№ 256
гр. София, 19.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ивайло Хр. Родопски
Членове:Димитър Г. Цончев
Магдалена Д. Инджова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Магдалена Д. Инджова Въззивно гражданско
дело № 20241800500841 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца в първоинстанционното
производство „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД срещу Решение № 83 от
09.04.2024 г., постановено по гр.д. № 952/2023 г. по описа на РС – Елин Пелин
в частта, с която съдът е отхвърлил предявения от ищеца иск по чл. 422, ал. 1
ГПК за признаване за установено по отношение на ответника С. Г. Д., че
дължи на ищеца следните суми по сключен между страните Договор за
потребителски кредит № 40004955634 от 14.07.2021 г. – 4758,78 лв. за
главница и 2073,83 лв. за договорно възнаграждение за периода от 15.12.2021
г. до 06.01.2023 г. В останалите части решението не е обжалвано и е влязло в
сила.
Решението се обжалва с твърдения за неправилност поради нарушение на
материалния закон. Твърди се, че възнаграждението за закупените
допълнителни услуги не следва да бъде включвано при изчисляването на
годишния процент на разходите по кредита, поради което и процесният
договор не е недействителен. Твърди се, че дори и отделни клаузи на договора
да са нищожни това не влече нищожност на целия договор и
първоинстанционния съд неправилно е отхвърлил всички претендирани
вземания на дружеството, включително и това за главница.
От въззивника е подадена и частта жалба срещу Определение № 533 от
29.07.2024 г., постановено по същото дело, с което съдът е оставил без
уважение молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на обжалваното решение в
1
частта за разноските. Счита се, че в производството по чл. 410 ГПК разноски
не се дължат, както и че разноските присъдени в полза на ответника следва да
бъдат намалени под минималния размер съгласно Наредба № 1 от 2024 г. до
сумата по 200 лв.
С отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият С. Г. Д. оспорва жалбата и
моли съдебно решение да бъде потвърдено в обжалваната част. Подаден е и
отговор на частната жалба, с който същата се оспорва.
След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните
настоящият въззивен състав намира следното:
Въззивната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
Разгледана по същество същата е частично основателна по следните
съображения:
По делото не е спорно, че между страните е сключен Договор за
потребителки кредит № 40004955634 от 14.07.2021 г. при следните параметри:
5000 лв. главница; срок на кредита – 36 месеца; годишен лихвен процент на
разходите - 49,15 %; годишен лихвен процент 41,00 %; лихвен процент на ден
– 0,11 %; като общото задължение по кредита възлиза на 8 736,36 лева. Във
връзка със закупени допълнителни услуги е уговорено възнаграждение за
услуга Фаст в размер на 1250 лева и възнаграждение за услуга Флекси в
размер на 2300 лева, като размера на погасителната вноска по допълнителните
услуги възлиза на 98,61 лева. Така общото задължение по кредита и по пакета
от допълнителни услуги възлиза на 12 286,36 лева при размер на вноската от
341,28 лева с дата на погасяване 15-ти ден от месеца.
Не е спорно между страните и обстоятелството, че в годишния процент на
разходите, изчислен от кредитодателя, не са включени разходите за
допълнителни незадължителни услуги Фаст и Флекси.
Не е спорно и че сключеният между страните договор е потребителки,
поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския
кредит (ЗПК).
Спорът е дали възнаграждението за закупените допълнителни услуги
следва да бъде включвано в годишния процент на разходите по кредита и дали
е налице недействителност на целия договор.
В чл. 11, ал. 1 ЗПК е очертано съдържанието на договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 22 ЗП, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
2
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими за усвояване на кредита), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По силата на
процесния договор на ищцата е отпуснат кредит в размер на 5000 лв. при
лихва в размер на 41,00 % и годишен процент на разходите – 49,15 %.
При така изложеното е видно, че договорът за потребителски кредит
формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него е
посочен ГПР. Цифрово посоченият ГПР обаче – 49,15 %, не е действителният
такъв съобразно поетите от потребителя задължения.
Както бе установено по-горе, част от вземанията на кредитодателят
представляват възнаграждение за услуга за бързо разглеждане на кредита
(Фаст) и възнаграждение за услуга за едностранно променяне на погасителния
план (Флекси), които вземания не са включени при формиране на посочения в
договора ГПР. Настоящата съдебна инстанция намира, че "възнаграждението
за закупени допълнителни услуги" следва да се включи към ГПР по кредита,
тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 ДР ЗПК за общ
разход, съгласно която "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит. Несъмнено заплащането от ищеца на
възнаграждения за бързо разглеждане на кредита и за едностранно променяне
на погасителния план, представляват допълнителни услуги, които произтичат
от договора за кредит.
В този смисъл е и постановеното от Съда на ЕС решение от 21.03.2024 г.
по дело C‑714/22, като в т. 46 изрично е посочено, че разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат
в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла
на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения
член 3, буква и) от Директива 2008/48, когато закупуването на посочените
услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит.
От приложения по делото договор за потребителни кредит се установява,
че действителния ГПР, включващ възнагражденията за посочените
допълнителни услуги, би възлизал на 245,7272 %, т.е. на стойност
многократно над императивно установения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
размер, съгласно който годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, което е мотивирало кредитора да прикрие реалния
процент на разходите, като не включи дължимите такси в ГПР.
3
Поради гореизложеното, доколкото в процесния случай в уговорения ГПР
не са включени всички действителни разходи, то съдът намира, че е налице
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 ЗПК.
С оглед изложените съображения и настоящата съдебна инстанция
намира, че сключеният между страните Договор за потребителки кредит №
40004955634 от 14.07.2021 г. е нищожен, като противоречащ на чл. 22 вр. с чл.
11, ал. 1, т. 10 и т. 20 ЗПК.
С оглед наведеното във въззиванта жалба оплакване съдът счита, че
следва да отбележи, че според разпоредбата на чл. 26, ал. ЗЗД нищожността
на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая нито
една от двете хипотези не е налице. Нищожните клаузи довели до неточно
определяне на ГПР не могат да бъдат заместени по право от повелителни
норми на закона. От друга страна, договорът не би могъл да бъде сключен без
посочване на ГПР, тъй като годишният процент на разходите е елемент от
задължителното му съдържание по аргумент от чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и
условие за действителността му – аргумент от чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно правилно
първоинстанционният съд е отхвърлил иска за присъждане на
възнаградителна лихва за периода от 15.12.2021 г. до 06.01.2023 г. Неправилно
обаче съдът е отхвърлил всички претендирани вземания на дружеството,
включително и това за главница.
В посоченото по-горе решение по дело C‑714/22 е прието същото
разрешение, като е уточнено, че с оглед на съществения характер на
посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по кредита, следва да се приеме, че посочването на
ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент и такъв договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената
в заем главница.
В случая ответникът по сключения между страните Договор за
потребителски кредит № 40004955634 е получил сумата от 5 000 лв. от
14.07.2021 г. – 2 792,91 лв. от които са преведени по банковата му сметка с
посочено основание номер на договора за потребителски кредит, видно от
приложено по делото преводно нареждане, а останалата част в размер на
2 207,09 лв. е послужила за извършеното рефинансиране, поискано от
длъжника и посочено в договора за потребителки кредит.
От представеното от ищеца извлечение по сметка към Договор за
4
потребителски кредит № 40004955634 се установява, че ответникът е заплатил
изцяло само първите три вноски по кредита, всяка в размер от по 341,28 лв., а
извършеното плащане по петата вноска е в размер на 0,81 лв. Платените от
длъжника суми по кредита в общ размер на 1 024,65 лв. следва да бъдат
приспаднати от чистата стойност на кредита в размер на 5 000 лв., на която
ответникът дължи връщане.
Предвид изложеното, въззивната жалба се явява частично основателна и
обжалването съдебно решение следва да бъде отменено в частта, с което съдът
е отхвърлил предявеният от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД иск за
признаване за установено по отношение на ответника С. Г. Д., че му дължи
сума в размер на 3 975,35 лв., представляваща главница по сключения между
страните Договор за потребителски кредит № 40004955634 и вместо него
следва да бъде постановено ново съдебно решение, с което да бъде признато
за установено по отношение на ответника С. Г. Д., че дължи на „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД сума в размер на 3 975,35 лв., представляваща
главница по сключения между страните Договор за потребителски кредит №
40004955634. Решението следва да се отмени и в частта относно присъдените
разноски.
По отношение на претендираната сумата в размер на 2 073,83 лв.,
представляваща договорно възнаграждение за периода от 15.12.2021 г. до
06.01.2023 г., както и в частта, с която съдът е отхвърлил предявения от
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД иск за признаване за установено по
отношение на ответника С. Г. Д., че му дължи разликата над 3 975,35 лв. до
пълния претендиран размер на главницата от 4 758,78 лв. въззивният съд
достигна до същите правни изводи, поради което решението в тези части
следва да бъде потвърдено.
По разноските
С оглед частичната основателност на въззивната жалба всяка от страните
следва да заплати на насрещната страна разноски за производство съразмерно
с уважената част. Предвид и на частичната отмяна на обжалваното съдебно
решение, настоящата съдебна инстанция ще се произнесе и за дължимите
разноски в първоинстанционното и заповедното производство, поради което
частната жалба по чл. 248 ГПК не следва да бъде разглеждана.
Съдът счита, че следва да отбележи, че в производството по чл. 248 ГПК
не се дължат нови разноски на страните с оглед изхода на спора (включително
и разноски за адвокатско възнаграждение), както в първоинстанционното
производство, така и във въззивното производство. По въпроса за разноските в
производството по чл. 248 ГПК има формирана трайна съдебна практика,
според която се приема, че в производството по чл. 248 ГПК не се дължат
разноски на страните. Този извод на ВКС се мотивира с обстоятелството, че
производството по чл. 248 ГПК няма самостоятелен характер, а е
функционално свързано с производството по съществото на спора, поради
което и претендираните от въззиваемия разноски за подаването на частна
жалба по чл. 248 ГПК няма да бъдат включвани в общия размер на
направените от същия разноски за въззивното производство.
5
От направените от заявителя разноски за заповедното производство в общ
размер на 396,24 лв., от които 180 лв. за юрисконсултско възнаграждение и
216,34 лв. за държавна такса, на същия следва да се присъдят 140,91 лв., а от
направените от длъжника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
522 лв., на същия следва да се присъдят 336,35 лв. След извършеното
прихващане заявителят следва да бъде осъден да заплати на длъжника
разноски за заповедното производство в размер на 195,44 лв.
От направените от ищеца разноски в първоинстанционното производство
в общ размер на 602,39 лв., от които 360 лв. за юрисконсултско
възнаграждение и 242,39 лв. за държавна такса, на същия следва да се
присъдят 222,10 лв., а от направените от ответника разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1 370 лв., на същия следва да се присъдят 864,86
лв. След извършеното прихващане ищецът следва да бъде осъден да заплати
на длъжника разноски за първоинстанционното производство в размер на
642,76 лв.
От направените от въззивника разноски във въззивното производство в
общ размер на 589,31 лв., от които 360 лв. за юрисконсултско възнаграждение
и 229,31 лв. за държавна такса за въззивната жалба, на същия следва да се
присъдят 342,87 лв., а от направените от въззиваемия разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1 370 лв., т.е. без претендираните за подаването на
частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, на същия следва да се
присъдят 572,90 лв. След извършеното прихващане въззивникът следва да
бъде осъден да заплати на въззиваемата страна разноски за въззивното
производство в размер на 230,03 лв.
Воден от горното, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 83 от 09.04.2024 г., постановено по гр.д. №
952/2023 г. по описа на РС – Елин Пелин в частта, с която съдът е отхвърлил
иска на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД с ЕИК ********* за признаване
за установено по отношение на ответника С. Г. Д. с ЕГН ********** от
гр.София, ж.к. „Н. 1“, бл. № 172, вх. В, ет. 4, ап. 46, че дължи на „ПРОФИ
КРЕДИТ България” ЕООД сумата в размер на 3 975,35 лв., представляваща
главница по сключения между страните Договор за потребителски кредит №
40004955634, както и в частта за разноските И ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника С. Г. Д. с
ЕГН ********** от гр.София, ж.к. „Н. 1“, бл. № 172, вх. В, ет. 4, ап. 46, че
дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД с ЕИК ********* сумата в
размер на 3 975,35 лв., представляваща главница по сключен между страните
Договор за потребителски кредит № 40004955634 от 14.07.2021 г.
ОСЪЖДА С. Г. Д. с ЕГН ********** да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ
България” с ЕИК ********* сумата от 1 068,23 лв., представляваща направени
разноски в производството, от които 195,44 лв. – за заповедното производство,
6
642,76 лв. – за първоинстанционното производство и 230,03 лв. – за
въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7