О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260878
гр. Пловдив, 07.04.2020
г.
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, VIII въззивен състав, в закрито съдебно
заседание на седми април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА
МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА СВИРКОВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
като разгледа
докладваното от младши съдия Иванов в. ч. гр. дело № 718 по описа на съда за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274
и сл. от ГПК
Съдът е сезиран с частна
жалба от Г.П.Р., ЕГН **********, чрез адв. И.С., против определение № 645 от 08.02.2021
г. по гр. дело № 961/2021 г. по описа на РС – Пловдив, XII гр. с-в, с което е прекратено
производството по гр. дело № 961/2021 г. по описа на РС – Пловдив, XII гр. с-в.,
поради недопустимост на исковете. По изложените съображения за
незаконосъобразност и неправилност на атакуваното определение, с жалбата се
иска неговата отмяна и връщане на делото на районния съд за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Настоящият съдебен състав
на Окръжен съд – Пловдив, след като обсъди доводите на жалбоподателя и взе
предвид данните по делото, намира следното:
Жалбата е подадена от
легитимирано лице, в законоустановения срок и против подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по
същество, същата е основателна, предвид следното:
Производството по гр.
дело № 961/2021 г. по описа на РС – Пловдив, XII гр. с-в., е образувано по иск
с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК от жалбоподателя срещу Община Пловдив с
адрес гр. Пловдив, пл. „Стефан Стамболов“ № 1, за признаване за установено, че
ищецът не дължи на ответника суми по акт за установяване на задължение по
декларация (АУЗД) № 822/12.11.2019 г., издаден от Община Пловдив. Твърди се в
исковата молба, че сумата от 431,63 лв., представляваща данък за 2013 г. за МПС
„Мерцедес“ рег. № РВ 9929 РР, ведно с начислените лихви и разноски, не се
дължала, тъй като правото на кредитора за принудително изпълнение на това
вземане се било погасило по давност, вследствие изтичането на петгодишния
давностен срок още преди издаването на АУЗД. Не се дължала и сумата от 1624,50
лв., представляваща данък за 2018 г. и 2019 г. за МПС „МАН“ влекач, рег. № РВ
3470 КС, ведно с начислените лихви и разноски, тъй като въпросното МПС било
придобито от ищеца на 28.02.2019 г., като на същата дата било и продадено от
него на друго лице, а при продажбата дължимия данък бил заплатен. Твърди се
още, че тези възражения били направени и пред директора на Дирекция „МДТ“, като
процесните публични вземания са „отписани“ от директора. Последното се явявало
обстоятелство по чл. 439, ал. 2 ГПК обосноваващо интерес за ищеца от
предявяването на настоящия иск.
За да постанови обжалваното определение,
първостепенният съд е приел, че не е компетентен да разгледа предявения отрицателен
установителен иск за несъществуването на публични общински вземания за данъци.
Доколкото за вземането бил издаден акт по чл. 107 ДОПК компетентен на основание
чл. 4 ЗМДТ бил съответния административен съд при приложение на процесуалните правилата
на ДОПК. В тази насока е прието още, че тъй като ищецът разполагал с друг ред
за защита на правата му, той нямал интерес от предявяването на настоящия
отрицателен установителен иск, поради което същият се явявал недопустим. За
пълнота е посочено от районния съд, че искът по чл. 439 ГПК би бил допустим,
когато се твърди вземането да е погасено по давност, изтекла след подаването на
жалбата, респ. стабилизирането на АУЗД, но не както било в процесната хипотеза.
С частната жалба се
изразява несъгласие с приетото от първостепенния съд и се развиват аргументи за
приложимост на правилата на ГПК в случая, и в частност на защитата срещу
публичното вземане по ред на чл. 439 ГПК, тъй като същото било възложено за
събиране на частен съдебен изпълнител. В тази насока жалбоподателя е цитирал
съдебна практика.
Настоящият съдебен състав
в принципен план споделя изложеното в частната жалба. Защита срещу незаконосъобразно
принудително изпълнение на публични общински вземания по реда на чл. 439, ал. 1 ГПК е допустима, тогава когато събирането на вземането е възложено на частен
съдебен изпълнител, прилагащ нормите на ГПК. Това е прието с Определение № 45
от 8.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 21/2016 г., 5-членен с-в, Определение № 8
от 31.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 1/2013 г., 5-членен с-в, Определение № 92
от 22.11.2012 г. на ВАС по адм. д. № 74/2012 г., 5-членен с-в и Определение №
81 от 21.09.2012 г. на ВАС по адм. д. № 73/2012 г., 5-членен с-в, постановени
от съвместни състава на съдии от ВКС и ВАК на основание чл. 135, ал. 4 АПК, с
оглед на възникнал спор за подсъдност между общите и административните съдилища.
Искът за установяване недължимостта на вземане обаче, следва да е основан на
факти, които са настъпили след приключване на производството по ДОПК, по което
е издадено изпълнителното основание – в случая АУЗД по чл.107 ДОПК. В този
смисъл е регламентът на чл. 439, ал. 2 ГПК, както и приетото с Определение №
494 от 20.12.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4728/2017 г., III г. о., ГК,
цитирано от жалбоподателя в настоящата частна жалба. От посоченото определение
по ч. гр. д. № 4728/2017 г. на ВКС, се извежда още, че когато с исковата молба
се излагат твърдения по същество за недължимост на публичното вземане и липсата
на основание за неговото съществуване, тогава защита следва да се реализира по
специалния ред на ДОПК и АПК.
С оглед на гореизложеното
исковата молба следва да се остави без движение до уточняване от страна на
ищеца въз основа на какъв юридически факт твърди всяко от публичните вземания
да е погасено, респ. да не се дължи, и към кой момент този факт е настъпил –
преди или след приключване на производството, по което е издадено
изпълнителното основание. В първият случай искът по чл. 439 ГПК няма да бъде
допустим, а във втория – ще подлежи на разглеждане, като съдът ще следва да
прецени дали твърдяното обстоятелство е настъпило и действително е погасило вземането. Посочените
уточнения са необходими, доколкото с исковата молба се въвеждат както твърдения по същество за недължимост
на едно от публичните вземания и погасяването по давност преди издаването на
изпълнителното основание за другото, но така също и твърдения за „отписване“ на
вземанията от директора на Дирекция „МТД“ при Община Пловдив. Ако ищецът
навежда само твърдения по същество, искът ще му е недопустим, а защита му ще
следва да се реализира по специалния ред на ДОПК и АПК. В случай обаче, че се
твърди погасяване (недължимост) на вземанията поради факт, настъпил след
издаването на изпълнителното основание, например поради „отписване“ на
задълженията, съдът ще следва да разгледа въпроса дали вземането действително е
„отписано“ и да прецени дали това последващо отписване е породило твърдения от
ищеца погасителен ефект. Законосъобразността и основанията на отписването обаче
не могат да се контролират от гражданския съд в рамките на производството по
чл. 439 ГПК.
Отделно от горното по
делото са налице данни, а и твърдения от страна на ищеца, че изпълнителното
основание – АУЗД № 822/12.11.2019 г., издаден от Община Пловдив, не е влязло в
сила и е налице висящо производство пред съответния административен орган по
неговото обжалвана. Последното е пречка да се развие производство по чл. 439 ГПК и прави заведения иск с това правно основание недопустим, тъй като
предпоставка за неговото предявяване е приключване на процедурата по издаване
на изпълнителното основание. Не може да съществуват две паралелни производства
– такова по обжалване на акта за установяване на публичните задължения, и друго
по предявен иск по чл. 439 ГПК за недължимост на вземанията, за които е издаден
акта. Второто ще е преждевременно образувано и ще следва да се прекрати като
недопустимо, а исковата молба да се върне. В тази насока ищецът следва да
уточни и дали е приключило производството по обжалване на АУЗД № 822/12.11.2019
г., образувано по негова жалба (л.30), а също и с какъв резултат.
След уточняването на
горните обстоятелства и извършването на нова преценка относно допустимостта на
иска, съдът, при допустим иск по чл. 439 ГПК ще следва да разгледа същия,
съобразно наведените твърдения, и да се произнесе по направеното искане за
спиране на изпълнението по образуваното изпълнително производство за събиране
на процесните публични вземания. При извод за недопустимост, съдът ще следва да
прекрати производството пред себе си и да прецени дали да върне исковата молба,
или да изпрати същата по компетентност на съответния административен или
съдебен орган.
Предвид горното
обжалваното определение ще се отмени, а делото ще се върне на районния съд за
продължаване на съдопроизводствените действия.
Така мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ изцяло определение № 645 от 08.02.2021
г., постановено по гр. дело № 961/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XII гр. с-в.
ВРЪЩА делото на Районен съд – Пловдив, XII гр. с-в. за продължаване на
съдопроизводствените действия, съобразно мотивната част на настоящото
определение.
Въззивното определение е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1./
2./