РЕШЕНИЕ
гр. София, 19.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на седемнадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 165 по описа за 2019 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Инициирано е по въззивна жалба
на „Т.С.“ ЕАД срещу решение № 50706 от 18.10.2018 г., постановено по гр. д. № 23603/2018
г. по описа на СРС, ГО, 51 състав, с което са отхвърлени претенциите на ищеца Т.С.
ЕАД срещу ответника М.И.Н., както следва: за сумата от 573,13 лева,
представляваща стойността на топлинна енергия за периода м.12.2013 г. –
м.04.2016 г.; за сумата от 85,96 лева, представляваща обезщетение за забава
върху стойността за топлинна енергия за периода 31.01.2014 г. – 04.01.2017 г.,
както и за сумата от 4,17 лева, представляваща обезщетение за забава върху
възнаграждението за делово разпределение на топлинна енергия, извършвано от
м.12.2013 г. до м.04.2016 г., за периода 31.01.2014 г. – 04.01.2017 г., за
които суми са издадени заповеди за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1193/2017 г. по описа на СРС, 51 състав.
С решението си районният съд
се е произнесъл и по отношение разпределението на отговорността за разноските в
първоинстанционното производство, съобразно изхода на спора.
Горепосоченото решение е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.И.” ООД.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.”
ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил
отхвърлил исковете като приел, че по делото не е доказано, че ответницата има
качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на §1,
т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. §1, т. 13 от ДР на ЗЕЕЕ. Законът давал легална
дефиниция на това понятие и без значение била обстоятелството дали лицето е
обитавало процесния имот, респективно дали е консумирало топлинна енергия.
Погрешно СРС бил приел, че при учредено вещно право на ползване би следвало да
се приеме, че именно носител на
качеството „ползвател” било лицето, което обитавало, съответно консумирало
топлинна енергия. Не било нужно да се доказва кое лице е държател на имота,
респективно кое лице е потребило енергия. Действащите през процесния период
норми давали алтернативата задълженията да бъдат търсени както от собственика,
така и от носителя на вещното право на ползване. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
В законоустановения срок по
чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна М.И.Н. е депозирал отговор на същата, в
който излага съображения за нейната неоснователност. Моли се за потвърждаване
на обжалваното решение на СРС.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК вр.
с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема,
че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно,
като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
За уважаване на предявения иск
по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране
отговорността на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните
факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за
доставката на топлинна енергия, в това число и качеството му потребител на
топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия
за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
Спорният по делото въпрос се
свежда до съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните
по договор за доставка на топлинна енергия. СГС намира, че в тази насока от
страна на ищеца по делото не е било проведено успешно доказване, поради
следните съображения:
Установено е по несъмнен
начин, че процесния имот е бил топлофициран, както и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната
мрежа.
Според разпоредбата на § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ, в редакцията си актуална към процесния период - "Битов
клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.
В разглеждания случай е видно
от събраните по делото писмени доказателства, че с нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 100, т. XXV,
дело № 4903/1995 год. на нотариус при Софийски районен съд Д.Г.от 23.03.1995 г.
М. В.Н. и съпругата му И.С.Н.дарили на сина си И.М.Н. процесният апартамент №
13, находящ се в гр. София, ж.к. Фондови жилища – Захарна фабрика, *****като изрично
е уговорено, че дарителите си запазват правото на ползване върху дарявания имот
безвъзмездно, докато са живи. Последното обстоятелство се установява и от
приобщения по делото нотариален акт за продажба на недвижим имот № 101, том IV, рег. № 3881, дело № 662/2000 г. на нотариус
В.Ч., рег. № 210 на Нотариалната камара, с който на 13.09.2000 г. И.М.Н. е
продал на малолетния си син М.И.Н., чрез неговата майка и законен представител В.И.М.,
процесният апартамент № 13, находящ се в гр. София, ж.к. Фондови жилища –
Захарна фабрика, бл. 47, вх. Б, ет. 1, и в които изрично е посочено, че върху
същия недвижим имот има запазено пожизнено и безвъзмездно право на ползване в
полза на М. В.Н. и съпругата му И.С.Н., съгласно нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 100, т. XXV, дело № 4903/1995 год. на първи нотариус при
Софийски районен съд.
От приобщеното към
доказателствения материал по делото удостоверение за наследници на М. В.Н. се
установява, че същият е починал през 2001 г., като от страна на ищцовото
дружество, върху което пада доказателствената тежест, не са представени
доказателства за това, че правото на ползване на И.С.Н.също е погасено.
След като И.С.Н.е титуляр на
вещното право на ползване, то въззивният съд приема, че на основание на §1, т.
2а от ДР на ЗЕ и съобразно чл. 57, ал. 1 ЗС именно между нея и ищеца е
възникнало и съществувало облигационно правоотношение по договор за доставка на
топлинна енергия през исковия период. Следователно и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест, правилно първоинстанционният съд е приел, че претенциите са неоснователни
и подлежат на отхвърляне.
Ето защо въззивната жалба е
неоснователна, а решението на СРС следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право
на разноски има въззиваемата страна. Същата е претендирала такива до приключване
на устните състезания пред настоящата съдебна инстанция, като същевременно е
представила доказателства за тяхното извършване. Предвид горното Т.С. ЕАД
следва да бъде осъдена да заплати на М.И.Н. сумата от 100 лева, представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Така мотивира, Софийски градски съд, II-Б въззивен състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
50706 от 18.10.2018 г., постановено по гр. д. № 23603/2018 г. по описа на СРС,
ГО, 51 състав.
ОСЪЖДА Т.С. ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** Б да заплати на М.И.Н., ЕГН ********** с
адрес: *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лева, представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.И.”
ООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.