Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 23.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 4357 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 182895/28.07.2017 г., постановено по
гр.д.№ 75847/2015 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 64 състав, „К.“ ЕООД е осъдено да заплати на Р.И.Н., Н.Й.Й. и Р.Й.Й.
по 1/3 от 2450 лв. на основание чл. 128, т. 2 КТ, представляваща неплатено
трудово възнаграждение за периода 07.12.2012 г. – 12.07.2013 г., дължимо
приживе на техния наследодател Й.Ц.Й., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба (08.12.2015 г.) до окончателното плащане и сумата от 100 лв. на
основание чл. 245, ал. 2 КТ, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва от падежа на всяко месечно задължение за посочения период до
07.12.2015 г.; да заплати на Р.Н. на основание чл. 49, вр. чл. 45, вр. чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 3000 лв., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба /08.12.2015 г./ до окончателното плащане и сумата от 33, 33 лева - обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху последната главница за периода
02.07.2013 г. - 07.12.2015 г., на Н.Й.Й. сумата от 2000 лева, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба /08.12.2015 г./ до окончателното
плащане и
сумата от 33, 33
лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху последната
главница за периода 02.07.2013 г. - 07.12.2015 г. и на Р.Й.Й. сумата от 2000 лева,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба /08.12.2015 г./ до
окончателното плащане и сумата от 33, 33 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху последната главница за периода 02.07.2013 г. - 07.12.2015 г., като
главните вземания представляват обезщетение за неимуществени вреди - болки,
страдания, притеснения от лъжите на представители на ответника, че ще се
изплатят заплатите на наследодателя на ищците – Й.Ц.Й., от поставянето им в положение да
нямат средства за лечение и грижи за него и да бъдат принудени да сключват
договори за банкови кредити, да вземат заеми от трети лица и да разходват
личните си средства, които били предназначени за други лични нужди, като исковете
за обезщетение за неимуществени вреди са отхвърлени за разликата до пълния предявен
размер на всеки иск от 5000 лева, както и всеки един от исковете по чл. 86, ал.1 ЗЗД за периода 01.05.2011 г. - 01.07.2013 г.; да заплати
на Р.Н. на
основание чл. 49,
вр. чл. 45
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 109, 28 лева,
представляваща
обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на лихви,
разноски, такси по обслужване по договор за заем от 08.08.2013 г. с „О.Б.“ АД и по договор за заем от
Взаимоспомагателна каса при Съюза на българските учители, които договори ищцата
е сключила поради необходимостта да се покрият разходи за лечение на Й.Ц.Й., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба /08.12.2016 г./ до окончателното плащане,
както и сумата от 50 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода 08.08.2013 г. - 07.12.2015 г., като искът за обезщетение за
имуществени вреди е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 1450 лева; да заплати
на Н.Й. на
основание чл. 49,
вр. чл. 45
и чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 63,55 лева -
имуществени вреди, изразяващи се в стойността на лихви, разноски и такси по
обслужване по договор за потребителски кредит от 19.02.2014 г. с „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, който договор е
сключила поради необходимостта да се покрият разходи за лечение на Й.Ц.Й., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба /08.12.2016 г./ до окончателното плащане,
както и сума в размер на 50 лева - обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода 19.02.2014 г. - 07.12.2015 г., като искът за обезщетение за
имуществени вреди е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 450 лева. С решението
са отхвърлени изцяло предявените от Р.И.Н., Н.Й.Й. и Р.Й.Й. искове с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „К.“ ЕООД да заплати на всеки от тях
по 1/3 от сумата
от 7000 лева, представляваща сумата, с която ответникът се обогатил за сметка
на ищците поради несъбрани поради погасена давност вземания за неизплатени
трудови възнаграждения на техния наследодател Й.Ц.Й. за периода 01.05.2011 г. -
07.12.2012 г.
Ответното
дружество е подало в законоустановения срок въззивна жалба срещу частите от
първоинстанционното решение, с които предявените искове са били уважени. По
отношение претенцията по чл. 128, т. 2 КТ се поддържа, че районният съд не е
съобразил свидетелските показания на Х.П., от които се установявало, че трудовото
възнаграждение на Й.Й. е било получавано лично от самия него, като от мотивите
на решението не ставало ясно дори дали тези показания са били кредитирани или
не. Посочва се също така, че съгласно заключението на съдебно-счетоводната
експертиза за процесния период липсват ведомости за заплати, но не се
установява, че дължимото възнаграждение не е било изплатено. Твърди се, че
неправилно претенциите за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди са
били квалифицирани с правно основание чл. 49 ЗЗД, тъй като не е налице
възлагане на работа. Излагат се съображения, че районният съд изцяло е
кредитирал показанията на свидетелите на ищците и без да отчете
обстоятелството, че липсват каквито и да било писмени документи, е направил
извод, че ищците са ползвали директно сумите от изтеглените от тях кредити само
и единствено за лечението на покойния Й.Й.. Моли се първоинстанционното решение
да бъде отменено в обжалваните части, а предявените искове да бъдат изцяло
отхвърлени.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците
чрез надлежно упълномощен процесуален представител адв. Я., с който се моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваните части. Излагат се
доводи, че в случай на заплащане на трудово възнаграждение по начина, твърдян
от ответното дружество, за същото са щели да бъдат налице писмени документи,
каквито по делото не са представени. Поддържа се, че показанията на разпитаните
свидетели кореспондират както помежду си, така и с останалите събрани по делото
доказателства. Твърди се, че претендираните вреди произтичат от незаконния
отказ на ответното дружество да заплати дължимото на наследодателя на ищците
трудово възнаграждение.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ
и чл. 245, ал. 2 КТ, както и чл. 49 и чл. 52 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
причинени имуществени и неимуществени вреди.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Разгледано
по същество, то е частично неправилно по следните съображения. От събраните по
делото доказателства се установява следното от фактическа страна.
Безспорно е по делото, че между Й.Ц.Й. и ответното
дружество „К.“ ЕООД е бил сключен трудов договор № 17 от 08.02.2007 г. за
неопределено време, по силата на който Й.Й. е заемал длъжността „портиер“ с
работно време 4 часа на ден и първоначално уговорено с трудовия договор
възнаграждение в размер на 110 лв. и 18, 48 лв. допълнително възнаграждение за
продължителна работа. С допълнително споразумение от 01.05.2011 г. страните са
уговорили пълно работно време при 5-дневна работна седмица с основно месечно
трудово възнаграждение 310 лв. и допълнително възнаграждение за прослужено
време в размер на 30, 72 лв., което следва да бъде заплатено до 28-мо число на
следващия месец.
От представеното удостоверение за наследници се
установява, че Й.Ц.Й. е починал на 25.07.2014 г., като ищците са негови
наследници – Р.Н. е негова съпруга, а Н.Й. и Р.Й. са негови дъщеря и син.
В приложените на л. 18 и л. 19 удостоверения изх. № 0025/08.03.2013
г. и изх. № 0026/08.03.2013 г., издадени от ответното дружество, е посочено, че
Й.Й. е работил на непълно работно време от 4 часа в „К.“ ЕООД на длъжност
„портиер“ в периода 08.02.2007 г. – 31.05.2011 г. и на пълно работно време от 8
часа в периода 01.06.2011 г. – 28.02.2013 г.
На 08.08.2013 г. ищцата Р.И.Н. и „О.Б.“ АД са сключили
договор за предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка в левове в размер
на 2000 лв.
На 19.02.2014 г. между ищцата Н.Й. и „Т.Б.А.Б.“ ЕАД е
бил сключен договор за потребителски кредит за общо ползване в размер на 2000
лв.
По делото е приет договор за хосписни грижи за Й.Й.,
сключен на 17.07.2014 г. с хоспис „Юлиана“ с цена на услугата в размер на 35
лв. на денонощие, като от квитанция № 23 се установява, че по този договор е
била платена сумата от 350 лв. за периода 17.07.2014 г. – 26.07.2014 г.
Приета е медицинска документация, от която се
установява, че наследодателят на ищците Й.Й. е страдал от онкологично
заболяване и в тази връзка му е било проведено лечение и са му били извършени
множество изследвания. По делото са приложени фискални бонове за заплатени суми
на „ДКЦ С.“ ЕООД, както следва: 320 лв. за ядреномагнитен резонанс (л. 36), 500 лв. за извършена медицинска услуга (л.
44), 28, 80 лв. такса подобрени битови условия (л. 49) и за закупени лекарства
за сумата от 41, 80 (л. 50). От приложените на л. 52 и сл. болнични листове се
установява, че Й.Й. е бил в болничен поради временна неработоспособност,
дължаща се на онкологично заболяване, считано от 12.07.2013 г.
На 05.06.2014 г. е било издадено експертно решение №
1198 от ТЕЛК, с което е била определена 100 % трайно намалена работоспособност
с водеща диагноза „злокачествено новообразувание на белите дробове“.
На 16.06.2014 г. със заповед № 22 трудовото
правоотношение на Й.Й. е било прекратено на основание чл. 325, т. 9 КТ поради
невъзможност за изпълняване на възложената работа поради болест, довела до
трайно намалена работоспособност. Препис от заповедта е бил връчен на Й.Й. на
16.06.2014 г.
По делото са приложени ведомости за платени трудови
възнаграждения за месеците май 2011 г. и периода от месец юли 2011 г. до месец
декември 2011 г. включително.
Приета е служебна бележка изх. № 5/27.01.2017 г.,
издадена от главния счетоводител на сдружение за учителска взаимопомощ – София,
от която се установява, че към датата на издаване ищцата Р.Н. е член на
сдружението и че през 2014 г. е теглила заем в размер на 9000 лв. по договор от
26.06.2014 г., като й е била удържана сума в размер на 945 лв.
По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, което след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано. Вещото лице е установило, че към 01.05.2011 г. Й.Й. е бил с
основно трудово възнаграждение в размер на 310 лв. и допълнително трудово
възнаграждение за 32 години и 6 месеца трудов стаж в размер на 19, 20 % или по
0, 6 % на година, равняващо се на 59, 52 лв., т.е. пълният размер на трудовото
му възнаграждение е бил 369, 52 лв. Вещото лице е посочило, че при ответното
дружество се намират единствено приложените по делото ведомости за заплати от
2011 г. За периода м. 05.2011 г. – 07.12.2012 г. е изчислило дължим размер на
брутното трудово възнаграждение от 6951, 06 лв. и нетен размер от 5448, 90 лв.
За периода 07.12.2012 г. – 12.07.2013 г. е изчислило общ размер на брутното
трудово възнаграждение 2610, 88 лв., а на нетното трудово възнаграждение 2046,
67 лв. Съгласно заключението лихвата за забава от падежа на всяко задължение до
подаването на исковата молба върху трудовото възнаграждение, дължимо за периода
м. 05.2011 г. – 07.12.2012 г., е 1243, 10 лв., а върху трудовото
възнаграждение, дължимо за периода 07.12.2012 г. – 12.07.2013 г. – 538, 89 лв.
Вещото лице е установило, че общият размер на разходваните суми за лечение и
грижи на наследодателя на ищците е 1280, 60 лв. Изчислило е също така, че неплатеното трудово възнаграждение за периода
01.05.2011 г. – 07.12.2012 г. е в размер на 3558, 52 лв., за периода 07.12.2012
г. – 12.07.2013 г. е в размер на 2046, 67 лв. Полученият потребителски кредит е
в размер на 2000 лв., а лихвите, таксите и застраховките по него са в размер на
545, 91 лв.
По делото е прието и заключение на допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза, което след преценка по чл. 202 ГПК следва да
бъде кредитирано. В него е посочено, че за периода 01.05.2011 г. – 07.12.2012
г., ако се приеме, че подписите във ведомостите не са на Й.Й. и цялото нетно
трудово възнаграждение в размер на 5448, 91 лв. не е платено, разликата между
сумата от неизплатеното трудово възнаграждение (главница) и същата главница по
получените от наследниците банкови заеми, увеличена с начислените върху тях
главница, лихви, разноски, застраховки, е в размер на 835, 45 лв. Ако се приеме,
че подписите във ведомостите са на Й.Й., за същия период неплатеното трудово
възнаграждение би било в размер на 3558, 52 лв., а посочената разлика би била в
размер на 545, 61 лв. За периода 07.12.2012 г. – 12.07.2013 г. неплатеното
трудово възнаграждение е в размер на 2046, 67 лв., а разликата между сумата от
неизплатеното трудово възнаграждение (главница) и главницата по получените от
наследниците банкови заеми, увеличена с начислените лихви, разноски, такси и
застраховки е в размер на 313, 80 лв.
В първоинстанционното производство е разпитана
свидетелката М.Й.-У., която през месец май 2014 г. е закарала ищцата Р.Н. до
офис на ответното дружество, за да получи трудовото възнаграждение на своя
съпруг, който се разболял. Ищцата занесла в офиса болничен лист за съпруга си,
а свидетелката чула разговора с представителя на ответното дружеството през
вратата. Р.Н. попитала дали ще получи пари, а момичето й отговорило, че трябва
да изчака да завършат някакъв обект. Ищцата Н. била разстроена, защото
ответното дружество не изплащало възнаграждението на Й.Й. в дълъг период от
време. След смъртта на Й. свидетелката още веднъж е придружила ищцата до офиса,
но там нямало никого. Според свидетелката ищцата Р.Н. покривала всички разходи
със заеми, като самата свидетелка също й давала парични средства. Останалите
двама ищци също били вземали пари назаем.
От разпита на свидетелката Ц.Г., позната на семейството
на ищците, се установява, че Й.Й. работел при ответното дружество, но не
получавал нищо. Ищцата Р.Н. искала да му бъдат изплатени дължимите суми и двете
са посещавали офиса на ответното дружество, за да занесат болничен лист в края
на месец март 2014 г. Тогава ищцата обяснила на служителите на ответното
дружество, че съпругът й е тежко болен, но не получила пари. Наложило й се да
вземе пари назаем, включително от свидетелката. Семейството на ищците било
много притеснено. Според свидетелката служителите на ответното дружество се
държали подигравателно с нея и отказвали да се срещат с ищцата. През есента на
2014 г. са посетили офиса още веднъж, но не са намерили никого.
По делото е разпитан и свидетелят Х.П., отговорник по
сигурността в ответното дружество в периода 2010 г. – 2013 г. На общо събрание
на ответното дружество било взето решение трудовото възнаграждение на
работниците да се изплаща всяка седмица. Свидетелят вземал пари от касиерката в
петък и три седмици плащал авансово на ръка на работниците срещу разходни
касови ордери, а в края на месеца всеки получавал остатъка от възнаграждението
и се подписвал във ведомост. Разходните касови ордери свидетелят предавал на
касиерката. Свидетелят е виждал ищцата Р.Н. два пъти в офиса на ответното
дружество, където предявила претенции за заплащане на парични суми. Г-н П.я
завел при касиерката.
При така установените факти въззивният съд достигна до
следните правни изводи.
По исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл.
245, ал. 2 КТ
Съгласно чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен да плаща
в установените срокове на работника или служителя уговореното
трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по
чл.
128, т. 2 КТ в тежест на
работника, респ. служителя, е да докаже, че претендираното от него неизплатено
възнаграждение /основно или допълнително/ действително е било уговорено с
работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти
работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да
докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.
По
делото не е спорно, че между ответното дружество и наследодателя на ищците е
съществувало трудово правоотношение, като от допълнителното споразумение към трудовия договор, сключено
на 01.05.2011 г., се установява, че общият размер на уговореното трудово
възнаграждение е 340, 72 лв. Във въззивното производство не се спори, че Й.Й. е
полагал труд в периода, предмет на разглеждане от въззивния съд – 07.12.2012 г.
– 12.07.2013 г. Спорен е въпросът дали ответното дружество е заплатило
дължимото на Й.Й. трудово възнаграждение за същия период, което обстоятелство,
както беше посочено по-горе, е било в доказателствена тежест на ответника.
Настоящият съдебен състав намира, че ответникът не е установил при условията на
пълно и главно доказване да е заплатил дължимото трудово възнаграждение за
периода 07.12.2012 г. – 12.07.2013 г.
Съгласно
чл. 270, ал. 3 КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по
ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя -
на негови близки. По писмено искане на работника или служителя трудовото му
възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка. По изричната
законова разпоредба изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично
задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с
подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка,
както и в документ за банков превод по влог на работника – в този
смисъл и константната съдебна практика, обективирана в решение № 89 от 29.03.2013
г. на ВКС по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о. и решение № 241 от
7.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3269/2014 г., III г. о., решение №
165 от 6.12.2018 г. на ВКС по к. гр. д. № 181/2018 г., III
г. о. По делото не са представени никакви писмени документи, от които да се
установява плащане на трудовото възнаграждение. Вещото лице по изготвената
съдебно-счетоводна експертиза също е посочило, че в „К.“ ЕООД се намират
ведомости за заплата единствено за определени месеци от 2011 г., които са
приложени по делото, не и за процесния период.
Доводът
във въззивната жалба, че по отношение факта на плащане районният съд не е
съобразил показанията на свидетеля Х.П., е неоснователен. На първо място, в
разглеждания случай е недопустимо изплащането на трудово възнаграждение да се
доказва със свидетелски показания. Такива биха били допустими, ако съответните
документи са били изгубени или унищожени, за което по делото не са ангажирани
доказателства. Следователно доказването факта на плащането е следвало да се
извърши по някои от допустимите съгласно чл. 270, ал. 3 КТ начини, което не е
направено. На следващо място, показанията на свидетеля П.са твърде общи и се
отнасят до общо събрание, проведено през 2011 г., на което било взето решение
за авансово изплащане на ръка на трудово възнаграждение. В показанията му не се
съдържат конкретни факти за извършено плащане на наследодателя на ищците в
процесния период 07.12.2012 г. – 1207.2013 г., нито за конкретни суми, поради
което дори да се приеме, че свидетелските му показания са допустими, поради
липсата на каквато и да е конкретика по отношение на Й.Й. и посочения период,
те не установявяват при условията на пълно и главно доказване заплащане на
дължимото трудово възнаграждение. Неоснователен е и аргументът на въззивника,
че по делото не е доказано, че Й.Й. не е получил полагащото му се трудово
възнаграждение. Доказателствената тежест за установяване на този положителен
факт е за работодателя. Не е в тежест на ищците да установяват отрицателния
факт, че техният наследодател не е получил трудовото си възнаграждение.
С
оглед на изложеното и при прилагане на неблагоприятните последици от
разпределянето на доказателствената тежест правилно районният съд е приел, че
предявеният иск по чл. 128, т. 2 КТ следва да бъде уважен. Съгласно
заключението на вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза общият
размер на брутното трудово възнаграждение за периода 07.12.2012 г. – 12.07.2013
г. е 2610, 88 лв., като правилно с оглед диспозитивното начало районният съд е
уважил предявените от ищците искове за присъждане на по 1/3 от претендираната
сума в размер на 2450 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба до окончателното плащане. Правилно са били уважени и исковете с правно
основание чл. 245, ал. 2 КТ за присъждане на законна лихва върху присъденото
трудово възнаграждение в размер на по 33, 33 лв. за периода от падежа на всяко месечно
възнаграждение до датата на подаване на исковата молба. Следователно
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части по
отношение исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 245, ал. 2 КТ.
По исковете за
обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди с правно основание
чл. 49 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД
На първо място следва да бъде посочено, че въззивният
съд намира за неоснователно възражението, направено с въззивната жалба за
дадена неправилна правна квалификация на предявените искове за неимуществени и имуществени
вреди по чл. 49 ЗЗД. Съгласно задължителните разяснения в т. 1 от Постановление
№ от 1959 г. на Пленума на ВС юридическите лица, каквото е ответното дружество,
отговарят за непозволено увреждане по чл. 49 или чл. 50 ЗЗД. В разглеждания
случай се претендира обезщетение за вреди в резултат от поведение на служители
на дружеството, поради което правилно предявените искове са били квалифицирани
по чл. 49 ЗЗД.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен
вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни
действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да
се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се
установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала
деликтна отговорност: 1. деяние /действие или бездействие/; 2. вреда; 3. противоправност на
деянието;
4. вина, която се предполага до доказване на
противното - чл. 45, ал. 2 ЗЗД и 5. причинна връзка
между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, както и допълнителният факт на възлагане на
работа на делинквента от ответника и причиняване на вредите при или по
повод тази работа.
В конкретния случай се претендира обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, представляващи болки, страдания и притеснения
от лъжите на представителите на работодателя, че дължимото трудово
възнаграждение ще бъде изплатено и от поставяне на ищците в положение да нямат
средства за лечение и грижи за наследодателя и да бъдат принудени да сключват
договори за банкови кредити и договори за кредити с трети лица, както и да
разходват личните си средства, които са били предназначени за съвсем други
лични техни нужди. Претендира се и заплащане на обезщетение за имуществени
вреди, представляващи разходи във връзка с начислените върху главниците по
договорите за кредит лихви, разноски и такси за обслужване. В тази връзка по
делото са разпитани две свидетелки М.Й.-У.и Ц.Г., от показанията на които се
установява, че ищцата Р.Н. е посетила офиса на ответното дружество през
месеците март и май 2014 г. и през есента на 2014 г., за да бъдат уредени
отношенията с дружеството във връзка с незаплатеното трудово възнаграждение,
дължимо на Й.Й.. По делото са приети и договор за предоставяне на овърдрафт по
разплащателна сметка от 08.08.2013 г., сключен от ищцата Р.Н. с „О.Б.“ АД за
сумата от 2000 лв., договор за потребителски кредит от 19.02.2014 г., сключен
от ищцата Н.Й. за сумата от 2000 лв. и служебна бележка, издадена от сдружение
за учителска взаимопомощ в уверение на това, че на 26.06.2014 г. ищцата Р.Н. е
сключила договор за заем със сдружението, по силата на който й е бил отпуснат
заем в размер на 9000 лв.
Настоящият съдебен състав намира, че от така събраните
доказателства не се доказва наличието на пряка причинно-следствена връзка между
претърпени от ищците имуществени и неимуществени вреди с факта на неплащане на
дължимото на техния наследодател трудово възнаграждение. Както е възразил и
въззивникът, по делото не са ангажирани доказателства, от които може да се
направи извод, че предоставените в заем общо 13 000 лв. са били изтеглени
и разходвани единствено за лечението на наследодателя на ищците Й.Й.. По делото
са представени фискални бонове и разходооправдателни документи за извършени
изследвания и закупени лекарства на обща стойност 1240, 60 лв. Представените
договори за кредит и служебна бележка не могат по еднозначен и категоричен
начин да бъдат свързани с покриване на задължения във връзка с лечението на Й.Й..
От събраните по делото доказателства не може да се приеме за установено и че
вследствие неплащане на дължимо трудово възнаграждение в размер на общо около
2500 лв. ищците са били принудени да изтеглят заеми в размер на общо
13 000 лв. В тази връзка следва да се посочи и че по делото не са
ангажирани каквито и да е доказателства, от които да се установява, че ищецът Р.Й.
е направил разходи във връзка с грижите и лечението на Й.Й.. Не се твърди и не
се доказва той да е бил принуден да сключва договори за кредити, вследствие на
което да е претърпял имуществени и неимуществени вреди, нито той или ищцата Н.Й.
да са провеждали някаква комуникация с ответното дружество.
По изложените съображения настоящият съдебен състав
намира, че предявените искове за обезщетение за претърпени имуществени и
неимуществени вреди са неоснователни. Първоинстанционното решение следва да
бъде отменено в частите, с които тези искове са били частично уважени и вместо
това същите да бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение
следва да бъде отменено и в частта, с която „К.“ ЕООД е осъдено да заплати на Р.И.Н.
разноски за първоинстанционното производство за разликата над 54, 78 лв. до
присъдените 257, 33 лв., на Н.Й.Й. разноски за първоинстанционното производство
за разликата над 45, 83 лв. до присъдените 161, 59 лв. и на Р.Й.Й. разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 14, 33 лв. до присъдените 48,
62 лв., съразмерно с уважената част от предявените искове. Решението следва да
бъде отменено и в частта, с която „К.“ ЕООД е осъдено да заплати на адв. В.А.Я.
на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за разликата над 127,
69 лв. до присъдените 495, 02 лв., съобразно уважената част от исковете.
Тримата ищци следва да бъдат осъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят
още 41, 44 лв. юрисконсултско възнаграждение на „К.“ ЕООД съобразно
отхвърлената част от исковете.
Разноските за въззивното производство също следва да
бъдат изчислени съобразно уважената и отхвърлената част от исковете. Въззивникът
„К.“ ЕООД е заплатил общо държавни такси в размер на 480 лв., като тримата ищци
следва да бъдат осъдени да заплатят на ответното дружество сумата от 433, 90
лв. съразмерно на отхвърлената част от исковете. Тъй като само ищцата Р.Н. е
довнесла дължимата държавна такса за разглеждане на исковата молба в размер на
428 лв., в нейна полза следва да бъде присъдена сумата от 41, 11 лв.,
представляваща съразмерна на уважената част от исковете държавна такса за
първоинстанционното производство, довнесена във въззивното производство. Ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. Я. на основание чл. 38, ал.
2 ЗА адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 79, 35 лв.,
съразмерно на уважената част от исковете, предмет на разглеждане във въззивното
производство.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 и т. 3 ГПК с оглед
цената на предявените искове настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ
решение № 182895/28.07.2017 г., постановено по
гр.д. № 75847/2015 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 64 състав, в частта, в която „К.“
ЕООД, ЕИК *******, е осъдено да заплати на основание чл. 49, вр. чл. 45, вр.
чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 3000 лв. на Р.И.Н., ЕГН **********, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното плащане и сумата от 33, 33 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 02.07.2013 г. – 07.12.2015 г.; на Н.Й.Й., ЕГН **********,
сумата от 2000 лв., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане и сумата
от 33, 33 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 02.07.2013 г. – 07.12.2015 г. и на Р.Й.Й., ЕГН **********,
сумата от 2000 лв., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане и сумата
от 33, 33 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 02.07.2013 г. – 07.12.2015 г., като главниците
представляват обезщетение за неимуществени вреди – болки, страдания,
притеснения от лъжите на представители на ответното дружество, че ще се
изплатят заплатите на наследодателя на ищците – Й.Ц.Й., от поставянето им в
положение да нямат средства за лечение и грижи за него и да бъдат принудени да
сключват договори за банкови кредити, да вземат заеми от трети лица и да
разходват личните си средства, които били предназначени за други лични нужди; в частта, в която „К.“
ЕООД, ЕИК *******, е осъдено да заплати на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 109, 28 лв. на Р.И.Н., ЕГН **********, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното плащане, представляваща обезщетение
за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на лихви, разноски и такси по
обслужване по договор за заем от 08.08.2013 г. с „О.Б.“ АД и по договор за заем
с Взаимоспомагателна каса при Съюза на българските учители, които договори
ищцата е сключила поради необходимостта да се покрият разходи за лечението на Й.Ц.Й.,
както и сумата от 50
лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
08.08.2013 г. – 07.12.2015 г.; в частта, с която „К.“ ЕООД, ЕИК *******, е
осъдено да заплати на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата от 63, 55 лв. на Н.Й.Й.,
ЕГН **********, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в
стойността на лихви, разноски и такси по обслужване по договор за потребителски
кредит от 19.02.2014 г. с „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, който договор ищцата е сключила
поради необходимостта да се покрият разходи за лечението на Й.Ц.Й., както и
сумата от 50 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 19.02.2014
г. – 07.12.2015 г.; както и в частта, с която „К.“ ЕООД, ЕИК *******, е осъдено да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за първоинстанционното производство на Р.И.Н.,
ЕГН **********, за разликата над 54, 78 лв. до присъдените 257, 33 лв., на Н.Й.Й., ЕГН **********, за
разликата над 45, 83
лв. до присъдените 161, 59 лв., на Р.Й.Й., ЕГН **********, за разликата над 14, 33 лв. до присъдените 48,
62 лв. и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение на адв. В.Я.
за разликата над
127, 69 лв. до присъдените 495, 02 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Р.И.Н., ЕГН **********, Н.Й.Й., ЕГН ********** и Р.Й.Й., ЕГН **********,
всичките с адрес: ***, срещу „К.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, вр. чл. 52 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 3000 лв. на Р.И.Н., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до окончателното плащане и сумата от 33, 33 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 02.07.2013 г. – 07.12.2015 г.; на Н.Й.Й., сумата от 2000 лв., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане и сумата
от 33, 33 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 02.07.2013 г. – 07.12.2015 г. и на Р.Й.Й., сумата от 2000 лв., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане и сумата
от 33, 33 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 02.07.2013 г. – 07.12.2015 г., като главниците
представляват обезщетение за неимуществени вреди – болки, страдания,
притеснения от лъжите на представители на ответното дружество, че ще се
изплатят заплатите на наследодателя на ищците – Й.Ц.Й., от поставянето им в
положение да нямат средства за лечение и грижи за него и да бъдат принудени да
сключват договори за банкови кредити, да вземат заеми от трети лица и да
разходват личните си средства, които били предназначени за други лични нужди.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Р.И.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „К.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 49, вр.
чл. 45 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 109, 28 лв., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на
лихви, разноски и такси по обслужване по договор за заем от 08.08.2013 г. с „О.Б.“
АД и по договор за заем с Взаимоспомагателна каса при Съюза на българските
учители, които договори ищцата е сключила поради необходимостта да се покрият
разходи за лечението на Й.Ц.Й., както и сумата от 50 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
08.08.2013 г. – 07.12.2015 г.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Н.Й.Й., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „К.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 49, вр.
чл. 45 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 63, 55 лв. на Н.Й.Й.,
ЕГН **********, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в
стойността на лихви, разноски и такси по обслужване по договор за потребителски
кредит от 19.02.2014 г. с „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, който договор ищцата е сключила
поради необходимостта да се покрият разходи за лечението на Й.Ц.Й., както и
сумата от 50 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
19.02.2014 г. – 07.12.2015 г.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 182895/28.07.2017 г., постановено по
гр.д.№ 75847/2015 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 64 състав, в останалата обжалвана част, с която „К.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, е осъдено да заплати на Р.И.Н., ЕГН **********,
Н.Й.Й., ЕГН ********** и Р.Й.Й., ЕГН **********, всичките с адрес: ***, по 1/3 от 2450 лв. на основание
чл. 128, т. 2 КТ, представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода
07.12.2012 г. – 12.07.2013 г., дължимо приживе на техния наследодател Й.Ц.Й.,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба (08.12.2015 г.) до
окончателното плащане и от сумата от 100 лв. на основание чл. 245, ал. 2 КТ, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва от падежа на всяко месечно
задължение за посочения период до 07.12.2015 г.
ОСЪЖДА
Р.И.Н., ЕГН **********, Н.Й.Й., ЕГН ********** и Р.Й.Й., ЕГН **********,
всичките с адрес: ***, да заплатят на „К.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК още 41, 44 лв.
юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство, както и
сумата от 433, 90
лв.
разноски за въззивното производство, съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
ОСЪЖДА
К.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Р.И.Н.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 41, 11 лв.,
представляваща доплатена държавна такса за първоинстанционното производство,
съразмерно на уважената част от исковете, както и на адв. В.Я., САК, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за въззивното производство
в размер на 79, 35 лв., съразмерно на уважената част от исковете.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.