Решение по дело №329/2024 на Административен съд - Шумен

Производство е по реда на чл.68, ал.1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.), във вр. с чл.145 и следващите от Административнопроцесуалния закон (АПК).

Образувано е по жалба вх.№ 12-20-85 от 07.08.2024г. по описа на КЗД, прецизирана с молба рег.№ ДА-01-2029/26.08.2024г. по описа на ШАдмС, депозирана от Дневен център за пълнолетни лица с увреждания (ДЦПЛУ), [населено място], с БУЛСТАТ 0009315110115, със седалище и адрес на управление [населено място], общ.Каспичан, [улица], представлявано от директора Ц. Н. И., чрез пълномощник и процесуален представител адв.А. Д. от ШАК, срещу Решение № 214 от 16.07.2024г. на Трети специализиран постоянен заседателен състав на Комисията за защита от дискриминация (КЗД), постановено по преписка № 25/2021г. по описа на КЗД, в следните части:

-по п.І, с който се установява, че ответната страна ДЦПЛУ, [населено място] - работодател, с лишаването на С. С. В. от [населено място] от Допълнително материално стимулиране (ДМС) за 2020г. е осъществено „неблагоприятно третиране“ по смисъла на §1, т.7 от ДР на ЗЗДискр., във вр.с чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. по признак „лично положение“, като „неблагоприятно третиране“ представлява пряка дискриминация по чл.4, ал.2 от ЗЗДискр.;

- по п.ІІ, с който се установява, по отношение на С. С. В. от [населено място], че ДЦПЛУ, [населено място] – работодател, с издаването на Заповед № 163/18.12.2020г. на Директор на ДЦПЛУ, [населено място] за определяне на Допълнително материално стимулиране на служителите, работодателят не е изпълнил задължението си, произтичащо от чл.14, ал.1 от ЗЗДискр. и е извършил установената с настоящото решение по п.I дискриминация, като е осъществил административно нарушение по чл.80, ал.2 от ЗЗДискр., във вр.с чл.80, ал.1 от с.з.;

- по п.ІІІ, с който се налага на основание чл.80, ал.2 от ЗЗДискр, във вр.с чл.80, ал.1 от с.з. на работодателя ДЦПЛУ, [населено място], административно наказание – имуществена санкция в размер на 500 лева за установеното с настоящото решение нарушение на забраната за дискриминация по чл.4, ал.2 от ЗЗДискр.;

- по п.ІV, с който се налагат на основание чл.76, ал.1, т.1 от ЗЗДискр. на ДЦПЛУ, [населено място] – работодател, принудителни административни мерки с оглед преустановяване на нарушението на чл.14, ал.1 от ЗЗДискр., както и за отстраняване на вредните му последици, като на работодателя е предписано да изготви ясни и конкретни правила за спазване и прилагане разпоредбите на ЗЗДискр. и сведе същите до знанието на подчинените нему лица (п.1.1.); както и да се въздържа за в бъдеще от подобни дискриминационни действия и да не допуска неравно третиране на свои служители на основата на признаците, изброени в чл.4, ал.1 от ЗЗДискр.(п.1.2.), като на основание чл.67, ал.2 от ЗЗДискр. на ДЦПЛУ, [населено място] – работодател е определен 30 дневен срок от връчване на настоящото решение, в който да предприеме мерки за изпълнението на дадените с него предписания и да уведоми КЗД за изпълнението.

В жалбата са изложени аргументи за нищожност на атакуваното решение поради липса на законност на състава на Комисия за защита от дискриминация, който го е издал. Алтернативно се претендира неговата унищожаемост поради издаването му при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, неспазване на материалния закон и неговата цел – отменителни основания по чл.146, т.3, т.4 и т.5 от АПК. В тази връзка се сочи, че С. С. В. не е изпълнявал никакви трудови функции, за разлика от останалите служители в дневния център, но въпреки това е оставен на работа цели десет години и е получавал ДМС. На същия не се дължи безусловно ДМС, тъй като то не е уговорено в ТД или в КТД, а се изплаща само ако има средства за това и с цел да се стимулират служителите в центъра, които са имали принос в развитието на самия център и в повишаване качеството на предоставяната социална услуга. Твърди се, че в хода на административното производство не са събрани доказателства за принос на С. С. В. в развитието на ДЦПЛУ. Оспорва се твърдението на административния орган, че единственото условие за лишаване от ДМС, според чл.26, ал.1 от КТД, е служителят да е дисциплинарно уволнен или да е работил по-малко от три месеца за една календарна година, като се счита, че нормата не изчерпва правото на работодателя да прецени на кого да начисли ДМС и в какъв размер. Въз основа на всичко изложено се отправя искане за обявяване нищожността на атакуваното решение в обжалваната му част, а алтернативно – за неговата отмяна.

В съдебно заседание, директорът на ДЦПЛУ, [населено място], се явява лично и с адв.А. Д. от ШАК, като заявява, че поддържа жалбата на посочените в нея основания. За установяване на изложените в жалбата твърдения ангажира писмени и гласни доказателства. В пледоарията по същество и в депозирани писмени бележки излага аргументи, обосноваващи искането за отмяна на обжалваното решение в атакуваната му част, поради неговата незаконосъобразност. Претендира присъждане на направените разноски.

Ответната страна – Комисия за защита от дискриминация, не изпраща представител в проведените открити съдебни заседания. В подадено писмено становище с рег.№ДА-01-1384/13.05.2025г., изготвено от процесуалния му представител юрисконсулт М. С., излага аргументи за неоснователност на жалбата, въз основа на които отправя искане за отхвърляне на същата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Заинтересованата страна С. С. В., редовно призован, се явява лично и с адвокат Ц. Д. от ВТАК, която в хода на устните състезания и в представени писмени бележки оспорва основателността на жалбата, отправяйки искане за отхвърлянето й. Претендира присъждане на разноски при условията на чл.38, ал.1, т.3, предл.второ от Закона за адвокатурата (ЗАдв.).

Шуменският административен съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Производството пред КЗД е образувано по жалба вх.№ 44-00-257/04.02.2021г. по описа на КЗД, подадена от заинтересованата страна С. С. В., чрез адв. Ц. Д., срещу Ц. И. - директор на ДЦПЛУ, [населено място], с твърдения за осъществена пряка дискриминация и тормоз на работното място по признак «лично положение». В жалбата се сочи, че с трудов договор № 3/31.05.2010 г. С. В. бил назначен на длъжност „пазач“ в ДЦПЛУ, [населено място], общ. Каспичан, обл. Шумен. С Д. С. № 13/25.08.2020 г. длъжността му била променена в „пазач - портиер", като му било определено основно месечно брутно възнаграждение в размер на 710,00 лева и допълнително възнаграждение за продължителна работа и професионален опит 28,60 % - 203,06 лева. Със Заповед № 169/31.12.2020 г. трудовото му правоотношение било прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 1 от КТ, считано от 01.01.2021 г. Според подателя на жалбата, правото му на равно третиране било нарушено във връзка с изплащането на допълнително възнаграждение за постигнати резултати (ДВПР), извършено през месец декември 2020 г. съгласно Заповед 163/18.12.2020 г. на директора на ДЦПЛУ, [населено място], общ. Каспичан, което се заплащало за принос в развитието на центъра и повишаване качеството на предоставяната социална услуга. Твърди, че въпросната заповед е издадена на основание чл. 29, ал. 1 от приетия Колективен трудов договор на общинската синдикална организация, в сила от 2016 г. и чл. 8, ал. 6 от Вътрешните правила за работната заплата на ДЦПЛУ, като по силата на същата той бил лишен от изплащането на допълнително възнаграждение за постигнати резултати и стимулиране като служител на дневния център, въпреки, че не му било налагано със заповед дисциплинарно наказание „забележка", „предупреждение" или „уволнение“. С. В. сочи също, че дни преди издаването на заповедта, директорът на ДЦПЛУ, [населено място] го извикал в кабинета си, за да го информира, че той ще бъде лишен от изплащането на ДВПР през месец декември 2020 г. Разговорът бил проведен в присъствието на С. К. - счетоводител на ДЦПЛУ, [населено място]. На жалбоподателя било обяснено, че ако му бъде изплатено допълнително възнаграждение през месец декември 2020 г., щял да се завиши размерът на брутното му трудово възнаграждение за месеца, а оттам и размерът на дължимото му обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, равняващо се на шесткратния размер на брутното трудово възнаграждение за последния месец, и това щяло да бъде в ущърб на бюджета на ДЦПЛУ, респ. – на общинския бюджет. Поради това [населено място] смята, че с неначисляването на допълнително възнаграждение му е причинена пряка имуществена вреда, като това е сторено в нарушение на Колективния трудов договор на общинската синдикална организация, в сила от 2016 г. и на Вътрешните правила за работната заплата на ДЦПЛУ. В допълнение уточнява, че съгласно Експертно решение на ТЕЛК при „МБАЛ-Шумен“АД, [населено място] е с пожизнено определена трета група инвалидност с 58% намалена работоспособност. Заявява също, че нежеланото поведение на Ц. И. на основата на признак ,лично положение“, изразено словесно и по друг начин - обективирано в издаден индивидуален административен акт, имало за пряк и непосредствен резултат накърняване на неговото достойнство и създаване на принизяваща, унизителна и обидна за него среда на работното му място. Въз основа на тези аргументи С. В. отправя искане на основание чл. 50, т. 1 от ЗЗДискр. да се образува производство и да се установи налице ли е дискриминация и упражнен тормоз на работното място спрямо него по признак „лично положение“ при упражняване правото му на труд, чрез осъществено нежелано поведение на Ц. И.; да бъде постановено преустановяване на нарушението до установяване на положение на равно третиране; да се приложат предвидените в закона глоба и принудителни административни мерки.

Въз основа на подадената от С. В. жалба, с разпореждане [номер]/04.02.2021г. на председателя на КЗД било образувано производство по преписка № 25/2021г. на КЗД. С оглед изложени твърдения за дискриминация, извършена под формата на тормоз по смисъла на § 1, т. 1 от ЗЗДискр. на работното място по признак „лично положение“ по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. преписката била разпределена за разглеждане от Трети специализиран постоянен заседателен състав на КЗД.

Производството по преписка № 25/2021г. приключило с Решение № 46/18.01.2022г. на Трети специализиран постоянен заседателен състав, с което е установено, че с неизплащането на ДВПР за месец декември 2020 г. ответната страна Ц. И. Н. - директор на ДЦПЛУ, [населено място] е осъществила пряка дискриминация на основата на защитения признак „лично положение“, по смисъла на чл.4, ал.2 от ЗЗДискр., с което е нарушена забраната по чл.4, ал.1 от ЗЗДискр., както и „тормоз“ по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗЗДискр. по отношение на С. С. В. (п.І); на основание чл.47, т.3, във вр. с чл.78, ал.1 от ЗЗДискр. Е наложено на ответната страна, поради установена дискриминация по признак „лично положение“, глоба в размер на 250,00 лв. (п.ІІ); както и на основание чл.47, т.4 от ЗЗДискр. едадено задължително предписание на Ц. И. Н. - директор на ДЦПЛУ, [населено място], занапред да се въздържа от действия, представляващи дискриминация на основата на защитения признак „лично положение“.

Решение № 46/18.01.2022г. на КЗД е оспорено от ДЦПЛУ, [населено място] пред Административен съд – гр.Шумен, който с Решение № 70 от 10.06.2022г., постановено по адм.д.№ 42/2022г. по описа на ШАдмС, отхвърлил жалбата му срещу атакувания административен акт. Решението на АС – Шумен е оспорено от от ДЦПЛУ, [населено място] пред Върховен административен съд, който с Решение № 6660/21.06.2023г. по адм.д.№ 9324/2022г. по описа на ВАС отменил атакувания пред него съдебен акт, както и Решение № 46/18.01.2022г. на КЗД, изпращайки преписката на КЗД за ново произнасяне по жалбата на С. С. В., при спазване на задължителните указания, съдържащи се в мотивите на касационното решение. За да постанови този резултат, касационната съдебна инстанция е приела, че в хода на производството пред КЗД са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като Комисията не е индивидуализирала ответника по делото по несъмнен начин, кореспондиращ с ясни оплаквания срещу правосубектно лице, доколкото в жалбата, поставила началото на административното производство, е посочено, че е насочена срещу Ц. И. (две имена), в качеството й на директор на ДЦПЛУ, а по силата на сключения трудов договор, С. В. е работил по трудово правоотношение с работодател ДЦПЛУ, [населено място], представляван от директора Ц. И.. В тази връзка е прието, че от страна на КЗД на подателя на жалбата следва да се укаже да уточни оплакванията му срещу ДЦПЛУ като негов работодател ли са или са насочени към физическото лице Ц. Н. И. за извършени лично от нея действия, които са възприети като пряка дискриминация и тормоз въз основа на защитим признак. Указано е да се конкретизира и посочения в жалбата защитим признак, предвид констатираната неяснота относно приетото като съдържание на защитимия признак «лично положение».

В изпълнение на влязлото в сила Решение № 6660 от 21.06.2023 г. по адм. дело № 9324/2022 г. по описа на ВАС и въз основа на изготвен доклад № 12-11- 1384/26.07.2023 г. на юрисконсулт при КЗД, с разпореждане [номер]/27.07.2023г. на председателя на КЗД е възобновено производството по преписка № 25/2021г. по описа на КЗД и преписката е разпределена отново на Трети специализиран постоянен заседателен състав, с членове: С. С. – председател; Н. А. – докладчик; С. Й. – член.

След възобновяване на преписката е проведено проучване по реда на чл.59, ал.1 и ал.2 от ЗЗДискр. и чл.22 от ППЗЗДискр., с цел всестранно и пълно изясняване на фактите по делото.

С уведомително писмо с изх. № 44-00-3228/14.09.2023 г. по описа на КЗД на С. В. е указано да уточни оплакванията си, с оглед дадените задължителни указания на съда.

С отговор вх.№ 44-00-3346/25.09.2023 г., депозиран от С. С. В. чрез пълномощника му адв. Ц. Д., е пояснено, че жалбата му до КЗД, въз основа на която е образувано производство №25/2021 г. по описа на КЗД, е подадена срещу ДЦПЛУ, [населено място], общ. Каспичан, код по БУЛСТАТ 0009315110115, седалище и адрес на управление: [населено място], общ. Каспичан, [улица], представлявано от директора Ц. Н. И.. Допълнено е, че по силата на сключения трудов договор между него и ДЦПЛУ [населено място], последният се явява работодател на С. В., срещу когото чл.12 и сл. от ЗЗДискр. урежда защита, насочена срещу работодателя при упражняване правото на труд. Конкретизиран е и посочения в първоначалната жалба признак „лично положение", като е извършена съпоставка между положението на С. В. през месец декември 2020 г. и неговото положение в предходни периоди от време от една страна, както и съпоставка между положението на С. В. през месец декември 2020 г. с положението на други лица, чийто длъжности имат спомагателен характер в ДЦПЛУ, отново през месец декември 2020 г. Въз основа на направените съпоставки е изведен извод, че неравното третиране на С. В. от страна на работодателя ДЦПЛУ [населено място] е по дискриминационен признак „лично положение”, изразяващо се в следното: различното третиране на С. В., след изразяване на желание от негова страна за прекратяване на трудовото му правоотношение, поради пенсиониране за осигурителен стаж и възраст, в сравнение с предходни периоди; както и в различното му третиране, след изразяване на желание от В. за прекратяване на трудовото му правоотношение, поради пенсиониране за осигурителен стаж и възраст, в сравнение с други служители на сходни длъжности, които не са заявили намерение за пенсиониране.

В хода на проучването са изискани становища, информация и доказателства от ответните страни, като са им изпратени уведомителни писма, както следва: писмо с изх. № 12-20- 41/14.09.2023 г. по описа на КЗД, адресирано до Директора на Дневен център за пълнолетни лица с увреждания, [населено място] - Ц. Н. И., ответна страна; както и писмо изх. № 12-20-42/14.09.2023 г., адресирано до ДЦПЛУ, [населено място] – работодател.

Със становище с вх.№ 12-20-44/26.09.2023 г., подадено от Ц. Н. И., Директор на ДЦПЛУ, [населено място] и становище вх.№ 12-20-45/26.09.2023 г. по описа на КЗД, подадено от ДЦПЛУ, [населено място] - работодател, представляван от директора - Ц. Н. И., били изложени аргументи с идентично съдържание, а именно, че във Формуляр за оценка на индивидуалното изпълнение на длъжността на С. С. В. е записано, че се „стреми да изпълнява“, а не, че „изпълнява“ задачите според очакваните резултати, но при проверка на Дневник за посещение на лица в ДЦПЛУ, [населено място] и Дневник за включване и изключване на ел. захранването в ДЦПЛУ, [населено място] са констатирани нарушения и пропуски. Посочено е, че според длъжностната му характеристика, С. В. е бил длъжен да води Дневник, в който да отразява посещението на всяко лице, различно от персонала и потребителите, както и Дневник за включване и изключване на ел. захранване, като в Дневника за посетителите нямало вписвания, считано от 21.11.2011г., а в Дневника за включване и изключване на електрическото захранване след 2016г. са вписани само датата и месеца, без годината, за която се отнасят. Заявено е, че това, че служителят се е стремял да изпълнява задълженията си не означава, че ги е изпълнявал, като допълнително възнаграждение се дължи при показани инициативност, иновативност, отговорност, добросъвестност и др., а през последните шест месеца С. В. се отнасял лежерно към трудовите си задължения, като спял през работно време, самоволно напускал работното място, ходейки до магазина в [населено място] за пазаруване. Досежно изискванията на чл.26, ал.1 от КТД, се сочи, че определя кръга от лицата, имащи право на допълнително възнаграждение, но не очертава императивно техния кръг, поради което работодателят не е бил длъжен да предостави такова на С. В., независимо, че последният не е уволнен, нито е работил по-малко от 3 месеца през календарната година. Въз основа на тези доводи е направен извод, че не е допуснато нарушение на принципа на равно третиране, а неначисляването на допълнително възнаграждение на С. В. е последица от личния му принос в развитието на Центъра и повишаване качеството на предоставяната услуга.

След приключване на проучването, в съответствие с чл.60, ал.1 от ЗЗДискр. и чл.26 от ППКЗДискр. докладчикът по преписка № 25/2021г. по описа на КЗД е изготвил Доклад – заключение, в който е посочил, че надлежни страни в производството пред КЗД са С. С. В. – в качеството на жалбоподател; ДЦПЛУ, [населено място] - работодател и Ц. Н. И. – директор на ДЦПЛУ, в качеството на ответни страни. С доклада е предложено председателят на състава да уведоми страните, че проучването по преписката е приключило, да им предостави възможност да се запознаят с материалите по същата, както и да насрочи открито заседание за разглеждане на преписката с призоваване на страните.

Откритото заседание по преписката е насрочено за 18.04.2024г. от 12.30 часа, за която дата страните са били своевременно уведомени. В рамките на същото е даден ход на производството, приет е като доказателство доклада-становище на докладчика и преписката е обявена за решение.

С Решение № 214/16.07.2024г., постановено по преписка № 25/2021г. по описа на КЗД, Трети специализиран постоянен заседателен състав на КЗД постановил следното:

І. Установява, че ответната страна ДЦПЛУ, [населено място] - работодател, с лишаването на С. С. В. от [населено място] от Допълнително материално стимулиране (ДМС) за 2020г. е осъществено „неблагоприятно третиране“ по смисъла на § 1, т.7 от ДР на ЗЗДискр., във вр.с чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. по признак „лично положение“, като „неблагоприятно третиране“ представлява пряка дискриминация по чл.4, ал.2 от ЗЗДискр.

II. Установява, по отношение на С. С. В. от [населено място], че ДЦПЛУ, [населено място] – работодател, с издаването на Заповед № 163/18.12.2020г. на Директор на ДЦПЛУ, [населено място] за определяне на Допълнително материално стимулиране на служителите, не е изпълнил задължението си, произтичащо от чл.14, ал.1 от ЗЗДискр. и е извършил установената с настоящото решение по п.I дискриминация, като е осъществил административно нарушение по чл.80, ал.2 от ЗЗДискр., във вр.с чл.80, ал.1 от с.з.

ІІІ. Налага на основание чл.80, ал.2 от ЗЗДискр., във вр.с чл.80, ал.1 от ЗЗДискр. на работодателя ДЦПЛУ, [населено място], представлявано от директора Ц. Н. И., имуществена санкция в размер на 500 лева за установеното нарушение на забраната на чл.4, ал.2 от ЗЗДискр.

ІV. Налага на основание чл.76, ал.1, т.1 от ЗЗДискр. принудителни административни мерки с оглед преустановяване на нарушението на чл.14, ал.1 от ЗЗДискр., както и за отстраняване на вредните му последици, като предписва на ДЦПЛУ, [населено място], в качеството му на работодател, да изготви ясни и конкретни правила за спазване и прилагане разпоредбите на ЗЗДискр. и сведе същите до знанието на подчинените нему лица (п.1.1.); както и да се въздържа за в бъдеще от подобни дискриминационни действия и да не допуска неравно третиране на свои служители на основа на признаците, изброени в чл.4, ал.1 от ЗЗДискр.(п.1.2.), като на основание чл.67, ал.2 от ЗЗДискр. на ДЦПЛУ, [населено място] е определен 30 дневен срок от връчване на настоящото решение, в който да предприеме мерки за изпълнението на дадените с него предписания и да уведоми КЗД за изпълнението.

Със същото решение е оставена без уважение жалбата на С. С. В. в частта с оплаквания за тормоз, като неоснователни и недоказани.

Решение № 214/16.07.2024г. по преписка № 25/2021г. по описа на КЗД е съобщено на С. В. на 25.07.2024г., а на ДЦПЛУ, [населено място] и на директора на ДЦПЛУ, [населено място] – ответни страни по преписката, на 27.07.2024г.

Несъгласен със същото, ДЦПЛУ, [населено място] го оспорил пред ШАдмС с жалба вх.№ 12-20-85 от 07.08.2024г. по описа на КЗД, поставила началото на настоящото съдебно производство.

Към материалите по настоящото дело са приобщени всички доказателства, събрани в производството пред КЗД и съставляващи административната преписка по издаване на обжалваното решение.

Като свидетели по делото по искане на оспорващия ДЦПЛУ, [населено място] са разпитани П. Г. П. и Н. Т. Г., а по искане на заинтересованата страна С. С. В. са разпитани П. Д. И. и Й. П. Г.. Всички свидетели са работили в ДЦПЛУ, [населено място] заедно със заинтересованата страна, като сочените от оспорващия свидетели продължават да работят там към момента на депозиране на показанията, а свидетелите, посочени от С. В., са бивши служители в Центъра. По тази причина съдът дава кредит на доверие на показанията на свидетелите П. Д. И. и Й. П. Г., тъй като последните не са в отношение на субординация с оспорващата страна към датата на депозиране на показанията им, като същевременно не са налице индиции за наличие на някаква зависимост или заинтересованост от С. В..

Въз основа на установените по делото факти, съдът приема от правна страна следното:

Предмет на обжалване в настоящото производство е Решение № 214 от 16.07.2024г. на Трети специализиран постоянен заседателен състав на Комисията за защита от дискриминация, постановено по преписка № 25/2021г. по описа на КЗД, в частта му:

-по п.I, с който е установено, че ответната страна ДЦПЛУ, [населено място] - работодател, с лишаването на С. С. В. от [населено място] от Допълнително материално стимулиране (ДМС) за 2020г. е осъществено „неблагоприятно третиране“ по смисъла на § 1, т.7 от ДР на ЗЗДискр., във вр.с чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. по признак „лично положение“, като „неблагоприятно третиране“ представлява пряка дискриминация по чл.4, ал.2 от ЗЗДискр.;

-по п.II, с който КЗД е установила по отношение на С. С. В. от [населено място], че ДЦПЛУ, [населено място] – работодател, с издаването на Заповед № 163/18.12.2020г. на Директор на ДЦПЛУ, [населено място] за определяне на Допълнително материално стимулиране на служителите, не е изпълнил задължението си, произтичащо от чл.14, ал.1 от ЗЗДискр. и е извършил установената с настоящото решение по п.I дискриминация, като е осъществил административно нарушение по чл.80, ал.2 от ЗЗДискр., във вр.с чл.80, ал.1 от с.з.;

-по п.III, с която на ДЦПЛУ, [населено място] – работодател, на основание чл.80, ал.2 от ЗЗДискр, във вр.с чл.80, ал.1 от с.з. е наложено административно наказание – имуществена санкция в размер на 500 лева за установеното с настоящото решение нарушение на забраната за дискриминация по чл.4, ал.2 от ЗЗДискр.;

-по п.IV, с който на ДЦПЛУ, [населено място] на основание чл.76, ал.1, т.1 от ЗЗДискр. са наложени принудителни административни мерки с оглед преустановяване на нарушението на чл.14, ал.1 от ЗЗДискр., както и за отстраняване на вредните му последици, а именно – предписано му е в качеството на работодател да изготви ясни и конкретни правила за спазване и прилагане разпоредбите на ЗЗДискр. и сведе същите до знанието на подчинените нему лица (п.1.1.); както и да се въздържа за в бъдеще от подобни дискриминационни действия и да не допуска неравно третиране на свои служители на основа на признаците, изброени в чл.4, ал.1 от ЗЗДискр.(п.1.2.), като на основание чл.67, ал.2 от ЗЗДискр. е определен 30-дневен срок от връчване на решението ДЦПЛУ, [населено място] да предприеме мерки за изпълнението на дадените с решението предписания и да уведоми КЗД за изплнението.

По своя характер оспореното решение представлява индивидуален административен акт, по смисъла на чл.21, ал.1 от АПК, тъй като с него се засягат права и законни интереси на оспорващия, подлежащ на съдебен контрол по реда на АПК съобразно изричната разпоредба на чл.68, ал.1 от ЗЗДискр. Оспорването е направено в рамките на 14-дневния срок по чл.149, ал.1 от АПК. Същото е инициирано от адресат на акта, чиято правна сфера е засегната неблагоприятно от решението в атакуваната част. Жалбоподателят притежава характеристиките на организация по смисъла на § 1, т.2 от ДР на АПК, доколкото представлява сдружение на физически лица, организационно обособено по силата на решение № 367 по Протокол № 19/26.02.2009г. на Общински съвет – Каспичан, изменено с Решение № 531 по Протокол № 41 от 29.03.2018г. на същия колективен орган и Заповед № РД01-327/25.03.20009г. на изпълнителния директор на АСП. По изложените съображения жалбата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, след преценка на фактическите обстоятелства, релевантни за правния спор, както и след проверка на административния акт, съобразно критериите, визирани в разпоредбата на чл.146 от АПК, административният съд приема жалбата за неоснователна, предвид следните съображения:

Съгласно чл. 48, ал. 1 и 2 от ЗЗДискр., комисията разглежда и решава заведените пред нея преписки в заседателни състави, които се определят от председателя на комисията, като той определя постоянни състави, които се специализират в материята по дискриминация на етническа и расова основа; на основата на пол; на основата на други признаци по чл. 4, ал. 1. Според ал. 3 на чл. 48 от ЗЗДискр. случаите на множествена дискриминация се разглеждат от разширен състав от петима членове. В настоящия казус се касае за дискриминация, основана на признак „лично положение“, т.е. друг признак по чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. по смисъла на чл.48, ал.2, т.3 от с.з. В съответствие с чл.54 от ЗЗДискр. решаващият състав на КЗД е определен с Разпореждане на председателя на КЗД, като същият е тричленен съобразно изискването на чл.48, ал.2 от ЗЗДискр., доколкото не се касае за множествена дискриминация по смисъла на чл.48, ал.3 от ЗЗДискр. Така определеният състав е разгледал преписката в проведеното на 18.04.2024г. открито заседание и е издал обжалваното Решение. Решението е постановено от състава, обявил преписката за решаване и в съответствие с изискването на чл. 64, ал. 1 от ЗЗДискр. Изложеното обосновава извод, че атакуваното Решение е постановено от компетентен административен орган, респективно неаргументираните твърдения на оспорващия в обратен смисъл, са неоснователни.

Актът е издаден в предписаната от закона писмена форма и съдържанието му съответства на изискванията на чл. 65 и чл. 66 от ЗЗДискр. В него ясно и мотивирано е обективирана волята на издалия го колективен административен орган, поради което не са налице основания за отмяна или обявяване на нищожност на същия на основание чл. 146, т. 1 или т. 2 от АПК.

По отношение на наличието на съществени процесуални нарушения, налагащи отмяната му по чл. 146, т. 3 от АПК, съдът установява следното:

В изпълнение на чл. 55 от ЗЗДискр., КЗД е реализирала предвидената в специалния закон процедура по проучване, като е изискала и приложила по преписката становищата на участниците в производството. Видно от проведеното проучване, органът е извършил пълно, обективно и всестранно изясняване на релевантните за случая факти, при съблюдаване на формулираното в чл. 9 от ЗЗДискр. правило за разпределение на доказателствената тежест в производството за защита от дискриминация. Съгласно чл. 59, ал. 3 от ЗЗДискр., на страните е предоставена възможност да се запознаят със събраните писмени доказателства и да изразят своето становище. В изпълнение на чл. 60-63 от ЗЗДискр. е насрочено и проведено заседание, за което страните са призовани своевременно, приети са и са изслушани техните становища и са събрани поисканите от тях доказателства. Комисията се е произнесла по допустима жалба, с оглед сезирането на административния орган в срока по чл. 52, ал. 1 от ЗЗДискр. Не са били налице отрицателни процесуални предпоставки, препятстващи образуването на производството и разглеждането на жалбата по същество. При разглеждане и решаване на преписката след отмяна от съда на първоначалното решение и връщане на преписката за ново произнасяне, са спазени всички указания, съдържащи се в мотивите на отменителното съдебно решение, доколкото ответниците по преписката са конституирани след надлежното им уточняване от страна на жалбоподателя в административното производство, а изясняването на релевантните факти е осъществено след прецизиране от последния в какви конкретни действия и/или бездействия се изразява твърдяната от него дискриминация по признака „лично положение“.

Предвид горното, при постановяването на решението не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да налагат отмяната му на основание чл. 146, т. 3 от АПК.

Съдът приема, че процесното решение е съответно и на приложимите материалноправни норми и на целта на закона, формулирана в чл. 2 от ЗЗДискр. - осигуряване на всяко лице на право на равенство пред закона, равенство в третирането и във възможностите за участие в обществения живот и ефективна защита срещу всички форми на дискриминация.

С императивната разпоредба на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. е забранена всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. По смисъла на ал. 2 на същата норма "пряка дискриминация" е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, от колкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства.

Съгласно разпоредбата на чл. 14 от ЗЗДискр., работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд, като това се прилага за всички възнаграждения, плащани пряко или непряко, в брой или в натура, независимо от срока на трудовия договор и продължителността на работното време. Критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата.

Съгласно § 1, т.1 от ДР на Кодекса на труда (КТ), "работодател" е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание (предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни), което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение, включително за извършване на надомна работа и работа от разстояние и за изпращане за изпълнение на работа в предприятие ползвател.

По делото не е спорно, че по силата на Трудов договор № 3/31.05.2010 г. С. В. е бил назначен на длъжност „пазач“ в ДЦПЛУ, [населено място]; че с Допълнително споразумение № 13/25.08.2020г. към Трудов договор № 3/31.05.2010 г. заеманата от последния длъжност е изменена на „пазач-портиер“; а със Заповед № 169/31.12.2020 г. трудовото му правоотношение е прекратено, считано от 01.01.2021 г., на основание чл. 327, ал. 1, т. 1 от КТ (Работникът или служителят може да прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато не може да изпълнява възложената му работа поради заболяване и работодателят не му осигури друга подходяща работа съобразно предписанието на здравните органи). От цитираните документи се установява, че в периода от 2010г. до 31.12.2020г. работодател на С. В. е бил ДЦПЛУ, [населено място], срещу когото са насочени и оплакванията на лицето за осъществена спрямо него дискриминация.

Не е спорно също, че от 2013 г. до 2019 г. включително С. В. е получавал допълнителни възнаграждения (т.нар. допълнително материално стимулиране), както и, че за 2020г. такова е било начислено и изплатено на служители на ДЦПЛУ, [населено място] за принос в развитието на Центъра и повишаване качеството на предоставяне на социалната услуга, на основание Заповед № 163/18.12.2020 г. на директора на ДЦПЛУ, [населено място], като С. В. не е посочен в тази заповед, респективно спрямо него не е начислено и изплатено допълнително възнаграждение за 2020г. Въпросната заповед е издадена на основание чл.29, ал.1 от приетия Колективен трудов договор /КТД/ на общинската синдикална организация, в сила от 2016 г. и чл.8, ал.6 от Вътрешните правила за структурата и организацията на работната заплата на ДЦПЛУ, утвърдени със Заповед №28/01.03.2019 г. на директора на ДЦПЛУ [населено място]. Съгласно чл.26, ал.1 от КТД, „служителите на общината, работещи по трудово или служебно правоотношение, имат право и на допълнително материално стимулиране, съгласно действащата нормативна уредба. Това право се губи от дисциплинарно уволнение и работили по - малко от 3 месеца за календарната година.“ Идентично съдържание има чл.26, ал.1 от КТД от 20.04.2020 г., приобщен към доказателствата по АД № 42/2022г. Следователно, всеки служител в Центъра има право на допълнително материално стимулиране, освен ако е дисциплинарно уволнен или е работил по - малко от 3 месеца за съответната календарна година.

По делото не се твърди С. В. да е уволняван дисцилинарно, нито, че е работил по-малко от 3 месеца през календарната година. Напротив, установява се, че е работил през цялата година, както и, че трудовото му правоотношение е прекратено по негово желание. Т.е. последният не попада в изключенията, при наличие на които работещото по трудово или служебно правоотношение лице няма право на ДМС. При това положение обосновано съставът на КЗД е приел, че С. В. попада в кръга от лицата, имащи право да получат ДМС за 2020г.

Според чл.8, ал.6 от Вътрешните правила за структурата и организацията на работната заплата на ДЦПЛУ, допълнителното материално стимулиране е възможно текущо на тримесечие или в края на годината, при налични средства, заложени във фонд работна заплата.

В случая няма спор, че в края на 2020г. са били налични средства във фонд работна заплата, след като със Заповед № 163/18.12.2020г. директорът на ДЦПЛУ е определил ДМС за останалите служители на Центъра.

Спорът се свежда до това дали ДЦПЛУ, [населено място], в качеството на работодател, е следвало да начисли и изплати допълнително възнаграждение и на С. С. В..

В тази връзка, видно от мотивите в Заповед № 163/18.12.2020г., ДМС за 2020г. е било определено „за постигнати резултати и стимулиране на служителите в ДЦПЛУ за принос в развитието на центъра и повишаване качеството на предоставяне на социалната услуга“; „за екипната, целенасочена, професионална и резултатна работа“.

Видно от становището на оспорващия, депозирано пред КЗД при първоначалното разглеждане на преписката от административния орган – с вх.№ 12-20-2 от 01.03.2021г., директорът на ДЦПЛУ е посочил, че причината да не бъде начислено допълнително възнаграждение на [населено място] е, че с оглед заеманата длъжност, същият няма пряка работа с потребителите на социалната услуга, респективно няма отношение към извършваните дейности и качеството на услугите в центъра. Като допълнителен аргумент е посочено, че дейността на ДЦПЛУ е държавно делегирана и финансирането му се определя ежегодно с Решение на Министерския съвет и се урежда с чл.51 от Закона за държавния бюджет за съответната година. Месечната субсидия за издръжка на ДЦПЛУ се превеждала от Министерство на финансите до 5-то число на месеца, за които се отнася, в размер една трета от сумата предвидена за съответното тримесечие. За да се осигурят средства за изплащане на обезщетението по чл. 222, ал. 3 и по чл. 224, ал. 1 от КТ на служител при освобождаване на длъжността (при положение, че това се случи в първо тримесечие на 2021г.), е сформиран преходен остатък от средствата, предвидени за издръжка на социалната услуга за 2020г. посредством ограничаване на текущи за дейността разходи така, че при прекратяване на трудовото правоотношение на [населено място] да се изплатят всички полагащи се обезщетения по КТ. Посочено е, че счетоводно всяка допълнително начислена сума към трудовото възнаграждение на лицето в текущ месец, ще попадне в базата, върху която ще се изчисли обезщетение по чл. 222, ал. 3 и чл. 224, ал. 1 от КТ, изплащано в следващ месец, но това не е основанието за неначисляване на допълнителното възнаграждение по Заповед № 163/18.12.2020г., тъй като към 18.12.2020г. не е било известно, че [населено място] възнамерява да поиска прекратяване на трудовото си правоотношение с Центъра. Посочено е също, че в последната атестация на лицето са отбелязани нередности във водената от него документация, касаещи Дневник за посещенията на лица в ДЦПЛУ, [населено място], от който е видно, че посещения са отбелязани до 21.11.2011г., след която дата до края на 2020г. горецитираният дневник не е воден надлежно. Установено е некоректно водене на Дневник за включване и изключване на ел. захранване в ДЦПЛУ,[населено място], поради посочване на дати, без да става ясно за коя календарна година се отнасят. Предвид това директорът на ДЦПЛУ е счел, че няма основание служителят С. С. В. да получи допълнително възнаграждение за нещо, за което няма принос.

Същите аргументи са изложени и в Становище на ДЦПЛУ, [населено място] с вх.12-20-45/26.09.2023г., като е допълнено, че отбелязването във Формуляр за оценка на индивидуалното изпълнение на длъжността за 2020г. на [населено място], че „се стреми да изпълнява задачите“ не означава, че ги изпълнява и след като са установени пропуски, няма основание за допълнително възнаграждение. Наведени са и доводи, че през втората половина на 2020г. лицето е демонстрирало нежелание за работа и се отнасяло лежерно към трудовите си задължения, като самоволно е напускал работното си място, през работно време е ходил до магазина на [населено място] да пазарува и е спял на работното си място. Заявено е и, че чл.26, ал.1 от КТД определя кръга лица, които имат право да получат ДМС, което е необходимо, но не и достатъчно условие да получат допълнително възнаграждение, а такова се предоставя за показани добри резултати, съобразно приноса на всеки служител. През последните 6 месеца на 2020г. [населено място] не е показал добри резултати, а с оглед напускането му няма да има бъдещ период, за който да бъде стимулиран да покаже по-добри резултати, поради което неначисляването на допълнително възнаграждение на същия е последица от неговото трудово поведение, а не е проява на дискриминация спрямо него.

Съдът, след анализ на всички ангажирани по делото доказателства, намира, че като не е споделил доводите на ДЦПЛУ и е приел, че с неначисляване на допълнително възнаграждение на [населено място], от страна на Центъра в качеството на работодател спрямо посочения по-горе служител е осъществена пряка дискриминация, изразяваща се в по-неблагоприятно третиране на лицето на основата на признака „лично положение“, отколкото са били третирани други лица при сравними сходни обстоятелства, по смисъла на чл.4, ал.2, във вр.с ал.1 от ЗЗДискр.

Както беше посочено по-горе, видно от Заповед № 163/18.12.2020г., допълнителните възнаграждения на служители от ДЦПЛУ за 2020г. са били начислени „за постигнати резултати и стимулиране на служителите от ДЦПЛУ, за принос в развитието на центъра и повишаване качеството на социалната услуга“; „за стимулиране на работещите в социалното заведение за тяхната екипна, целенасочена, професионална и резултатна работа“.

Съдът, в съзвучие с тезата на решаващия състав от КЗД, намира за неоснователно твърдението на оспорващия, че на С. В. не се дължи допълнително възнаграждение, тъй като е „служител, който няма пряко отношение към развитието на ДЦПЛУ, към качеството на предоставяните услуги“ и, че „допълнително възнаграждение за постигнати резултати и стимулиране се начислява за показани умения, използване на иновативни техники и подходи и постигнати резултати от специалистите, допринасящи за достигане на очакваните резултати“, като „длъжността пазач е спомагателна и няма отношение към основната дейност на центъра“.

На първо място, видно от представените фишове за заплати и заповеди за начисляване и изплащане на допълнително възнаграждение през периода 2013 г. – 2019 г., за посочените години на С. В. са били изплащани допълнителни възнаграждения, въпреки, че през съответните периоди, както и през по-голяма част от 2020г., е изпълнявал една и съща длъжност (пазач), а през останалата част – такава със сходни характеристики (пазач-портиер).

От поименно разписание на длъжностите на ДЦПЛУ [населено място] към 01.08.2020 г. - в сила към датата на издаване на Заповед 163/18.12.2020 г., се установява, че служителите в Центъра са групирани в „Изпълнително звено“ и „Административен отдел“, като във втория фигурират имената на С. С. В. на длъжност „пазач-портиер“; Х. Д. Х. на длъжност „хигиенист“; П. Г. П. на длъжност „хигиенист“; Н. Т. Г. - на длъжност „шофьор автобус“ и С. Р. К. - на длъжност „касиер-счетоводител“.

Съдът намира, че длъжностите и на „хигиенист“, и „пазач-портиер“ могат да бъдат определени като „спомагателни“ такива, които „нямат отношение към основната дейност на центъра“; както и че упражняващите ги лица са „служители, които нямат пряко отношение към развитието на ДЦПЛУ, към качеството на предоставяните услуги“.

Видно от представената от оспорващия пред съда длъжностна характеристика за длъжността „хигиенист“ при ДЦПЛУ [населено място], длъжността е с код по НКПД 9112 004. При преглед на „Обяснителни бележки по Клас 9 - Професии, неизискващи специална квалификация“ на НКПД се установява, че длъжността „хигиенист“, за която е изплатено допълнително възнаграждение през месец декември 2020 г., е сред професиите, неизискващи специална квалификация. Те обхващат изпълнението на елементарни и рутинни задачи, при които се използват основно ръчни инструменти и често изпълняваната работа изисква някакво физическо усилие. Професиите, неизискващи специална [жк], изпълняват следните основни задачи: почистват, презареждат с материали и извършват основно поддържане на апартаменти, домове, кухни, хотели, офиси и други учреждения; мият превозни средства и прозорци; помагат в кухни и изпълняват задачи при приготвянето на храни; носят багаж и товари; събират и сортират отпадъци; почистват улици и подобни места; изпълняват елементарни задачи. Съгласно представената длъжностна характеристика за длъжността, изискването за образование и квалификация за работещите е наличието на „основно“ образование.

По делото е приложена и длъжностна характеристика за длъжността „пазач“ при ДЦПЛУ [населено място], длъжността е с код по НКПД 9152 0005. Съгласно представената длъжностна характеристика за длъжността, изискването за образование и квалификация за работещите е наличието на „основно или средно“ образование, като вменените задължения и отговорности са свързани с контрол на човекопотока и движение на МПС на територията на дома, отговарност за опазване на имуществото на контролирания обект и носене на имуществена отговорност.

Съпоставяйки и анализирайки основните изисквания за заемане на длъжността и задълженията на съответния служител, съдът преценява, че двете длъжности са съпоставими по критерий подпомагащ персонал, имащ спомагателни функции, като и при двете длъжности липсва касателство пряко с дейността на Центъра – предоставяне на социална услуга.

Нормата на чл.14, ал.1 от ЗЗДискр. регламентира основен принцип на антидискриминационното право в областта на труда, като задължава работодателя да осигури равно възнаграждение за еднакъв и равностоен труд. Под еднакъв труд следва да се разбира този, полаган от различни лица, но с една и съща по качество работна сила ([жк], умения, сръчност и др.), а равностоен труд е този, който е полаган от различни лица, които имат различна по характеристика и [жк], но трудът им има равна ценност и полезност. Нормата е императивна и двете изисквания (еднакъв и равностоен труд) са регламентирани при условието на кумулативност. При преценка за наличието на предпоставките на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр. следва да се вземе предвид дали работниците полагат сравним труд, т. е. сравним на практика, независимо дали има формално тъждество на длъжностите, като при установяване дали е налице същият или сравним труд са релевантни за фактическото естество на работата, необходимите умения и др.

Предвид това работодателят не само може, но е и длъжен да въведе еднакви критерии за оценка на труда и за изпълнение на трудовите задължения, свързани в определяне на допълнителното трудово възнаграждение на работниците и служителите осъществяващи еднакъв или равностоен труд.

Изплащането на допълнителни възнаграждения на двете лица, заемащи длъжност „хигиенист“, която длъжност може да се причисли към спомагателните дейности, наред с длъжността „пазач“/“пазач-портиер“, както и факта, че през периода 2013 г. -2019 г. на С. В., заемащ длъжността „пазач“, са изплащани допълнителни възнаграждения, мотивира съда да приеме, че в случая ДЦПЛУ, [населено място] в качеството на работодател е извършил действия, съставляващи пряка дискриминация именно по признак "лично положение" по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗдискр. спрямо заинтересованата страна, с което е нарушен чл. 14, ал. 1 от ЗЗдискр., във връзка с чл. 4, ал. 2 от с.з., с оглед проявеното спрямо него по-неблагоприятно и неравностойно третиране при изплащане на възнаграждение за положен труд, като не му е заплатено допълнително възнаграждение за отработен от него период преди прекратяване на трудовото му правоотношение.

В тази връзка обосновано решаващият състав на КЗД е отхвърлил тезата на ДЦПЛУ, че към датата на издаване на заповедта за изплащане на допълнителни възнаграждения фактът, че С. В. е възнамерявал да прекрати трудовото си правоотношение с Центъра, не е бил известен на работодателя. От доказателствата по делото се установява, че С. В. е депозирал предизвестие за прекратяване на трудовото си правоотношение, считано от 01.01.2021 г., на 18.12.2020 г., на която дата е издадена и Заповед № 163/18.12.2020г. за начисляване на допълнителни възнаграждения. Посоченото обстоятелство сочи, че именно подаденото заявление за прекратяване на трудовото правоотношение на С. В. с произтичащите от това задължения за работодателя да му заплати произтичащите от Кодекса на труда обезщетения, го е мотивирало да се въздържи от определяне на лицето на допълнително възнаграждение. Този извод следва и от тезата на оспорващия, застъпена в становището до КЗД, депозирано от представляващия го директор, че „чисто счетоводно всяка допълнително начислена сума към трудовото възнаграждение на лицето за текущ месец ще попадне в базата, върху която ще се начисли обезщетение по чл.222, ал.3 и чл.224, ал.1 от КТ, изплащано в следващ месец“. Направеното изявление представлява категорично свидетелство за това, че при издаване на заповедта за определяне на допълнителни възнаграждения директорът на ДЦПЛУ е бил наясно с предстоящото прекратяване на трудовото правоотношение на С. В., както и за това, че неизплащането на допълнително възнаграждение на последния се дължи именно на предстоящото прекратяване на служебното му правоотношение и е осъществено, за да не му бъде определено обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение в по-голям размер, което би се случило при начисляване и на допълнително възнаграждение. Няма по какъв друг начин да се обясни твърдението за „сформиран остатък от средствата, предвидени за издръжка на социалната услуга за 2020г. посредством ограничаване на текущи за дейността разходи така, че на г-н В. при прекратяване на трудовото правоотношение да се изплатят всички полагащи се обезщетения по Кодекс на труда“. Това от своя страна обосновава извод за наличието на дискриминационен признак, изразяващ се в различно третиране на служител, който е заявил желанието си за прекратяване на трудово правоотношение, в сравнение с такъв с непрекратено правоотношение, при условие, че заплащането на допълнително възнаграждение е свързано единствено и само с реално отработено време при работодателя, което е еднакво и за служителите с непрекратени трудови правоотношения, тъй като се отнася за период, в който служителят с прекратено впоследствие правоотношение, е бил в трудово правоотношение с органа по назначаването.

Що се отнася до доводите на оспорващия, изложени при разглеждане на преписката след отмяна на първото решение на КЗД от съда, че допълнителните възнаграждения са начислени и с цел стимулиране на работещите в Центъра за постигане на по-добри резултати, каквото стимулиране не е относимо за [населено място], предвид прекратяване на трудовото му правоотношение, съдът намира същото за несъстоятелно, тъй като възнаграждения, в т.ч. и допълнителни такива, се дължат от работодателя за положен вече труд. Този извод следва от разпоредбата на чл.242 от КТ, регламентиращ възмездния характер на положения труд по трудово правоотношение, от което следва, че възнаграждение се дължи за вече положен труд.

На следващо място, обосновано решаващият състав на КЗД е отхвърлил като несъстоятелно и твърдението на оспорващия, наведено пред него впоследствие и пред съда, че С. В. не е изпълнявал съвестно и отговорно задълженията си, тъй като не е водил Дневник за посещенията на лицата в ДЦПЛУ и Дневник за включване и изключване на ел.захранването в ДЦПЛУ; спял е в работно време, както и е напускал работното си място по време на работа, за да пазарува за лични нужди или да извършва дейности, непроизтичащи от заеманата от него длъжност.

По делото няма спор, че в Дневник за посещенията на лицата в ДЦПЛУ последният запис е от 21.11.2011г., както и, че в Дневник за включване и изключване на ел.захранването в ДЦПЛУ от 2016г. са посочвани само дата и месец, без година. Т.е. соченото от оспорващия неводене на двата дневника е факт, датиращ много преди 2020г. Въпреки това, до 2019г. включително посоченото обстоятелство не е отчитано като неизпълнение на вменените на С. В. задължения, видно от приложените по делото Формуляри за оценка на индивидуалното изпълнение на длъжността, доколкото, както за 2020г., така и за предходните периоди (2010-2019г.), е отбелязано, че едно от преките му задължения е водене на регистър на посетителите, като лицето изпълнява съвестно трудовите си задължения, в т.ч. като изготвя съответната документация. Установява се също, че както за 2020г., така и за предходните периоди, [населено място] е получил оценка „изпълнението отговаря на изискванията“, която оценка сама по себе си свидетелства, че лицето е изпълнявало задълженията си съобразно изискванията за това. Действително във Формуляра за оценка за 2020г. има констатация за „нарушения и пропуски“, но след като това не е рефлектирало върху годишната оценка на изпълнението в т.4 от Формуляра, не може да се приеме, че тези „пропуски“ имат съществен характер за работодателя. Нещо повече, въпреки, че тези „пропуски“ датират съответно от 21.11.2011г. и 2016г. и не са били отчетени като такива при оценяване работата на служителя преди 2020г., е очевидно, че до момента не са считани за пропуск в изпълнение на задълженията му, а последвалата промяна е последица от инициираното прекатяване на трудовото правоотношение на лицето (предвид, че Формуляр за оценка на индивидуалното изпълнение на длъжността е изготвен на 31.12.2020г., т.е. след подаване на заявлението за напускане от [населено място]). В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че пропуските за попълване на обсъжданите дневници не са попречили на работодателя да начислява на съответния служител допълнително възнаграждение за периода [рег. номер] 2019г. вкл., от което следва, че застъпената от него теза, че това обстоятелство е послужило като основание за лишаване на [населено място] от допълнително възнаграждение за 2020г., представлява единствено защитна теза в производството пред КЗД и в съдебното такова, респективно пропуските при водене на въпросните дневници не са действителната причина за неначисляване на допълнително възнаграждение на лицето за 2020г.

Нещо повече, видно от длъжностната характеристика за длъжността, заемана от С. В., както и от Формулярите за индивидуална оценка на изпълнението на същия, той е имал задължение да включва и изключва ел.захранването, което е изпълнявал надлежно, но не е вписано задължение да води дневник за тази дейност. Не е представена и заповед на директора, вменяваща му подобно задължение. А и от приложеното заверено копие - извадка от Дневник за включване и изключване на ел.захранването е видно, че същият е попълван редовно, като посочването само на дата и месец, без година, не съставлява пропуск, предвид, че се касае за последователно попълване на поредни дати, при което годината, за която се отнасят, е лесно установима.

Неоснователна е и тезата на оспорващия, че отразеното във Формуляра за оценка на индивидуалното изпълнение на длъжността за 2020г., т.3.Обща оценка, подт.1. Ориентация към резултати (мотиви на оценяващия ръководител): „Стреми се да постига възможно най-добрите резултати“, означава, че служителят се стреми към най-добрите резултати, но не ги постига. Видно от Формулярите, отнасящи се за предходните години (например за 2011г., 2012г., 2013г., 2014г., 2015г., 2019г.), в различни графи на същите е използвана идентична формулировка, което сочи, че това обичайни изрази и фрази, използвани при попълване на Формулярите, в които не се влага смисъла, посочен от оспорващия. А и наличието им не е отчетено като пречка за начисляване на допълнително възнаграждение на лицето за съответните периоди от страна на работодателя, което обуславя извод, че въпросната теза е изградена в хода на оспорването на волеизявленията на КЗД и има защитен характер.

Относно твърдението на ДЦПЛУ, че [населено място] е спял на работното си място, както и е напускал Центъра, за да пазарува за лични нужди или да извършва дейности, несвързани с вменените му задъжения, съдът намира, че посоченото обстоятелство не е установено в хода на административното производство, нито в съдебното такова. На първо място, самият работодател не го е посочил в становището си до КЗД, депозирано при първоначалното разглеждане и решаване на преписка № 25/2021г. по описа на КЗД, явяващо се индиция, че въпросното твърдение не е достоверно. Действително, според показанията на св.Н. Г., депозирани в хода на съдебното производство, свидетелят сочи, че е виждал [населено място] да спи по време на работа, както и да излиза от Центъра в работно време с цел пазаруване и да помага на живеещи наблизо лица, но съдът не кредитира тези негови твърдения, доколкото същите са изолирани, изразяват предположенията на свидетеля, който не е имал контролни функции по отношение на [населено място], нито познава в детайли задълженията на последния. Освен това Н. Г. и към момента на депозиране на показанията е в трудово правоотношение с ДЦПЛУ, [населено място] – оспорващ по делото, сочещо на заинтересованост от изхода на правния спор, още повече, че тези показания са дадени в присъствието на неговия ръководител - директора на ДЦПЛУ. Нещо повече, даже св.П. П. – хигиенист в Центъра, която продължава да е в трудово правоотношение с ДЦПЛУ и също като св.Н. Г. споделя отрицателни възприятия по отношение работата на С. В., не навежда твърдения, че последният е спял на работното си място и самоволно го е напускал, въпреки, че естеството на нейните задължения предполага престой в Центъра в рамките на целия работен ден, за разлика от тези на св.Н. Г., свързани с управление на МПС извън рамките на ДЦПЛУ.

От друга страна, в показанията на свидетелите П. И. и Й. Г., работили в ДЦПЛУ заедно със [населено място], се установява, че последният е бил съвестен служител, изпълнявал е трудовите си задължения и е извършвал разнородни дейности, в това число и свързани пряко с потребителите на предоставяните от Центъра услуги. Въпросните свидетели не сочат [населено място] да е нарушавал трудовата дисциплина и доколкото те вече не в трудовоправни отношения с ДЦПЛУ, съдът намира техните показания за съответни на обективните факти по случая, кредитирайки ги напълно.

В обобщение на изложеното, от събраните писмени и гласни доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установява, че [населено място] не е допуснал сочените от работодателя му нарушения на трудовата дисциплина, респективно е имал принос за повишаване качеството на предоставяната от Центъра услуга, поради което не е било налице и това основание за лишаването му от допълнително възнаграждение през 2020г.

Предвид горното, правилно съставът на КЗД е приел, че в конкретния случай са налице предпоставките за квалифициране на действията на работодателя ДЦПЛУ, [населено място] като неблагоприятно третиране по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр., респективно пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2, във вр.с ал.1 от ЗЗДискр. на основата на признака „лично положение“, като неизпълнението на това задължение е в разрез с разпоредбите на Глава втора, Р. П. от ЗЗДискр. относно гарантираната от закона защита при упражняване правото на труд, респективно произтичащото от него право на равно третиране при заплащане на труда и по специално в разрез с разпоредбата на чл. 14, ал.1 от ЗЗДискр. Правилно съставът е приел, че именно инициираното от [населено място] прекратяване на трудовото му правоотношение с произтичащото от това задължение на работодателя да му заплати следващите се обезщетения е в пряка корелация с обстоятелството, че работодателят не е определил на [населено място] допълнително възнаграждение за 2020г., за разлика от други служители на Центъра, полагащи труд при сходни обстоятелства, но чиито трудови правоотношения не са прекратени.

Въз основа на изложените аргументи съдът приема, че като е постановил, че е налице нарушение на антидискиминационното законодателство от страна на оспорващия ДЦПЛУ, [населено място], спрямо С. С. В., изразяващо се в това, че с лишаването му от допълнително възнаграждение за 2020г. е осъществено по-неблагоприятно третиране по смисъла на § 1, т.7 от ДР на ЗЗДискр., във вр.с чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. по признак „лично положение“, като това неблагоприятно третиране представлява пряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 от ЗЗДискр. и съставлява административно нарушение по чл.80, ал.2, във вр.с ал.1 от ЗЗДискр., съставът на КЗД, издал Решение № 214/16.07.2024г., е формирал съответно на относимите материалноправни разпоредби и целта на закона, властническо волеизявление.

Предвид установеното нарушение и с оглед правомощията си по чл. 47, т. 3 от ЗЗДискр. съставът на КЗД законосъобразно е наложил имуществена санкция на работодателя ДЦПЛУ, [населено място], размерът на която съдът намира, че е съобразен с тежестта на нарушението и предвиденото в чл. 80, ал. 2 ЗЗДискр., като същият е близък до минималния предвиден от законодателя размер.

Законосъобразно е и даденото предписание на основание чл. 76, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. на ДЦПЛУ, [населено място], в качеството му на работодател и ответна страна в производството пред КЗД, в 30 дневен срок от връчването на решението да изготви ясни и конкретни правила за спазване и прилагане на разпоредбите на ЗЗДискр. и сведе същите до знанието на подчинените му нему лица; както и да се въздържа в бъдеще от подобни дискриминационни действия и да не допуска неравно третиране на свои служители на основа на признаците, изброени в чл.4, ал.1 от ЗЗДискр.

Предвид изложеното съдът намира, че оспореното решение на КЗД в атакуваната му част е правилно и законосъобразно, поради което жалбата срещу него, като неоснователна, следва да бъде отхвърлена.

При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК основателно се явява своевременно направеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на разноски. Съгласно тази разпоредба, когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, ответникът има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ. Съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр. чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, за производството по настоящото дело, разноските за юрисконсултско възнаграждение на ответника следва да бъдат определени в размер на 100 лв., с оглед естеството на производството и реализираните процесуални действия по представителство на ответника по делото. Тази сума оспорващата организация следва да бъде осъдена да заплати на КЗД.

С оглед искането на заинтересованата страна за присъждане на разноски на основание чл.38, ал.2, във вр. с ал.1, т.3, предл.2 от Закона за адвокатурата, съдът намира, че са налице предпоставките, визирани в цитираната разпоредба, за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ. По-конкретно, такова възнаграждение се присъжда при кумулативното наличие на следните условия - да е оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1 – 3 от Закона за адвокатурата и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. Въпросните условия са налице в случая, като наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски (Определение № 43 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о., ГК). Поради това съдът намира, че на основание чл.38, ал.2, във вр. с ал.1, т.3, предл.2 от Закона за адвокатурата в полза на адвокат Ц. Н. Д. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лева, съобразно предвидения минимум в чл.8, ал.2, т.9 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Мотивиран от изложеното, на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът,

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Дневен център за пълнолетни лица с увреждания – [населено място], общ. Каспичан, обл.Шумен, БУЛСТАТ 0009315110115, представляван от директора Ц. Н. И., против Решение № 214/16.07.2024г., постановено по Преписка №25/2021 г. по описа на КЗД, Трети специализиран постоянен заседателен състав, в обжалваната му част, с която:

- се установява, че ответната страна ДЦПЛУ, [населено място] - работодател, с лишаването на С. С. В. от [населено място] от Допълнително материално стимулиране за 2020г. е осъществила „неблагоприятно третиране“ по смисъла на §1, т.7 от ДР на ЗЗДискр., във вр.с чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. по признак „лично положение“, което „неблагоприятно третиране“ представлява пряка дискриминация по чл.4, ал.2 от ЗЗДискр.;

- се установява по отношение на С. С. В. от [населено място], че ДЦПЛУ, [населено място] – работодател, че с издаването на Заповед № 163/18.12.2020г. на Директор на ДЦПЛУ, [населено място] за определяне на Допълнително материално стимулиране на служителите, работодателят не е изпълнил задължението си, произтичащо от чл.14, ал.1 от ЗЗДискр. и е извършил установената с настоящото решение дискриминация, като е осъществил административно нарушение по чл.80, ал.2 от ЗЗДискр., във вр.с чл.80, ал.1 от с.з.;

- се налага на работодателя ДЦПЛУ, [населено място] на основание чл.80, ал.2 от ЗЗДискр, във вр.с чл.80, ал.1 от с.з., административно наказание – имуществена санкция в размер на 500 лева за установеното с решението нарушение на забраната за дискриминация по чл.4, ал.2 от ЗЗДискр.;

- се налагат на ДЦПЛУ, [населено място] – работодател на основание чл.76, ал.1, т.1 от ЗЗДискр., принудителни административни мерки, с оглед преустановяване на нарушението на чл.14, ал.1 от ЗЗДискр., както и за отстраняване на вредните му последици, като на работодателя е предписано да изготви ясни и конкретни правила за спазване и прилагане разпоредбите на ЗЗДискр. и сведе същите до знанието на подчинените нему лица (п.1.1.); както и да се въздържа за в бъдеще от подобни дискриминационни действия и да не допуска неравно третиране на свои служители на основата на признаците, изброени в чл.4, ал.1 от ЗЗДискр.(п.1.2.), като на основание чл.67, ал.2 от ЗЗДискр. на ДЦПЛУ, [населено място] – работодател е определен 30 дневен срок от връчване на настоящото решение, в който да предприеме мерки за изпълнението на дадените с него предписания и да уведоми КЗД за изпълнението.

ОСЪЖДА Дневен център за пълнолетни лица с увреждания, [населено място], [улица], община Каспичан, обл.Шумен, БУЛСТАТ 0009315110115, представляван от директора Ц. Н. И., да заплати на адвокат Ц. Н. Д., с [ЕГН], с личен номер на адвокат **********, с адрес [населено място], [улица], сумата от 1500 (хиляда и петстотин) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство, на основание чл.38, ал.2, във вр. с чл.38, ал.1, т.3, предл.второ от Закона за адвокатурата.

ОСЪЖДА Дневен център за пълнолетни лица с увреждания, [населено място], [улица], община Каспичан, обл.Шумен, БУЛСТАТ 0009315110115, представляван от директора Ц. Н. И., да заплати на Комисия за защита от дискриминация – [населено място], сумата от 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от съобщението му на страните, пред Върховен административен съд.