Р Е Ш Е Н И Е
№260823 18.06.2021г., гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски
окръжен съд,
Гражданска колегия ХХІІ-ри гр.
състав
На
първи юни две
хиляди двадесет и първа година
в
публично заседание в следния състав:
Председател: Пенка Стоева
Секретар: Елена Ангелова
като
разгледа докладваното от председателя Пенка Стоева
гражданско
дело № 715 по описа за две хиляди и двадесета година,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Обективно кумулативно и активно и пасивно субективно искове по чл.108
от ЗС.
Ищците Я.Г.К., ЕГН
********** и В.Т.К., ЕГН **********- и двамата със съдебен адрес: ***, кантора
на Адвокатско съдружие „***“-***, молят съда да осъди ответниците А.Г.А., ЕГН
********** и М.Н.А., ЕГН **********- и двамата със съдебен адрес: ***, офис
***, адв.И.Н., да им предадат собствеността и владението върху самостоятелен
обект в сграда/апартамент с идентификатор 56784.531.528.3.10 по КК на гр.*** и
владението върху 12.88/145.88ид.части от подземен гараж с идентификатор 56784.531.528.3.29,
която част е посочена в архитектурния проект на сградата като ползване на
паркомясто №8, разположено в северозападната част на подземния гараж, които два
обекта се намират в сграда №***, разположена в ПИ 56784.531.528, с адрес:
гр.***, район „***“, ул.“***“ №***, тъй като са придобили, в качеството на
майка и син, въз основа на прехвърлено им от „Икар 95“ООД, с н.а.
№33/27.06.11г. на нотариус С.З., право на строеж върху ап.№10 на трети етаж от
предвидена за изграждане в ПИ №56784.531.528 „жилищна сграда с магазини,
заведени за производство и продажба на тестени изделия и закуски и подземен
гараж“, с административен адрес: гр.***, ул.“***“№***, ведно с 2.42% ид.части
от общите части на сградата, и на паркомясто №8 с площ 12.88кв.м., в сутеренния
етаж на същата сграда, ведно с 8.85% ид.части от общите части на сградата,
находящо се в северозападната страна на подземния паркинг, целият с площ от
424.80кв.м., и като придобитото от тях право на строеж се е трансформирало в
право на собственост, реализирано за цялата сграда, за което е съставен акт
обр.14 от 28.09.17г., тъй като ответниците не ги допускали в сградата и в
собствените им обекти, като твърдели, че придобитото от тях право на строеж е
било погасено по давност, макар в производство по гр.д. №1931/17г., водено
между страните за установяване, че ищците притежават правото на строеж, защото
то не е погасено по давност, противно на основанието за отричането му от
ответниците, съдът да бил признал, че правото им на строеж не е било погасено по
давност, преди реализирането на строежа и трансформирането му в право на
собственост /виж : исковата молба; молба –уточнение вх.№21796/31.07.20г. на
л.94 по отношение прецизиране на петитума относно паркомясто №8, като такъв за
12.88/145.88ид.части от подземен гараж с идентификатор 56784.531.528.3.29; т.3
от молба вх.№261426/15.01.21г. по отношение поправка на фактическата грешка, че
ищците са съпрузи, чрез соченото, че са майка и син/.
Пледират по същество за
уважаване на исковете им и за присъждане на разноските по списъка, представен в
с.з. от 08.12.20г. /виж списъка на л.130/. Развиват подробно съображения и с
бележки по същество вх.№273481/17.12.20г. /л.159-л.165/ и
вх.№276680/07.06.2021г. В с.з. от 08.12.20г. повдигат възражение за
прекомерност по чл.78,ал.5 от ГПК относно заплатения от ответниците адвокатски
хонорар.
Ответниците са подали в
срока по чл.131,ал.1 от ГПК отговор на исковата молба, с който са оспорили
предявените искове като недопустими, като се позовават на сила на пресъдено
нещо по гр.д. №1931/17г. на ПОС, с която претендираното от ищците право е било
отречено, тъй като правото на строеж е единно и не може да бъде разделено като
титулярство от правото на собственост, нито спорът за същото да се пререшава, а
в случай, че съдът ги намери за допустими, са ги оспорили изцяло като
неоснователни, с доводите, че придобитото от ищците право на строеж е погасено
в полза на собствениците на земята, каквито са те, тъй като не е било
осъществено в 5 годишния срок по чл.67 от ЗС, считано от 27.06.11г., без да е
налице каквато и да е недобросъвестност от тяхна страна, като са дали
необходимото от тях съдействие за изграждане на строежа, и като преди
изпълнението на сградата в груб вид са се позовали на настъпила в тяхна полза
погасителна давност на правото на строеж на ищците, с изпратена им нотариална
покана от 08.07.16г., както и по подробно развити в р.ІІІ, ІV и V от отговора
на исковата молба съображения, свързани с договорите и отношенията по
реализиране на строителството на предвидената за изграждане в ПИ сграда №3, в
която са двата спорни за делото обекта /виж отговора на л.40-л.44/.
Пледират по същество за
отхвърляне на исковете с присъждане на разноските по списъка, представен в с.з.
от 08.12.20г. /виж списъка на л.132/. Развиват подробно съображения и с бележки
по съществото на спора с вх.№273490/17.12.20г. /л.168-л.177/ и с допълнителни
бележки вх.№276806/08.06.21г.
Съдът, като взе предвид
твърденията и доводите на страните, както и събраните по делото доказателства,
намери, че предявените искове са
допустими, а разгледани по същество са основателни и като такива следва да се
уважат, воден от следните съображения:
1.По възраженията на
ответниците за недопустимост на предявените искове съдът се е произнесъл с
Определение №1299/07.08.20г., като ги е намерил за неоснователни, а предявените
искове за допустими по съображенията, изложени в р.І, т.1 от цитираното
определение, които изцяло поддържа и с това решение /виж определението на
л.101-л.103/.
2.Въпреки горното,
доколкото ответниците поддържат тезата си за недопустимост на предявените
искове като основен въпрос, на който съдът следва да отговори в това
производство, и в пледоарията си по същество, и в подробните си писмени бележки
по делото, и този е наистина един от основните правни въпроси, по който е
съсредоточен спорът на страните, както личи и от доводите, изложени и от ищците
в р.І на становище вх.№21795/31.07.20г. /л.76-л.77/ и в двете подадени по
делото от тях писмени бележки, съдът счита за необходимо и с решението си да
обоснове допустимостта на предявените искове, като даде конкретен отговор на
ответниците защо не споделя доводите им за тяхната недопустимост.
3.Тезата на ответниците за
недопустимост на исковете, предмет на спора, се основава на следните основни
опорни точки:
Макар и да
включва в себе си две отделни правомощия за неговия носител - да построи сграда
върху чужда земя и да стане собственик на постройката, правото на строеж е
единно и неделимо, т.е. „правото на строеж“ и „собствеността върху обекта“ не
са две различни материални права, а проявни форми на едно и също ограничено
вещно право, като фактът на изграждане на сградата в груб вид не се отнася до
титулярството на правото, а само до обекта/предмета на
притежание, поради което, ако на едно лице със сила на пресъдено нещо е
отречено правото на строеж, твърдяно като придобито на определено придобивно
основание, то автоматично със сила на пресъдено нещо му е отречено и правото на
собственост върху постройката, което твърди да е придобило с оглед притежавано
на същото придобивно основание право на строеж, след „трансформацията“ му в
право на собственост, вследствие построяване на сградата в груб вид, тъй като
двете права не могат да бъдат разделени като титулярство, макар да мога да се
разделят като процес на осъществяване;
Правото на
собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини,
определени от закона /чл.77 от ЗС/, от което следва, че само по себе си, фактът
на построяване на една сграда в груб вид не води до разместване на
собственост/ограничени вещни права, защото строителният процес не е нито правна
сделка, нито друг предвиден в закона придобивен способ;
Диспозитивът
на решението представлява източник на силата на пресъдено нещо, а мотивите и
констатациите относно юридически или доказателствени факти, както и по
преюдициални правоотношения, които се съдържат в него, не се ползват със сила
на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет;
С положителния
си установителен иск, предявен в производството по приключилото с влязло в сила
решение по гр.д. №1931/17г. на ПОС, ищците са бранили правото си на строеж,
придобито по силата на н.а. №33/26.07.11г., и това право им е отречено с
постановеното и влязло в сила решение, в което обяснението, че отричането на
правото на строеж е поради реализиране на сградата в груб вид, не се обхваща от
силата на пресъдено нещо, а доколкото влязлото в сила решение по гр.д.
№1931/17г. е задължително за зачитане от съдилищата, то следва да се зачете и
от този съд при произнасянето му в установителната част на ревандикационния
иск, предявен пред него, тъй като не може въпросът за титулярството на правото
на строеж да е в един смисъл, а разрешението за титулярството на правото на
собственост да е в друг смисъл, след като първото правомощие не може да
съществува без второто и обратно, още повече, че фактът на изпълнение на
сградата в груб вид е настъпил по време на висящия процес по гр.д. №1931/17г. и
така е бил обхванат от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на
постановеното по това дело решение, като онова, което важи за защитата на
ответника срещу иска, важи и за ищеца по отношение основанията на правото му-
всеки факт и съответното му процесуално право, които биха се преклудирали от
силата на пресъдено нещо, която се формира по делото, следва да бъдат изчерпани
във висящия процес до даване ход на съдебните прения в инстанциите по същество,
Като са се позовали на
обилна съдебна практика по значимите въпроси /виж : р.І от отговора на исковата
молба на л.40лице-л.41гръб; т.4 от писмени бележки вх.№273490 на
л.175лице-л.177гръб и т.1 и т.2 от писмени бележки вх.№276806 на
л.1лице-л.7лице включително от същите бележки/.
4.На тези доводи и на
възражението за недопустимост на исковете им, ищците са противопоставили
становището, че :
Ответниците
очевидно не правят разлика между защитата на правото на строеж и тази на
правото на собственост върху обекта, когато правото на строеж е вече
реализирано, както и че до момента на реализацията му правото на строеж е
самостоятелно ограничено вещно право, което подлежи и на самостоятелна правна
защита;
Предмет на
спора по приключилото гр.д. №1931/17г. е било установяването, че правото им на
строеж съществува, защото не е погасено по давност, както са считали
ответниците, и поради което делото е било водено;
Отхвърлянето
на исковете им в производството по приключилото дело не се дължи на отричането
на правото им на строеж, поради погасяването му по давност, заради което е
възникнал спора, а поради установения като настъпил в производството факт, че
сградата е покрита, с което притежаванато от тях право на строеж се е
трансформирало в право на собственост, както е посочено и в самия диспозитив на
решението;
Че те не биха
могли да защитят в рамките на предходния процес правото си на собственост с
оглед настъпилия в хода на процеса нов факт- покриване на сградата, както
ответниците сочат, че трябвало да стане, тъй като това би означавало да изменят
и обстоятелствата и искането си, каквото изменение на иска чл.214 от ГПК не
допуска.
Затова, силата на
пресъдено нещо на това решение, на която ответниците и сами се позовават, но
без да посочат докъде тя се простира, следва в случая да се зачете именно по
спорния за воденото дело правопораждащ за собствеността юридически факт, че
придобитото право на строеж не е погасено по давност, както и относно това, че
същото се е трансформирало в право на собственост, тъй като е било
междувременно реализирано, като тук не става дума за сила на мотивите на
предходния съдебен акт, а за установена със силата на пресъдено нещо
констатация на съда по основен правопораждащ правото на собственост юридически
факт, какъвто е фактът дали правото на строеж е погасено, тъй като именно той е
бил предмет на търсената в предходното дело съдебна защита, при което зачитане този
състав не следва да разглежда като процесуално недопустимо възражението на
ответниците за погасяване на правото им на строеж по давност, преди завършване
на сградата и трансформирането му в право на собственост, доколкото то е било
вече релевирано и отхвърлено като несъстоятелно в рамките на проведеното между
страните производство по гр.д. №1931/17г. на ПОС.
Като също са се позовали
на съдебна практика в подкрепа на изтъкнатите акценти /виж : р.І от становището
на л.76лице-л.77гръб; р.ІІ, т.1 от писмени бележки вх.№273481 на
л.160лице-л.164лице и т.1 и р.ІІ и р.ІІІ от допълнителни бележки вх.№27680 на
л.2-л.4 включително от същите бележки/.
5.Тези доводи на страните и направените от тях въз
основа на същите различни правни изводи, както се вижда, се отнасят не само до
допустимостта на исковете, а и до процесуалната допустимост да бъде отново
разглеждано в това производство по същество възражението на ответниците за
погасяване на правото на строеж на ищците по давност, което е и единственото
правно средство, с което те се бранят срещу предявения от ищците
ревандикационен иск в установителната му част, предвид признанието им че те
владеят обектите на право, за които се води спора, и приемането на това
обстоятелство за безспорно с доклада по делото и като такова- за ненуждаещо се
от доказване.
От своя страна пък,
въпросът за процесуалната допустимост да бъде отново разглеждано по същество
възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза погасителна давност, е
неразривно свързан с въпроса в какъв точно обхват този съд следва да зачете
влязлото в сила решение по приключения между страните спор, а оттам- и до
решаване по същество на въпроса за основателността на предявените от ищците
искове и на спора на страните в чия полза е възникнало правото на собственост
върху построеното – в полза на носителите на правото на строеж, в лицето на
ищците, или в полза на собствениците на терена, в лицето на ответниците, тъй
като учреденото от собствениците на терена на 27.06.11г. в полза на „Икар 95“
ООД, който е праводател на право на строеж на ищците по отношение на
конкретните обекти, предмет на делото, с договор от същата дата, се е погасило
поради неупражняването му в предвидения от чл.67 от ЗС петгодишен срок, изтекъл
на 27.06.2016г., като собствениците на терена са се позовали на изтеклата в
тяхна полза давност още преди завършване на сградата в груб вид, преди
реализиране на правото на строеж.
6. По последните два
въпроса- за процесуалната допустимост в това производство да се разглежда
отново по същество възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза
погасителна давност и за обхвата на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила
съдебно решение по гр.д. №1931/17г., извън вече застъпените от страните доводи,
описани в т.3 и т.4 на това решение, те са развили и допълнителни доводи, част
от които са евентуални /в случай, че съдът разгледа по същество възражението на
ответниците за изтекла в тяхна полза погасителна давност/, свързани и с въпроса
създали ли са собствениците на терена пречки пред суперфициарите да реализират
учреденото им право на строеж в установения петгодишен давностен срок, от което
недобросъвестно поведение не биха могли да черпят права, като :
6.1.Ищците смятат, че:
Възможността
за повдигане на това възражение на ответниците е реализирана в предходното
производство и по този начин то е процесуално преклудирано за разглеждане в
настоящото производство, в което този състав следва да зачете влязлото в сила
решение досежно констатациите на съда по предходното дело и за двата релевантни
за ревандикационния им иск факти- че правото им на строеж не е погасено по
давност и че същото се е трансформирало в право на собственост, тъй като в хода
на висящия процес грубият строеж на сградата е бил реализиран, доколкото същите
факти са били включени в предмета на спора по приключилото дело, като не става
дума за зачитане на мотивите на предходния съдебен акт, а за установена със
силата на пресъдено нещо констатация на съда по предмета на спора, тъй като
установителният иск е бил заведен не заради друго, а заради това, че
ответниците са отричали извънсъдебно правото на строеж на ищците като погасено
по давност, и така спорът за това погасено ли е правото на строеж на ищците по
давност се е превърнало в предмет на търсената от тях в приключеното
производство съдебна защита, че става въпрос за нещо повече- за формирана сила
на пресъдено нещо по спорния за делото правопораждащ за собствеността
юридически факт, че придобитото от тях право на строеж не е погасено по
давност, както и за СПН относно това, че това придобито право е вече
реализирано- т.е. че се е трансформирало в право на собственост, че в полза на
титулярите на правото на строеж е възникнало право на собственост, защото,
макар искът им в приключилото производство да е бил отхвърлен, това е станало
не поради зачитане на възражението на ответниците за погасяване на правата им
на строеж по давност, а поради това, че в хода на висящия процес сградата е
била завършена в груб вид и с това правото на строеж се е трансформирало в
право на собственост;
Възражението
на ответниците за погасяване на правото им на строеж по давност е недопустимо в
това производство и на друго самостоятелно основание, а то е, че собствениците
на земята не могат да се позоват на давност, след като правото на строеж е вече
реализирано;
И накрая, ако
все пак този състав разгледа възражението на ответниците за изтекла в тяхна
полза погасителна давност по отношение правото им на строеж, придобито по
силата на н.а. №33/2011г., то следва да го счете за неоснователно, тъй като,
макар след спиране на строежа на сградата от дружество „Икар -95“ ООД през
2012г. на трета плоча/плоча на втори жилищен етаж, в периода 2013г.-2015г. да
предприели заедно с други собственици на правото на строеж различни начини за
завършване на строежа- установили контакти с други строителни фирми, инициирали
срещи с техни представили, но всички техни опити да се намери общо решение на
проблем и отправени оферти и предложения до ответниците срещали категоричен
отказ от страна на последните, като собственици на терена, докато в един момент
ответниците не започнали да твърдят, че ищците не притежават нищо в сградата,
тъй като правата им са погасени по давност, а после, през 2016г., ищците
установили, че ответниците, които категорично отказвали да ги допуснат до
обекта, без да ги уведомят и без тяхно знание и съгласие са ангажирали
изпълнител, който продължил строежа, и тъй като ответниците продължавали да
отричат правата им, както и след като от Община ***, район *** им било издадено
удостоверение №4/17.01.17г., от което било видно, че сградата е със степен на
завършеност „завършен нулев цикъл,
включително до груб строеж- на 63%“, те предявили съвместно с други лица,
придобили права на строеж в сградата, иск, с който да установят, че правата им
на строеж не са погасени по давност, а притежават отричаните им от ответниците
права, в хода на който процес ответниците и сами представили Акт обр.14 от
28.09.17г. за приемане на конструкцията на сградата, с оглед което в
производството се приело, че в хода на процеса сградата е завършена в груб вид
и покрита.
6.2.Ответниците смятат, че
:
Силата на
пресъдено нещо, формирана по гр.д. №1931/17г., отрича не само правото на строеж
на ищците, но и правото им на собственост, тъй като фактът на реализиране на
сградата в груб вид е настъпил в хода на висящия процес, станал е известен на
ищците до приключване на устните състезания по делото, те не са направили
изменение на иска си, с което са загубили и процесуалната възможност да сочат
същия този факт- изпълнение на сградата в груб вид, реализиране/осъществяване
на правото на строеж, като самостоятелно
основание за завеждане на нов процес, поради което искът им е недопустим, но
дори този състав да приеме иска за допустим, той следва да го счете за неоснователен,
тъй като:
Не
може да приеме в установителната част на ревандикационния иск друго, освен
това, което е вече решено със сила на пресъдено нещо относно принадлежността на
правото на ищците в предходното производство, в което тяхното право е било
отречено;
Доколкото
петитумът на предявения от ищците в предходното производство иск е бил да се
признае за установено по отношение на ответниците, че ищците са носители на
правото на строеж върху процесните обекти по силата на неговата покупко-
продажба с н.а. №33/11г. от „Икар-95“ ООД, искът им бил такъв за установяване
на правоотношение, а не за факт с правно значение- „че погасителната давност по
чл.67 от ЗС не е изтекла и затова правото им на строеж не е погасено“, какъвто
иск нито има предвиден в закона, нито ищците са водили или съдът е разглеждал в
предходното производство, макар в мотивите на решението си да е обсъждал
въпроса изтекла ли е погасителната давност по чл.67 от ЗС, който въпрос е имал
единствено преюдициално значение за предмета на делото, и по който въпрос
постановеното и влязло в сила решение няма сила на пресъдено нещо, тъй че да
бъде зачитано от този съд, а следва да се смята, че е налице хипотезата,
позната на съдебната практика, при която, ако по друг спор страните се
позовават на съществуването или не на същото преюдициално правоотношение, те
следва да изложат фактическите си твърдения и правни доводи по новия спор,
както и да проведат тяхното доказване с оглед доказателствените си задачи;
Като се вземат
предвид категорично установените в хода на производството факти, част от които
не се отричат от ищците, а личат и в собствените им изялвения в производството,
че: правото на строеж е било учредено в полза на ищците на 27.06.11г.;
погасителната давност по чл.67 от ЗС е изтекла на 27.06.16г., без до тази дата
сградата да е построена до степен груб строеж; ответниците са се позовали пред
ищците на погасяване на правото им строеж, на последиците от изтеклата в тяхна
полза като собственици на земята погасителна давност, преди реализиране на
грубия строеж на сградата; след това, на 31.07.17г. е било заведено гр.дело
№1931/17г. и сградата е била изпълнена в груб вид по време на висящия процес,
за което е бил съставен акт обр.14 от от 28.09.17г., не може да се приеме
друго, освен, че искът им е неоснователен, защото не са станали собственици с
изграждане на обектите в груб вид;
Обстоятелствата,
на които ищците се позовават в производството, като съставляващи създадени им
от ответниците пречки за реализиране на правото на строеж, което им е било учредено,
не попадат изобщо в никоя от хипотезите, при които съдебната практика счита, че
недобросъвестните собственици на земята, които са създали пречки за реализиране
на правото на строеж, не могат да противопоставят на носителите на правото на
строеж изтичане на давност за реализирането му, черпейки права от собственото
си недобросъвестно поведение.
7.Предвид всичко
гореказано, което сочи на тясната връзка, която страните отдават на силата на
пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.д. №1931/17г., както за
преценка на възражението на ответниците за недопустимост на предявените срещу
тях искове, така и за преценката на довода на ищците, че този състав не може
отново да разглежда по същество възражението на ответниците за погасяване по
давност на правото им на строеж, като недопустимо в настоящото производство,
когато това се налага, съдът ще обсъжда паралелно доводите на страните и по
двете повдигнати от тях възражения.
8.При така очертаните
рамки, като се вземе предвид, че спорът на страните по това дело е основно
правен, а не спор за факти, с много малки изключения, по които съдът ще вземе
становище по-долу, съдът намери по въпросите, на които страните чакат отговор с
решението му, както следва:
9. По въпроса за
допустимостта на предявените от ищците искове.
Че „правото на строеж е
неделимо от правото на собственост върху сградата и се съдържа в него“, и че се
се състои от „няколко отделни правомощия“, които „не са самостоятелни и
независими едно от друго, а формират единнно право, целта на което е да се
притежава самостоятелен обект, отделно от земята, в отклонение на принципа на
приращението по чл.92 от ЗС“, са виждания, застъпени и в правната теория, и в
съдебната практика по приложение на института на правото на строеж, които нито
ищците, нито този състав подлагат на съмнение, макар в цитираните от
ответниците съдебни актове тези фрази да са част от общия им смисъл, а не
отговор на допуснат до разглеждане касационен въпрос или допуснат до тълкуване
правен въпрос.
Безспорни, предвид
съществуващата правна уредба, правна теория и цитирана от страните в
становищата им съдебна практика, включително такава по задължително тълкуване
на закона, са постулатите, че влязлото в сила решение е задължително за всички
съдилища /чл.297 от ГПК/, че решението влиза в сила само между същите страни,
за същото искане и на същото основание /чл.298,ал.1 от ГПК/, че спор, разрешен
с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато
законът разпорежда друго“ /чл.299,ал.1 от ГПК/ и че източник на силата на
пресъдено нещо е диспозитивът на решението, с който съдът подвежда фактите под
правната норма и ги обявява като правна последица, по отношение на спорното
материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на
делото, а мотивите на решението не са част от него, поради което съдържащите се
в тях констатации относно юридически и доказателствени факти, както и по
преюдициални правоотношения, не формират сила на пресъдено нещо за същите
/мотиви по т.18 от ТР №1/04.01.01г. по т.гр.д. №1/2000г. на ОСГК/, поради което
този състав няма да коментари чисто теоретично тези доводи от становищата на
страните, които са при това и еднопосочни.
Оттам насетне, въпреки
гореказаното, съдът не може да сподели доводите, развити от ответниците, че
сега заведените от ищците ревандикационенти искове са недопустими, поради
забраната на чл.299,ал.1 от ГПК, тъй като „правото на строеж“ и „собствеността
върху обекта“ не са две различни материални права, а проявни форми на едно и
също ограничено вещно право, тъй като наричаната от ищците „трансформация“ на
правото не съществува, както и защото, ако веднъж е отречено правото на строеж,
то значи автоматично е отречено и правото на собственост, след като първото
правомощие от това единно право не може да съществува без второто и обратно, и
като фактът на построяване на една сграда в груб вид не води до разместване на
собственост/ограничени вещни права в титулярството, защото строителният процес
не е нито правна сделка, нито друг предвиден в закона придобивен способ.
Вярно от тези доводи е
единствено, че фактът на построяване на една сграда в груб вид не води до
разместване в титулярството на притежанието на съответното вещно право, защото
онзи, който е придобил на дадено основание правото на строеж за изграждане на
бъдещ обект, и онзи, който става собственик на изградения въз основа
реализиране на учреденото на същото основание право на строеж, ако не настъпят
други релевантни за правото му факти в периода от време между придобиването на
правото на строеж и неговата реализация, е едно и също лице, и че „правото на
строеж“ и „собствеността върху обекта“, възникнал вследствие реализация на
учредено право на строеж на един бъдещ
обект, не са две различни материални права, а проявни форми на едно и също
ограничено вещно право, но в случая нито по
въпроса за титулярството, нито по въпроса за еднаквостта на основанието,
на което е придобито правото на строеж от ищците, между страните е имало спор.
Напротив- ищците и сами сочат в това производство, че са собственици на
съответния СОС и ид.части от подземен гараж /паркомясто/, поради това, че с
реализиране на учреденото им право на строеж, придобито по силата на същия
н.а., с който са се легитимирали и в производството по проведения срещу
ответниците иск по чл.124,ал.1 от ГПК за защита на това право, то се е
трасформирало в право на собственост.
Затова, основен за
преценката за допустимост на исковете на ищците остава отговора на въпроса
верни ли са твърденията на ответниците, че тъй наричаната от ищците
„трансформация“ на правото на строеж не съществува, и че ако веднъж е отречено
правото на строеж, то значи автоматично е отречено и правото на собственост,
след като първото правомощие от това единно право не може да съществува без
второто и обратно.
Според съда, същите доводи
са неверни, независимо от казаното вече по-горе относно естеството на правото
на строеж като единно и неделимо право, защото в тази конструкция ответниците
игнорират, или съзнателно, с оглед обслужване на взетото становище по исковете
на ищците, пропускат два важни правни момента:
че правото на строеж
включва различни правомощия, като реализирането на правото на строеж в груб
вид, макар и да не е факт, който да води в промяна на титулярството на
притежаваното право, е онзи правно значим момент, който определя в коя от
проявните си форми съществува правото на строеж, независимо дали ще се говори
за трансформация, каквато ответниците отричат да е налице, или за
съществуване/изява на единното право на строеж чрез различни съдържащи се в
него правомощия;
че правото на строеж, ако
и да е единно и неделимо, до момента на реализирането му се защитава
самостоятелно като ограничено вещно право на строеж, в това негово правомощие,
което позволява на притежателя му да построи сграда на чужд терен, а след момента
на тази реализация, тъй като с изграждане на сградата в груб вид той става
собственик на построеното, правната му защита е такава като собственик, т.е.
защитава се вече правото на собственост, в което ограниченото вещно право е
преминало с изграждане на сградата, при следните съображения:
Систематичният прочит на
ЗС не оставя никакво съмнение, че правото на строеж и правото на собственост са
две различни права, като правото на строеж е подредено в р.VІ- Вещни права
върху чужда вещ, чл.63-чл.67, а придобиването и изгубването на правото на
собственост- в р.VІІІ, чл.77-чл.101.
Никакво съмнение в
насоката, че правото на строеж спада към ограничените вещни права и като такова
има свое самостоятелно съществуване и защита, различна от защитата на правото на
собственост, до момента, в който бъде реализирано чрез изграждане на
сградата/обекта в груб вид, каквато е и тезата на ищците, не оставят и правната
теория и съдебна практика, както например четем:
във „Вещно право“ на А.Д,
изд. на БАН 1994г. : “Правото на строеж е
ограничено вещно право върху чужда вещ“ /л.99/. „Правото на строеж, след осъществяването му, се трансформира в един
сложен фактически състав. То обхваща няколко правомощия в рамките на единното
субективно право. Не е правилно да се поддържа, че в случая имаме отделни
субективни права. Това е така, защото те поотделно не могат да съществуват, а
трябва да бъдат заедно, за да образуват в комплекс създаденото ново вещно
право. Те едновременно или в точно определена последователност трябва да съществуват.
Правото на строеж се трансформира, в три правомощия: правото на собственост
върху конкретен обект /сграда, построен върху чужда земя; правото да се държи
сградата върху чуждо място; правото да се ползва чуждотото дворно място
дотолкова, доколкото това е необходимо с оглед упражняване на първото
правомощие. Преди тях е правото на строеж, което е право с преходно значение:
правото да бъде построена сградата/обектът/, което според Л.В. „опосредява“
другите. Преходността на това право се състои в това, че правото на строеж има
функцията правно да обоснове извършването на строежа на сградата в чуждия имот,
след което то изчерпва тази своя функция и се трансформира в гореказаните три
правомощия с трайно и постоянно действие“/л.102/
в „Суперфицията по българското
вещно право“ на Л. П.- Ч., изд. „Фенея“, 2009г., авторката на който труд е
направила изключително подробен исторически и сравнителноправен преглед за
развитието на института /л.17-л.34/, както и на становищата относно същността
на правото на строеж и „трите етапа от живота“ на правото на строеж
/л.35-л.50/, а също и на особеностите относно неговата защита /л.228-л.243/,
произтичащи именно от обстоятелството, че вещното право на строеж се състои от
различни правомощия, включени в неговото съдържание /л.180-л.227/ и конкретно:
“Модерното разбиране за правото на строеж
вижда в него едно самостоятелно вещно право, различно от останалите вещни
права. Сега се приема, че правото на строеж се състои от три основни
правомощия- правото да се построи/да се държи / сграда в чужда земя, правото на
собственост върху построеното и правото да се използва чуждата земя, доколкото
това е необходимо, за да се използва постройката. До преди реализацията на една
постройка правото на строеж е само една конструкция на мисълта и въображението.
След реализирането на строежа то сякаш се материализира и придобива реални
очертания. Вторият е етапът на яснотата, на определеността. Ако така
изграденото се срути или бъде съборено правото на строеж отново се връща в
първоначалния етап, но дообогатен с нови елементи. Интересното е, че всеки един
от тези три етапа от живота на правото на строеж поставя свои специфични
юридически проблеми за разрешаване и повдига свои въпроси.Разбира се, на
практика може и да не се премине през трите етапа, но достатъчен е само един от
тях, за да имаме все пак белезите на това вещно право. Възможно е, и в
повеченто случаи става така, правото да премине и през трите етапа на своя
живот. Първият етап го отграничава най-ярко от правото на собственост. Това фигуративно
представяне на неговата същност съответства на нормите на ЗС, които целят да
дадат легалната уредба на това вещно право. Този етап традиционно се разглежда
в правната литература като учредяване на вещното право на строеж “; „Правото на строеж е донякъде право в
движение- упражнява се чрез построяването, притежаването и ползването на една
сграда върху чуждо място. То е различно от правото на собственост върху самата
постройка- не може да се каже, че след нейното изграждане правото на строеж става
част от съдържанието на правото на собственост върху нея“ .;
Като самостоятелно
ограничено вещно право, на основание чл.111,ал.1 от ЗС, че разпоредбите относно
недвижими вещи се прилагат съответно и спрямо вещни права върху недвижими
имоти, правото на строеж може да бъде самостоятелно защитавано по съдебен ред,
както с основание изтъкват ищците в становището си, и както изрично е посочено
в цитираното и от двете страни по делото ТР №33/19.04.71г. по гр.д. №11/71г. на
ОСГК на ВС : “Правото на строеж е самостоятелно
вещно право върху чужд имот. То може да бъде защитено
както с всички вещни искове за защита на собствеността, така и с всички искове
за вреди и загуби“.
Поради гореизложеното,
както и защото между страните няма спор по факта, че към датата на образуване
на гр.д. №1931/17г.- 31.07.17г. /виж и доказателството на л.113, представено от ответниците за
установяване на тази дата/ сградата, за изграждане на самостоятелен обкт в
която в полза на ищците е било учредено право на строеж през 2011г., не е била
изградена в груб вид, а този етап на изграждането и е настъпил в хода на
висящия процес по гр.д. №1931/17г., съдебната защита на правото на строеж,
която ищците са предприели в производството по гр.д. №1931/17г. на ПОС, макар и
то да е приключило с влязло в сила решение, разбира се, като се отчете и
липсата на идентитет в исканията и основанията на двете производства, не
съставлява пречка по смисъла на чл.299,ал.1 от ГПК да се развие ново допустимо
съдебно производство, в което те да потърсят защита на правото си на
собственост, което твърдят, че са придобили след реализиране на учреденото им
право на строеж, бранено самостоятелно в предходното съдебно производство,
макар и в двата случая да сочат едно и също основание за придобиване на правото
им на строеж- продажбата на това право, извършена в тяхна полза с н.а.
№33/27.06.11г. на нотариус С.З., и не може да се сподели тезата на ответниците,
че ако веднъж е отречено правото на строеж, то значи автоматично е отречено и
правото на собственост, след като първото правомощие от това единно право не
може да съществува без второто и обратно. За последното, съдът изцяло споделя
довода на ищците, че трябва да се прави разлика в защитата на ограниченото
вещно право, преди то да бъде трансформирано в право на собственост, и в защита
на правото на собственост, след като правото на строеж е вече реализирано.
И тук идва мястото да се
каже, че обсъжданата конструкция, довела ответниците до извода за недопустимост
на предявения иск, се пропуква от правна страна, колкото и на пръв поглед да
изглежда стройна и последователна, а причината за това се съдържа в самите
наведени от тях твърдения за естеството на правото на строеж и на правомощията,
съдържащи се в него, но като ответниците не са отчели или съзнателно са
коментирали превратно значението, което има фактът на изграждане на обектите,
за които правото на строеж е учредено, върху проявните форми и/или
правомощията, в които се изразява това право, а както личи от горецитираните
теоретични източници, до които съдът се е ограничил, въпреки възможността за
позоваване на още много други такива /П.В., Л.В., В.П., С.С. и др./, именно
този момент е в случая правно значим по отношение развитието на правото на
строеж, като право в движение, за преминаването му от състояние на „само
една конструкция на мисълта и въображението“, в това, да се „ материализира и придобива реални
очертания“.
Отделно от горното,
възможността за отделна и самостоятелна правна защита на правото на строеж като
ограничено вещно право, отделна от възможността за защита на правото на собственост върху
постройката/обектите/, след достигане на сградата до строеж в груб вид, е
призната вече от ответници с процесуалното им поведение в производството по
приключилото гр.дело №1931/17г. на ПОС, защото в това производство, в което, с
оглед качеството си на ответници е следвало да изчерпят всички възможно
възражения по отношение на правото, претендирано от ищците, те не са повдигали
възражения за недопустимост на предявения установителен иск, който е бил такъв
за защита на правото на строеж на ищците, с доводите, че това право не може да
съществува самостоятелно и да бъде нарочен предмет на съдебна закрила, а
напротив- защитавали са се срещу предявения срещу тях иск за установяване на
съществуването на правото на строеж по същество, противопоставяйки му
правопогасяващото правото възражение за изтекла в тяхна полза като собственици
на терена погасителна давност, макар сега да заемат друга процесуална позиция и
да твърдят, че първото правомощие не може да съществува без второто и обратно и
че щом е отречено веднъж с влязло в сила решение правото на строеж, значи е
отречено и правото на собственост.
Казаното по-горе е според
този състав достъчно за обосноваване на категоричен извод за допустимост на
предявените сега от ищците срещу ответниците искове, както и за отричане тезата
на ответниците за тяхната недопустимост, независимо от наличието на влязлото в
сила решение по гр.дело №1931/17г. на ПОС, постановено между същите страни, в
същите процесуални качества, но по установителен иск за съществуване на правото
на строеж, предявен от Я.К. и В.К. срещу А.А. и М.А., както и за обосноваване
несъстоятелността на тезата на ответниците, че щом със сила на пресъдено нещо в
приключилото съдебно производство е веднъж отречено правото на строеж на
ищците, то отречено е и правото им на собственост, тъй че този съд не може да
се произнесе по претенцията, повдигната пред него, защото по този начин би се
стигнало до нарушаване забраната за пререшаване на спор, който е вече решен
между страните със сила на пресъдено нещо. 10.
По въпросите за обхвата на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение
по гр.д. №1931/17г. на ПОС и процесуално допустимо ли е този състав отново да
разгледа и да се произнесе по същество на повдигнатото пред него от ответниците
възражение за погасяване на правото на строеж на ищците по давност, след като
то вече е било релевирано и разгледано в
производството по приключилото гр.д. №1931/17г.
При очертаните вече в
т.6.1 и т.6.2 от това решение акценти в тезите на страните по същите въпроси,
съдът намери, че може да им даде следните отговори, макар и в малко по-различен
ред :
10.1.Становището на
ищците, че възражението на ответниците за погасяване на правото им на строеж в
настоящото производство е недопустимо на самостоятелното основание, че се
повдига в момент, когато правото на строеж е вече реализирано, би имало смисъл,
ако самите ищци не бяха посочили, че ответниците са им противопоставяли това
възражение още преди да се заведе гр.д. №1931/17г., както и че то е било водено
по този повод, както и ако ответниците не бяха изрично заявили, че са се
позовали на изтеклата в тяхна полза погасителна давност пред ищците още преди
реализирането на правото на строеж, защото съдебната практика, на която самите
ищци се позовават, е в смисъл, че „собственикът на земята не може да се
позовава на давността, след като правото на строеж е вече реализирано“ и като в
случая се вземе предвид, че нито Реш. №204/12.01.18г. по гр.д. №113/17г. на
ВКС-І-во г.о., нито практиката на ВКС, към която то препраща в частта на
указанията, които решаващият съд следва да вземе предвид при повторното
разглеждане на делото, конкретно Реш.№ 53/17.02.11г. по гр.д. №1467/09г. на
ВКС-ІІг.о. и Реш.№228/15.10.13г. по гр.д. №3515/13г. на ВКС- ІІг.о, са постановени
по касационния въпрос до кой момент собственикът на земята може надлежно да
противопостави на носителя на правото на строеж възражението си по чл.67,ал.1
от ЗС за погасяване на учреденото му право на строеж по давност, а по съвсем
различни касационни въпроси, и като само в мотивите на соченото пак при това
препращане ТР №1/04.05.12г. по т.д. №1/11г. на ОСГК на ВКС е изрично посочено,
че „собственикът на земята не може да се
позове на давността след като правото на строеж е вече реализирано“, при съответното
приложение на чл.118 от ЗЗД, доколкото срокът по чл.67 от ЗС е изрично
определен като давностен, при което приложими за течението и за приложението му
са освен чл.118 от ЗЗД, още и чл.120, чл.115 и чл.116 от ЗЗД.
Предвид горното, както и
защото :
При констатацията, че
възражението за давност е направено след реализиране на сградата в груб вид, в
цитираното вече Реш.№228/13г. е направен извода за неоснователност на същото
възражение по сочената причина, а не за неговата недопустимост, а това значи,
че то ще е процесуално допустимо за разглеждане и когато е повдигнато след
достигане на строежа в груб вид, но ще е неоснователно по същество;
Ответниците с основание
изтъкват в писмените си бележки, че ищците сами са сочили още при завеждане на
исковата си молба по гр.дело №1931/17г., както и в исковата си молба по
настоящото дело, че спорът по първото дело е започнат от тях не за друго, а
защото ответниците оспорвали правата им на строеж като погасени по давност, и
като наистина в абзац пети на л.115 от делото, в описаната от ищците фактическа
обстановка, довела до воденето на гр.д. №1931/17г., съгласно исковата молба, по
която същото дело е образувано, четем „… като
открито ни се заявяваше, че те няма да подпишат никакви други договори и
споразумения, тъй като очаквали с изтичане на петгодишния срок придобитото от
нас право на строеж да се погаси в тяхна полза“ /виж искова молба на л.113-л.116 с данни за
образуваното по нея дело на л.113/ ;
Ищците и сами сочат,
развивайки съображения относно обхвата на силата на пресъдено нещо на
решението, постановено по гр.д. №1931/17г., че този спор е бил воден именно
защото ответниците са оспорвали извънсъдебно преди завеждането му те да имат
правото на строеж, и като са го считали за погасено по давност поради неупражняването
му в предвидения от закона срок, което тяхно виждане очевидно е достигнало до
ищците, за да го сторят предмет на спора;
От нотариалните покани,
разменяни между страните, е видно, че както преди, така и след датата
28.09.17г., на която и двете страни сочат, че сградата е покрита/завършена в
груб вид/ съставен е акт обр.14 за нея /виж този акт на л.229/, а с това е
реализирано и правото на строеж, а също, както преди, така и след датата
27.06.16г., на която е изтекъл петгодишния срок, считано от 27.06.11г., за
упражняване на правата на строеж, учредени от А.А. и М.А. в полза на „Икар
95“ООД /виж н.а. на л.46-л.51/, а също и от „Икар 95“ ООД в полза на ищците по
делото /виж л.6-л.7/, А.А. и М.А. са изпратили :
до адв.Н.А.,
посочен като адрес за връзка от изпращачите на нот.покана рег.№3221 на нотариус
А., в това число и Я. и В. К./виж тази покана на л.216-л.217/, нот.покана с
рег.№2043/04.08.15г., получена от адв.А. на 05.08.15г., с която са им заявили,
че ако сградата не бъде изпълнена в груб вид до 27.06.16г., те ще се ползват от
последиците на чл.67 от ЗС, тъй като на носителите на правото на строеж следва
да е известно, щото от датата на учредяване на правата им на 27.06.11г. тече
петгодишен давностен срок /виж нот.покана рег.№2043/04.08.15г. на нотариус
Р.С.на л.61-л.62/;
до адв.Н.А.,
като пълномощник на различни лица, измежду които Я.К., по повод изпратена на
11.05.16г. покана /виж същата на л.218/, нот.покана с рег.№967/02.06.16г.,
връчена на адв.А. на 02.06.16г., че правата им на строеж ще се погасят на
27.06.16г., с изтичане на пет години от деня, в който са им учредени /л.63/;
до В.К. и
Я.К., нот.покана с рег.№ 4570, том 1, №132 на нотариус Ц.Б., връчена им чрез
залепване на уведомление по реда на чл.47,ал.1 от ГПК на 01.08.16г., с която са
ги уведомили, че правата им на строеж върху обектите, предмет на спора по това
дело, са погасени в тяхна полза като собственици на ПИ 56784.531.528, в който е
било предвидено построяването на сградата, поради неупражняването им до
изтичане на петгодишния срок от деня, в който те самите са учредили тези права
на строеж в полза на „Икар 95“ООД /виж нот. покана на л.64/;
до адв.А., по
повод връчена им н.пок. с рег.№1375/19.04.17г., изпращач по която е и Я.К.
/л.220/, нот.покана с рег.№4045/02.05.17г., връчена на адв.А. на 16.05.17г., с
която са посочили, че описаните в поканата лица нямат права на строеж, тъй като
същите са се погасили с неупражняването им в петгодишния давностен срок,
считано от 27.06.11г. /л.65/;
става ясно, че аргументът
на ищците, щото възражението на ответниците за погасяване на правата им на
строеж поради изтичане на давност е недопустимо на самостоятелното основание,
че е направено след реализиране на строежа, не може да се зачете, както и не може
да бъде основание за този съд да откаже разглеждането му в това производство по
посочената причина.
10.2. Затова и като и
двете страни сочат, щото възражение на ответниците за изтекла в тяхна полза
като собственици на терена погасителна давност е било вече повдигнато и
разгледано и в производството по приключилото с влязло в сила решение гр.дело
№1931/17г., решаващо значение за спора им в това производство ще имат
отговорите на въпросите за обхвата на силата на пресъдено нещо на влязлото в
сила решение и за процесуалната допустимост в това производство ответниците да
повдигат и съдът да разглежда отново по същество същото възражение, което вече
са изчерпили в хода на приключилото с влязло в сила решение производство по
гр.д. №1931/17г.
По тези съдът намери, че в
настоящото производство не може отново да разглежда по същество възражението на
ответниците за изтекла в тяхна полза като собственици на терена погасителна
давност, както и че не може да приеме в установителната част на предявения от
ищците ревандикационен иск друго, освен
това, че с изграждане на обектите, за които са им учредени права на строеж, в
тяхна полза е възникнало и правото на собственост върху построеното, тъй като
възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза погасителна давност е било
намерено в предходния процес за неоснователно, а воденият от тях положителен
установителен за правото на строеж иск е бил отхвърлен не поради уважаване на
това противопоставено му от ответниците правопогасяващо възражение, а поради
това, че в хода на висящия процес сградата е достигнала на етап груб строеж,
макар и по причини по-различни от сочените от ищците, воден от следните
конкретни съображения, в отговор на доводите, изтъкнати от страните по
коментираните тук въпроси:
Както пише проф.д-р Ж. С.
в „Българско гражданско процесуално право“, пето допълнено и преработено
издание на университетско издателство „Св.Климент Охридски“, София, 1994г., в
силата на пресъдено нещо, наричана по-долу само СПН, „...се състои присъщата на исковия процес защита- санкция, чрез която той
брани засегнатите от правния спор материални субективни права“, защото
гражданският процес е организиран като защита-санкция и е призван, с помощта на
държавната принуда да възстанови законосъобразното развитие на едно накърнено
гражданско правоотношение /виж л.съответно пар.71 на л.315 и пар.3, І на л.31/.
При провеждането на
установителен иск за съществуването на едно право, защото именно такъв е бил
предявеният от ищците срещу ответниците иск, по който се е развило
производството по гр.д. №1931/17г.- за установяване по отношение на
ответниците, че ищците са притежатели/собственици/ на правото на строеж /виж
петитума на л.116лице/, а не е бил иск за установяване на правоотношение, както
сочат ответниците, разпоредбата на чл.124,ал.1 от ГПК изисква изрично от ищеца
да има интерес от това установяване и наличието на такъв е абсолютна
процесуална предпоставка за провеждане на исковото производство, тъй като то
никога не е самоцелно, а като държавна намеса под формата на защита-санкция, има
за цел да разреши конкретен възникнал между страните правен спор.
Ищците по гр.д. №1931/17г.
на ПОС, измежду които са били и ищците в настоящото производство, ясно са
заявили какво обуславя правния им интерес от търсената съдебна защита по това
дело, от какво е породен спорът, възникнал между тях като лица, на които са
учредени права на строеж за изграждане на обекти в сграда, предвидена за
построяване върху терен, собственост на ответниците, и ответниците, и тази
сочена причина е оспорването на притежаваните от тях права от ответниците, чрез
извънсъдебно протипоставяното им от тях възражение, че правата им на
суперфициари са погасени по давност, поради нереализирането им в предвидения от
чл.67,ал.1 от ЗС петгодишен срок, считано от 27.06.11г., който към датата на
завеждане на делото е вече изтекъл, въпреки че междувременно, в периода
2013г.-2015г. те търсили различни варианти за завършване на строителството,
преустановено през 2012г от „Икар 95“ ООД, поради изпадането на дружеството в
несъстоятелност, но отправяните от тях до собствениците на терена предложения
срещнали единствено пренебрежителното отношение на последните /виж на
л.115лице, т.1- От фактическа страна и на л.115,гръб, т.2- Досежно правния
интерес/.
Този предмет на спора е
очертан и в мотивите на постановеното по гр.д. №1931/17г. на ПОС решение
№953/06.07.18г. /виж същото на л.12-18/, където е записано „Спори се между страните погасено ли е
правото на строеж и имало ли е обективни причини за неупражняване на това право
в продължение на петгодишния срок по чл.67 от ЗС“ /виж л.16лице, абзац
трети/, като по него съдът е закрепил въз основа на събраните пред него
доказателства извода, че „правото на
строеж на ищците не е било погасено поради неупражняването му в петгодишния
давностен срок“ /виж л.16гръб, изр.последно/, тъй като ответниците, които
са както собственици на терена, така и носители на част от правата на строеж,
учредени от тях на „Икар 95“ ООД, и са били изкупени обратно от тях в
производството по изп.дело №342/2012г. на ЧСИ А., като такива и сами са имали
отговорност за реализиране на строежа съвместно с останалите суперфициари, но
неоснователно са отказвали съдействието си за това на ищците по делото, тъй че
невъзможността за осъществяване на строителството на сградата се дължи на създадените
от ответниците пречки, а не на бездействие от страна на ищците- суперфициари
/виж л.16гръб/.
Независимо от горното, в
производството по гр.д. №1931/17г. съдът е стигнал до извод за неоснователност
на претенциите на ищците, тъй като в хода на процеса е установено и това, че
сградата е завършена на груб вид, а със завършването и до този етап и правото
на строеж на ищците се е трансформирало в право на собственост, тъй че към
датата на решението, правото им на строеж, за установяване на което по отношение
на ответниците е предявен иска им, не съществува /л.17лице, абзац първи/.
При тези мотиви, съставът
по гр.д. №1931/17г. на ПОС е закрепил в решението си диспозитив, с който е
отхвърлил предявените искове като неоснователни, поради реализиране на правато
на строеж с изграждането в груб вид на сградата в ПИ с идентификатор
56784.531.528 /виж л.18лице/.
В тази именно връзка
ответниците считат, че макар в мотивите си съдът да е обсъждал въпроса изтекла
ли е погасителната давност по чл.67 от ЗС,
по констатацията му, че „правото
на строеж не е погасено по давност“ не е формирана сила на пресъдено нещо,
която да бъде зачетена от този състав, а е налице познатата на съдебната
практика хипотеза, при която, ако по друг спор страните се позоват на
съществуването или не на същото преюдициално правоотношение, те следва да
изложат фактическите си твърдения и правни доводи по новия спор, както и да
проведат тяхното доказване с оглед на доказателствените си задачи /виж
л.172гръб/, както и че макар да е поместена в диспозитива на решението,
съдържащата се в него обяснителна част поради какви причини се отхвърлят
предявените искове, също не се ползва с
такава сила /л.300лице/, и остава да се зачете единствено частта от решението,
гласяща „Отхвърля исковете..“ /л.299гръб,
абзац първи/, а със зачитането и, този състав следва да стигне и до извода по
съществото на настоящия спор, че ищците не биха могли да станат собственици,
тъй като не притежават право на строеж, което да се трансформира в право на
собственост с изграждане на сградата, докато ищците пледират, че констатациите
на съда по предходното дело и за двата релевантни за ревандикационния им иск
факта- че правото на строеж не е било погасено по давност и че същото се е
трансформирало в право на собственост, тъй като в хода на висящия процес
грубият строеж на сградата е бил реализиран, следва да се зачетат от този
състав, като обхванати от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение,
тъй като са били включени в предмета на спора, за разрешаване на който съдът е
бил сезиран.
При тези застъпени от
страните тези, най-вече с оглед правна прецизност, на първо място следва да се
каже, че давността съставлява правен институт, а не съществуващо или
несъществуващо преюдициално за правото на строеж или правото на собственост
правоотношение, както сочат ответниците, и именно като такъв ще се третира и от
съда в това решение.
И сега, ако се стигне до
същината на спора относно обхвата на силата на пресъдено нещо по влязлото вече
в сила решение между страните по гр.д. №1931/17г., ако се позовем на корифея в
теорията на гражданския процес проф. д-р Ж. С. който пише в упоменатата вече
по-горе монография, че „Под обективни
предели на СПН се разбира предметът, за който СПН важи“, че „Този предмет е материалното право, по което
съдът се е произнесъл с решението, като го е потвърдил или отрекъл“ /виж на
л.322/ и че „От принципа, че само
спорното право е предмет на СПН, чл.221,ал.2 /от отм. ГПК/ въвежда изключение
само относно две насрещни права на ответника, макар те да са били предявени от
него не чрез насрещен иск, а чрез възражение“, каквито са вземането за
подобрения, предявено по повод възражение за право на задължане, и вземането,
въз основа което ответникът прави възражение за прихващане /виж на л.325/, тези
неоспорими теоретични постановки, развити и в съдебната практика по приложение
разпоредбите на чл.297, чл.298 и чл.299 от ГПК с цитираната от страните съдебна
практика, като е видно, че те се позовават в много случаи на едни и същи актове
на ВКС, същите изглеждат привидно изцяло
в подкрепа на тезата, застъпена от ответниците, че с решението в приключеното
производство е отречено правото на строеж на ищците, а изводите на съда по
повдигнатото от тях възражение за давност не са обхванати от нея, тъй като това
възражение не е включено в изключенията от принципа, че само спорното
материално право, по което съдът се е произнесъл с решението, като го е
потвърдил или отрекъл, е предметът за който силата на пресъдено нещо важи.
Казаното в предходния
абзац е обаче само привидно така, защото пак в същия неоспорим теоретичен
източник четем, че „Субективните права
възникват в определен момент, важат в известен период от време и се погасяват-
т.е. имат определена важимост във времето. СПН има също определена важимост във
времето. Меродавният момент, към който СПН установява, че спорното право
съществува или не съществува, това е денят, когато са приключени устните
състезания, след които решението е влязло в сила /л.326/. Когато решението отрича съществуването на
правото, със СПН се установаява или че то никога не е съществувало, или че е
престанало да съществува от деня на съответното правопогасяващо или
правоунищожаващо основание“ /л.327/.
Именно поради горното този
състав не може да сподели довода на ответниците, че като зачете влязлото в сила
решение по гр.д. №1931/17г., единственият извод, който следва да направи по
отношение на установителната част на ревандикационния иск, предявен срещу тях
от ищците е, че след като притежанието на правото им на строеж е отречено със
сила на пресъдено нещо, то е отречена и възможността те да са носители на
правото на собственост на обектите, възникнали вследствие неговата реализация,
тъй като:
Закрепеното в диспозитива
на влязлото в сила решение по гр.д. №1931/17г. „…поради реализиране на правата на строеж с изграждане в груб вид на
сградата в ПИ с идентификатор 56784.531.528“, не е въпрос на мотиви, както
ответниците считат, а съгласно цитираното по –горе от проф. д-р Ж.С. е част от
обективните предели на СПН на постановеното и влязло в сила решение, с което се
установява не че правото на строеж на ищците никога не е съществувало, а че е
престанало да съществува като ограничено вещно право на строеж от деня на
настъпване на онова основание- реализирането на правото на строеж с изграждане
на сградата в груб вид, със състояване на което, като единно и неделимо право,
каквото самите ответници многократно изтъкват да е правото на строеж, което
съществува и се проявява в различни правомощия в хода на своето развитие, с
реализацията на постройката правото на строеж на ищците е престанало да бъде
онази конструкция на мисълта и въображението, изразяваща се в правото им да
построят сграда /обекта, за който са им учредени права на строеж в чужда земя,
и е преминало с реализиране на строежа в право на собственост върху
построеното, а доколкото последното право, както също вече се каза, подлежи на
съдебна защита, различна от тази на ограниченото вещно право преди неговата
реализация, макар да е отречено правото на строеж на ищците, не е отречено
правото им на собственост върху построеното, както ответниците считат, а точно
обратното- признато е погасяване на правото на строеж, поради преминаването му
с неговата реализация в право на собственост.
Именно така съдът счита,
че следва да се зачетат обективните предели на силата на пресъдено нещо на
влязлото в сила решение по гр.д. №1931/17г., доколкото с него, макар да е
отречено съществуването на правото на строеж на ищците към вече очертаната
релевантна за силата на пресъдено нещо дата, с решението не е установено, че то
никога не е съществувало, а че е престанало да съществува от деня на настъпване
на онова основание, при което е преминало в следващото в размитието на правото
на строеж правомощие- в право на собственост върху построеното.
Така остава отговор единствено
на въпроса процесуално допустимо ли е в това производство да се разгледа отново
по същество възражението на ответниците за погасяване на правото на строеж на
ищците, поради изтекла в полза на собствениците на терена погасителна давност,
което е единственото, противопоставено в настоящото производство от ответниците
на ищците, и за което са налични закрепени от предходния съд констатации и
изводи единствено в мотивите на решението по гр.д. №1931/17г., но не и в
диспозитива на решението, и за което съдът намери, че не може да бъде
разглеждано по същество в това производство, поради следните причини:
Основна и на първо място
от тях, като съдът отново ще се позове на неоспоримия авторитет на проф.д-р
Ж.С. е, че оспорващият правото трябва да изчерпи във висящия процес всичките си
възражения срещу претендираното право /виж л.327, т.3/ и ако е пропуснал да
стори това, процесуално недопустимо е да ги релевира в последващо производство.
В случая ответниците не са
пропуснали, а са реализирали правото си на защита срещу претендираното от
ищците право на строеж, противопоставяйки му правопогасяващото възражение за
изтекла в тяхна полза погасителна давност, но дори да не бяха го сторили, тъй
като сега ищците сочат, че правото им на строеж, защитавано в предходното производство,
се е трансформирало в право на собственост, и ответниците сами изтъкват, че за
придобиването на правото на строеж ищците сега не сочат друго основание, а същото, което е било
релевирано и в производството по гр.д. №1931/17г., това само по себе си вече
означава, че в настоящото производство ответниците не могат да се бранят с
възражение, с което е следвало да се бранят в първия проведен за защита на
правото процес, в който това възражение е можело да се наведе, и като сега
става дума за трансформация на правото на строеж, с реализиране на сградата в
груб вид, а защитното им възражение не касае факти, относими към вече
трансформираното право, а такива, отнасящи се до правото на строеж преди
неговата трансформация- изтичане на давността на 27.06.16г. и позоваването им
извънсъдебно преди реализиране на строежа на давност пред ищците.
Отделно от това,
преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение
се отнася и до всички факти, релевантни за съществуването на правото на строеж,
тъй че в последващ процес по иск на различно основание или за различно искане,
но произтичащ от същото материално право, от съдебна проверка са изключени
фактите, представляващи основание за погасяването му. В случая ищците основават
ревандикационния си иск срещу ответиците на фактите, че в тяхна полза е било
учредено право на строеж, което се е трансформирало с реализиране на строежа в
груб вид в право на собственост, а ответниците му противопставят възражение за
давност, основано на фактите, че правото на строеж се е погасило по давност с
изтичане на срока п очл.67 от ЗС, преди реализацията на грубия строеж, тъй като
са се позовали пред ищците на давността още преди завеждане на 31.07.17г. на
гр.д. №1931/17г., както се и установява, а със сила на пресъдено нещо по
влязлото в сила решение е установено, че правото на строеж се е трансформирало
към дата 28.09.17г. в право на собственост, каквато трансформация е невъзможна
по отношение на едно несъществуващо поради погасяването му давност право, а оттам-
недопустимо е в новия процес разглеждане по същество на възражение за
ответниците за погасяване на правото на строеж по давност, преди реализирането
му, основано на същите факти, на които е било предявено и разгледано в
предходното производство, тъй като те са преклудирани.
11. След горните дадени от
съда отговори на доводите на страните по спорните между тях правни въпроси,
които са и основни спорни за производството въпроси, тъй като те спор за факти
нямат, както ясно личи от разменените книжа и както сами изтъкват пред съда
нееднократно, съдът намери, че предявените от ищците искове са основателни и
следва да се уважат, тъй като :
На 27.06.11г., А.А. и
М.А., като собственици на ПИ с идентификатор 56784.531.528 с площ от 442кв.м.
по кад.скица №17682/23.06.10г., презаверена от 20.04.11г., а по актове за
собственост- 427кв.м., са учредили възмездно и безсрочно в полза на „Икар 95“
ООД права на строеж върху обекти от предвидената за изграждане в този ПИ/
бъдещата жилищна сграда с магазини,
заведение за производство и продажба на тестени изделия и закуски и подземен
гараж, с административен адрес: гр.***, ул.“***“№***, измежду които обекти са и
ап.№***, находящ се на трети етаж /на кота +6.20 м от и със застроена площ от
51.30кв.м., състоящ се от коридор, килер, спалня, баня-тоалетна и тераса, ведно
с 2.42% ид.части от общите части на сградата, равняващи се на 6.82кв.м. от
общите части на сградата, при граници: на изток-ап.№9, на запад- етажен
коридор, на север- етажен коридор, на юг- външен зид, отгоре-ап.16 и
отдолу-ап.4, и паркомясто №8, с площ 12.88кв.м., ведно с 8.85% ид.части от
общите части на сградата, равняващи се на 22.1908 кв.м., находящо се в
северозападната страна на подземния паркинг, при граници: външен зид, изби №№12
и 13, изби №№7 и 8 и площ свободна за маневриране, като всяка от страните по
договора е дала на другата съгласието си
да може свободно да се разпорежда с правото на строеж върху отделните обекти,
на което е собственик, както и със съответните ид.части от общите части на
сградата. Освен това, от договора е видно, че собствениците на терена, с площ
от 442кв.м. по скица и 427кв.м. по актове за собственост, са учредили право на
строеж в полза на „Икар 95“ ООД и върху целия сутеренен етаж в описаната,
предвиден за изграждане в имота сграда, като за него е посочено, че е с площ от
424.80кв.м. и включва стълбищна клетка, коридор, асансьорна шахта, коридори към
изби, изби, паркоместа и рампа, както
иче подземният паркинг се състои от девет паркоместа с означените по
проект номера, като паркомясто №3 липсва/заличава се по проекта и неговата
квадратура се присъединява към свободната площ за маневриране /виж н.а. на
л.46-л.51/;
На същата дата 27.06.11г.,
с н.а. №33, том ІІІ, рег.№3189, дело №403/2011г. на нотариус С.З., акт №179,
том 44, дело 7325/20011г., вх.рег.№15006/28.06.2011г. на СВ-***, „Икар 95“ е
продал на Я.К. и В.К. при равни права правото на строеж върху ап.№***, находящ
се на трети етаж /на кота +6.20 м от и със застроена площ от 51.30кв.м.,
състоящ се от коридор, дкилер, спалня, баня-тоалетна и тераса, ведно с 2.42%
ид.части от общите части на сградата, равняващи се на 6.82кв.м. от общите части
на сградата, при граници: на изток-ап.№9, на запад- етажен коридор, на север-
етажен коридор, на юг- външен зид, отгоре-ап.16 и отдолу-ап.4, и върху
12.88/424.80кв.м. ид.части от сутеренния етаж
на сградата, при реално ползване на паркомясто №8, с площ от 12.88кв.м.,
ведно с 8.85% ид.части от общите части на сградата, равняващи се на 22.1908
кв.м., находящо се в северозападната страна на подземния паркинг, при граници:
външен зид, изби №№12 и 13, изби №№7 и 8 и площ свободна за маневриране, за
общата сума от левовата равностойност на 15 111.20евро по фиксинга на БНБ
в деня на плащанията, която сума купувачите заплащат на дружеството продавач по
банков път разсрочено, съгласно подписаният между страните предварителен
договор за покупко-продажба на права на строеж и за възлагане на строителство
от 31.03.11г.;
Съгласно влязлото в сила
решение между страните по гр.д. №1931/17г., правата им на строеж по отношение
на същите обекти, за които ищците водят сега ревандикационния си иск, са
отречени поради трансформирането им в права на собственост с изграждане на
сградата в груб вид в хода на висящия процес;
Съгласно одобрената за
гр.*** със Заповед №РД-18-48/03.06.09г. на ИД на АГКК кадастрална карта на
гр.***, подземният паркинг/ гаражът в сграда №3, разположена в ПИ
56784.531.528, е получил идентификатор като самостоятелен обект в сграда с №
56784.531.528.3.29, с площ от 145.88кв.м. /виж л.9/, а апартамента с площ от
51.30кв.м. с описаните по-горе съседи, е опознат като самостоятелен обект в
сграда с идентификатор 56784.531.528.3.10 /виж л.8/.
Ответниците са признали,
щото те са във владение на спорните обекти и съдът е приел за безспорно между
страните и ненуждаещо се от доказване това обстоятелство;
Единственото
противопоставено от ответниците на ищците основание да бъдат във владение на
спорните обекти на право е това, че правото на строеж на ищците върху тези обекти
е било погасено с изтичане на давността по чл.67 от ЗС и че те са им
противопоставили изтеклата в тяхна полза давност преди реализирането на това
право, но съдът счете възражението им за давност преклудирано и неподлежащо на
разглеждане по същество в това производство.
С оглед горното, като
собственици на процесните за спора обекти на право, които ответниците
владеят/държат без основание, ищците могат да искат от съда както да установи
правото им на собственост, така и да осъди ответниците да им предадат
владението на същите обекти, и като основателни исковете им следва да бъдат
уважени.
Тъй като в хода на процеса
ответниците са искали ищците да бъдат задължени да представят по делото
документите за извършени плащания на продадените им от „Икар 95“ ООД с н.а.
№33/27.06.11г. права на строеж, съдът е уважил това тяхно искане, а ищците са
изпълнили вменено им задължение, съдът се намира сега длъжен да посочи, че
установените във връзка с това искане факти не биха могли по никакъв начин да
променят вече направения по-горе от него извод за основателност на предявените
от ищците искове, и конкретно:
Искането на ответниците за
събиране на документите за плащане е било най-вероятно провокирано от събрания
по делото като доказателство предварителен договор от 31.03.11г. за
покупко-продажба на недвижим имот /на право на строеж/ и за възлагане на
строителство, сключен между „Икар 95“ООД, като продавач-изпълнител, и ищците,
като купувач-възложител, съгласно който дружеството се задължава да сключи
окончателен договор в нотариална форма за прехвърляне на правото на строеж в
уговорения в този договор срок, при отлагателното условие, че собствеността ще
премине в патримониума на купувача-възложител при 100% плащане на цената по
р.ІІ, т.1, и като от р.ІІ, т.1 от предварителния договор е видно, че цената по
този раздел е такава от 31 384.80 евро и от 2500евро за паркомястото, по
левовата им равностойност по фиксинга на БНБ в деня на плащането, че
21 475евро са заплатени от купувача-възложител при подписване на договора и
се следват за плащане още общо 12 410евро, като от тях 5205евро до
30.10.11г., а 7205евро- до 30.10.12г. /виж предварителния договор на л.230-л.232/.
С представените от ищците
един брой фактура от 18.04.11г. и осем броя квитанции се установи, че в периода
2008г.-2011г., от Я.К., В.К. и Т.и Я. К., на „Икар 95“ ООД, в брой са били
заплатени суми на обща стойност от 60 915лв., от които: 9165лв.- с
основание учредяване на право на строеж по договор от 31.03.11г. /л.135/;
17 750лв.- по договор за *** /л.134, същи и на л.233/; 4000лв.- при липса
на посочено основание /л.134, същи и на л.233/; 30000лв.- по договор за ***
/л.234/.
Тези установени факти са
без значение за придобиване на правато на собственост от ищците вследствие
трансформацията на учреденото им от „Икар 95“ ООД право на строеж след
реализирането му с изграждане на сградата в груб вид, доколкото, както се видя
от уговорките на ищците и същото дружество при сключване на окончателния им
договор за прехвърляне на правото на строеж, същото не е поставено под никакви
условия, а препратката към предварителен договор касае само начина на плащане
на уговорената с него продажна цена на правото на строеж – разсрочено, съгласно
подписания между страните предварителен договор.
Що се отнася до изисканите
от съда за представяне от ответниците и представени от тях документи, въз
основа които се легитимират като собственици на поземления имот, в който
сградата е построена /виж л.243-л.251/, такива съдът е решил, че следва да
изиска, изхождайки от това, че право на строеж върху свой имот може надлежно да
се учреди онзи, който е собственик на имота, като само твърденията в тази
връзка не са достатъчни, а следва в случая да се подкрепят и от доказателства,
още повече, че възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза погасителна
давност, с което единствено са се бранили по съществото на спора, в слчуай, че
съдът не уважи възражението им за недопустимост на предявения иск, е възражение
на собственика на терена срещу онзи, в полза на когото е учредил правото на строеж,
а не стои на разположение на всеки един.
Останалите събрани в
производството писмени и гласни доказателства не се коментират от съда
по-подробно, доколкото са събрани във връзка с установяване възражението на
ответниците за погасяване на правото на строеж на ищците по давност, на която
са се позовали пред тях преди достигане
на сградата на етап груб строеж, и част от тях вече са коментирани в това
решение, а гласните доказателства- тъй като са събрани за установяване
твърденията на ищците, че с поведението си ответниците са направили невъзможно
реализирането на правото им на строеж в определения от закона срок,
респективно- оспорванията на ответниците така описаните от ищците като
препятстващи ги да реализират правото си на строеж да имат отношение към
тяхната недобросъвестност такава, каквато е видяна от ОСГК на ВКС в мотивите
към т.2 от ТР №1/04.05.12г., а този състав счете, че не може да разглежда
отново по същество това повдигнато от ответниците възражение в настоящото
производство.
В частта за разноските.
И двете страни претендират
разноски в прозиводството по списъците, които са представили в срока по чл.80
от ГПК.
С уважаване на предявения
от ищците иск, на основание чл.78,ал.1 от ГПК, разноски се следват на тях, и не
се следват такива на ответниците.
Ищците претендират по
списъка на л.130 от делото разноски, съставляващи заплатени държавна такса за
производството 518.81лв., държавна такса за вписване на исковата молба 51.65лв.
и адвокатски хонорар 1500лв. и са установили изцяло направата им с приложените
по делото документи на л.27, л.29 и л.131, поради което ответниците следва общо
да бъдат осъдени да заплатят общо на ищците като разноски в производството сумата от 2070.46лв.
При тези мотиви и на
основание чл.108 от ЗС, съдът
Р Е Ш И:
Уважава
предявения от Я.Г.К., ЕГН
********** и В.Т.К., ЕГН **********- и двамата със съдебен адрес: ***, кантора
на Адвокатско съдружие „***“-*** срещу А.Г.А., ЕГН ********** и М.Н.А., ЕГН
**********- и двамата със съдебен адрес: ***, офис ***, адв.И.Н., иск по чл.108
от ЗС, като:
Признава
за установено по отношение на
А.Г.А., ЕГН ********** и М.Н.А., ЕГН **********- и двамата със съдебен адрес:
***, офис ***, адв.И.Н., че Я.Г.К., ЕГН ********** и В.Т.К., ЕГН **********- и
двамата със съдебен адрес: ***, кантора на Адвокатско съдружие „***“-***, са
съсобственици при равни права, въз основа придобито от тях на 27.06.2011г., по
силата на н.а. №33, том ІІІ, рег.№3189, дело №403/2011г. на нотариус С.З., акт
№179, том 44, дело 7325/20011г., вх.рег.№15006/28.06.2011г. на СВ-***, право на
строеж, трансформирало се в право на собственост в хода на висящия по гр.д.
№1931/17г. на ПОС процес, поради реализиране на правото на строеж с
изграждането в груб вид на „Жилищна сграда с магазини, заведение за производство
и продажба на тестени изделия и подземен гараж“ с административен адрес:
гр.***, ул.“***“№***, в ПИ с идентификатор 56784.531.528, на следните обекти,
за които им е било учредено правото на строеж, а именно:
ап.№10, находящ се на
трети етаж /на кота +6.20 м/, със застроена площ от 51.30кв.м., състоящ се от
коридор, килер, спалня, баня-тоалетна и тераса, ведно с 2.42% ид.части от
общите части на сградата, равняващи се на 6.82кв.м. от общите части на
сградата, при граници: на изток-ап.№9, на запад- етажен коридор, на север-
етажен коридор, на юг- външен зид, отгоре-ап.16 и отдолу-ап.4, съставляващ по
КККР на гр.Пловдив самостоятелен обект в сграда с идентификатор
56784.531.528.3.10
12.88/145.88 ид.части от
подземния гараж в сутеренния етаж на сградата,
съставляващ сега самостоятелен обект в сграда с идентификатор
56784.531.528.3.29, описани в договора като и съставляващи по проект паркомясто
№8, с площ от 12.88кв.м., находящо се в северозападната страна на подземния
паркинг, при граници: външен зид, изби №№12 и 13, изби №№7 и 8 и площ свободна
за маневриране.
Осъжда А.Г.А., ЕГН ********** и М.Н.А., ЕГН **********- и двамата
със съдебен адрес: ***, офис ***, адв.И.Н., да предадат на Я.Г.К., ЕГН
********** и В.Т.К., ЕГН **********- и двамата със съдебен адрес: ***, кантора
на Адвокатско съдружие „***“-***, собствеността и владението върху :
ап.№10, находящ се на
трети етаж /на кота +6.20 м/, със застроена площ от 51.30кв.м., състоящ се от
коридор, килер, спалня, баня-тоалетна и тераса, ведно с 2.42% ид.части от
общите части на сградата, равняващи се на 6.82кв.м. от общите части на
сградата, при граници: на изток-ап.№9, на запад- етажен коридор, на север-
етажен коридор, на юг- външен зид, отгоре-ап.16 и отдолу-ап.4, съставляващ по
КККР на гр.Пловдив самостоятелен обект в сграда с идентификатор
56784.531.528.3.10
12.88/145.88 ид.части от
подземния гараж в сутеренния етаж на
сградата, съставляващ сега самостоятелен обект в сграда с идентификатор
56784.531.528.3.29, описани в договора като и съставляващи по проект паркомясто
№8, с площ от 12.88кв.м., находящо се в северозападната страна на подземния
паркинг, при граници: външен зид, изби №№12 и 13, изби №№7 и 8 и площ свободна
за маневриране,
находящи се в Жилищна
сграда с магазини, заведение за производство и продажба на тестени изделия и
подземен гараж, с административен адрес: гр.***, ул.“***“№***.
Осъжда
А.Г.А., ЕГН ********** и М.Н.А.,
ЕГН **********- и двамата със съдебен адрес: ***, офис ***, адв.И.Н., общо да
заплатят на Я.Г.К., ЕГН ********** и В.Т.К., ЕГН **********- и двамата със
съдебен адрес: ***, кантора на Адвокатско съдружие „***“-***, сумата от
2070.46- две хиляди и седемдесет лева и четиридесет и шест стотинки- разноски в
производството.
Решението подлежи на
обжалване пред ПАС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Окръжен
съдия: