РЕШЕНИЕ
№
гр.
София, 16.11.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Б
въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети
декември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
ГЕОРГИ СТОЕВ
при
секретаря Евдокия-Мария Панайотова, като разгледа докладваното от мл. съдия Георги
Стоев в.гр.д. № 12621 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №
158200/04.07.2019 г., постановено по гр.д. № 49693/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, 170 състав, е отхвърлен предявения от З. „Д.Ж.и З.“ АД, ЕИК *******
срещу Г. Фонд, осъдителен иск с правна квалификация чл. 499, ал. 5 КЗ вр. чл.
519 КЗ, за сумата от 6 370,99 лева, представляваща обезщетение за
претърпените вреди, вследствие на ПТП, реализирано на 27.04.2017 г. на
територията на Република Румъния. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по
дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Производството е
образувано по въззивна жалба, вх. № 5126436/25.07.2019 г., подадена от ищеца, с
която обжалва решение изцяло. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност
на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила,
регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания
доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон.
Излагат се правни доводи, че застрахователното покритие на процесния
застрахователен договор „Гражданска отговорност“ не е произвело действие, тъй
като липсва плащане на първата вноска за застрахователна премия с падеж на
22.01.2017 г. Моли решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да
се постави акт, с който да се уважат предявените искове. Претендира сторените
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1
от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника, с който изразява
становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в
отговора. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат
присъдени направените съдебни разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт:
Въззивният съд съгласно
чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения
за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до
неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на
въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от
страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост,
а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
По основателността на иска.
Предмет
на въззивното производство е притезанието на ищеца с правна квалификация чл.
499, ал. 5 КЗ за възстановяване на сумата от 6 370,99 лева, платена без
основание на „Националното бюро на българските автомобилни застрахователи“ по
реда на чл. 499, ал. 5 КЗ вр. чл. 506, ал. 3 вр. чл. 515 КЗ.
Правопораждащият
отговорността на Г. фонд, респективно притезанието на застрахователя по
гражданска отговорност, фактически състав включва следните елементи: 1) платено от застрахователя в полза на
Бюрото обезщетение за претърпените от пострадалото лице вреди, вследствие на
настъпило ПТП с участието на застрахования извън територията на страната, но в
рамките на Европейския съюз; 2)
липса на основание за имущественото разместване.
Разпоредбата
на чл. 499, ал. 5 КЗ обхваща хипотезата на настъпило ПТП извън теорията на
страната с участието на застрахования, по повод на което е възникнал спор между
застрахователя,
сключил задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите и Гаранционния фонд за това кой следва да изплати обезщетение
на увредено лице. Съгласно втората норма в същата разпоредба при възникнал спор
Бюрото изплаща обезщетение, като застрахователят по гражданска отговорност на
автомобилистите на собствено основание
(ал. 5 на чл. 499 КЗ) следва възстанови на бюрото платената от него сума. Третата
норма на същия член, която представлява правопораждащия фактически състав на
процесната претенция, предвижда, че ако впоследствие бъде установено, че
отговорността е на Г. фонд, то последния следва да възстанови на застрахователя
платената от него сума на Бюрото. Нормата на чл. 499, ал. 5, изр. 2 КЗ следва
да се тълкува систематически с
нормата на чл. 519, ал. 1, т. 1 КЗ, която регламентира хипотезите, при които
Гаранционният фонд отговоря за репарирането на причинените вследствие на ПТП вреди,
а именно 1) при липсва на валидно сключен договор за застраховка „Гражданска
отговорност" на автомобилистите или 2) при невъзможност за идентифициране
на МПС-то което причинило вредите.
Коментираната правна уредба е създадена
вследствие на транспониране на нормите на Директива 2009/103/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката
Гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства и за
контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. Съгласно чл. 11,
параграф 1 на Директивата се предвижда, че в случай на спор между органа,
посочен в член 10, параграф 1, и застрахователя на гражданската отговорност
относно това кой трябва да обезщети пострадалия, държавите-членки приемат подходящите мерки, така че една от тези
страни да бъде посочена като задължена първоначално да изплати обезщетението на
пострадалия без забавяне. В националната уредба е възприето разбирането, че
Бюрото следва да плати обезщетение за претърпените вреди на пострадалия, като
застрахователят по гражданска отговорност е задължен съгласно нормата ал. 5,
чл. 499 ГПК да възстанови тези суми на Бюрото. В параграф 2 на чл. 11 от
Директивата е регламентирано притезанието на застрахователя, което се обуславя
от взето окончателно решение, съгласно което ако обезщетението или част от него
е трябвало да бъде изплатено от другата страна, то тази друга страна
възстановява разходите на страната, която е платила. Следователно с оглед
анализа на приложимата правна уредба може да се изведе извода, че за да
възникне субективното притезателно материално право на застрахователя да търси
възстановяване на сумата, която е платил на Бюрото от Г. фонд е необходимо
реално да е осъществено плащане без да е налице основание за това.
Застрахователят с иска по чл. 499, ал. 5, изр. 2 КЗ не упражнява нито регресни,
нито суброгационни права, тъй като е изпълнил свое задължение към Бюрото,
уредено в обективното право. Процесното притезание е се основава на принципа за
недопустимост на неоснователно обогатяване, като с оглед хипотезата на нормата
същата се явява специална спрямо уредбата в ЗЗД.
По делото не е спорно, а и се установява
от събрания доказателствен материал, 1)
че процесното ПТП се е осъществило на територията на Република Румъния на
27.04.2017 г., 2) че вината за
настъпването му е на водача на МПС с рег. № *******; 3) че за същото МПС има сключен договор за застраховка „Гражданска
отговорност“, съгласно полица № BG/30/1170003308876
с посочен в нея срок на действие 22.01.2017 г. – 21.01.2018 г.; 4) че Бюрото е възстановило сумата на „Румънското
национално бюро“, вследствие на което е претендирало от застрахователя, ищец в
настоящото производство, възстановяване на платеното обезщетение, което вземане
е погасено на 30.04.2018 г., съгласно представеното платежно нареждане.
Спорен
между страните е единствено въпроса
дали към момента на настъпването на застрахователното събитие има валидно
сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“, който е породил своето
застрахователно покритие.
Процесният договор е сключен на
20.01.2017 г. от застрахователен посредник („Б.Г.-Г.“ ЕООД), действащ от името
и за сметка на ищеца, аргумент от чл. 294 КЗ. Предвидено е, че договорът
поражда своето действие на 22.01.2017 г., след плащане на първата дължима
вноска от застрахователната премия. Уговорени са два падежа на задължението за
плащане на премията, съответно на 22.01.2017 г. и на 22.07.2017 г. Като начин
на плащане е посочено „Плащане в брой“.
Ищецът излага твърдения, че липса
плащане на първоначалната вноска от дължимата застрахователна премия, поради което на основание чл. 368, ал. 4 КЗ
е прекратил облигационното правоотношение. Излага правни доводи, че
съгласно договора застрахователното покритие започва след заплащане на
дължимата премия или на първата вноска по нея при уговорено разсрочено плащане,
аргумент от ал. 3 на чл. 351 КЗ. С оглед на тези твърдения счита, че към
момента на ПТП не съществува застрахователно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между него и
виновния водач, т.е. към този момент застрахователното покритие на договора не
е било налице, поради което Гаранционния фонд се явява отговорен да възстанови
платените от него суми на Бюрото на основание чл. 519, ал. 1 КЗ.
Съгласно чл. 154 ГПК всяка от страните
следва в условията на пълно и главно доказване да установи фактите и
обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения. В случая с
оглед твърденията на ищеца в неговата тежест е да установи осъществяването на правопораждащия
фактически състав на процесното притезание, който включва следните факти: 1) направено плащане в полза на Бюрото,
което се доказва с представеното платежно нарежда от 30.04.2018 г., както и 2) липсва на плащане на първата вноска
от застрахователната премия от страна на застрахования към застрахователния
посредник, което да обуслови
законосъобразното прекратяване на процесния договор за застраховка
„Гражданска отговорност“ на основание чл. 368, ал. 4 КЗ, осъществено на
09.03.2017 г. (преди реализираното на процесното ПТП).
В случая в правопораждащия фактически на
състав на притезанието е включен правнорелевантен
отрицателен факт, а именно липсата на плащане на първоначалната вноска от
застрахователната премия, извършено от застрахования в полза на
застрахователния посредник. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение 6/2014 г. по тълк.д. № 6/2013 г., ОСГК на ВКС,
доказването на отрицателни фактически твърдения може да се извърши чрез
съвкупност от положителни факти /индиции/, които са основа за доказателствени
изводи относно отрицателния факт. В случая доказването на липсата на плащане на
първоначална вноска от застрахователната премия е възможно да се осъществи,
чрез редовно водено счетоводство от страна на застрахователния посредник,
сключил процесния договор, от което да е видно, че има сключен договор за застраховка
„Гражданска отговорност“ със съответното лице, както и че не са реализирани
плащания на застрахователната премия.
Във въззивното производство е допусната
съдебно-счетоводна експертиза, като на вещото лице е поставена задача да
провери счетоводството на ищеца и на застрахователния брокер, след което да
отговори на въпроса дали е налице осчетоводена сума, представляваща премиен
приход по процесната застрахователна полица. В хода на съдебното дирене се
установи, че лицензът на застрахователния брокер, сключил процесния застрахователен договор от името на
ищеца, е отнет, както и че същия не е указал съдействие на вещото лице при
изготвянето на заключението, а достъпът до счетоводството на дружеството е
обективно невъзможен. С протоколно определение от 04.04.2022 г. е указано на
ищеца да съдейства на вещото лице при изготвянето на заключението, като му
предостави всички необходими документи, включително отчетите на
застрахователния брокер за процесния период. Вещото лице е изготвило своята
експертиза единствено на база счетоводството на ищеца, което обективно не може да установи липсата или наличието на плащане на
застрахователна премия, тъй като не са налице данни застрахователния брокер
да е предоставил достъп до своето счетоводство и/или да е предоставил
съответните отчети за процесния период, от които може да се установи дали и
кога е получавал плащания по застрахователните договори, които е сключвал от
името на ищеца. Поради което съдът намира заключението на вещото лице за неотносимо към предмета на доказване и
не следва да се кредитира.
Недопустимо би било в доказателствена
тежест на ответника да се възложи установяването на основанието за плащане от
страна на застрахователя към Бюрото, което предполага доказването на валидно
сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“, породил своето
застрахователно покритие към момента на процесното ПТП. В случая това означава
да се възложи в тежест на Г. фонд да докаже липсата на валидно плащане
направено от застрахования към застрахователния брокер, което е едно изцяло
странично за ответника правоотношение. За разлика от кондикционните искове по
чл. 55 ЗЗД, където е налице имуществено разместване между ответника и ищеца, в
настоящата хипотеза е налице имуществено разместване между 1) Бюрото и ищеца; и
2) между застрахования и застрахователния посредник, действащ от името на
ищеца. Следователно не е правилно да се възложи в тежест на ответника да докаже
основанието на имущественото разместване, осъществено от ищца към Бюрото,
доколкото 1) той не е страна по посочените облигационни правоотношения; 2) и
съответно не е получил насрещна престация от ищеца, в коя хипотеза следва да
докаже основанието за получаване. Допълнително е налице законова презумпция,
уредена в чл. 294, ал. 5 КЗ, съгласно която при направено плащане, представляващо
застрахователната премия или на част от нея от застрахования към
застрахователния брокер, сключил застрахователния договор, до доказване на
противното се счита, че сумата е получена от застрахователя. Следователно
неоснователно би било да се възложи доказването на процесния отрицателен факт в
тежест на ответника.
Ищецът в условията на пълно и главно
доказване не успя да установи осъществяването на правнорелевантния факт, а
именно липсата на плащане на първоначалната вноска от застрахователната премия,
което да обуслови законосъобразното прекратяване на процесния договор по
застраховка „Гражданска отговорност“ преди осъществяването на процесното ПТП,
което от своя страна е условие за възникването на отговорност на ответника,
съгласно чл. 519, ал. 1 КЗ.
Макар и при различни мотиви
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По отговорността за
разноски:
При този изход на делото
отговорността за разноски е въззивника. Право на разноски има въззиваемата
страна, която е представила доказателства за сторени такива в размер на 200
лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение, чийто размер е
определен от съдът на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, т. 1 от Наредба
за заплащането на правна помощ,
Така мотивиран, Софийски
градски съд:
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 158200/04.07.2019 г., постановено
по гр.д. № 49693/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 170 състав.
ОСЪЖДА
З. „Д.Ж.и З.“ АД, ЕИК *******, да заплати на Г. Фонд, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от
200 лева, представляваща направените
съдебни разноски във въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване по реда на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването пред Върховен касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.