№ 17924
гр. С., 06.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20251110116565 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Е. С. Х., ЕГН **********, срещу „Ф.Б.“ ЕООД,
ЕИК *******, с която са предявени евентуално съединени искове за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне на финансови услуги (заеми)
от разстояние № 1242989/27.02.2023 г.
Ищецът твърди, че на 27.02.2023 г. сключили с ответника договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1242989, по силата на който получил сумата от 800 лв., при ГПР в
размер на 49,93 %. В чл. 5 било предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от „Multitude Bank“ в полза на дружеството, за което му била начислена такса
за обезпечение с поръчителство в размер на 343,04 лв. Ищeцът твърди, че не е подписвал
договор за поръчителство, а процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 22
ЗПК, тъй като били нарушени чл. 10, ал. 1 ЗПК – тъй като не е спазена предвидената в
закона форма, включително на договора за допълнителна услуга, както и чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и чл. 19 ЗПК, тъй като договорът не съдържал начина на изчисляване на ГПР и
липсвала яснота как е формиран същият. Счита, че е посочен грешен размер на ГПР, тъй
като сумата по предоставяне на поръчител не е включена като разход по договора, а това е
следвало да бъде направено. В тази връзка сочи, че предоставянето на поръчителство е
задължително условие за сключването на договора за кредит (тъй като ответникът не
предоставя възможност за сключване на договора за кредит без да му бъде предоставен
поръчител, за което събира допълнително възнаграждение), тази сума е разход във връзка с
предоставянето на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, с уговарянето на
възнаграждение за поръчител се заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК и представлява заблуждаваща
1
търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, която подвежда
потребителя относно спазване на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. Счита, че целият договор за потребителски кредит следва да бъде приет за
недействителен, тъй като съдържащата се в него клауза за предоставяне на гаранция не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора,
с което е нарушено и изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на страните по договора. Счита, че е нищожна клаузата на чл.
5 от него като неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя да сключи договор за поръчителство и да заплати необосновано високо
възнаграждение за поръчителство, и като заобикаляща закона на основание чл. 26, ал. 1, пр.
2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК и чл. 21, ал. 1 ЗПК. С оглед изложеното моли за
постановяване на решение, с което да бъде признато за установено, че клаузата на чл. 5 от
договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № 1242989/27.02.2023
г., предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение –
поръчителство от „Multitude Bank“ в полза на ответника, е нищожна на сочените основания.
Претендира разноски.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който
оспорва исковете. Признава, че между страните е сключен описаният договор за кредит със
соченото съдържание, но отрича същият да е недействителен. Излага съображения, че
договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, по което ответникът не е
страна. Твърди, че кредитополучателят е разполагал с възможността да обезпечи договора
по различни начини, като сам е избрал с поръчителство от посоченото дружество, с оглед на
което не може да се говори за заблуждаваща търговска практика. Сочи, че предоставянето на
гаранция е възмездна услуга от трето лице, поради което разходът за нея не следва да се
включва в ГПР. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото е безспорно, че между страните е сключен договор за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние № 1242989/27.02.2023 г., по силата на който на
ищеца Е. С. Х. е отпуснат кредит в размер от 800 лв., както и че в чл. 5 от същия е
уговорена клауза за обезпечаване на кредита чрез поръчителство. Това се установява и от
приетите по делото договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние №
1242989/27.02.2023 г. и преддоговорна информация, обективирана в стандартен европейски
формуляр (СЕФ), видно от които на 27.02.2023 г. между „Ф.Б.“ ЕООД, като заемодател, и Е.
С. Х., като заемател, е сключен договор, по силата на който ответното дружество е
предоставило на ищеца паричен заем в размер на сумата от 800 лв., със срок на погасяване
от 45 дни, считано от датата на превеждане на сумата по заема, с падежна дата – 13.04.2023
г. - заемателят се е задължил да върне заема с еднократно плащане, извършено на падежната
дата. Кредитът е отпуснат при годишен процент на разходите (ГПР) – 49,93 %, при лихвен
2
процент – 5,12 %, и общ размер на всички плащания – 840,96 лв., включващи главница в
размер на 800 лв. и възнаградителна лихва в размер на 40,96 лв.
Съгласно чл. 5 от договора за предоставяне на заем, заемът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „Multitude Bank” в полза на ответното дружество.
Договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е
сключен заемът. Посочено е, че с одобряването от дружеството на предоставеното в негова
полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени нито от
заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се
извършва чрез одобряването на заема. Договорът е сключен при Общи условия за
предоставяне на потребителски кредити на „Ф.Б.“ ЕООД.
В случая между страните не се спори относно сключването на договора и
същевременно съдът намира, че е спазена формата за сключването му, като по делото е
представена и разменената преддоговорна информация.
По делото е представен и препис от договор за гаранция (поръчителство), сключен
между Multitude Bank p.l.c., като гарант, и Е. С. Х., като клиент, по силата на който
задълженията по договора за потребителски кредит са обезпечени от третото лице –
поръчител – „Multitude Bank“, в полза на което е уговорено заплащане на възнаграждение в
размер на 343,04 лв. По делото не са представени приложимите към договора за кредит
общи условия. Доколкото обаче не се отрича от страна на ответника, то съдът приема, че
необходимо условие за сключването на договора за кредит е било обезпечаването му от
страна на кредитополучателя, а в конкретния случай това е станало чрез поръчителство от
страна на „Multitude Bank“.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира следното от правна
страна:
Предявени са за разглеждане евентуално съединени установителни искове с правно
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, вр. чл. 146 ЗЗП и чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и
ал. 5 ЗПК и чл. 21, ал. 1 ЗПК - за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от договор
за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № 1242989/27.02.2023 г.
В тежест на ищеца по същите е да установи при условията на пълно и главно
доказване: сключването на договор за потребителски кредит със соченото в исковата молба
съдържание, наличието на посочената клауза, предвиждаща заплащане на възнаграждение за
предоставяне на обезпечение - поръчителство от „Multitude Bank“ в полза на ответника, с
която клауза се заобикалят императивни норми на закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК и/или има
неравноправен характер - че клаузата на чл. 5 от договора е уговорена във вреда на
потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, тъй като чрез нея кредиторът
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка.
В тежест на ответника е да докаже, че договорът за потребителски кредит отговоря
3
на всички императивни изисквания на закона и включва валидно обвързващи страните
договорни клаузи, включително, че е спазено изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК за годишния
процент на разходите в договора, както и всички обстоятелства, от които произтичат
възраженията му.
Процесният договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние има
характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК
легална дефиниция, според която въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне, а кредитополучателят – ищец има качеството „потребител“ по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е
доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговската дейност на заемателя цели, то следва да се приеме, че средствата, предоставени
по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионалната и търговската
дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си
същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 ЗЗП –
147б ЗЗП, в това число и на забраната за неравноправни клаузи. Преценката относно
действителността на договора за потребителски кредит следва да се извърши както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при
действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както за гражданските сделки,
така и за търговските сделки.
Преди да пристъпи към обсъждане на спорния въпрос по същество, съдът намира за
необходимо да посочи, че когато искът е за прогласяване недействителност на сделка (или на
отделна клауза от договор), а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече
от едно от законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е
сезиран с множество обективно съединени искове. Независимо от поредността и
съотношението, посочени от ищеца, исковете са предявени при условията на евентуалност.
Ако сделката е недействителна на едно основание, предвидено в закона, е безпредметно
прогласяването на нейната недействителност на друго основание. Съдът е длъжен да
разгледа основанията за недействителност в поредност според сочения от ищеца порок.
Разглеждането на исковете преминава от най-тежкия порок (противоречие със закона или
заобикалянето му) към по-леките, каквито са липсата на основание (за каузалните сделки),
липсата на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса
4
на форма (така решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. по описа на ВКС, III г.
о.). С оглед принципа на диспозитивното начало, доколкото липсва формулиран петитум за
прогласяване недействителността на целия договор за потребителски кредит, то и съдът не
следва да обсъжда всички подробни доводи на ищеца, съдържащи се в исковата молба, след
като искът му има за предмет (не)действителността на клауза от договора, а не на целия
договор.
Главният предявен от ищеца иск за неравноправност на процесната клауза на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5, вр. чл. 146 ЗЗП следва да се отхвърли като неоснователен.
Видно е, че тази разпоредба на закона визира клаузи от договор, предвиждащи заплащане в
полза на кредитора на необосновано високо обезщетение или неустойка в случай на
неизпълнение на конкретно договорно задължение на потребителя. Конкретната клауза,
която се твърди да е неравноправна на това основание, от една страна няма
характеристиките на неустойка или обезщетение, а от друга страна не касае неизпълнение
на някое от задълженията на потребителя по договора. Следователно и клаузата не е
неравноправна на това основание.
С оглед сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие, а именно неоснователност на
главния иск, съдът следва да разгледа евентуалния иск за нищожност на клаузата на
основание чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК.
В случая се касае за т. нар. „бързи кредити“, при които потребителят разчита да
получи заявената сума в кратък срок, а съгласно събраните по делото доказателства е
установено, че за да бъде отпуснат заемът потребителят се задължава да осигури поръчител,
респ. гарант. Установява се от доказателствата по делото, че наред със задълженията по
договора за кредит, във връзка с клаузата на чл. 5 от договора, предвиждаща обезпечаване на
задълженията по договора чрез сключване на договор за поръчителство с трето лице, в
тежест на кредитополучателя е възникнало задължение да заплати и възнаграждение за
гарантиране на задълженията му по договора за кредит от страна на това одобрено от
кредитора дружество, негов партньор. Следователно и сключването на договора за гаранция
се явява условие за отпускането на кредита, а от друга страна в този договор за потребителя
възниква още един разход, свързан с кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По силата на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
5
и условия. В процесния договор за потребителски кредит посоченият размер на ГПР не
надвишава максимално допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според настоящия състав на съда
обаче този размер не отразява действителния процент на разходите в случая, тъй като
същият не включва част от разходите по кредита, а именно - начисленото от кредитора
възнаграждение в размер на сумата 343,04 лв., с което общият размер на дълга нараства до
сумата 1184 лв. (при главница в размер на 800 лв.) за срок на договора от 45 дни.
В случая, в договора за кредит (чл. 5) изрично е уговорено, че кредитът ще бъде
обезпечен от „Multitude Bank“, тоест на кредитора му е изначално известно, че такъв договор
ще бъде сключен. В преддоговорната информация (стандартен европейски формуляр), точка
8 от част 2 Описание на основните характеристики на съответния кредит, наименувана
„изисквани обезпечения; описание на обезпечението, което следва да предоставите по
договора за кредит“, изрично е отбелязано „договор за предоставяне на
поръчителство/гаранция“. Следва да бъде съобразено и обстоятелството, че от извършена
справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на
„Ф.Б.“ ЕООД към датата на сключване на договора е „Мултитюд СЕ“, което наименование е
идентично със сегашното наименование „М.Б.“ (преди „Ф.Б.“), което сочи на свързаност
между двете дружества. Също така, начинът на погасяване на вноските по кредита напълно
съвпада с начина на погасяване на вноските по договора за поръчителство. Дружеството –
поръчител представлява предварително одобрено и известно на кредитора дружество, с
оглед на което същият е запознат с обстоятелствата, при които биват сключвани договорите
за поръчителство. Всички тези обстоятелства навеждат на извода, че на кредитодателя му е
известно, че потребителят ще трябва да заплати разходи за възнаграждение, свързани с
осигуряването на обезпечението. Това възнаграждение безспорно е свързано с договора за
кредит, доколкото касае обезпечаването на задълженията по него. Също така, попада в
легалната дефиниция по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която изброяването не е изчерпателно.
Налага се изводът, че сключването на договора за поръчителство представлява
задължително условие, за да породи действие договорът за кредит и да бъде получена сумата
по него. Ето защо, това възнаграждение трябва да бъде включено при определяне на
годишния процент на разходите в договора за кредит (в този смисъл е и Решение на Съда на
Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22). Макар всеки един от договорите –
този за кредит и този за предоставяне на поръчителство, формално да представляват
самостоятелни такива, двата договора следва да се разглеждат общо, тъй като са неразривно
свързани.
По изложените съображения, съдът приема, че разходът за възнаграждение на
поръчителя за обезпечаване вземанията на кредитодателя по договора за потребителски
кредит отговаря на поставените в ЗПК изисквания и следва да бъде включен в общия разход
по кредита, което в случая не е сторено.
Ето защо съдът приема, че с цитираната клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4
ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. С
оглед гореизложеното, задължението по чл. 5 не е свързано с неизпълнението на договора, а
6
представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие на правилото чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на
заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора
са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването
в тях на обсъжданата сума по чл. 5, те не могат да изпълнят отредената им функция - да
дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му. За да се избегне да се превиши ГПР в договора в
размера, посочен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, е уговорено, че ищецът ще дължи възнаграждението на
гаранта, т. е. с позволени от закона средства се постига заобикаляне на изискванията на чл.
19 ЗПК. Изчислено математически, ако сумата от 343,04 лв. се включи като „общ разход по
договора за кредит“, то и ГПР по договора за кредит надвишава 50 %. Следователно, на
основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 5 от договора е нищожна.
Предвид гореизложеното, клаузата на чл. 5 от договора, въвеждаща като необходимо
условие за сключването на договора за кредит, сключването на договор за гаранция срещу
заплащане на допълнително възнаграждение, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2
ЗЗД – поради заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Евентуалният иск е основателен и същият
следва да се уважи.
По разноските:
С оглед изхода от спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Същите са в размер на 2250 лв. (държавна такса и адвокатско възнаграждение), които следва
да се възложат в тежест на ответника.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. С. Х., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С., бул.
„А. С.“ № 125-2, ет. 5, оф.5.3, срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ж. к. „М. 3“, бул. „А. М.“ № 51, вх. А, ет. 9, ап./офис 20, главен иск с
правно основание чл. 143, ал. 2, т. 5, вр. чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние №
1242989/27.02.2023 г., сключен между страните.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по предявения от Е.
С. Х., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С., бул. „А. С.“ № 125-2, ет. 5, оф.5.3, срещу
„Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж. к. „М. 3“, бул.
„А. М.“ № 51, вх. А, ет. 9, ап./офис 20, евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2,
вр. ал. 4 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, че клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние № 1242989/27.02.2023 г., сключен между страните, е
нищожна поради заобикаляне на закона – чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
7
ж. к. „М. 3“, бул. „А. М.“ № 51, вх. А, ет. 9, ап. офис 20, да заплати на основание чл. 78, ал. 1
ГПК на Е. С. Х., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С., бул. „А. С.“ № 125-2, ет. 5,
оф.5.3, сумата 2250 лв., представляваща разноски за производството пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8