Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

Номер   1207            Година  2016, 14.06          Град  ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд.,VІІ състав

 

   на 25.04.2016 година

 

в публичното заседание в следния състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ

 

Секретар: Р.А.

                                     

като разгледа доклад­ва­­ното от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 3053 по опи­са за 2015 година и като обсъди :  

 

                                      Производство пред първа инстанция.

Постъпила е жалба от Л.Н.П., живуща в гр.Лайп­циг, Р. Германия срещу решение №2153-15-83 от 02.10.2014г. на Ръково­ди­тел ТП на НОИ – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата и срещу разпореж­да­не №********** по Протокол №ПР-730/20.04.2015г. на Ръководител “ПО” при съ­що­то поделение на НОИ, с което е било отменено разпореждане №ПР-1731 от 15.10.2013г. и всички последващи го на пенсионния орган и е било отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на П..

Недоволна от решението и потвърденото с него разпореждане, оспорва­щата обоснована твърдения за тяхната незаконосъобразност, като излага конк­ретни аргументи за това в жалбата си до Съда и настоява за отмяната им.

Ответникът по жалбата Ръководител ТП на НОИ – Пловдив намира съ­ща­та за неос­­нователна и настоява за отхвърлянето и. Претендира разноски.

Пловдивският Административен Съд – Второ отделение, седми състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото произ­водство доказателства, намира за установено следното.

Не е спорно между страните, че с разпореждане №ПР-1731 от 15.10. 2013г. на пенсионния орган на П. е била отпусната в крайна сметка/след обжалване, вкл. и съдебно/ лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по ней­но заявление с вх.№МП-24175 още от 07.04.2010г.

Пенсията е била отпусната при деклариран от П. трудов стаж, при­до­бит вкл. и на територията на бившия СССР/понастоящем Руската федера­ция/ и при приложение на влезлия в сила само 18 дни преди входиране на заяв­лението Договор между Република България и Руската федерация за социална сигурност, подписан на 27.02.2009г.

В тази връзка още със заявлението си до ТП на НОИ П. декларира­ла адрес по постоянно пребиваване в Република България, гр.Пловдив, ЖР “Тракия”, бл.82, вх.”Г”, ап.6/л.118-122/, като подписала и Декларация с дата 07.04.2010г., че постоянно пребивава на територията на Р. България – на съ­щия адрес/л.123/.

На 17.04.2014г. П. поискала чрез германския осигурителен институт отпускане на пенсия за старост, като заедно с това направила и искане за “прех­върляне” получаването на отпусната и пенсия в България – в Германия.

Във връзка именно с получените документи от германския осигурителен институт, органите на НОИ констатирали, че в същите било посочено, че жал­бо­по­да­телката пребивала в Германия от 04.08.2007г./първоначално в гр.Бер­лин, а от 19.05.2008г. в гр.Лайпциг/.

Това дало основание да се приеме, че П. всъщност невярно е дек­ла­рирала на дата 07.04.2010г. при подаване заявлението си по отпусната пен­сия в България обстоятелството, че постоянно пребивана на територията на Р. България. Прието било в тази връзка в разпореждането от 20.04.2015г., а и в оспореното решение на ответника от дата 02.10.2015г. при осъщественото за­дължително административно обжалване, че П. всъщност не е отговаряла на изискването на чл.3 от Договора между Република България и Руската феде­рация за социална сигурност, който вменявал като условие за прилагането му спрямо нея същата да има “...местоживеене на територията на договарящите страни...”.

От страна на П. се оспорват изводите на ответния Ръководител, като се счита, че същата не е укривала факти от значение за спорното право, т.е. не е невярно декларирала обстоятелство за отпускане на пенсията по при­ло­жимото право, като се заявява/напр. жалба на л.58  и сл./, че всъщност от есен­та на 2007г./01.09.2007г./ същата е постъпила на работа при български ра­бо­то­да­тел – дружеството “Хаус енд Грунд”ЕООД гр.Пловдив, с което сключила и трудов договор, но веднага била “командирована” в Германия, където рабо­тила през следващите повече от 2 години и така до самия край на 2009г., като ра­ботата и налагало непрестанно да пътува между Германия, България и Рус­ката федерация.

В тази връзка, при съдебното дирене, обаче не се установиха тези твър­дения на П. при нейна тежест, като от представените трудови договори всъщност се вижда,че трудовата функция на мениджър, свързана с управление на недвижими имоти, е изпълнявана по документи на територията на Р. Бълга­рия. Няма никакви данни, а още по-малко доказателства, за командироване на служителя съобразно действащото ни законодателство извън страната, нито това е да е било отбелязано в съглашенията,респ. при изплащане на възнаг­раж­де­ние­то на лицето.

Освен това от работодателя – българското юридическо лице -“Хаус енд Грунд”ЕООД гр.Пловдив/с адрес на управление – постоянният адрес на самата П./ не постъпиха никакви документи в тази връзка.

Всъщност при преценка правата на П. следва да се посочи, че цити­ра­ният приложим Договора между Република България и Руската федерация за социална сигурност има собствени дефинитивни норми досежно използваните от него термини, вкл. и във връзка с “местоживеенето” на правоимащите лица.

Така в чл.1 т.1.4 под местожителство(местоживеене) за територията на Р. България/което е релевантно за случая/ се разбира дългосрочното преби­ва­ва­не на едно лице в Република България по смисъла на българското законо­да­телство. Т.е. за да е приложим договора спрямо П., то е следвало съща­та да положението като на лице, дългосрочно пребиваващо на територията на България/за Руската федерация няма такова твърдение/.

В българското законодателство терминът “дългосрочно пребиване” най-чес­то се използва при определяне режима на чуждите граждани или граждани­те на държавите от ЕС, поради което дефинирането на съдържанието му се съ­дър­жа в нормативни актове, като напр. Закона за чужденците в Република Бъл­гария. Така например в новелата на чл.24г ал.1 от същите се сочи, че статут на дългосрочно пребиваване се предоставя на едно лице, когато същото законно и без прекъсване пребивава на територията на страната в рамките на 5 години пре­ди подаване на съответното заявление. Всъщност подобно е и разрешение­то на ниво ЕС/така напр. решение на СЕС по дело С-469/13г., където съдът приема, че за придобиването на предвидения в правото на Съюза статут на дъл­госрочно пребиваващ, гражданите на трети страни трябва лично да преби­ва­ват легално и без прекъсване в приемащата държава членка в продълже­ние 5-те години, предхождащи подаването на молбата им/.

Или за да се ползва от специалните правила на сключеното през 2009г. съглашение между двете държави/като Руската федерация не член на ЕС/, за П. следва да е налице кумулативно с останалите предпоставки и условие­то за България – през последните пет години преди подаване на молбата и/т.е. пет години преди 07.04.2010г./ същата без прекъсване да е живяла на терито­рия­та на Р. България.

От събраните по делото доказателства обаче, а и от признанията на самата П., се установява, че от есента на 2007г. същата се е установила в Р. Германия, първоначално в столицата Берлин, а след това в Лайпциг, като не се установи каквото и да е командироване на лицето и въобще изпълнение на трудови функции с оглед заеманата длъжност на територията на Германия.

Пре­биваването спорадично в дадени кратки моменти и в България, а съ­що така и непроменения настоящ адрес на лицето на територията на страната до 2014г., не могат да обосноват позитивен извод за оспорващата, че за нея всъщ­ност е било налице дългосрочно пребиваване, т.е. местоживеене по см. на чл.3 във вр. с чл.1 т.1.4 от Договора и то към дата на входиране на заявле­нието и – 07.04.2010г.

Или следва да се обобщи, че изводите на ответния Ръководител, а и на пенсионния орган, се явяват законосъобразни, поради което жалбата на П. срещу решение №2153-15-83 от 02.10.2014г. на Ръководител ТП на НОИ – Плов­див, с което е отхвърлена жалбата и срещу разпо­режда­не№********** по Протокол №ПР-730/20.04.2015г. на Ръководител “ПО” при същото поделение на НОИ, отменящо разпореждане №ПР-1731 от 15.10.2013г. и всички последва­щи го на пенсионния орган и отказ за отпускане на лична пенсия за осигурите­лен стаж и възраст, се явява неоснователна и следва да се отхвърли.

На ТП на НОИ – Пловдив се дължат разноски в размер на 350 лева за осъ­ществената за­щита от юрисконсулт.

Ето защо и поради мотивите, изложени по – горе ПЛОВДИВСКИЯТ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –  ІІ отд., VІІ състав :

 

Р      Е      Ш      И

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Л.Н.П., живуща в гр.Лайп­циг, Р. Германия срещу решение №2153-15-83 от 02.10.2014г. на Ръково­ди­тел ТП на НОИ – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата и срещу разпореж­да­не №********** по Протокол №ПР-730/20.04.2015г. на Ръководител “ПО” при съ­щото поделение на НОИ, с което е било отменено разпореждане №ПР-1731 от 15.10.2013г. и всички последващи го на пенсионния орган и е било от­казано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на П., ка­то НЕОСНОВАТЕЛ­НА.

ОСЪЖДА Л.Н.П., живуща в гр.Лайпциг, Р. Герма­ния да зап­ла­ти на ТП на НОИ – Плов­див с адрес гр.Пловдив, ул.“Любен Караве­лов”№7 сумата от 350/триста и петде­сет/ле­ва разноски по делото.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВАС на РБ в 14 – дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.

 

 

 

                                       АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :