Р E Ш
Е Н И Е
№
............... /07.08.2018 г.,
гр. Панагюрище
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд – Панагюрище, в проведеното на двадесет и четвърти юли две хиляди и осемнадесета година публично съдебно заседание, в състав:
Районен съдия: Магдалена Татарева
при участието на секретаря Иванка Палашева разгледа докладваното от съдията гр.д. № 575/2016 г. по описа
на съда
Производството е образувано по предявени от „Т.Б.”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** 4, Бизнес Парк
София, сграда 6 срещу М.П. К., ЕГН **********, адрес: ***, обективно
кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД за признаване за установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 326,21 лева, обща
стойност на неплатени парични задължения, формирана по следния начин: 24,89
лева, начислена с фактура № **********/10.08.2013 г., издадена за по договор
за мобилни услуги №********* от 07.02.2013 г.: 18,87 лв. – абонаментни
такси, 88,50 лв. потребени услуги и 136,10 лв.-
неустойка, а по договор за фиксирани услуги № ********* от 25.03.2013г.
се претендират следните суми: 7,93 лв. – абонаментни такси и 73,56 лв.-
неустойка, за които суми има издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 448/2016 г.
по описа на Районен съд – Панагюрище по реда на чл. 410 ГПК
Ищецът основава исковата си
претенция на следните фактически твърдения:
Между М. К. и „Т.Б.” ЕАД има сключени два договора, съответно от 07.02.2013
г. и от 25.03.2013 г. по отношение на мобилен номер *** и фиксиран телефонен
номер ***. За периода на издаване на процесните фактури спрямо ползвания от
ответницата фиксиран номер *** се прилагат абонаментна програма Globul home
start. Длъжникът не е изпълнил задълженията си по издадените 3
броя фактури:
1) № **********/10.08.2013 г., издадена за отчетния период
10.07.2013 г. до 09.08.2013 г. за ползвани далекосъобщителни услуги и
абонаментна такса
в размер на 24,89 лева; 2) № **********/10.09.2013 г.,
издадена за отчетния период 10.08.2013 г. до 09.09.2013 г. за ползвани
далекосъобщителни услуги и абонаментна такса в размер на 91,66 лева 3 ) фактура
№ ********** /10.11.2013 г., представляваща дължима неустойка поради виновното
изпадане на потребителя в забава в размер на 209,66 лв. По отношение на
неустойката, съгласно в чл. 11 от договорите, като е посочено, че в случай на
предсрочно прекратяване на договора по вина на потребителя, същият дължи
неустойка в размер на сбора от стандартните за абонаментния план месечни такси
от прекратяването на договора до края на първоначалния срок на действието му
07.02.2015 г. Ищецът твърди, че изискуемостта на всяка от процесните фактури е
настъпила 15 дни след издаването й като ответникът не е извършвал плащания по
нито една от тях. В молба уточнение, ищецът е посочил, че претендираната сума от 326,21 лева, обща
стойност на неплатени парични задължения, се формира по следния начин: по договор
за мобилни услуги №********* от 07.02.2013 г. се претендират следните суми:
фактура № **********/10.08.2013 г., издадена за отчетния период 10.07.2013 г.
до 09.08.2013 г. – 11,52 лв. потребени услуги и 8,25
лв. абонаментна такса или 19,77 без ДДС- 23,72 с ДДС, по фактура №
**********/10.09.2013 г., издадена за отчетния период 10.08.2013 г. до
09.09.2013 – 63,05 лв. потребени услуги и 8,25 лв.
абонаментна такса или общо 71,30 лв. без ДДС- 85,56 с ДДС, по фактура №
********** /10.11.2013 г. 136,10 лв. неустойка. Или претендираната сума по
договор за мобилни услуги №********* от 07.02.2013г. е в размер на 18,87 лв. –
абонаментни такси, 88,50 лв. потребени услуги и
136,10 лв.- неустойка.
По договор за фиксирани услуги № ********* от 25.03.2013 г. се претендират следните суми: фактура № **********/10.08.2013 г.,
издадена за отчетния период 10.07.2013 г. до 09.08.2013 г. – 4,08 лв. без ДДС
абонаментна такса или 4,90 с ДДС, по фактура № **********/10.09.2013 г.,
издадена за отчетния период 10.08.2013 г. до 09.09.2013 – 4,08 лв. без ДДС
абонаментна такса или 4,90 с ДДС, по фактура № ********** /10.11.2013 г. –
73,56 лв. неустойка. Или претендираната сума по договор за фиксирани услуги №
********* от 25.03.2013 е в размер на
7,93 лв. – абонаментни такси и 73,56 лв.- неустойка.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на
исковата молба. В него се навеждат доводи за неоснователност на претенциите,
прави се възражение за погасяване на вземаният по давност, евентуално се излага
становище за нищожност и прекомерност на неустойката. Излагат се и съображения,
че са погасени чрез плащане дължимите от ответника суми. В последното по делото
заседание е направено възражение, че процесните
фактури са издадени от „К.Б. М.“ ЕАД като няма данни за наличие на правоприемство
с ищеца „Т.Б.“ ЕАД.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Районен съд-Панагюрище е сезиран с кумулативно обективно съединени
искове
с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79,
ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на поетото от
ответника задължение да заплати уговореното
възнаграждение за предоставените му услуги чрез включване
в обществената клетъчна далекосъобщителна GSM-мрежа, поддържана от ищеца,
по договор от 07.02.2013г. и договор за фиксирани услуги от 25.03.2013г., както и искове с правно основание чл.
422 ГПК във вр. с чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка
дължима по посочените два договора.
От приложен по делото договор за мобилни услуги от 07.02.2013г. се
установява, че между „К.Б. М.“ ЕАД и М. К.
е сключен договор за мобилни услуги, по силата на който търговското дружество
се е задължило да предоставя за срок от 24 месеца описаните в Раздел 5 от договора
услуги, срещу насрещната престация – парично месечно възнаграждение в размер на 9,90 лв., като с договора на ответницата е предоставен мобилен
апарат нокия модел 100. В договора е уговорено също
така, че в случай на прекратяване на договора от потребителя или по вина на
потребителя, преди изтичане на срока уговорен в т.4 потребителят дължи
неустойка. Към процесния договор са
приложени общи условие към договора, подписани от К..
От приложен по делото договор за фиксирани услуги от 25.03.2013г. се
установява, че между „К.Б. М.“ ЕАД и М. К.
е сключен договор за фиксирани услуги по силата на който търговското дружество
се е задължило да предоставя за срок от 24 месеца
в описаните в Раздел 6 от договора условия, срещу насрещната престация – парично месечно възнаграждение в размер на 4,90 лв.
Ищецът е представил дубликати на три данъчни
фактури, издадени от него, в които
са обективирани претендираните вземания за проведени разговори
и месечни абонаментни такси за използване
на клетъчната обществена мрежа на “К.Б. М.” ЕАД за процесния период.
По делото е допусната и изготвена съдебно-счетоводна експертиза от
заключението на, която се установява, че преди издаване на процесните фактури
са издадени фактури за месеците февруари-юли включително на обща стойност 91,20
лв., като по тях е постъпило плащане в размер на 91,20 лв. Посочен е размерът
на неустойката по всеки от двата договора, като по договора за мобилни услуги
същата възлиза на 136,10 лв., а по договора за фиксирани услуги е начислена
неустойка в размер на 73,56 лв. В заключението на вещото лице е посочено, че по
процесните фактури не са правени плащания за погасяване на задълженията по тях,
както и че същите са осчетоводени. Ценено съобразно правилата на чл. 202 ГПК
съдът дава вяра на заключението на вещото лице, доколкото същото е обективно,
компетентно изготвено и с него са дадени обосновани и пълни отговори на всички
задачи поставени по делото.
Предявените искове са частично допустими поради следното:
На първо място следва да се посочи, че е неоснователно възражението на
ответника, че по делото липсват доказателства за правоприемство
между търговско дружество „К.Б. М.“ ЕАД и предявилото иска търговско дружество
„Т.Б.“ ЕАД. Това е така, тъй като видно от Търговския регистър към Агенция по
вписванията, който регистър е публичен, дружеството ищец през 2014 г. е
променило своето наименование. Не е налице правоприемство, тъй като основния
индивидуализиращ белег на дружеството ЕИК се е запазило, като промяната е само
в наименованието на търговското дружество, което не води до промяна на правния
субект. Ето защо съдът приема, че ищецът
е процесуално легитимиран.
Съгласно задължителните за съдилищата указания дадени с т. 11б на
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г., постановено по тълкувателно дело №
4/2013 г. на ОСГТК, ВКС, в производството по иска по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК
не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК- за
изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от
което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение както и за
увеличаване на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което
произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта
за изпълнение може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията
на евентуалност (така и в Решение №
169 от 04.01.2016 г. по т.
д. 700/2011 г. на Второ търговско отделение, ВКС). Предметът на делото
по иска, предявен по реда
на чл.415, ал.1, съответно чл.422,
ал.1 ГПК се определя от правните твърдения
на ищеца за съществуването на вземането, за
което вече е издадена заповед за изпълнение. Правният интерес за кредитора да
предяви този иск за установяване
съществуването на оспореното от длъжника
вземане е обусловен от надлежно подадено
възражение по реда на чл.414, ал.2 ГПК. С решението по този
иск съдът следва да се
произнесе за съществуването или несъществуването на същото право, за
което е издадена заповедта за изпълнение.
При предявяване на предвидения от законодателя положителен установителен иск за съществуване
на вземането е недопустимо кредиторът ищец да променя
материалноправната характеристика
на вземането. Ищецът не би
могъл да въведе други, различни
правопораждащи факти, в сравнение с тези, посочени в издадената
заповед за изпълнение.
В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, постановена по реда на
чл.290 ГПК – така например,
решение по гр.д. № 7541/2013 г. , ІV г.о., ВКС.
В конкретния случай с подаденото заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. № 1686/25.07.2016 г., на основание което е образувано ч.гр.д. №448/2016 г., заявителят „Т.Б.“ ЕАД е отправил искане за издаване на заповед по чл.
410 ГПК срещу длъжника М.К.. На основание подаденото заявление е издадена Заповед № 275 от 26.07.2016 г. за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 448/2016 г., с която изцяло е
уважено подаденото заявление, като е разпоредено
длъжникът К. да заплати сумите: в размер на 326,21 лв. главница, ведно със
законната лихва от дата на подаване на заявлението, до окончателното заплащане
на сумата и сумата в размер на 325 лв. –
разноски по делото.
След постъпило възражение по чл. 414 ГПК от длъжника К. в законоустановения
месечен срок е предявен иск по чл. 422 ГПК, в който се излагат твърдения, че
сумата от 326,21 лв. представлява общ сбор по трите процесни фактури. С
Определение постановено в открито по
делото заседание от 16.11.2017 г. съдът е дал указания на ищеца – заявител да индивидуализира
претенцията си, като посочи какво представлява сумата в размер от 326,21 лв.. В
срок е постъпила молба от ищеца с вх. № 3688 от 07.12.2017 г., в която е
посочено, че претендираната сума от 326,21 лв. е сбор от суми дължими по договор за мобилни услуги №********* от
07.02.2013г. - 18,87 лв. – абонаментни такси, 88,50 лв. потребени
услуги и 136,10 лв.- неустойка, и по договор
за фиксирани услуги № ********* от 25.03.2013 г. се претендират 7,93 лв. –
абонаментни такси и 73,56 лв.- неустойка.
Посочването от ищеца
на друго основание, от което
произтича вземането, различно от това, за което е издадена заповед
за изпълнение, съставляваща изпълнително основание по см.
на чл.404, т.1, предл.4 от
ГПК, обуславя недопустимостта
на установителния иск по чл.415, ал.1 ГПК, съответно по чл.422, ал.1 ГПК. За ищеца липсва
правен интерес от установяване съществуването на вземане по реда,
предвиден в посочените разпоредби, което не е било предмет
на заповедно производство, с оглед естеството на тази
защита.
В случая, макар и да е налице
съвпадение в размера на вземанията – главница по издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и глобално претендиратана
сума с исковата молба, при предявяване
на иска за
установяване съществуването, то същата глобална сума е посочена
като сбор от главница по договор за мобилни услуги и по договор за фиксирани
услуги и неустойка начислена по двата договора, като по
този начин е въведен различни правопораждащи факти, в сравнение с фактическото основание, на
което издадено заявлението по чл.410 ГПК. Заповедта за изпълнение е издадена за парични вземания,
произтичащи от неплатени задължения - главница по двата процесни договора
сключени с телекомуникационното дружество, като в заявлението не е че част от претендирата сума неустойката по тези договори. С оглед възприетото по-горе, следва да се счете,
че по този
начин е подменен предмета на делото
и, че ищецът е претендира установяване съществуването на вземания – главница и неустойка на различно
основание в сравнение с отразеното в самата заповед за изпълнение.
Ето защо съдът приема, че идентитет между
предявения иск и издадената заповед съществува единствено за вземането от 107,37лв. главница по договор за мобилни
услуги №********* от 07.02.2013г., от които -18,87 лв. – абонаментни такси,
88,50 лв. потребени услуги и 7,93 лв. - главница по договор за фиксирани
услуги № ********* от 25.03.2013 г. представляваща абонаментни такси или общо
сумата в размер на 115,30 лв., като останалите суми, представляващи неустойки
имат друго правно основание, друга правна квалификация и различна правната
природа, поради което производството по делото за частта над 115,30 лв. до
предявения размер от 326,21 лв. следва да се прекрати като процесуално
недопустимо, а исковата молба на основание чл. 130 ГПК следва да бъде върната.
Предвид изложеното и на основание т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014г., постановено по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС
издадената Заповед № 275 от 26.07.2016 г. за изпълнение на парично задължение
по ч.гр.д. № 448/2016 г. следва да се обезсили в частта, с която е разпоредено длъжникът К. да заплати на ищеца „Т.Б.“ ЕАД
сумата над размера от 115,30 лв. до 326,21 лв. Съгласно дадените указания с
т.13 на горецитираното тълкувателно решение, компетентен да обезсили заповедта
за изпълнение е именно исковият съд.
По исковете за заплащане на главница по договор за мобилни услуги №*********
от 07.02.2013г. и договор за фиксирани услуги № ********* от 25.03.2013
При така установено от фактическа страна, съдът от правна страна намира
следното:
При така релевираните твърдения възникването на спорното право
се обуславя от осъществяването на следните материални
и процесуални предпоставки
(юридически факти): наличието на валидно възникнали облигационни връзки между
страните в производството по сключените договори за
мобилни услуги относно мобилен номер *** и фиксиран
телефонен номер *** въз основа, на които се претендират процесните сумите; че ответникът е потребил съответните услуги и съответно наличие
на задължение за заплащане на абонаметна такса и
ползвани далекосъобщителни услуги.
Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК, ищецът носи доказателствената тежест
да установи при пълно и главно доказване наличието на посочените предпоставки.
От представените по делото договор за мобилни услуги №********* от
07.02.2013г. и договор за фиксирани услуги № ********* от 25.03.2013г. сключени
между страните по спора се установява, че между тях са възникнали валидни облигационни връзки по процесните
договори.
Процесните два договора, сключени
между страните в настоящото производство, по своята правна
природа представляват
ненаименовани, консенсуални, двустранни, възмездни и комутативни договори, по силата на
които в момента на сключването
им и за двете страни по
тях са възникнали субективни права и правни задължения.
Правното действие на сключения
ненаименован договор попада под приложното
поле на ТЗ, тъй като учреденото
от него договорно
правоотношение е възникнало
между лица, едно от които
е търговец и е свързана с упражняването от него занятие – арг. чл. 286, ал. 1 ТЗ. Този договор е от вида на
субективните (относителните)
търговски сделки.
Договорите
са сключени
при предварително установени от ищеца
общи условия (чл. 298, ал. 1 ТЗ), които са задължителни
за потребителя, тъй като писмено
ги е приел – чл. 11 от договора за мобилни услуги и чл. 11 от договора за фискирани услуги.
Съгласно принципа на свободното
договаряне и автономията на волите, уредени
в разпоредбите на чл. 8 и 9 ЗЗД, между “Т.Б.”
ЕАД и М. К. е възникнало действително материално договорно правоотношение. Ищецът се е задължил
да предоставя на ответника мобилните
услуги, посочени в т. 5 от договора за мобилни услуги и услугите посочени в т.6 от
договора за фиксираните услуги, срещу изпълнение на насрещната
престация от страна на потребителя
– заплащане на уговореното възнаграждение.
Ищецът е представил дубликати на три данъчни фактури, издадени от него, като в две от тях са обективирани претендираните вземания за проведени
разговори и месечни абонаментни такси за използване на
клетъчната обществена мрежа на “Т.Б.”
ЕАД за процесните периоди, чрез мобилен
№ ***, както и абонаментни такси за фиксиран номер ***.
От допуснатата и приета от съда съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че в счетоводството на ищеца процесните фактури са осчетоводени в съответния период на издаването им. Тези дубликати на данъчни
фактури съдът приема, че представляват
доказателство за удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства, тъй като макар те да представляват частни свидетелстващи документи по смисъла
на чл. 144 ГПК, обективиращи изгодни за техния
издател обстоятелства, то от допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява,
че същите са осчетоводени, като в откритото по делото съдебно заседание, в
което е изслушано вещото лице, се установява и начинът на водене на счетоводство
на ищцовото дружество. От посоченото следва да се направи заключение за редовно
водено счетоводство. Съгласно разпоредбата на чл. 182 ГПК вписванията в
счетоводните книги да служат като доказателство на лицето, което е водил
книгите. Поради тези правни съображения
съдът приема за установени обстоятелствата,
удостоверени в тези частни свидетелстващи документи, а именно, че през процесния
период ответникът е осъществил разговорите посочени във фактура №********** от
10.08.2013 г. и във фактура №********** от 10.09.2013 г. С процесните два
договора страните са поело насрещни права и задължения, като основното
задължение поето от ответника е именно заплащането ,на месечните абонаментни
такси, което задължение както се установи от съдебно-счетоводната експертиза не
е изпълнено от ответника. Предвид всичко изложено настоящия съдебен състав
приема предявените искове за главница за доказани и основателни, поради което
следва да се уважат.
По отношение на възражението за изтекла давност
относно процесните вземания.
На първо място следва да се посочи, че съобразно
задължителните за съдилищата указания дадени с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълкувателно дело №
3/2011г. на ОСГТК, ВКС понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111,
б.”в” от Закона за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В конкретния случай съобразно
характера на изпълнението на задълженията на страните по договора за мобилни и фискирани услуги следва да се приеме, че те представляват
периодични плащания, чийто давностен срок е 3 годишен.
С
исковата молба се претендира заплащане на абонаментите такси и услугите за
периода от 10.07.2013 г. до 09.08.2013 г. (месец юли), която фактура е издадена
на 10.08.2013 г. като едва след издаването й настъпва падежът й и започва да
тече 3 годишния давностен срок, който изтича месец август 2016г., втората
процесна фактура е издадена на 10.09.2013г. за периода от 10.08.2013г. до
09.09.2013 г. (месец август), т.е. давността й изтича месец септември 2016г. Видно от данните по делото, заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично вземане за процесните главница и
лихва е подадено на 25.07.2016г., т.е. преди изтичане на давностния
срок на вземанията претендирани и с двете фактури. Доколкото, по арг. от чл.
422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята за предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то
следва да се приеме, че искът, на основание който е образувано производството
пред Районен съд – Панагюрище е подаден на 25.07.2016 г., като давността е
спряла да тече докато трае настоящия процес относно вземането ( арг. чл. 115,
ал. 1, б. „ж“ ЗЗД). Ето защо неоснователно се явява възражението на ответника
направено в отговора на исковата молба, че вземанията предмет на настоящото
производство са погасени по давност.
Доколкото
съдът приема претенцията за дължимост на неустойка по
двата процесни договора за недопустима, то не следва да се обсъждат
възраженията на ответника за нищожност на същата поради прекомерност.
По отношение на разноските:
При този изход на делото и на основание т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. постановено по тълкувателно дело №
4/2013 г. на ОСГТК, ВКС настоящата съдебна инстанция е длъжна да се произнесе
по искането за присъждане на разноски в заповедното производство. По делото са
представени доказателства за направени разноски в заповедното производство от
ищеца в размер на 385 лв., от които 25 лв. ДТ и 360 лв.- адвокатско възнаграждение,
като са представени доказателства, че същите са реално сторени (л. 5 и л. 6 от
заповедното производство. Съобразно уважената част от иска (в размер на 115,30
лв. от предявения размер от 321.60 лв.) в полза на ищеца следва да се присъдят
разноски за заповедното производство в размер на 136,08 лв.
Относно разноските пред настоящата инстанция и
предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва
да се присъдят разноски за първоинстанционното производство. По делото са представени
доказателства за направени разноски в размер на 835 лв., от които 25лв. ДТ, 150
лв. депозит за вещо лице, 360 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение, 300 лв.
депозит за особен представител, като са представени и доказателства, че
разноските са реално сторени. Съобразно размерът на уважената част от иска
следва в полза на ищеца да се присъдят разноски за първоинстанционното
производство в размер на 295,13 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО,
по исковете с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл.
7 ЗЗД по отношение на М.П. К., ЕГН **********,
с адрес ***, че „Т.Б.“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***, Бизнес Парк София, сграда 6 е носител
на парично вземане в размер на сумата от 107,37
лв. главница по договор за мобилни услуги №********* от 07.02.2013г.
сключен между страните по спора представляваща – абонаментни такси и потребени услуги, ведно със законна лихва от 25.07.2016 г. до
окончателното заплащане на сумата както и сумата 7,93 лв. – абонаментни такси по договор за фиксирани услуги №
********* от 25.03.2013 г., ведно със законна лихва от 25.07.2016 г. до
окончателното заплащане на сумата, за които суми са издадени фактура №
**********/10.08.2013 г., и фактура № **********/10.09.2013 г., за която сума е издадена Заповед № 275 от 26.07.2016
г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 448/2016 г. по описа на
Районен съд- Панагюрище.
ВРЪЩА искова молба вх. № 2057 от 20.09.2016 г. подадена от
„Т. България“ ЕООД срещу М.П. К., с
която се иска да се приеме за установено между страните, че ответникът дължи на
ищеца сумата над размера от 115,30 лв. до предявения размер от 326,21 лв.,
представляваща дължима неустойка по договор за мобилни услуги №********* от
07.02.2013г. в размер на 136,10 лв. и неустойка по договор за фиксирани услуги
№ ********* от 25.03.2013 г. в размер на 73,56 лв., за които суми е издадена
фактура №********** от 10.11.2013 г. на основание чл. 130 ГПК.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 575/2016 г. по описа на
Районен съд – Панагюрище, в частта за сумата над размера от 115,30 лв.
до предявения размер от 326,21 лв.
ОБЕЗСИЛВА Заповед № 275 от 26.07.2016 г. за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д. № 448/2016 г. по описа на Районен съд-
Панагюрище, в частта в която е разпоредено
длъжникът М.П. К. да заплати на заявителя
„Т.Б.“ ЕАД сумата над 115,30 лв. до размера от 326,21 лв. - главница по договор
за мобилни услуги №********* от 07.02.2013г. и договор за фиксирани услуги № ********* от
25.03.2013 г.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, М.П. К., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „Т.Б.“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, Бизнес Парк София,
сграда 6 сумата
в размер на 136,08 лв. –
представляваща разноски направени в заповедното производство, както и сумата в
размер на 295,13 лв. разноски
направени пред настоящата инстанция.
Решението,
в частта, с която е върната исковата молба и е прекратено производството по
делото, има характера на определение, и подлежи на обжалване пред Окръжен съд-
Пазарджик в едноседмичен срок от съобщаването му на страните с частна жалба.
В
останалата част решението подлежи на обжалване, с въззивна жалба, в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните, пред Окръжен съд – Пазарджик.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: