Решение по дело №21098/2019 на Районен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 261579      08.12.2020г., гр.Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Пловдивски районен съд, гражданско отделение, в открито заседание на девети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                                         РАЙОНЕН СЪДИЯ: НАДЕЖДА СЛАВЧЕВА

          

при секретаря Марина Кондарева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 21098 по описа на съда за 2019 година и за да се произнесе,  взе  предвид следното:

 

         Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.

         В исковата молба от Т.Д.П. против „Изи Асет Мениджмънт” АД се твърди, че на *** между страните бил сключен договор за кредит, по силата на който му били предоставени заемни средства в размер на 200 лв., при фиксиран лихвен процент от 40 %, ГПР – 47.92 % и срок за погасяване на заема – 16 седмици, с погасителна вноска от 13.33 лв. Посочени са клаузите на чл.4 от договора за задължението за обезпечаване с поне едно от посочените там обезпечения, както и клаузата на чл.4, ал.1, относно дължимост на неустойка в размер на 76.80 лв. Посочено е, че ищецът е усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен. Посоченият лихвен процент от 40 % не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва. Така нараствала и стойността на ГПР, тъй като възнаградителната лихва била един от компонентите му. Съдържа се позоваване на съдебна практика – решение № 452/25.06.2010г. по гр.дело № 4277/2008г. на ВКС. Освен това в случая възнаградителната лихва надхвърляла повече от три пъти законната лихва, което представлявало нарушение на добрите нрави. Освен това неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители била загубила присъщата й обезщетителна функция. Тя била близо 70 % от заетата сума, като не зависила от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Излизала и извън присъщата й обезпечителна функция. Поставянето на изискване за осигуряване на лично обезпечение противоречало на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Позовава се ищецът на Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12г. на СЕС. Освен това ГПР не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания. Посочва се, че съгласно чл.22 ЗПК договорът е нищожен, като съгласно чл.23 била дължима само чистата стойност на кредита. Поради изложеното е направено искане да бъде обявен за нищожен процесният договор за кредит, а в условията на евентуалност, да се прогласи за нищожна клаузата на чл.4, ал.2 от договора, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл.11, т.9 и 10 ЗПК.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявените искове. Искът бил недопустим, тъй като ищецът бил изплатил задълженията си по договора. Поради това е направено искане за прекратяване на производството по делото. В случай, че не се възприеме това становище, ответникът намира иска за неоснователен. Неоснователно било възражението за нищожност на възнаградителната лихва. Нарушение на добрите нрави щяло да е налице при заблуждение относно цената на определена стока, но когато една цена била ясно и коректно посочена, когато една услуга не била задължителна за ползване и потребителят сам я избирал, не можело да е налице. Неоснователни били и доводите за нищожност на неустойката. Предназначението й било да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора. Не била съобразена от ищцата клаузата на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Не било налице нарушение на разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК. Освен това при фиксирана лихва липсвало задължение в договора да се съдържа информация по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. ГПР бил ясно посочен в договора и не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове. Претендирани са разноски.

        Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

        Представен е по делото договор за паричен заем № *** от ***, сключен между „Изи Асет мениджмънт“ АД и Т.Д.П., в качеството им съответно на заемодател и заемател, с предмет заемна сума в размер на 200 лв.

        По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което изчисленият ГПР при използване на онлайн калкулатор е 48,22 %, като разликата със заложения ГПР в договора се дължи на това, че в калкулаторите се използват месечни вноски, а не седмични. В ГПР е включен само разходът за лихви. Годишният размер на договорната лихва възлиза на сумата от 45.94 лв. С уговорената неустойка при непредставяне на обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора кредитът се оскъпява с 38,40 %. Годишното оскъпяване възлиза на 123,43 %.    

        При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

        По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че на *** г. между страните е сключен договор за паричен заем с номер ***, по силата на който „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предоставило на Т.Д.П. в качеството му на заемател сумата в размер на 200 лв., която е следвало да бъде върната в срок до *** г. с плащането на 16 седмични погасителни вноски. Ишецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

        В исковата молба се твърди, че процесният договор е недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК. Изтъква се нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9, т.10 ЗПК, заобикаляне материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК и т.н. При условията на евентуалност е предявен иск за признаване за недействителна клаузата за неустойка по чл.4, ал.2 от договора, поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона.

        Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В  разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по него. След изследване съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9, т.10 ЗПК, чл.19, ал.4 ЗПК.

Ищецът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото посоченият лихвен процент не отговаря на действителния по договора, тъй като към него следвало да се включи и вземането за неустойка по чл.4, ал.2, която представлявала скрита възнаградителна лихва. В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за кредит съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му. Видно от договора за заем /л.13 и сл./, в чл.2, т.6 е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват условията за прилагането му. Действително в договора няма отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ ЗПК. Освен това от договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно 13.28 лева /разликата между предоставения кредит в размер на 200 лева – чл.2 и общо дължима сума по договора 213.28 лева – чл.2, т.7, който размер е фиксиран за целия период на договора/. Поради това съдът намира, че на посоченото основание договорът не е недействителен. По твърдяната недействителност по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която разпоредба в договора за потребителски кредит следва да е посочен годишният процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното: В чл.2, т. 7 от договора е посочен общият размер на всички плащания в размер на 213.28 лева, а в т.8 и годишният процент на разходите на заема 47.92 % – реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така посоченият ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена към общо дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора. Поради това не е налице твърдяната недействителност на посоченото основание. По тези съображения се явява неоснователен искът за прогласяване на недействителност на договора поради заобикаляне на закона, в частност на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото тази разпоредба касае действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Договорът за кредит не противоречи на добрите нрави, доколкото не се установява като цяло нееквивалентност на престацията на ищеца с престацията на ответника. За предоставен в полза на ищеца кредит в размер на 200 лева, ответникът като заемодател получава като възнаграждение за тази престация сума в размер на 13.28 лева, като възнаградителна лихва. Определеното възнаграждение на ответника, за предоставения заем съответства на принципа на добросъвестност и справедливост.

Предвид отхвърляне на главния иск, съдът дължи произнасяне по евентуалния иск за недействителност на клаузата за неустойка. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл.4, ал.1 от договора/, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 76.80 лв. – чл.4, ал.2 от договора. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на  сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, се налага извод, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал.2 от договора. Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск за недействителност на клаузата за неустойка, предвидена в чл.4, ал.2 от договор за договор за кредит от *** г., поради противоречие с добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен.

            При този изход на делото право на разноски се поражда и за двете страни. Ищецът доказа разноски в размер на 50 лева – платена държавна такса, от които на основание чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно с уважената част от исковете ще се присъди сума в размер на 25 лева. От направените разноски за възнаграждение на вещото лице в размер на 150 лв. ще се присъди сумата от 75 лв. По делото ищецът се е представлявал от адв. Е.И., която е поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА. Представен договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на ищеца е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА, като съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение за адв. Е.И. в размер на 300 лева, определено въз основа на уважената претенция, което ще й се присъди. Ответникът се е представлявал в производството от юрисконсулт, като се  претендира юрисконсултско възнаграждение за исковото производство, което съдът определя на основание чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37 ЗПП, във вр. с чл.25, ал.1, вр. с ал.2 ЗПП на 100 лева, като взе предвид конкретната фактическа и правна сложност, проведените съдебни заседания, в които представител на ответното дружество не се е явявал, от която сума на основание чл.78, ал.3 ГПК ще се присъди сума в размер на 50 лева, с оглед отхвърлената част от исковете.

       По изложените съображения съдът        

Р   Е   Ш   И:

 

       ОТХВЪРЛЯ предявените от Т.Д.П., ЕГН ********** *** против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46, със *** С. К. К., искове за прогласяване на недействителността на договор за паричен заем № *** от ***.

       ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл.4, ал.2 в договор за паричен заем № *** от ***, сключен между Т.Д.П., ЕГН ********** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, като противоречаща на добрите нрави.

       ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46, със *** С. К. К. да заплати на Т.Д.П., ЕГН ********** *** сумата в размер на 100 лв. направени по делото разноски, съразмерно с уважената част от исковете.

       ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46, със *** С. К. К. ДА ЗАПЛАТИ НА адв. Е.И., с личен № ***, вписана в АК – Пловдив, на основание чл.38 ЗА, сумата в размер на 300 лева  адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете.

       ОСЪЖДА Т.Д.П., ЕГН ********** *** да заплати на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46, със *** С. К. К. сумата в размер на 50 лева юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете.

          

       Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                             РАЙОНЕН СЪДИЯ:п/Н.Славчева

 

Вярно с оригинала.

М.К.