Решение по дело №7122/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 764
Дата: 8 декември 2021 г. (в сила от 8 декември 2021 г.)
Съдия: Нели Алексиева
Дело: 20211100507122
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 4 юни 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 764
гр. София, 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Е, в закрито заседание на шести
декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мирослава Кацарска
Членове:Нели Алексиева

Диляна Господинова
като разгледа докладваното от Нели Алексиева Въззивно гражданско дело №
20211100507122 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.435 и сл. от ГПК.
Образувано е по жалба на „Р.“ ООД срещу разпореждане, постановено на
16.03.2021 г., по изп.д. № 20217810400132 по описа на ЧСИ Г.Д., с което
съдебният изпълнител е отказал да прекрати изпълнителното производство,
както и да намали размерът на адвокатското възнаграждение на взискателя и
начислените такси по изпълнението. Жалбоподателят твърди, че
изпълнителният лист въз основа на който е образувано изпълнителното дело
обективира задължение на дружество с различен единен идентификационен
код от неговия, поради което поддържа, че изпълнителното производство
спрямо него следва да бъде прекратено. Посочва още, че не е уведомяван по
реда на чл. 99 от ЗЗД от кредитора Г.К. за извършеното прехвърляне на
вземането по изпълнителния лист, поради което прехвърлянето няма действие
спрямо него и не дължи направените от цесионера за образуване на
изпълнителното дело разноски. При условията на евентуалност поддържа, че
приетото за дължимо адвокатско възнаграждение на взискателя е прекомерно
и следва да бъде намалено до сумата от 200 лева. Претендира направените в
настоящето производство разноски.
Взискателят по изпълнителното дело А.В.И. подава възражение срещу
жалбата, в което излага доводи за недопустимост /подадена извън срока/ и
1
неоснователност на същата.
Съдебният изпълнител по изп. д. № 20217810400132 е изложил подробни
мотиви по обжалвания акт, съгласно разпоредбата на чл. 436, ал. 3 ГПК.
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на
обжалване акт, поради което е допустима. Съдът намира за неоснователен
заявения от взискателя довод за неподаване на жалбата в законоустановения
срок. Видно от доказателствата по изпълнителното дело, обжалваният акт е
съощен със съобщение с изх. № 04104/17.03.2021 г., което е връчено на
длъжника на 19.04.2021 г, а жалбата е подадена на 05.05.2021 г. /видно от
пощенското клеймо/ или в рамките на установения в чл. 436, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 60, ал. 6 от ГПК двуседмичен срок от деня на съобщението.
На 08.02.2021 г. по молба на взискателя А.В.И., подадена чрез адв. С.М., е
образувано процесното изпълнително дело срещу „Р.“ ООД, ЕИК ****,
БУЛСТАТ ****, въз основа на изпълнителен лист от 01.09.2016 г., издаден от
Софийски районен съд, по гр. д. № 34590/2010 г., с който длъжникът „Р.“
ООД, с посочен ЕИК ****, е осъден да заплати на Г.Г.К. разноски в размер
на 300 лева.
Видно от отбелязването на гърба на този изпълнителен лист, първоначално
във връзка с него е било образувано изп. дело № 20189250402630, което е
прекратено на 20.01.2021 г., на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 и т. 8 от ГПК.
Представено е писмо на Агенция по вписванията, изпратено във връзка с
поискана информация по това изпълнително дело, с което съдебният
изпълнител е уведомен, че в поддържания до 31.12.1995 г. регистър на
стопанските субекти ЕКПОУ, предшественик на БУЛСТАТ, с код **** е
вписано дружество с ограничена отговорност „Р.“, рег. по ф.д. № 9128/1990 г.
на СГС. Представляващият това дружество не е изпълнил задължението си,
съгласно Правилника за реда и начина на изграждане, поддържане,
актуализиране и използване на БУЛСТАТ, поради което не е запазил кода си
по ЕКПОУ и с обява № 66 на НСИ /обн. ДВ, бр. 3/10.01.1997 г./, този код е
обявен за невалиден. Затова на дружеството е предоставен нов код по
БУЛСТАТ **** /за негов предшественик е записан код ****/, по същото
фирмено дело 9128/1990 на СГС, след което дружеството е вписано със
същия ЕИК в Търговския регистър.
Към молбата са приложени доказателства за цедиране на вземането по
изпълнителния лист в полза на А.В.И. /договор за цесия от 28.12.2020 г. и
2
удостоверение за наследници на починалия на 12.06.2019 г. Г.Г.К./.
Представена е нотариална покана от А.И. и цедентите Е.П. и Л.К.
/наследниците по закон на Г.К./, с която „Р.“ ООД е уведомено за
прехвърлянето на вземането с договора за цесия от 28.12.2020 г. Тази
нотариална покана е изпратена на адрес: гр. София, ул. „****, залепено е
уведомление на този адрес, като нотариусът е приел, че поканата е връчена по
реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК на 27.01.2021 г.
С молбата за образуване на изпълнителното дело е представен и договор за
правна защита и съдействие от 08.02.2021 г., с който е уговорено адвокатско
възнаграждение за образуване на изпълнителното дело и процесуално
представителство по него в размер на 350 лева, платено в брой при
подписване на договора.
На 01.03.2021 г. на длъжника е връчена изпратената от съдебния
изпълнител покана за доброволно изпълнение, в която са посочени
задълженията на длъжника по изпълнителното дело, в които е включено и
задължение за разноски по изпълнителното дело, в това число адвокатско
възнаграждение в размер на 350 лева и такси 159.50 лева.
На 15.03.2021 г. длъжникът подава молба, с което иска изпълнителното
дело да бъде прекратено, като бъде прието, че не дължи никакви разноски по
изпълнителното производство, евентуално да бъде намалено поради
прекомерност адвокатското възнаграждение на взискателя от 350 лева на 200
лева.
Адвокатът на взискателя е взел становище за неоснователност на така
направеното от длъжника възражение.
С обжалвания акт ЧСИ отказва да прекрати изпълнителното производство
и да намали адвокатското възнаграждение на взискателя до сумата от 200
лева.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна
страна следното:
В чл. 435, ал. 2 ГПК изчерпателно са посочени изпълнителните действия,
които подлежат на обжалване от длъжника, като съгласно т. 6 на тази
разпоредба това са и отказа на съдебния изпълнител да спре, да прекрати или
да приключи принудителното изпълнение, а съгласно т. 7 той може да
обжалва и разноските по изпълнението. Следователно и двете действия, които
са предмет на подадената от длъжника жалба, които са отказа на съдебния
3
изпълнител да прекрати производството и произнасянето му по дължимите от
длъжника разноски, подлежат на обжалване пред съда.
В чл. 433 от ГПК са уредени хипотезите, при които изпълнителното
производство подлежи на прекратяване. В случая не е налице нито една от
тези хипотези. Неоснователно се явява направеното от длъжника възражение,
че изпълнителният лист не обективира негово задължение, тъй като в
изпълнителния лист длъжникът е индивидуализиран с единен
идентификационен код, различен от този, с който е вписан в Търговския
регистър. От служебно извършената от Съда справка в Търговския регистър
/при въвеждане на ЕИК с номер **** няма намерени съвпадения/ и от
изпратеното писмо от Агенция по вписванията, приложено към
изпълнителното дело, се установява, че вписаният в изпълнителния лист
индивидуализиращ номер на длъжника всъщност е номерът му по регистъра
ЕКПОУ, предшественик на БУЛСТАТ, като впоследствие му е предоставен
ЕИК ****. Доколкото и дружеството с номер **** и с ЕИК **** е това
регистрирано по ф д. 9128/1990 на СГС, то следва да се приеме, че
изпълнителният лист от 01.09.2016 г. е издаден именно срещу дружеството
жалбоподател.
Затова Съдът следва да разгледа възражението на жалбоподателя, че в
негова тежест изобщо не е възникнала отговорност да заплати направените от
взискателя разноски, тъй като последният не е титуляр на вземането, което се
събира. При произнасяне по това възражение следва да се отговори на
въпросите съществува ли дълг на „Р.“ ООД към взискателя А.И., по чието
искане е образувано изпълнителното производство, както и има ли основание
в тежест на длъжника да се възложат направените от взискателя разноски.
Доколкото молбата за образуване на изпълнително дело е подадена от лице,
което е различно от кредитора, в полза на който е издаден изпълнителния
лист, то съдът трябва да прецени дали в производството са представени
доказателства, от които да е видно, че вземането за събиране, на което е
образувано изпълнителното производство, е преминало в патримониума на
взискателя А.И.. От представените по делото доказателства се установява, че
на 28.12.2020 г. между Е.П. и Л.К. /наследниците по закон на Г.К./, в
качеството им на цеденти, и А.И., в качеството му на цесионер, е сключен
договор за прехвърляне на вземане, с който страните са постигнали съгласие,
че цедентите прехвърлят на цесионера свое вземане срещу „Р.“ ООД за
4
получаване на сума в размер на 300 лв., представляваща присъдени разноски
по по гр. д. № 34590/2010 г. по описа на СРС. Това е видно от писмения
договор от 28.12.2020 г., който е подписан от двете страни по сделката и от
съдържанието на който е видно, че те са постигнали съгласие по всички
основни елементи на договора за цесия – за вземането, което е предмет на
прехвърляне със сключената сделка, както и за размера на насрещното
задължение, което е уговорено да възниква в тежест на цесионера, което е да
заплати покупна цена за придобиване на вземането. От описанието на
прехвърленото вземане е видно, че то е същото вземане, което е посочено в
изпълнителен лист, издаден на 01.09.2016 г., по гр.д. № 34590/ 2010 г. по
описа на СРС. В чл. 99, ал. 4 ЗЗД е предвидено, че за да има действие спрямо
третите лица и спрямо длъжника, прехвърлянето на вземанията следва да
бъде съобщено на последния от предишния кредитор., т.е. от цедента.
Съобщение за извършената цесия, което е направено от новия кредитор, т.е.
от цесионера, не води до последиците на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Целта на уреденото
в закона задължение на цедента за уведомяване на длъжника за извършената
цесия, от изпълнението на което е обусловено действието на договора спрямо
това лице, е да бъде осигурена възможност за длъжника да изпълни
задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е
носител на вземането, като в интерес на правната сигурност и за да се
избегнат излишни съдебни спорове, законът изрично предвижда съобщението
да бъде направено от предишния кредитор, който е лицето, което е познато за
длъжника и по отношение на което той знае, че е поел задължение да
престира определена парична сума. Съдът счита, че към молбата за
образуване на изпълнително производство не са представени доказателства,
от които да се установява, че длъжникът „Р.“ ООД е уведомен за
извършеното прехвърляне на вземането по издадения срещу него
изпълнителен лист от предишния кредитор – наследниците на Г.К.. Няма
доказателства за редовното връчване на представената към молбата за
образуване на изпълнителното дело нотариална покана, съдържаща изявление
по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Нотариалната покана не е изпратена на вписания в
Търговския регистър адрес на управление на длъжника, поради което няма
как да се приеме, че същата е редовно връчена чрез залепване на уведомление
по чл. 50, ал. 4 от ГПК на този адрес. Не са представени доказателства, че
цедентите са упълномощили цесионера да съобщи от тяхно име извършената
5
цесия на длъжника. Ето защо и това лице е нямало мандат да възлага на
съдебния изпълнител да съобщи цесията на длъжника от името на цедента.
Затова няма как да се приеме, че съобщаването на цесията в хода на
изпълнителното производство, което е станало с връчване на поканата за
доброволно изпълнение, изхожда от цедентите. Следователно това
уведомяване няма действието, предвидено в чл. 99, ал. 4 ЗЗД и сключеният на
28.12.2020 г. договор за цесия няма действие срещу длъжника по
прехвърленото вземане, по отношение на който се счита, че титуляр на
вземането продължава да бъде цедентът. След като договорът за цесия не е
произвел действие по отношение на длъжника „Р.“ ООД, то трябва да се
приеме, че това лице няма никакво задължение към взискателя по
изпълнителното дело А.И., което да подлежи на събиране и действието на
съдебния изпълнител по образуване на изпълнително производство по искане
на това лице е неправилно. Това действие не може да бъде отменено от съда,
тъй като неговото извършване не е сред тези които подлежат на обжалване
съгласно чл. 435 ГПК. Съдът обаче трябва да съобрази, че към датата на
образуване на изпълнителното дело лицето А.И. не е бил титуляр на вземане
към длъжника „Р.“ ООД, което да подлежи на принудително изпълнение и
въз основа на това да направи извод, че не съществува вземане, което да бъде
предмет на образуваното принудително изпълнение с индивидуализиращите
белези, посочени в молбата за образуване. Този факт налага и още един
извод, а именно, че в тежест на длъжника „Р.“ ООД не могат да се възложат
разноските, направени от лице, което не е негов кредитор и което няма
вземане към него, което да подлежи на изпълнение. Длъжникът носи
отговорност за направените от взискателя в изпълнителното производство
разноски само ако последният има вземане към него, което да не е изпълнено
след като е признато с акт, който представлява изпълнително основание,
какъвто очевидно не е настоящият случай.
Предвид изложеното, Съдът намира, че жалбата се явява частично
основателна, като следва да бъде уважена в частта, с която се иска да се
приеме за установено, че длъжникът не дължи направените по
изпълнителното дело разноски и да бъде оставена без уважение в частта, с
която се иска да бъде отменен отказа на съдебния изпълнител да прекрати
изпълнителното производство.
Съдът намира, че жалбоподателят няма право на разноски, при частично
6
уважаване на жалбата в частта по отношение на дължимите в изпълнителното
производство разноски, доколкото настоящият съдебен състав отстъпва от
поддържано в предходни актове становище, че в настоящето производство
направените от страните в него разноски подлежат на възстановяване. В
производството по разноските /каквото характер има настоящето такова по
отношение на определените разноски по изпълнителното дело/, разпоредбата
на чл. 81 от ГПК не намира приложение, тъй като това ще доведе до
кумулирането на нови задължения на страните за разноски, което е
недопустимо, съгласно практиката на ВКС /обективирана в определение №
489/17.10.2017 г. на ВКС, ІV ГО, по ч. гр. д. № 3926/2017 г.; определение №
393/17.09.2018 г. на ВКС, ІV ГО, по ч. гр. д. № 2845/2018 г. и др./.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ разпореждане, постановено на 16.03.2021 г., по изп.д. №
20217810400132 по описа на ЧСИ Г.Д., в частта, с която съдебният
изпълнител е отказал да уважи направеното от длъжника „Р.“ ООД
възражение да не се възлагат в негова тежест разноските по изпълнителното
дело за адвокатското възнаграждение на взискателя и начислените такси по
изпълнението и вместо него постановява:
ПРИЕМА, че направените по изпълнителното дело разноски за
адвокатското възнаграждение на взискателя в размер на 350 лева и
начислените такси по изпълнението в размер на 159.50 лева следва да останат
в тежест на взискателя А.И..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на „Р.“ ООД срещу разпореждане,
постановено на 16.03.2021 г., по изп.д. № 20217810400132 по описа на ЧСИ
Г.Д., в частта, с която съдебният изпълнител е отказал да прекрати
изпълнителното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
7
2._______________________
8