния лихвен процента, както и на основание чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т.10 ЗПК, доколкото не е посочен начинът на изчисляване на годишния
процент на разходите. В допълнение, в договора били включени две клаузи за
заплащане на такси – „Такса оценка на досие” и такса „Кредит у дома”, които се
явявали недължими на основание чл. 10а ЗПК, тъй като съставлявали разходи,
свързани с отпускането и управлението на кредита. По този начин се завишавал и
годишният процент на разходите и надхвърлял ограничението, предвидено в чл. 19,
ал.4 ЗПК, а именно: петкратният размер на законната лихва. Отделно от
изложеното, се навеждат доводи за нищожност на клаузите за заплащане на
посочените такси поради противоречие с добрите нрави, материалния закон и
заобикаляне на закона.
Поради изложеното предявява исковите
претенции. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил
отговор на искова молба от „Файненшъл България” ЕООД, с който се взима
становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове. Възразява се, че исковата молба не е
представен договора за потребителски кредит, поради което не се установява
същият да съдържа неравноправни клаузи. В тази връзка моли съдът да задължи
ищеца да представи сключения договор за потребителски кредит, като при
неизпълнение на указанията за представяне на същия, да се приложи разпоредбата
на чл. 161 ГПК, като се приеме, че той не страда от посочените в исковата молба
пороци. Алтернативно, излага съображения, че при сключване на договора за
потребителски кредит не е налице нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото
уговореният лихвен процент е фиксиран. Досежно уговореният ГПР се възразва, че
е ясно посочен, както и методиката за неговото формиране – на стр. 1, б. „Е” от
договора. Излагат се съображения, че сключеният договор за кредит е в
съответствие и с разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, доколкото към договора
се съдържа погасителен план с цялата изискуема информация. Навежда твърдения,
че оспорените клаузи не попадат в приложното поле на чл. 26, ал.1 ЗЗД и са
извън обхвата на нормата на чл.10а, ал.1 ЗПК.
Поради изложеното моли предявените искове
да бъдат отхвърлени.
С протоколно определение, постановено в
открито съдебно заседание, проведено на петнадести февруари две хиляди двадесет
и първа година, е допуснато изменение на предявените искове, както следва:
– искът за заплащане на недължимо
платена сума по клауза за такса „Оценка на досие” по договор за потребителски
кредит № ****/**** г.,
е намален от сумата в размер на 50,00 лева на сумата в размер на 47,50 лева,
като за разликата до предявения пълен претендиран размер производството бе
прекратено на основание чл. 232 ГПК;
- искът за заплащане на недължимо
платена сума по клауза за такса „Кредит у дома” по договор за потребителски
кредит № ****/**** г., е
увеличен от сумата в размер на 100,00 лева на сумата в размер на 610,66 лева.
След преценка на събраните по делото
доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа
страна установява следното:
За основателността на предявения
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1,
изр.1 ЗЗД за
връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили
следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил
процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е
недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на
плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на
валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.
Между страните не е спорно, че на ****
г. е сключен процесният договор за потребителски кредит № **** /л.33-35/, по
силата на който ответникът, заемодател /с предходно наименование „Провидент
Файненшъл България“ ООД/ е предоставил на ищеца заемател, сумата в размер от 950
лв., която следвало да се върне на 45 равни седмични вноски. Бил договорен ГПР
в размер на 49,1 % и годишен лихвен процент в размер на 29,73 %. В договора
била уговорена такса „Оценка на досие“ в размер на 47,50 лева, както и такса за
услуга „Кредит у дома“ в размер на 610,66 лева. Съобразно приложените по делото
общи условия, услугата „Кредит у дома“ представлявала предоставяне на кредита
по местоживеене на клиента и погасителни вноски се събирали седмично на неговия
адрес.
По делото не се спори, а и от
представената справка за извършени плащания, се установява, че че ищецът е заплатил по посочения договор за кредит следните
суми: 47,50 лева – такса „Оценка на досие“ и 610,66 лева – такса „Кредит у
дома“.
За да е основателен предявеният иск
обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална
липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за
недействителност на договора по чл.22 ЗПК.
Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно
която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за
нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания,
когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с
иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за
дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери
действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните
хипотези:
1) при нарушение на добрите нрави - така
изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение №
229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252
от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2) при неравноправни клаузи във вреда на
потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г.
на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС,
II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3) при нарушаване на императивни правни
норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при
положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на
доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. №
3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014
г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I
г. о.
Затова с оглед изложените принципни
постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди
наведените от ищцата доводи за недействителност на договора за заем, а също и
да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в
кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно
основание чл.55 ЗЗД,
следи служебно.
Съгласно чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1
т. 7- 9 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали
при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен,
заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В процесния случай, твърденията за
недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва
да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата за заплащане
на такса „Кредит у дома“. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест
за заемателя да заплати възнаграждение за предоставяне на кредита по адреса на
заемателя и събиране на заемните вноски от същия на посочения адрес. Същевременно,
кредиторът не включва т.нар. от него такса "Кредит у дома“ към договорната
лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор,
изначално разсрочва вземането за заплащане на таксата „Кредит у дома“. Именно
предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за заплащане на посочената
такса, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като
такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК,
във вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК договорът
за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от
ДР на ЗПК,
"Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми
точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в
договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои
точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както
вече бе коментирано, в ГПР не е включено дължимото възнаграждение за такса
„Кредит у дома“.
Всичко това поставя потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма
информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се
явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали
да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1,
т.10 от ЗПК,
то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент
от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в Договора е посочена общата сума за
заплащане от потребителя, но в тази величина не е включено дължимото
възнаграждение за закупен пакет услуги. Дори напротив – при прибавянето на сумата
по същия се получава съвсем различна стойност на общия разход по кредита. Тоест,
налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за
заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Несъответното
в случая е че заемната сума по договора за кредит възлиза на 950 лева, а
сумата, която е следвало да върне кредитополучателя е почти двойно по-голяма – 1737,94
лева.
Досежно таксата „Оценка
на досие“ следва да се посочи, че кредиторът задължава длъжника да му заплати
възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната му
дейност (доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие).
Дейностите по оценка на кредитоспособността на потребителя, отпускането и
управлението на кредита са присъщи за ответното дружество и в този смисъл те не
представляват допълнителни услуги, които се предоставят на потребителя. Сумата
от 47,50 лв., дължима за услугата „Оценка на досие“, не цели възмездяване на
кредитора за действително предоставени от него такива, а е с характер на скрито
възнаграждение, респ. същата се явява недължима на основание чл. 10а ЗПК.
С оглед приетите по-горе постановки, то
следва да се приеме, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Изясни се и че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника по договор за паричен заем, освен
главницата и следните суми: 47,50 лева
по такса „Оценка на досие“ и сумата 610,66 лева по такса „Кредит у дома“. Предвид
съображенията, изложени по- горе, то плащанията от ответника са осъществени по
договор, който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
Предвид гореизложеното, то ответното дружество следва да бъде осъдено да
заплати на ищеца, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД посочените
суми, представляващи заплатени от ищеца на ответника суми при начална липса на
основание.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора, право на
разноски има ищеца на основание чл. 78 ал.1 ГПК.
Доказателства за такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 100
лева. Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат в размер на 600 лева по чл. 38 ЗАдв.
съобразно чл. 7, ал. 2,
Наредба за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, които следва да
се присъдят на адвокатско дружество „****”.
Така мотивиран, Съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *********, ДА
ЗАПЛАТИ на К.М.Н., ЕГН: **********, по предявен иск с правно основание чл.
55, ал.1 предл. първо ЗЗД, следните суми: 47,50
лева, представляваща недължимо платена сума по клауза за такса „Оценка на
досие” по недействителен договор за потребителски кредит № ***/**** г. и 610,66 лева, недължимо платена сума
по клауза за такса „Кредит у дома” по недействителен договор за потребителски
кредит № ****/**** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда – ****** г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА
„Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК: *********, ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал.1 ГПК на К.М.Н., ЕГН: **********, сумата в
размер на 100 /сто/ лева, представляваща разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *********, ДА
ЗАПЛАТИ на Адвокатско дружество „****”, Булстат: ****, с адрес: гр. ***,
ул. ***” № **, сумата в размер на 600 /шестстотин/ лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за осъществено на К.М.Н., ЕГН: **********, безплатно
представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда
по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/
Катя Боева
Вярно
с оригинала.
ЕН