Решение по дело №6067/2020 на Районен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 260324                                               19.02.2021 г.                                             гр. Бургас

 

В    И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А

 

БУРГАСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД                               ХХХІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На двадесет и седми януари                                                     две хиляди двадесет и първа година

в публично заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЯН МУТАФЧИЕВ

 

Секретар: Милена Манолова,

като разгледа докладваното от съдия Мутафчиев гр. дело № 6067 по описа на БРС за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по повод исковата молба на Н.Д.С. и Д.Г.С. против Т.Г.М., с която се предявяват два осъдителни иска от всеки един от ищците.

В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба.

В проведеното на 27.01.2021 г. съдебно заседание съдът прие на основание чл.214, ал.1 от ГПК изменение на предявения от Н.Д.С. против Т.Г.М. осъдителен иск, чрез неговото намаляване от първоначално претендираната сума в размер на 234,08 лева на сума в размер на 203,95 лева, представляваща събрана, но неразплатена част от наемните вноски, от която 16,92 лева за периода от 01.10.2017 г. до 31.07.2019 г. и 187,03 лева за периода от 01.08.2019 г. до 30.09.2020 г., като прекрати производството по иска за разликата над 203,95 лева поради отказ. В същото съдебно заседание съдът прие изменение на предявения от Д.Г.С. против Т.Г.М. осъдителен иск, чрез неговото намаляване от първоначално претендираната сума в размер на 702,08 лева на сума в размер на 611,87 лева, представляваща събрана, но неразплатена част от наемните вноски, от която 50,78 лева за периода от 01.10.2017 г. до 31.07.2019 г. и 561,09 лева за периода от 01.08.2019 г. до 30.09.2020 г., като прекрати производството по иска за разликата над 611,87 лева поради отказ.

В същото съдебно заседание процесуалният представител на ищците счита искове за основателни само над размера от 195 лева до претендирания размер за първия ищец и над 585 лева до претендирания размер за втория ищец, предвид извършеното плащане от страна на ответника в хода на делото. Набляга се, че основателна е и претенцията по чл. 86 от ЗЗД за законната лихва върху тези размери, както и за законната лихва върху платените от ответника суми до датата на тяхното плащане 25.11.2020 г. Моли за присъждане на разноски.

В съдебно заседание процесуалният представител на ответника моли съда да отхвърли исковете и да присъди на страната разноските по делото. Моли съда да присъди и лично на адвоката възнаграждение, тъй като е оказал по делото безплатна правна помощ.

Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

През 2005 г. С. Н. С. и съпругът й Д.Г.С., които са в граждански брак от 1976 г., придобиват в режим на съпружеска имуществена общност жилищен имот, находящ се в с. ***, представляващ двустаен апартамент № 4, на втори етаж, в жилищна сграда блок № 1, вход А, построена върху държавна земя, в кв. 88 по плана на селото със застроена площ от 61,07 кв.м., ведно с принадлежащо избено помещение № 4, ведно с 23,11 % ид.ч. от общите части на сградата и 72,56 кв.м. право на строеж върху държавна земя.

На 22.11.2011 г. е сключен договор за наем между собствениците, живущи на адрес с. ***, бл.1, вх.1, представлявани от Т.Г.М., упълномощен с решение на събранието на собствениците, проведено на 15.11.2011 г., в качеството на наемодател, и „***“ АД, в качеството на наемател (за краткост Договора). Предмет на Договора е площ от общо 13,5 кв.м. от покрива на сградата в режим на етажна собственост, находяща се на адрес с. ***, бл.1, вх. А, за монтиране и използване на електронно-съобщителни съоръжения и оборудване.

Според чл.2 от Договора месечната наемна цена е в размер на 220 лева, като всички дължими по Договора суми се заплащат на наемодателя по банков път по сметка на Т.Г.М. – ответникът по делото. Срокът на Договора е 5 години.

През 2013 г. С. С.умира, като оставя за свои наследници по закон Д.Г.С. (съпруг), А. Д. С. (дъщеря) и Н.Д.С. (син). Анна Събева декларира отказ от наследството, оставено от своята майка, като отказът е вписан в особената книга на РС – Бургас на 24.10.2013 г.

На 31.01.2017 г. е подписано допълнително споразумение № 1 към Договора, по силата на което считано от 23.11.2016 г. срокът на действие на Договора се удължава с 5 години, до 23.11.2021 г., а месечната наемна цена става 240 лева, като ДДС не се дължи. Според Споразумението размерът на месечната наемна цена се актуализира автоматично, след изтичането на всяка календарна година, след датата на влизане в сила на Споразумението.

С оглед прилежащата към наследствения апартамент част от общите части на сградата на ищците се дължи сумата от 55,46 лева (23 % от 240 лева), от която Н.С. има право да получи 13,86 лева, а Д.С. – 41,60 лева.

За периода 01.10.2017 г. – 31.07.2019 г. наемателят „***“ АД превежда по банкова сметка на ответника сумата от 4881,44 лева, представляваща дължими наемни вноски по Договора. За същия период ответникът предава на ищците сума от 48,20 лева на месец или 1060,40 лева за 22 месеца.

За периода 01.08.2019 г. – 30.09.2020 г. наемателят „***“ АД превежда по банкова сметка на ответника сумата от 3237,21 лева, представляваща дължими наемни вноски по Договора, от които делът на ищците възлиза на 748,12 лева.

След завеждане на делото, на 25.11.2020 г., ответникът превежда по сметка на адвоката на ищците в полза на последните сумата от 780 лева, с която погасява задължение в размер на 195 лева към Н.С. и задължение в размер на 585 лева към Д.С..

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото писмени доказателства. Съдът кредитира частично показанията на свидетеля И. П. М., като мотивите за това са следните:

Твърдението, че ищецът Н.С. е отказал през месец август 2019 г. да получи лично парите за наем от ответника, се опровергава от обясненията на самия ответник пред полицията, в които той не споменава за такъв отказ. От друга страна, свидетелят М. не излага собствени възприятия за такава среща, а пресъздава думи на своя съпруг, поради което в тази част показанията са недостоверни. Ето защо не е налице хипотезата на чл.95 от ЗЗД за неоправдано неприемане на предложеното от длъжника изпълнение.

На следващо място, съдът приема за заинтересовано в полза на ответника  твърдението на свидетеля М., че Н.С. не възразява против „отделянето по 4 лева за разходи“. Както самият ответник твърди в отговора на исковата молба, наемателят не винаги превежда точно сумата от 240 лева за наем. От друга страна, по силата на Споразумението размерът на месечната наемна цена трябва да се актуализира автоматично, след изтичането на всяка календарна година, поради което ищецът Н.С. няма как да знае каква точно сума следва да получи, респективно съгласен ли е от нея да се „приспада“ част за разходи. Извън горното, няма никакви доказателства за „невъзразяване за приспадане“ от страна на ищеца Д.С.. Нещо повече, през 2019 г. ищецът Н.С. ***, ТО – Средец, защото се „съмнява“, че „М. не му изплаща цялата дължима сума“, т.е. очевидно ищецът не знае точната сума, която следва да получава. На последно място, с отговора на исковата молба ответникът сам заявява, че не се противопоставя „да им заплати сумите, които те претендират като дължими в размер на 23,11 % идеални части от реално получените наеми“.

По отношение на показанията на свидетеля във връзка със среща в с. Крушевец между ищеца Н.С. и ответника М., то наличието на такава не освобождава последният от задължението да предаде наемната сума на съсобственика. Това е така, защото паричното задължение е носимо, а не търсимо. Видно от показанията, ищецът не е посочил кога ще дойде да вземе парите. Това му поведение обаче не може да се приравни на „недаване на необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си“ по смисъла на чл.95 от ЗЗД, защото сумата може да бъде преведена по банков път или изпратена с пощенски превод.

В останалата част съдът кредитира показанията на този свидетел.

Съдът не кредитира показанията на свидетеля В. Г. А., тъй като те не изясняват факти от значение за спора.

При така установените факти съдът намира от правна страна следното:

Предявените искове са с правно основание чл.30, ал.3, вр. чл.93 от ЗС – аргумент от Решение № 1369 от 18.IV.1983 г. по гр. д. № 4390/82 г., I г. о.

Съгласно чл. 93 ЗС добивът от вещта, като плодове, прираст от добитък, наем и други такива, принадлежи на собственика й.

Безспорно се установи, че съсобственият на ищците апартамент се намира в сграда в режим на етажна собственост, в която има общо четири апартамента на различни собственици, поради което изключението, визирано в чл.3 от ЗУЕС, е неприложимо. Управлението на общите части на сградата е по реда на ЗУЕС.

По аргумент от разпоредбата на чл.38, ал.1 от ЗС покривът на сграда в режим на етажна собственост е обща част на всички собственици. Установи се, че е сключен договор за наем на тази обща част, поради което и на основание чл. 30, ал. 3 ЗС всеки съсобственик участва в ползите от общата вещ съразмерно с частта си.

След смъртта на С. С.съпружеската имуществена общност е прекратена, като съпругът й Д.С. става собственик на ½ ид.ч. от правото на собственост върху апартамента, а останалата ½ ид.ч. се наследява между него и децата. Тъй като дъщерята А. С. се отказва от наследството на своята майка, то делът на останалите наследници се уголемява – чл.53 от ЗН. Ето защо Д.С. притежава ¾ ид.ч. от правото на собственост върху апартамента, а Н.С. – ¼ ид.ч. Общо двамата ищци имат право да получат 23,11 % от наемната цена, защото притежават толкова процента идеални части от общите части на сградата, т.е. и от общите части на покрива.

Установи се, че наемните суми се превеждат по банкова сметка на ответника. Получаването на добиви от вещта е също извличане на полза, но тя не е лично ползуване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. Ответникът дължи предаване на добивите на всеки съсобственик съразмерно с частта му и без писмено поискване – аргумент от цитираното решение на ВС.

По делото не се събраха доказателства да е взето решение от ОС на ЕС за събиране на 4 лева на месец от всеки апартамент за разходи по изтеглянето на парите от сметката, както твърди свидетелят М., респективно да е взето решение от ОС на ЕС за събиране на суми от всеки собственик за домоуправител, за касиер, за транспорт, за разпечатка от банката, за разходи по поддръжка за входа, които суми впоследствие да се приспадат от получения от наемателя „***“ АД приход, както се твърди в отговора на исковата молба.

Не се събраха и доказателства ищците да са се „отказали“ от разликата над сумата от 48,20 лева на месец, която им е предавана в периода 01.10.2017 г. – 31.07.2019 г., до пълния им дължим размер от 55,46 лева на месец. Записите в „тетрадка“, водена от ответника, на предадени и получени от Н.С. суми, служат единствено за доказателство за плащане, но не и за доказателство, че това е целият дължим на съсобственика размер.

Ето защо следва да се приеме, че общо на двамата ищци за целия период се дължи сума от 55,46 лева на месец.

За периода 01.10.2017 г. – 31.07.2019 г. наемателят „***“ АД превежда по банкова сметка на ответника сумата от 4881,44 лева, представляваща дължими наемни вноски по Договора. За същия период ответникът предава на ищците сума от 48,20 лева на месец или 1060,40 лева за 22 месеца. Така се явява непогасена разлика от 67,70 лева за този период, от която Н.С. има право да получи 16,92 лева, а Д.С. – 50,78 лева.

За периода 01.08.2019 г. – 30.09.2020 г. наемателят „***“ АД превежда по банкова сметка на ответника сумата от 3237,21 лева, представляваща дължими наемни вноски по Договора, от които делът на ищците възлиза на 748,12 лева или Н.С. има право да получи 187,03 лева, а Д.С. – 561,09 лева.

В този смисъл за добиви от вещта за периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020 г. на Н.С. са дължими 203,95 лева, а на Д.С. – 611,87 лева. Тъй като ответникът заплаща след завеждане на делото сума в общ размер от 780 лева в полза на ищците – факт, който следва да бъде съобразен от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК, то искът на ищеца Н.С. е основателен за сумата от 8,95 лева, а искът на ищеца Д.С. за сумата от 26,87 лева.

Тези суми следва да бъдат присъдени, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното им изплащане. С поведението си ответникът дава повод за завеждане на делото, защото твърди, че дължи по-малка сума от претендираната, и защото паричното задължение е носимо на основание чл.68, б.“а“ от ЗЗД, а не търсимо. Извън горното, исковата молба има функцията на покана за изпълнение, в която е посочена и банкова сметка, по която да бъдат превеждани дължимите от ответника суми. Ето защо дори и да е налице „забава на кредитора“, както твърди ответникът, то с исковата молба ищците предлагат „необходимото съдействие“ по смисъла на чл.95 от ЗЗД и забавата на кредитора отпада.

Следва да се присъди в полза на ищците и законна лихва върху платените в хода на процеса 195 лева в полза на Н.С. и 585 лева в полза на Д.С., от датата на подаване на исковата молба до датата на плащането 25.11.2020 г., защото причината за частичното отхвърляне на исковете не е липсата на основание за плащане, а предприетото плащане в хода на процеса – аргумент от Определение № 485 от 20.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 3028/2015 г., II т. о.

 Изчислена с помощта на общодостъпен софтуер, законната лихва върху сумата от 195 лева за периода 01.10.2020 г. – 25.11.2020 г. е в размер на 3,03 лева, а върху сумата от 585 лева е в размер на 9,10 лева.

По разноските:

Според чл. 78, ал. 2 ГПК ако ответникът с поведението си не е причинил завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. За целта двете предпоставки трябва да са налице едновременно. В настоящия случай ответникът  не отрича, че дължи суми на ищците, но не и не им ги заплаща преди подаване на исковата молба. На следващо място, „признанието“ на ответника обхваща само част от, а не цялата претендирана от ищците сума, поради което разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК е неприложима и ответникът дължи разноски на ищците.

По искането на адв. П. за присъждане на адвокатско възнаграждение:

Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв, когато адвокатът е оказал безплатна
правна помощ на нуждаещо се от издръжка, материално затруднено
лице или на свой роднина, близък или друг юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. За целта на общо основание адвокатът трябва да е направил искане да му се присъди възнаграждение, което не е обусловено от това, дали са били присъдени разноски в полза на неговия доверител. По делото такова искане е отправено.

Смисълът на разпоредбата е, че адвокатът има право на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, когато по отношение на представляваната от него страна са налице общите предпоставки на чл. 78 ГПК, т.е. решението е благоприятно за нея, без да е нужно непременно да са й присъдени разноски с решението, още повече, че в редица случаи това ще е обективно невъзможно.

Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие (л.70 от делото), адв. П. е оказала безплатна правна помощ на ответника на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Поради факта, че за част от претенциите на ищците производството бе прекратено поради отказ, а ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото (чл.78, ал.4 ГПК), то на адв. П. се дължи възнаграждение в размер на 300 лева на основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което е в тежест на ищците.

Ищците са направили разноски в размер на 505 лева, съобразно списък с разноските по чл.80 от ГПК. При липса на уточнения в договор за правна защита и съдействие и анекс към него, то следва, че всеки един от ищците е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева, респективно всеки един е платил държавна такса за своя иск в размер на 50 лева и половината от таксата за съдебно удостоверение. В този смисъл всеки един е направил разходи в размер на 252,50 лева.

Макар част от вземанията на ищците да са отхвърлени, те имат право на разноски и за тази отхвърлена част, защото произнасянето на съда е в резултат на частично плащане в хода на процеса – изцяло в този смисъл Определение № 688 от 2.10.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 2337/2014 г., I т. о. Ищците нямат право на разноски само за частта от исковете, за която е налице отказ.

В този смисъл ответникът дължи на ищеца Н.С. разноски в размер на 220 лева, а на ищеца Д.С. разноски в размер на 220,06 лева.

Ответникът не е направил разноски, поради което и такива не следва да му се присъждат.

Мотивиран от горното Бургаският районен съд

 

Р  Е  Ш  И:

 

ОСЪЖДА Т.Г.М., ЕГН – **********, да заплати на Н.Д.С., ЕГН – **********, сумата от 8,95 лева (осем лева и деветдесет и пет стотинки), представляваща припадащата се на С. част от месечни наемни вноски за периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020 г. по договор за наем от 22.11.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба на 01.10.2020 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдената сума от 8,95 лева до пълния претендиран размер от 203,95 лева поради плащане в хода на процеса.

ОСЪЖДА Т.Г.М., ЕГН – **********, да заплати на Н.Д.С., ЕГН – **********, следните суми: 3,03 лева (три лева и три стотинки), представляваща законна лихва за периода 01.10.2020 г. – 25.11.2020 г. върху сумата от 195 лева, част от дължими на С. месечни наемни вноски за периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020 г., заплатена от М. в хода на процеса; 220 (двеста и двадесет) лева разноски.

ОСЪЖДА Т.Г.М., ЕГН – **********, да заплати на Д.Г.С., ЕГН – **********, сумата от 26,87 лева (двадесет и шест лева и осемдесет и седем стотинки), представляваща припадащата се на С. част от месечни наемни вноски за периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020 г. по договор за наем от 22.11.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба на 01.10.2020 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдената сума от 26,87 лева до пълния претендиран размер от 611,87 лева поради плащане в хода на процеса.

ОСЪЖДА Т.Г.М., ЕГН – **********, да заплати на Д.Г.С., ЕГН – **********, следните суми: 9,10 лева (девет лева и десет стотинки), представляваща законна лихва за периода 01.10.2020 г. – 25.11.2020 г. върху сумата от 585 лева, част от дължими на С. месечни наемни вноски за периода 01.10.2017 г. – 30.09.2020 г., заплатена от М. в хода на процеса; 220,06 лева (двеста и двадесет лева и шест стотинки) разноски.

ОСЪЖДА Н.Д.С., ЕГН – **********, и Д.Г.С., ЕГН – **********, да заплатят на адвокат Г.Г.П. *** сумата от 300 (триста) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ответника Т.Г.М. по настоящото дело.

Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: (П)

            Вярно с оригинала!

            ММ