№ 29
гр. Т., 06.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Т. в публично заседание на четвърти април през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МАРИАНА Н. ИВАНОВА
Членове:МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ
БИСЕРА Б. МАКСИМОВА
при участието на секретаря АНАТОЛИЯ Д. АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от БИСЕРА Б. МАКСИМОВА Въззивно
гражданско дело № 20213500500278 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 403 от 13.09.2021 г., постановено по гр. д. № 1570/2020
година по описа на Районен съд - Т., съдът е признал за установено
съществуването на вземане в полза „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
С.А.,Париж рег. № *********, чрез БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.,
клон България, ЕИК *******, вписан в Търговския регистър при Агенцията
по вписванията, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. 1766, ж.к.
Младост 4, Бизнес Парк С., сграда 14, представлявано от Димитър Димитров ,
чрез юрисконсулт Н. АНГ. М., против Д. Г. Р., ЕГН **********, с постоянен
адрес гр. Т., ул. „З.“ № 1, вх.В, ет.2, ап.5, чрез упълномощения и процесуален
представител адв. С.Й. Д. от САК, съдебен адрес: гр. С., ул. „Г.“ № 31, офис-
партер, за сумата от 1 236.73 лв., главница по договор за потребителски
кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и
ползване на кредитна карта PLUS-13779363 на 01.09.2016 г. и във връзка
с чл.21 от него - Приложение към договора за издаване и ползване на
кредитна карта № CARD- 14189122 от 01.09.2016 г., ведно със законната
лихва от 29.09.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, за което е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
1
599/30.09.2020 г. по ч.гр.д. № 1206/2020 г. по описа на РС-Т., като е отхвърлил
исковете за установяване съществуване на вземане за главницата в останалата
част за сумата над 1 236.73 лв. до пълния претендиран размер от 1 941.43 лв.,
както и за договорна лихва в размер на 180.06 лв. за периода от 01.11.2019 г.
до 06.02.2020 г., и за мораторна лихва за забава в размер на 95.29 лв. за
периода от 06.02.2020 г. до 16.09.2020 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК № 599/30.09.2020г. по ч.гр.д. № 1206/2020 г. по
описа на РСТ, като НЕОСНОВАТЕЛНИ. Присъдени са разноски в
производството.
Срещу така постановеното решение в частта му, в която е признато за
установено вземането на заявителя срещу ответника за сумата от 1 236.73 лв.,
е постъпила въззивна жалба от Д. Г. Р. с ЕГН **********, представлявана от
адв. К.И. Б. от РАК, в която се излага следното:
Счита, че принципно исковият съд е достигнал до правилни изводи
досежно пълната недействителност на процесния Договор за кредит, който,
според ищцовото дружество, представлява и основанието за претенциите
срещу доверителката й. При това положение, исковият съд е следвало да
съобрази, че ако между страните не е налице облигационно правоотношение,
както е прието в мотивната част на Решението, то основанието, на което са
предявени исковете - договорно правоотношение, също не съществува. За да
бъде уважена претенцията за сумата от 1236,73 лв. - главница по договор за
потребителски кредит, която исковият съд е приел, че представлява
невъзстановена част от чистата стойност на сумата, получена от
доверителката й, то искът е следвало да бъде предявен от ищеца на съвсем
друго основание, а именно - като неоснователно обогатяване. Това е така, тъй
като липсва договорно правоотношение между страните и единствената
възможност на БНП Париба в този случай е да иска връщане на чистата
стойност на кредита, но като неоснователно обогатяване. Такъв иск не е
предявяван - нито като главен, нито като осъдителен в условие на
евентуалност към главния иск. Разпоредбата на чл. 23 ЗПК е аналогична на
чл. 34 ЗЗД / Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен,
всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила
от нея/ и се базира на принципа за недопустимост на неоснователно
обогатяване,
2
Въззивникът излага съображения, че настоящият иск е предявен на
договорно основание.Според него, чистата стойност на кредита не може да
бъде присъдена в настоящото производство, доколкото би се стигнало до
подмяна на основанието, на което е предявен иска. Недопустимо е
присъждане на претендиралата сума на друго основание, различно от
търсеното.
Предвид гореизложеното, моли съда да отмени като неправилно решението
в обжалваната му част.
По така подадената въззивна жалба не е постъпил отговор.
Съдът констатира, че въззивната жалба е подадена в двуседмичния срок по
чл. 259, ал.1 от ГПК, налице е надлежна активна и пасивна процесуална
легитимация на страните, както и редовна размяна на книжата, поради което
същата е процесуално допустима и следва да бъде поставена на разглеждане,
обуславящо насрочване на въззивното дело в открито съдебно заседание.
Страните нямат доказателствени искания.
В насроченото пред въззивния съд открито съдебно заседание въззивникът
не изпраща представител. Постъпило е писмено становище като въззивната
жалба се поддържа.
Въззиваемата страна не изпраща представител.
Съдът, след като констатира, че въззивната е ДОПУСТИМА, провери
изложените в нея оплаквания, обсъди представените доказателства и
констатира следното:
Предявен е иск с правно основание в разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК
във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Видно от приложеното ч. гр. д. ищецът - БНП Париба Пърсънъл Файненс“
С.А. е подал на 29.09.2020 г. заявление за издаване на заповед по чл. 410 от
ГПК против ответника /длъжника/ - Д. Г. Р. от гр. Т.. Съдът е издал Заповед №
599/30.09.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с
която разпоредил длъжникът да заплати: сумата от 1941.43 лв. - главница,
представляваща неизпълнение на парично задължение по договор за
револвиращ потребителски кредит № CARD-14189122 от 02.02.2017 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението
на 29.09.2020 г. до окончателното изплащане на задължението; 180.06 лв. -
3
договорна възнаградителна лихва за период от 01.11.2019 г. до 06.02.2020 г.;
95.29 лв. - мораторна лихва от 06.02.2020 г. до 16.09.2020 г., на осн. чл. 410,
ал. 1, т. 1 от ГПК, както и разноските по делото. Посочено е в заповедта
съобразно заявлението, че вземането произтича от следните обстоятелства:
Неизпълнение на договор за кредит № CARD-14189122 от 02.02.2017 г., по
който има просрочено задължение. В законния едномесечен срок е подадено
от длъжника писмено възражение, поради което и съдът е дал указания на
кредитора да предяви иск за установяване съществуване на вземането си
против ответника.
Безспорно е, че кредиторът - „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А и
кредитополучателят - Д. Г. Р. са сключили договор за потребителски кредит,
отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на
кредитна карта PLUS-13779363 на 01.09.2016 г., като е посочено изрично, че
е договор за потребителски цели. Параметрите и условията по този договора
са следните: размер на кредита за потребителски цели: 15 000 лв.; размер на
кредита за покупка на застраховка „Защита на плащанията“: 0.00 лв.;
застрахователна премия: 0.00 лв.; общ размер на кредита: 15 000 лв.; такса
ангажимент: 375 лв.; брой погасителни вноски: 96 бр.; месечна погасителна
вноска: 226.01 лв.; обща стойност на плащанията: 21 697.92 лв.; годишен
процент на разходите /ГПР/: 11.15 %; лихвен процент: 9.88 %.
От писменото заключение по съдебна счетоводна експертиза /л.100-106/,
потвърдено в открито заседание от вещото лице Е.Б. се установява следното:
1. На база представените месечни извлечения по кредитната карта ССЕ
установява, че е усвоен процесният кредитен лимит в размер на 2 000 лв.; 2.
Към датата на завеждане на заявлението по чл. 410 от ГПК- 29.09.2020 г.
размерът на задължението е общо 2 208.85 лв., а по отделни пера: 1 941.43 лв.
- дължима главница ; 180.06 лв. - договорна лихва за период от 01.11.2019 г.
до 06.02.2020 г.; 87.36 лв. - законна лихва за забава за период от 06.02.2020 г.
до 16.09.2020 г.; 3. Към датата на изготвяне на заключението размерът на
задължението е същото - общо 2 208.85 лв., а по отделни пера: 1941.43 лв. -
дължима главница ; 180.06 лв. - договорна лихва за период от 01.11.2019 г. до
06.02.2020 г.; 87.36 лв. - законна лихва за забава за период от 06.02.2020 г. до
16.09.2020 г. Законната лихва за забава е в по-нисък размер от претендирания
/95.29 лв./. От представените в табличен вид в писменото заключение
начисления и плащания за погасяване на задължението се установява, че в
4
периода от първата трансакция на 02.02.2017 г. до последната дата на
обработка - 15.01.2020 г., на кредитополучателя са начислявани ежемесечно
застрахователни премии, като общият размер е 329.70 лв. и е включен в
сумата от 2 121.49 лв., представляваща сбор от дължима главница 1 941.43
лв.и договорна лихва 180.06 лв.
Районният съд е приел, че съобразно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК,
съгласно която когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита, следва да се приеме, че
ответницата дължи само и единствено неизплатената част от главницата.
Районният съд, съобразявайки заключението на вещото лице, след приспадане
на определени суми, е приел за установено, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 1 236.73 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване
на кредитна карта PLUS-13779363 на 01.09.2016 г. и във връзка с чл.21 от
него - Приложение към договора за издаване и ползване на кредитна карта №
CARD- 14189122 от 01.09.2016 г.
Въззивният съд следва да се произнесе съобразно наведените от въззивника
пороци на съдебното решение. С въззивната жалба се оспорва единствено
това, че съдът е признал вземането на ищеца срещу ответника на договорно
основание, а не на приложимото според него в случая правно основание –
неоснователно обогатяване.
В тази връзка съдът приема следното:
Налице е противоречива съдебна практика по приложението на чл. 23 от
ЗПК. При нарушение на изрично посочени в ЗПК изисквания разпоредбата на
чл. 23 от ЗПК предвижда, че договорът е недействителен и потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по него.
Част от съдебните състави приема, че понеже договорът е недействителен в
хипотезата на чл. 22 във вр. с чл. 23 ЗПК, главницата следва да се претендира
на основание неоснователно обогатяване – начална липса на основание.
Приема се обаче, че понеже кредиторът се позовава на договорно основание,
то искът следва да се отхвърли на това основание и за главницата, тъй като
ако се уважи, би се уважил на непредявено основание, с което се нарушава
5
диспозитивното начало. Такава е и тезата на въззивника в настоящото
производство.
В друга част от съдебната практика се приема, че в хипотезата на чл. 22 във
вр. с чл. 23 ЗПК следва да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4, пр.1 ЗЗД,
тъй като частичната недействителност е уредена с изрична императивна
норма и тя води до извода, че договорът е недействителен само в частта за
лихвите и таксите, но не и в частта за главницата, която продължава да се
дължи. По тази причина искът следва да се уважи за главницата, като следва
да се съобрази, че всички частични плащания следва да се отнесат към
дължимата главница и ако има разлика, то тя се присъжда на кредитора-ищец
на основание на договора, тъй като в частта за задължението за връщане на
главницата, той не е недействителен.
Настоящият съдебен състав споделя втората теза поради следните
съображения:
Касае е се до една особена недействителност на договора, предвидена
изрично в специалния закон (ЗПК) спрямо общия закон (ЗЗД), тъй като
специалната разпоредбата на чл. 23 ЗПК предвижда, че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на
заемополучателя не отпада изцяло – той дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по
кредита. Става въпрос за особен вид недействителност на договора за
потребителски кредит, при установяването на която, съобразно специалната
законова разпоредба на чл. 23 от ЗПК, заемополучателят връща чистата
стойност на кредита, предоставен му по процесния договор за заем/кредит.
Специалната разпоредба на чл. 23 ЗПК урежда изрично последиците на
недействителността, поради което не е налице хипотеза на неоснователно
обогатяване. Щеше да иде реч за неоснователно обогатяване, ако не
съществуваше специалната разпоредба на чл.23 ЗПК, тъй като по общо
привило при цялостна нищожност на договора всеки връща на другия
получената престация.
При анализ на разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК, които следва да се
тълкуват във връзка една с друга, съдът приема, че законодателят е целял да
регламентира неприложимост на договора за потребителски кредит в
неговата цялост, а единствено в частта относно постигнатата договорка
6
между страните за предоставената в заем сума. Коригиращата намеса за
постигане на равновесие в договора, сключен между двете страни при
упражняване на свободата на договаряне, е изразена в разпоредбата на чл. 23
от ЗПК.
Законодателят е искал да компенсира неблагоприятните последици за
потребителя. Не може обаче да му се вменява, че е искал да издигне
потребителя до правно положение, което надхвърля рамките на обичайното за
двама равнопоставени съдоговорители в търговските взаимоотношения.
Строго погледнато, няма разумно обоснована обективна причина
потребителят да бъде освободен от задълженията, които са му наложени от
договора с равнопоставен партньор, ако той е поел тези задължения
доброволно и осъзнавайки техния обхват.
Разпоредбата на чл. 23 от ЗПК се базира на инкорпорираната в нашето
законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета във връзка с
Директива 93/13/ЕО. Директивата няма за цел да въвежда право на
потребителя да не плаща и да превръща търговеца в абсолютен заложник на
процесуалните правила по начин, че да не може да получи дори пари, които
очевидно е дал и си иска обратно. Смисълът на санкцията е да има възпиращ
ефект, но и да се възстанови реалното равновесие между страните, а не да се
създава ново неравновесие и то посредством съдебен акт.
Така в РЕШЕНИЕ НА СЪДА на СЕС (шести състав) от 31 март 2022
година по дело C‑472/20, касаещо неравноправните клаузи в даден договор за
заем, се отбелязва следното: „Съгласно практиката на Съда, член 6, параграф
1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че за обявената за
неравноправна договорна клауза трябва принципно да се счита, че никога не е
съществувала, така че тя няма как да има последици за потребителя. Ето защо
установяването по съдебен ред на неравноправността на такава клауза
поначало трябва да води до връщането на потребителя в правното и
фактическо положение, в което той би се намирал при липсата на тази клауза
(решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и
C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 61). Съдът е приел също, че с член 6, параграф 1
от Директива 93/13 се цели замяната на формалното равновесие, което
7
договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с
действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях
(вж. в този смисъл решения от 15 март 2012 г., Pereničová и Perenič, C‑453/10,
EU:C:2012:144, т. 28 и от 3 март 2020 г., Gómez del Moral Guasch, C‑125/18,
EU:C:2020:138, т. 62 и цитираната съдебна практика). Що се отнася до това
как се отразява установяването на неравноправния характер на договорните
клаузи върху действителността на съответния договор, необходимо е да се
подчертае, че в съответствие с член 6, параграф 1, in fine от Директива
93/13 „договорът продължава да действа за страните по останалите
условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“
(решения от 15 март 2012 г., Pereničová и Perenič, C‑453/10,
EU:C:2012:144, т. 29 и от 29 април 2021 г., Bank BPH, C‑19/20,
EU:C:2021:341, т. 53). При това положение по силата на член 6, параграф 1 от
Директива 93/13, когато установят неравноправния характер на договорните
клаузи, националните юрисдикции са длъжни, от една страна, да приложат
всички последици, произтичащи съгласно националното право от
неравноправния характер на тези клаузи, за да не бъдат те обвързващи за
потребителя и от друга страна, да преценят дали съответният договор може
да с е изпълнява и без тези неравноправни клаузи (определение от 22
февруари 2018 г., ERSTE Bank Hungary, C‑126/17, непубликувано,
EU:C:2018:107, т. 38 и цитираната съдебна практика). Всъщност целта, която
си поставя законодателят на Съюза в рамките на Директива 93/13 е да се
възстанови равнопоставеността между страните, като в същото време по
принцип се запазва валидността на целия договор, а не се обезсилват всички
договори, съдържащи неравноправни клаузи (вж. в този смисъл 14 март 2019
г., Dunai, C‑118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и цитираната съдебна практика и от 2
септември 2021 г., OTP Jelzálogbank и др., C‑932/19, EU:C:2021:673, т. 40).“
С оглед изложените аргументи настоящият съдебен състав приема, че
обсъжданият договор за потребителски кредит, следва да се счита
действителен за главницата. Същата се дължи от ответницата на договорно
основание. Неизпълнението от страна на ответницата да върне кредитния
ресурс, който е използвала, води до основателност на предявения иск за
невърнатата главница. Решението на Търговищкия районен съд е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди в обжалваната му част.
Въз основа на изложеното, съдът
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 403 от 13.09.2021 г., постановено по гр. д.
№ 1570/2020 година по описа на Районен съд - Т., в частта му, в която съдът е
признал за установено съществуването на вземане в полза „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А.,Париж рег. № *********, чрез БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А., клон България, ЕИК *******, вписан в Търговския
регистър при Агенцията по вписванията, със седалище и адрес на управление:
гр. С., п.к. 1766, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк С., сграда 14, представлявано от
Димитър Димитров , чрез юрисконсулт Н. АНГ. М., против Д. Г. Р., ЕГН
**********, с постоянен адрес гр. Т., ул. „З.“ № 1, вх.В, ет.2, ап.5, чрез
упълномощения и процесуален представител адв. С.Й. Д. от САК, съдебен
адрес: гр. С., ул. „Г.“ № 31, офис-партер, за сумата от 1 236.73 лв., главница
по договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски
кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS-13779363 на 01.09.2016
г. и във връзка с чл.21 от него - Приложение към договора за издаване и
ползване на кредитна карта № CARD- 14189122 от 01.09.2016 г., ведно със
законната лихва от 29.09.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, за
което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК № 599/30.09.2020 година по ч.гр.д. № 1206/2020 г. по описа на РС-Т.,
като правилно и законосъобразно.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9