Р Е Ш Е Н И Е №260150
15.01.2021 г., гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XIІ-ти гр. състав, в
открито съдебно заседание на трети декември две хиляди и двадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВЛАДИМИР РУМЕНОВ
при секретаря Катя Грудева, като разгледа
докладваното от съдията гр. д. № 7219/2019 г. по описа на същия съд, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 от ГПК –
решение по исково производство.
Иск на Г.И.П. , ЕГН **********,***, против „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в София, бул. Джавахарлал
Неру № 28 ет. 2 офис 40 - 46, да се осъди ответното дружество да
заплати на ищеца сума, дадена без основание – по недействителни ( нищожни )
клаузи в договор № ****** за потребителски кредит между страните.
Изложените в исковата молба факти са
следните :
Между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ******, по
силата на който, ищецът получил на заем сума от 800 лв. при договорен годишен
процент на разходите – 49.02 %, и възнаградителна лихва – 40% годишно върху
невърната част от главницата, като трябвало да бъде върната общо сума от 939.15
лева. Договорено било задължение на ищеца да представи обезпечение на
вземанията на ответното дружество; при неизпълнение на това задължение за представяне на обезпечение, за П.
възниквало неустоечно задължение в
размер на 809.10 лева. Обезпечение не
било представено; задължението за неустойка било разсрочено като част от общото
такова , чието плащане на вноски кредиторът приел. По този начен задължението
на ищеца станало по 194.25 лв месечно , платимо за период от девет месеца (
1748.25 лева сума на главница, възнаградителна лихва и неустойка).
Твърди се, че ищецът изпълнил задълженията си
по договора точно.
Изложени са обаче твърдения, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй
като не съответствал на правилата за потребителска защита. Паралелно се твърди,
че са недействителни, вкл. нищожни клаузите, с които е уговорено плащането на
неустойката и непредставяне на обезпечение, включително и поради противоречие с
добрите нрави. Такива доводи има и по отношение на клаузите, с който е договорен размер на
възнаградителната лихва, тъй като последната надхвърляла три пъти размера на законната
такава. Предвид недействителността на договора и отделните му клаузи,
платеното по тях се явява недължимо. Затова се иска от съда да постанови
решение , с което да се осъди ответното дружество да заплати на ищеца общо 948.25
лева, от които 139.15 лева недължимо платени по клаузата за възнаградителна лихва,
и 809.10 лева – по клаузата за неустойка, ведно със законната лихва от датата
на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендира и присъждане на разноските по спора.
Ответното дружество е депозирало отговор в
срока по чл. 131 ГПК, като искът се оспорва като неоснователен. Отрича се
получаването на твръдяните направени от ищеца
плащания по договора или пороци на същия договор. Евентуално , ако съдът приеме , че исковете
са основателни , то се прави и възражение за прихващане със спорно насрещно
вземане на ответното дружество за обезщетение за забава в плащането на
главницата от 800 лева , което обезщетение е на стойност от 66.23 лева
за период от 06.06.2017г до 30.03.2018г. Иска и присъждане на
направените разноски.
Вещото лице дава заключение, че по договора
П. е платила в полза на ответника 800 лева – главница , 139.15 лева лихва (
възнаграждение на кредитора) и 809.10 лева неустойка за непредставено
обезпечение.
Допустим
осъдителен иск по смисъла на чл. 55 ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите - за връщане на нещо дадено
на неосъществено, алтернативно отпаднало основание.
Предвид изложеното от страните и
ангажираните от тях доказателства , съдът съобрази следното:
В хипотезата на чл. 55 от Закона за
задълженията и договорите , следва ищеца да докаже имущественото разместване
между страните, а ответника – наличието на основание за това разместване.
Сключването на договора между страните не е
спорно, представено и е копие от същия на л. 93 от делото; не е спорно (
признато е като факт в исковата молба) изпълнението на задължението на
кредитодателя да предостави на П. сума
от 800 лева назаем, при задължение да бъдат върнати с лихва в размер от 40 %
годишно и годешен процент на разходите от 49.02 % ; в договора фигурира и клауза с характер на разписка за
получаването.
Спори се обаче дали има имуществено
разместване между страните под формата на изпълнение на договорните задължения
на П. за връщане на главницата и плащане
на лихва и неустойка. В това отношение съдът кредитира заключението на вещото
лице и приема за доказан факта на пълно изпълнение от страна на
кредитополучателя; имущественото разместване между страните следователно е
доказано.
По наличието на основание за това
разместване:
Съдът приема, че е нищожна
клаузата на чл. 4 ал. 2 от
договора , която предвижда неустойка при непредставяне на обезпечение на
вземанията на кредитора по договора, тъй
като противоречи на добрите нрави; липсата на представени обезпечения е
безспорен факт. С оглед дадените от ВКС в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК критерий, следва да се каже , че тази неустойка не разполага
с присъщите си функции. Тя не обезпечава вземане на кредитора за вреди, каквито
не биха могли да настъпят само заради неизпълнението на задължението на
ответника да представи обезпечение. Пак по същата причина, неустойката няма
възстановителна функция, а прилагането й като санкция не може да обоснове
законосъобразност, доколкото паричния й еквивалент е значителен, повече от стойността
на главницата. Изводът на съда е , че плащането на сумата по тази неустойка е
самоцелно, а оттам – тази клауза противоречи на добрите нрави. Плащането на
неустоечните вземания е било съответно изначално лишено от присъщите на чл. 92
от ЗЗД основания и следва да бъде репарирано по реда на чл. 55 от ЗЗД.
Не се споделя обаче довода на ищеца и за нищожност
поради противоречие с добрите нрави на клаузата, определяща размера на
кредиторовото възнаграждение. Договорът е сключен на 06.03.2017г., при фиксиран лихвен процент от 40 % на
годишна база, със срок от девет месеца, при общ размер на възнаграждението от 139.15
лева, разсрочено като част от месечната погасителна вноска. Затова и
договорната лихва е част от методиката, закрепена в приложение № 1 на ЗПК и
участва във формирането на годишния процент на разходите ,който на свои ред е
лимитиран императивно по размера си.
Тоест, възможния максимален размер на договорната лихва е нормативно регулиран,
макар и опосредено, при което възражение за противоречие на размера на
кредиторовото възнаграждение с добрите нрави не може да бъде споделено. Съдът е
запознат с практиката на съдилищата , според която противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, (решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г.
на I т. о. на ВКС и др. ) но
тази практика е формирана и следвана преди въвеждането на максимален размер на
ГПР в позитивното право .
Трябва да се каже също така ( включително и
с оглед въведеното като предмет на спора възражение за прихващане ), че договора
попада под дефиницията на чл. 9 от Закона за потребителския кредит и затова следва да се подчинява на
закрепените там правила за потребителска защита на кредитополучателите. Предвид
датата на сключването , приложима е
редакцията на ЗПК , обн. ДВ бр. бр. 59 от
29.07.2016 г.,; съотнесено към нея, съдържанието на договора не дава на съда основание да
приеме, че има и обща недействителност
на договора според чл. 22 от ЗПК. Дори договора да беше недействителен на това
основание, такава недействителност не рефлектира върху задължението на П. да
върне главницата и то не може да бъде отречено.
По възражението следва да се добави също
така , че задължението е изпълнено, но след забава във всяка от вноските,
предвид заключението на вещото лице по счетоводната експертиза, което дава дати
на плащане , различни от падежните дати на вноските.Тъй като самите вноски са
анюитетни ( равни по размера си), и няма
данни да намалява с времето частта от тях, представляваща главница, следва да се приеме , че ежемесечна част от вноската
е сума от 88.89 лева (800/9), при което, съдът не споделя виждането на
ответното дружество за размера на дължимото обезщетение за забава. Това е така, тъй
като ответника го изчислява при главница от 800 лева , тоест, за пълно
неплащане на цялата главница и за целия претендиран период. Плащания обаче
според вещото лице има, и те са направени за период от година и половина и на
дати и вноски , различни от договорените. Съдът, използвайки интернет
калкулатор, изчисли служебно дължимата законна лихва за забава на плащането на
главницата за периода от датата на падеж до датата на плащане. Така, за забава
в плащане на сума от 88.89 лева за периода от датата след падежа на първата
вноска – 06.04.2017г. до 31.10.2017г,
когато всъщност е платен част от тази главница ( 50.83 лева ), обезщетението за
забава, изчислено като равностойност на законната лихва , е в размер от 5.16
лева ( пет лева , шейсет и една стотинки); за неплатения на 31.10.2017г. остатък от първата вноска от датата на падеж
до датата на плащането, обезщетението за забава е 1.38 лева , от неплатената
като част от втората вноска главница , обезщетението за забава е 6.14 лева
лихва и т.н. Общия размер на обезщетението
всъщност е 80.30 лева поради по дългия
период на забавата, и доколкото тази сума надхвърля претендирата и кредиторът – ответник има право на
обезщетение за забавата в размер на законната
лихва , възражението за прихващане е основателно - до размер от 66.23 лева , колкото са въведени
като стойност на възражението.
В резюме , иска е основателен до размер от
742.87 лева – платена без основание неустойка , за разликата следва да се
отхвърли , тъй като не се установи недължимо платена лихва (139.15 лева), и
защото е основателно възражението за прихващане (66.23 лева)
Разноските се понасят от страните
пропорционално.
Общия размер на направените от П. разноски
е 160 лева (държавна такса и хонорар на вещо лице) тоест, дължат се 125.34
лева ( 160/948.25*742.87).
Общият размер на направените от ответното
дружество е 420 лева , по представен списък; дължат се пропоционално 90.96 лева ( 420/948.25*205.38).
Съдът не може да отрече правото на адвоката
на ответника на хонорар по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата, доколкото
няма данни за наличие на имущество у ищеца.
Воден от изложеното и на основание чл.
235 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
Приема за основателно възражението на „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в София
, бул. Джавахарлал Неру № 28 ет. 2 офис
40 - 46, за прихващане на дължима на
дружеството сума от 66.23 лева законна лихва за период от 06.06.2017г до
30.03.2018г. върху платената със забава главница по договор ******, с насрещно
вземане на Г.И.П. , ЕГН **********,***, за платена без основание сума
по по чл. 4 ал. 2 от същия договор за неустойка за непредставено обезпечение от
809.10 лева, до размера на по – малкото вземане.
Осъжда
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в София , бул. Джавахарлал Неру
№ 28 ет. 2 офис 40 - 46, да
заплати на Г.И.П. , ЕГН **********,***, сумата
от 742.87 лева, платена без основание ( по нищожна клауза на чл. 4 ал. 2 в
договор ******) , ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата
молба – 08.05.2019г до окончателното изплащане на вземането, като за разликата до пълния размер от 948.25
лева, ОТХВЪРЛЯ иска като неоснователен (
тоест, в част от 139.15 лева ), както и
поради уважено възражение за прихващане ( 66.23 лева ).
Осъжда
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
София , бул. Джавахарлал Неру № 28 ет. 2
офис 40 - 46, да заплати на Г.И.П. ,
ЕГН **********,***, сумата от 105 лева
разноски по делото.
Осъжда Г.И.П. , ЕГН **********,***, да заплати на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в София ,
бул. Джавахарлал Неру № 28 ет. 2 офис 40
- 46, сумата от 90.96 лева разноски по
делото.
Осъжда
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в София , бул. Джавахарлал Неру
№ 28 ет. 2 офис 40 - 46, да
заплати на адв. Д.Г. Б., личен номер на адвокат ******, с адрес на дейност **********************,
сумата от 360 лева ( с ДДС ) хонорар по
делото, на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред ПОС с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ