Решение по дело №976/2019 на Окръжен съд - Плевен

Номер на акта: 52
Дата: 16 януари 2020 г.
Съдия: Силвия Цветкова Кръстева
Дело: 20194400500976
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 18 ноември 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ

 

                                  16.01.  2020г.    гр.Плевен

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛЕВЕНСКИЯТ  ОКРЪЖЕН СЪД   ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ

ПЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

на  осемнадесети декември през две хиляди и деветнадесета година

В публичното заседание в следния състав:

                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИЛВИЯ КРЪСТЕВА

                                   ЧЛЕНОВЕ:1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА

                                                         2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА

 

Секретар  ЕВГЕНИЯ ЛУКАНОВА

Прокурор …………………

като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ

В.ГР.Д. №976  по описа за 2019 год.

              ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.                  

 

     Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд- гр.Плевен е образувано на основание въззивна жалба  от  В.Д.И. чрез служебния защитник адв. Н.Н. срещу Решение № 342/ 11. 10. 2019 г. по гр. д. № 180/ 2019 г. по описа на РС- *****.

    Въззивният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.С въззивната жалба е отправено искане за отмяна изцяло на решението  на районния съд като  неправилно и незаконосъобразно  , като бъде  отхвълен предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК. С  въззивната жалба е отправено искане да бъде задължена въззиваемата страна да внесе дължимото възнаграждение за участието на служебния защитник на въззивника в размер на 300 лв.

   Въззиваемата страна  „ ********“ ЕАД е изразила становище, че въззивната жалба е недопустима, съответно неоснователна и следва решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Отправено е искане за присъждане на деловодни разноски в размер на 150 лв. юрисконсултско възнаграждение.

   ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 от ГПК при съответно прилагане на чл.262 от ГПК, установи следното:

   Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С обжалваното решение районният съд е признал за установено по предявените от „********“ ЕАД, ********, със седалище и адрес на управление: гр. ********, представлявано от ********– изпълнителен директор, чрез Ц.М. – юрисконсулт против В.Д. *****ЕГН **********, адрес: *** искове с правно основание чл.422, ал.1  вр. чл.415, ал.1  вр. чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД , че съществуват вземания  на дружеството към В.Д. Георгиев, за които има издадена Заповед за изпълнение №680/20.11.2018г.по ч.гр.д.№ 1114/2018г. по описа на Районен съд *****/, а  именно   за сумата от 325,60 лв./триста двадесет и пет лева и 60 ст./- главница за периода 01.02.2017 г. до 30.04.2018,  сумата от 26,38 лева  /двадесет и шест лева и 38 ст. / - лихва за периода 04.04.2017г. до 16.10.2018г., законна лихва от датата на подаване на заявлението /24.10.2018г./ до окончателното изплащане на вземането.

С решението с оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.1 В.Д. *****ЕГН **********, адрес: ***  е осъден  да заплати „********“ ЕАД, ********, със седалище и адрес на управление: гр. ********, представлявано от ********– изпълнителен директор  сумата от 775 / седемстотин и петдесет лева/ лв. общо направени деловодни разноски от заявителя в исковото и заповедното производство.

В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за установено, че  ответникът  дължи на „*****“ ЕАД сумата от 325,60 лв. за консумирана топлинна енергия на собствения му имот за периода 01.02.2017г. – 30.04.2018г. и лихва в размер на 27,12 лв. Предвид диспозитивното начало в процеса съдът следва да уважи иска като признае за установено,  че ответника дължи сумата за лихва за забава, претендирана от ищеца, а именно 26,38 лв.  За тези суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 1114/2018г. по описа на РС-*****, поради което съдът следва да уважи изцяло предявения иск по чл.420 ГПК както и да присъди в тежест на ответника направените от ищеца разноски както в заповедното, така и в исковото производство / 50 лв. държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство, както и 25 лв. държавна такса, 150 лв. в юрисконсултско възнаграждение, 200 лв. за възнаграждение на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза  и 300 лв. за особен представител или общо сумата от 775  лв.

Въззивният съд счита, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, като е достигнал до  изложените изводи в решението, независимо от това, че от мотивите не става ясно въз основа на каква законова основа съдът е мотивирал основателността на предявения иск. Фактическите констатации, които са изразени въз основа на събраните в съвкупност доказателства са довели до конкретно решение на правния казус, което е правилно въпреки липсата на правната обоснованост на изводите.

От доказателствата по делото става ясно, че въззивникът е собственик заедно със съпругата си на процесния имот, като по делото липсват данни ползвано ли е жилището от съпрузите в процесния период. От доказателствата става ясно също, че за процесния период са начислени разходи за топлинна енергия за сградна инсталация, което означава, че не е налице активно отопление на жилището, освен отоплението му чрез сградната инсталация, която преминава през всички жилища от етажната собственост.  По делото е допусната съдебно- икономическа експертиза, която подробно и обосновано е изчислила разходите за процесния период и на база на които е определен размерът на  основателната ищцова претенция. По делото не се спори, че след закупуване на процесното жилище  от въззивника, същият е подал молба за вписването му като собственик на жилището в регистрите на въззиваемата страна съобразно Общите условия, одобрени от КЕВР и публикувани в местен ежедневник.

Въззивникът е изложил оплаквания затова, че като съответник не е призована съпругата  *****, която притежава 1/ 2 идеална част от жилището. Съдът счита, че в случая предвид предмета на спора съпругата макар и съсобственик на имота, не е необходим другар, за да е задължително неговото конституиране в производството. В случая предмет на спора не са вещни права върху имота, а са текущи разходи по жилището, каквито са  разходите за отопление. Съгласно разпоредбата на чл.36, ал. 2 СК за задължения, поети за текущите нужди на семейството, съпрузите отговарят солидарно. Характерно за солидарната отговорност на длъжниците е, че кредиторът избира срещу кого от длъжниците да насочи претенцията си в пълен размер и в случая това е въззивникът В.И., съответно искът не е насочен срещу съпругата *****. По тези причини съдът счита, че въззивникът е надлежна страна като ответник по предявения иск в първоинстанционното производство и не са налице задължителни изисквания за конституиране на съпругата като съответник в производството. Във въззивната жалба са развити доводи, че липсват доказателства затова дали съпрузите са били разведени или са във фактическа раздяла за процесния период, като съдът счита, че интерес от такова представяне на доказателства има самият въззивник с оглед обосноваване на собствената си отговорност в по- малък размер при прекратяване на брака, ако същият е бил прекратен за процесния период. Такива данни липсват по делото, но са налице данни, че въззивникът е бил в брак с *****, поради което съдът счита, че доводите на въззивника  в тази насока са неоснователни.

Във въззивната жалба е поставен въпросът, че жилището реално не е ползвано от въззивника, поради което същият не дължи претендираните и присъдени суми за отопление. Въззивният съд счита, че доводите са неоснователни.

Съгласно   чл. 153, ал. 1 всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение , са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителни тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда на наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. Разпоредбата на чл. 153, ал.6 регламентира задължението на клиенти, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, да заплащат топлинна енергия от сградната инсталация и от общите части на сградата. Съгласно чл.150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлоенергия се осъществява въз основа на публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като е дадена възможност на потребителите при несъгласие да подадат писмено възражение и възможност за уговаряне на индивидуални условия по съответните въпроси.

Въз основа на цитираната нормативна уредба съдът приема, че клиентът на топлоенергия се определя  от правото на собственост или вещното право на ползване, а не от обстоятелството дали съответното лице живее и ползва имота, в който има монтирана топлоинсталация. Следователно въззивникът се явява потребител на топлоенергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ като собственик на процесния имот.

По делото са представени общи условия, които са обявени съобразно изискването на чл. 150, ал. 2 ЗЕ и въз основа на това са станали задължителни за всички потребители, включително и за въззивника. По делото липсват доказателства затова същият да е възразявал  срещу общите условия и съответно да е налице уговаряне на индивидуални условия  за страните, поради което съдът приема, че общите условия са задължителни за въззивника. По делото не се оспорва обстоятелството, че в процесния имот е прекратено топлоподаването към отоплителните тела. Следователно, с оглед разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ за собствениците на имота е останало задължението за заплащане на топлоенергия от сградната инсталация в имота и от общите части на сградата при съответната идеална част, която притежават.

Въз основа на изложеното  въззивният съд счита, че предявеният иск  е основателен и доказан и като е достигнал до същия правен извод, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото и на основание чл.273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна направените по делото разноски във въззивната инстанция в размер на 300 лева за служебен защитник и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

По изложените съображения и на основание чл.271, ал.1, пр. 1 ГПК, въззивният съд

 

 

                                     Р     Е     Ш     И     :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА като правилно и законосъобразно Решение № 342/ 11. 10. 2019 г. по гр. д. № 180/ 2019 г. по описа на РС- *****.

ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК В.Д. *****с ЕГН********** да заплати на „********“ЕАД с ***** направените  във въззивната инстанция разноски в размер на 300 лева за особен представител и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

 РЕШЕНИЕТО на основание чл.280, ал. 3 , т.1, изр. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                              ЧЛЕНОВЕ :