Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 23.08.2017
г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното
съдебно заседание на дванадесети май две хиляди и седемнадесета година в
състав:
СЪДИЯ: Татяна Костадинова
при секретаря Д.
Такова, като разгледа т.д. № 2139 по
описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът
Д. ООД твърди, че е производител на електрическа енергия от възобновяем източник,
като произвежда енергия във фотоволтаична електроцентрала, присъединена към
електропреносната мрежа, собственост на ответника Електроенергиен системен
оператор ЕАД по силата на договор. Поддържа, че за предоставения достъп до електропреносната
мрежа ищецът заплатил на ответника възнаграждение по временни цени, определени
от ДКЕВР /КЕВР/ с Решение Ц-33/14.09.2012 г., в общ размер на 26 893,44 лв.
съгласно фактури, издадени в периода 30.09.2012 г. – 31.08.2013 г. Твърди, че
посоченото решение е отменено по съдебен ред, поради което е отпаднало
основанието за плащане на възнаграждение за достъп до мрежата. С оглед на
изложеното счита, че му се дължи връщане на платената сума, като претендира
връщането й, ведно с лихва за забава за периода 27.03.2014 г. – 30.03.2015 г. в
размер на 2770,26 лв., законна лихва от предявяване на иска до погасяването и
разноски.
Ответникът
Ч.Р.Б. АД оспорва иска при твърдението, че основанието за плащане на процесната
сума не е отпаднало – основанието е договорът за осигуряване на достъп до
мрежата, по който за процесния период ответникът е престирал съобразно
уговореното /предоставил е договорената услуга/. Твърди, че договорът е
възмезден и поради това не дължи връщане на платеното възнаграждение. Дори да
се приеме, че цената не е определена при сключване на договора, то тя се явява
приета с осчетоводяване на фактурите, а също може да се определи при условията
на чл. 326, ал. 2 ТЗ. Оспорват надлежното отправяне на покана за връщане на платените
суми. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от
ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Безспорно между страни е,
че за процесния период ответникът в качеството си на електроразпределително
предприятие е предоставял на ищеца /производител на електрическа енергия от
възобновяем източник/ достъп до електроразпределителната мрежа, а ищецът е
заплатил възнаграждение по временни цени, определени по административен ред с
Решение № Ц-33/14.09.2012 г., раздел ІІ.2, издадено на основание чл. 30 ЗЕ, в
размер на процесната сума. Решението в частта по раздел ІІ, т. 2, касаеща и
процесната вятърна централа, е отменено по съдебен ред по жалба на трето лице.
С решение № КМ-1/13.03.2014 г. на ДКЕВР на основание чл. 32, ал. 4 ЗЕ са приети
компенсаторни мерки, предвиждащи задължение на операторите на мрежи да
възстановят на производителите, необвързани от съдебното решение по отмяна на
Решение Ц-33/2012 г., заплатените в повече суми по временните цени.
Спорен е правният въпрос, а именно –
дали отмяната на решението, с което са определени временни цени за
осъществяване на услугата „достъп“, води до отпадане на правното основание за
заплащане на тази услуга за периода, предхождащ отмяната, и ако да – възмездява
ли се и как престацията на ответника. На този въпрос следва да се даде
положителен отговор. Съображенията за това са следните:
Определянето
на цените за достъп и пренос е подложено на административно регулиране съгласно
чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ и е извън обхвата на договорната свобода. Определянето
на цени за достъп и пренос се извършва чрез административен акт, който е
материалноправно условие за възникване на вземането, като определената от ДКЕВР
цена за достъп/пренос допълва съдържанието на договорното отношение. Задължението за заплащането й следователно
възниква от смесен фактически състав, включващ договор и решение на ДКЕВР, с което се определя дължима цена
/временна или окончателна/. Ако не е налице административен акт за определяне
на цената, липсва основание за начисляването й /без да липсва основание за
осъществяване на достъпа, каквото основание е договорът/. Както е прието в
Решение 212/23.12.2015 г., постановено по т.д. № 2956/2014 г. на ВКС, І т.о.,
„доколкото електроразпределителните дружества представляват естествени монополи
на съответния регионален пазар, не съществува правна възможност за свободно
договаряне на цените при пазарни условия за осъществяваната от тях специфична
дейност в отрасъла „Енергетика”. Затова определянето на цените за предоставяне
на услугите „достъп” до електроразпределителната мрежа и „пренос” на
произведена от възобновяеми източници електроенергия по същата представлява
изключително правомощие на регулаторния колективен административен орган ДКЕВР
/сега КЕВР/: чл. 30, ал. 1, т.т. 10 и 13 ЗЕ.
Обстоятелството,
дали ищецът е осчетоводил фактурите, също е напълно ирелевантно. Дори да се
приеме, че на регулиране подлежат само пределните цени и е налице свобода на договаряне,
осчетоводяването на фактурите в случая няма
характер на съгласие с предложената цена – тъй като се осчетоводяват
фактури с цени, определени по неотмененото към този момент Решение № Ц-33, то
нито издадената фактура би могла да има характер на предложение, нито
осчетоводяването й – характер на приемане.
Липсата
на определена цена не може да се
преодолее и по реда на чл. 326, ал. 2 ТЗ, доколкото нормата е приложима в
случаите, в които страните имат свобода на договаряне. Неприложимостта на
посочената разпоредба, но с други мотиви /“тъй като на територията, на която
ответникът осъществява дейността си, липсва друг оператор на разпределителна
мрежа, за да се определи обичайната цена за тази услуга“/ е възприета и в
посоченото по-горе Решение № 155/11.01.2016 г., постановено по т.д. № 2611/2014
г. на ВКС, ТК, ІІ отд.
В
обобщение – независимо от наличието на договорна връзка между страните за
осигуряване на достъп до мрежата, цена се дължи, само ако е определена по предвидения в закона административен ред с
решение на ДКЕВР и обратно – ако решение
няма /не е постановено или е отменено с обратна сила/ или има решение, в
което се определя нулева цена, то цена за достъп не се дължи.
В
случая задължение за плащане на цена за достъп е възникнало с издаването на
решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, но е отпаднало при отмяната му по съдебен ред. Отмяната има обратно действие в случаите на
индивидуален или общ административен акт, какъвто е процесният. Действие
занапред на съдебно решение за отмяна на административен акт е предвидено с
разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК, но само по отношение на решенията, с които
се отменят подзаконови нормативни актове. Процесното решение № Ц-33/14.09.2012
г. на ДКЕВР няма такъв характер, поради което и по аргумент от обратното на чл.
195, ал. 1 АПК съдебният акт за отмяната му отменя и последиците от решението
на ДКЕВР именно с обратна сила – включително за лицата, неучаствали в
производството по оспорване на решението, тъй като съгласно чл. 177, ал. 1,
изр. 2 АПК, ако актът бъде отменен, решението действа спрямо всички.
Това
от своя страна води до отпадане с обратна сила и на основанието за дължимост на
заплатената от ищеца цена за достъп през процесния период /така и решение
Решение № 1562 от 13.07.2015 г. по в.г.д. № 1726/2015 г. на Софийски апелативен
съд, Търговска колегия/.
Определянето
на окончателни цени, включително ако те са различни от нулевите, чрез нов
административен акт /Решение Ц-6 или друго, постановено след евентуалната
отмяна на Решение Ц-6/ ще е ново
основание за дължимост на сумите за осъществения достъп, като за процесния
период то би било приложимо чрез компенсаторни мерки, само ако валидно са определени временни цени, но не и ако решението за
определянето им е отменено, както е в настоящия случай – в този смисъл
изрично е дадено разрешение в Решение № 155/11.01.2016 г., постановено по
т.д. № 2611/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.
Поради
изложеното и в съответствие с цитираната практика на ВКС, постановена по реда
на чл. 290 ГПК следва да се приеме, че отмяната на решението, с което са
определени временни цени, води до възникване в полза на ищеца на вземане за
връщане на платените суми. И то в пълен размер, доколкото определените с
Решение КМ-1/2014 г. компенсаторни мерки съгласно Решение № 155/11.01.2016 г.,
постановено по т.д. № 2611/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., са приложими само при наличие на влязъл в сила акт за определяне на
временни цени.
С
оглед наличието на договорна връзка между страните за предоставяне на
посочената услуга въпросът за неоснователното обогатяване на ищеца чрез
ползване на услуга без възмездяването й не би могъл да бъде обсъждан.
Поради
изложеното съдът приема, че ищецът е кредитор на процесното вземане. Искът
следва да бъде уважен.
По иска по чл. 86 ЗЗД:
Забавата
за връщане на даденото на отпаднало основание настъпва след покана /моментът на
настъпване на изискуемостта е различен от момента на забавата/.
От
събраните доказателства се установява, че „писмо за възстановяване на суми“ е получено
от ответника на 19.03.2014 г. /вж. отговор на ответника на посоченото писмо от
09.04.2014 г., л. 79/. Следователно ответникът е изпаднал в забава към
началната дата на претенцията за лихва.
За
периода 27.03.2014 г. – 31.03.2015 г. размерът на дължимата лихва възлиза на 2770,26
лв. Искът следва да бъде уважен.
По разноските:
В
полза на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 2890,44 лв. –
държавна такса и адвокатско възнаграждение. Възражението за прекомерност на
адвокатското възнаграждение е неоснователно – същото е съответно на правната
сложност на делото и отговаря на минимума, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т.
4 от Наредба 1/2004 г.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Ч.Р.Б. АД, ЕИК *********,
да заплати на Д. ООД, ЕИК **********,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от 26 893,44 лв., представляваща подлежащата на връщане цена за
достъп до електроразпределителна мрежа, платена съгласно фактури, издадени в
периода 30.02.2012 г. – 31.08.2013 г. и определена съгласно Решение №
Ц-33/14.09.2012 г., ведно със законната
лихва от 01.04.2015 г. до погасяването, на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 2770,26 лв., представляваща лихва за
забава за периода 27.03.2014 г. – 31.03.2015 г., както и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 2890,44 лв.
Решението
може да се обжалва пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване
на препис.
СЪДИЯ: