№ 366
гр. София, 23.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20221100504338 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20005824/29.12.2021 г., постановено по гр. д № 2918/2021 г. по описа
на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 68 състав, е признато за незаконно и
отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, по иска на Т. Р. Н. против Военно
формирование 18270 – с. Горна Малина, уволнението на ищцата Т. Р. Н., извършено със
Заповед № ЗЛС-41/20.11.2020 г. на началника на Военно формирование 18270 – с. Горна
Малина. Със същото решение, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, ищцата е възстановена на
длъжността, заемана от нея преди уволнението – „Камериер“ в звено „Поддръжка и
осигуряване на хотелска част“ в Център за логистична поддръжка във Военно формирование
18270 – с. Горна Малина, а на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, ответникът
е осъден да заплати сумата в размер на 5 520 лева – обезщетение за оставяне без работа
поради незаконното уволнение за периода 20.11.2020 г. – 20.05.2021 г., ведно със законната
лихва върху посочената сума, считано от 19.01.2021 г. до окончателното изплащане, както
и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сторените от ищцата разноски в производството пред СРС
в размер на 500 лева. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът е осъден да заплати по
сметка на СРС сумата в размер на 320,80 лева – държавна такса.
Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, е депозирана въззивна жалба от ответника Военно формирование 18270 – с. Горна
Малина, представлявано от полковник В.В.. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност
и неправилност на обжалваното съдебно решение. Считат се за неправилни изводите на
решаващия съд за невиновно поведение на служителката, неявила се на работа в
продължение на 4 последователни работни дни, обосновано от съда с карантиниране на
същата в резултат диагностициране на съпруга с Covid 19. Въззивникът сочи, че
възникналата извънредна ситуация на световна пандемия не освобождава работниците и
служителите от задължението им да уведомят своите работодатели за причините,
възпрепятствали явяването им на работното място, като твърди, че в разглеждания случай
ищцата не е изпълнила това свое задължение. В този смисъл счита за безспорно установено
по делото, че същата е допуснала нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.
190, ал. 1, т. 2 КТ, обуславящо ангажиране на дисциплинарната отговорност. По делото не
1
било спорно, че Т. Р. Н. не се е явила на работа в периода от 06.11.2020 г. до 11.11.2020 г.,
като за установяване на конкретната причина за отсъствието си последната не е представила
оправдателни документи пред работодателя – нито документ, удостоверяващ поставянето
под карантина като контактно лице на заболял с Covid 19 или предписание за карантиниране
за минал период, нито документ, удостоверяващ, че тя самата е била потвърден случай на
лице, болно от Covid 19. С оглед така изложеното въззивникът счита, че служителката не е
установила наличие на уважителна причина за своето неявяване на работа в процесния
период, поради което уволнението е законосъобразно. При тези аргументи моли за отмяна
на обжалваното решение и за постановяване на друго съдебно решение, с което предявените
искове да бъдат изцяло отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
ищцата Т. Р. Н., чрез пълномощника адвокат М. М., САК. Излагат се съображения за
неоснователност на заявените с въззивната жалба доводи и се моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски
пред въззивната инстанция.
В проведеното на 10.10.2022 г. открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
въззивникът Военно формирование 18270 – с. Горна Малина, редовно призован, се
представлява от старши юрисконсулт К.Б.. Поддържа депозираната въззивна жалба, няма
нови доказателствени искания. Моли за отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на
предявените искове. Прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната
страна адвокатско възнаграждение.
В проведеното на 10.10.2022 г. открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
въззиваемата Т. Р. Н., редовно призована, явява се лично и представлявана от адвокат М. М.,
САК. Оспорва въззивната жалба, поддържа своя отговор на въззивната жалба, не прави нови
доказателствени искания. Моли за потвърждаване на обжалвания акт. Претендира разноски
съгласно представен списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV A въззивен състав, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното за установено от
фактическа и правна страна, във връзка с конкретно наведените във въззивната жалба
пороци на оспорения съдебен акт:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК,
изхожда от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт,
поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. При постановяване на същото не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми.
Във връзка с доводите относно неговата правилност, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно, кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
В исковата молба и последващи 2 броя уточняващи молби от 22.02.2021 г. и
29.03.2021 г. ищцата Т. Р. Н. твърди, че между нея и ответника Военно формирование 18270
– с. Горна Малина е бил сключен Трудов договор № 140/15.03.2010 г., за длъжността
„Камериер“ в звено „Поддръжка и осигуряване на хотелска част“, с код по длъжностно ниво
ИЗ-15 и код 51321001 от Класификатора на длъжностите за цивилните служители по
трудови правоотношения във военни формирования на Българската армия и структурите на
подчинение на министъра на отбраната, които не прилагат Закона за администрацията и
Закона за държавния служител, обявен със Заповед на Министъра на отбраната № ОХ-
936/21.11.2018 г., при уговорено месечно брутно трудово възнаграждение в размер на 920
лева. Със Заповед за дисциплинарно уволнение № ЗЛС-41/20.11.2020 г., връчена на
20.11.2020 г., трудовото правоотношение било едностранно прекратено от работодателя
поради това, че в периода 06.11.2020 г. – 11.11.2020 г. служителката не се е явила на
2
работното си място, с което е извършила нарушение на трудовата дисциплина по смисъла
на чл. 190, ал. 1, т. 2, вр. чл. 188, т. 3 КТ. Счита така наложеното дисциплинарно наказание
за незаконосъобразно. От една страна, сочи по отношение на нея са били налице
предпоставки за прилагане на специалната закрила по чл. 333 КТ поради онкологичното
заболяване. От друга страна, сочи, че в периода 06.11.2020 г. – 11.11.2020 г. е била
обективно възпрепятствана да се яви на работа поради карантинирането с оглед на
диагностицирано при съпруга А.Н. заболяване с Covid 19. В тази насока твърди, че на
04.11.2020 г. последният е дал положителен резултат за Covid 19 и по указания на личния
лекар ищцата и нейния съпруг предприели действия във връзка с лечение и карантиниране –
съответно заболелия с 14-дневна карантина, а ищцата, като контактно лице – с 10-дневна
карантина. С оглед така възникналите обстоятелства, своевременно на 06.11.2020 г. ищцата
била уведомила прекия си ръководител, чрез цивилен служител А.Д., за поставянето под
карантина. На 09.11.2020 г. при ищцата също се проявили симптоми на Covid 19. На
13.11.2020 г. било назначено лечение във връзка с тези симптоми и издаден болничен лист
за периода 12.11. – 18.11.2020 г. След възстановяването , на 19.11.2020 г. се завърнала на
работа, като на същия ден били изисквани обяснения относно отсъствието в периода
06.11.2020 г. – 11.11.2020 г., а на 20.11.2020 г. била връчена процесната заповед за
уволнение. Предвид посоченото счита, че не са били налице законоустановените
предпоставки за ангажиране на дисциплинарната отговорност, тъй като неявяването на
работа в разглеждания период не се дължи на виновно нейно поведение, а на обстоятелства
от обективен характер, а именно поставянето под карантина с оглед качеството на
контактно лице на заболял с Covid 19, и нормативните изисквания, установени в т. 13 от
Заповед № РД-01-610/22.10.2020 г. на Министъра на здравеопазването за лица, подлежащи
на болнично лечение, домашно лечение и карантина, съгласно която „Всички близки
контактни лица на потвърден случай на Covid 19, съгласно Приложение № 4, подлежат на
10-дневна карантина, считано от последния контакт с потвърдения случай…“, чието
неизпълнение било скрепено с наказателна отговорност съгласно чл. 355 НК. Сочи за
ноторно известен фактът, че поради бързо разрастващата се пандемия на Covid 19 с Решение
№ 325/14.05.2020 г. на Министерски съвет в страната била обявена извънредна епидемична
обстановка, вследствие на която и поради огромния брой заболели граждани възникнал
административен „хаос“ и неяснота във връзка с процедурите по издаване на болнични
листове на контактните лица на доказано болните такива с Covid 19, като така възникналите
неуредици не следвало да бъдат вменявани във вина по повод неявяването на работа,
като поддържа, че в случая е проявила добросъвестно поведение в насока спазване на
указанията на личния лекар и нормативните изисквания с оглед защита на собственото си
здраве и здравето на околните лица. Предвид изложеното моли за постановяване на съдебно
решение, с което да бъде отменено уволнението , да бъде възстановена на заеманата преди
уволнението длъжност и ответникът да бъде осъден да заплати обезщетение за времето,
през което е останала без работа поради незаконното уволнение – за периода 20.11.2020 г.
– 20.05.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане. Претендира разноски по делото.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника Военно формирование 18270 – с. Горна Малина, с който се оспорват
предявените искове като неоснователни. Излагат се съображения, че уволнението на ищцата
е извършено законосъобразно, при спазване на всички императивни изисквания за това.
Служителката Н. не се е явила на работа 4 последователни работни дни в каквато насока се
прави признание в исковата молба, а отделно това се установява и от приложени към
писмения отговор 4 бр. заповеди на работодателя – Заповед № ЗРД-583/06.11.2020 г. Заповед
№ ЗРД – 587/09.11.2020 г., Заповед № ЗРД-593/10.11.2020 г. и Заповед № ЗРД-597/11.11.2020
г., през който период същата не е инициирала ползването на който и да е от
регламентираните в КТ отпуски, включително не е представила пред работодателя болничен
лист, удостоверяващ временната неработоспособност, или предписание за
карантинирането . Предвид така установеното счита, че липсва правно основание за
отсъствието от работното място в периода 06.11.2020 г. – 11.11.2020 г. На следващо място
сочи, че ищцата не е била поставяна под карантина като контактно лице при спазване на
действащите към този период нормативни изисквания, установени в чл. 61 от Закона за
здравето и в Заповед № РД-01-610/22.10.2020 г. на Министъра на здравеопазването, нито е
била потвърден случай на лице, болно от Covid 19. В тази насока се поддържа, че съпругът
на служителката не представлява потвърден случай на Covid 19, доколкото към
разглеждания момент за такива се считали единствено лицата, диагностицирани с
посоченото заболяване чрез „полимеразна верижна реакция за доказване на Covid 19”, т. е. с
3
т.нар. „PCR тест“, а при съпругът бил извършен само антигенен тест. Именно с оглед
последното на ищцата не било издадено предписание за карантина. Лицата с положителен
антигенен тест се считали за потвърден случай на Covid 19 едва с приемането на Заповед №
РД-01-724/22.12.2020 г. на Министъра на здравеопазването – от момент, следващ по време
дисциплинарното уволнение на Т. Н.. Предвид така изложеното се моли за отхвърляне на
предявените искове.
С оглед процесуалното поведение на страните и доводите, наведени във въззивната
жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира за
безспорни между страните на етапа на въззивното производство следните обстоятелства: 1.)
страните са се намирали в трудово правоотношение, възникнало по силата на Трудов
договор № 140/15.03.2010 г., с който Т. Н. се е съгласила да полага труд като цивилен
служител на длъжността „Камериер“ в звено „Поддръжка и осигуряване на хотелска част“ в
Център за логистична поддръжка във Военно формирование 18270 – с. Горна Малина, а
Военно формирование 18270 – с. Горна Малина се е съгласило да заплаща трудово
възнаграждение; 2.) договорът е сключен за неопределено време; 3.) последно получаваното
от служителката брутно трудово възнаграждение е в размер на 920 лева; 4.) трудовото
правоотношение е прекратено с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ със
Заповед № ЗЛС-41/20.11.2020 г. на началника на Военно формирование 18270 – с. Горна
Малина, връчена лично на 20.11.2020 г.; 5.) служителката не се е явила на работа в
периода 06.11.2020 г. – 11.11.2020 г., като във връзка с неявяването си не е представила пред
работодателя болничен лист за този период или предписание на директора на РЗИ за
карантиниране като контактно лице на потвърден случай с Covid 19; 6.) служителката не е
страдала от онкологично заболяване към момента на връчване на уволнителната заповед; 7.)
последната е останала без работа в периода 20.11.2020 г. – 20.05.2021 г. С оглед на това
правният спор между страните, поставен за решаване пред въззивната инстанция, се
концентрира върху обстоятелството допуснато ли е от ищцата виновно нарушение на
трудовата дисциплина по см. на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ чрез неявяването на работа в
периода 06.11.2020 г. – 11.11.2020 г., поради констатиран положителен резултат с Covid 19
на неин близък и съществуващите към този момент нормативни изисквания за
карантиниране на контактните лица на потвърдените случаи на Covid 19 чрез изолирането
им в домашни условия, или същата е била в обективна невъзможност за изпълнението на
трудовите ѝ задължения.
От представената по делото Заповед № ЗЛС-41/20.11.2020 г. на началника на Военно
формирование 18270 – с. Горна Малина се установява, че трудовото правоотношение между
страните е прекратено, като на служителката е наложено дисциплинарно наказание
"уволнение" поради това, че не се е явила на работното си място в периода 06.11.2020 г. –
11.11.2020 г. /вкл./, като след проведени телефонни разговори, инициирани от служба
„Личен състав“, същата не предприела никакви мерки, а при явяването си на работа на
19.11.2020 г. не представила оправдателни документи, удостоверяващи причината за
неявяването ѝ в посочения период.
Не е спорно между страните, че от служителката са изискани обяснения по реда на
чл. 193 КТ. От представените обяснения, дадени на 19.11.2020 г., се установява, че същата
не оспорва, че не се е явила на работното си място в периода 06.11.2020 г. – 11.11.2020 г.,
като причина за неявяването си изтъква обстоятелството, че съпругът е дал положителен
резултат за Covid 19 при направен в медицинска лаборатория бърз тест, вследствие на което
и по указания на личния лекар ищцата се самоизолирала като негово контактно лице и
очаквала съответно позвъняване от РЗИ, каквото обаче не получила. Считано от 09.11.2020
г. тя също проявила симптоми на заболяването и по лекарски указания предприела лечение
в домашни условия. Счита, че непрекъснатите изменения и възникналите по повод
разрастващата се пандемия административни неуредици в здравната система не следва да
бъдат вменявани във вина във връзка с неявяването ѝ на работа в разглеждания период.
По делото е представен, неоспорен от ответната страна, резултат от извършен в
медицинска лаборатория СМДАЛ „Рамус“ ООД бърз тест SARS CoV (Ag) на лицето А.Н.Н.,
видно от който на 04.11.2020 г. същият е дал позитивен резултат за Covid 19. По делото не е
спорно, че последният е съпруг на ищцата, за което обстоятелство се съдържат данни и в
приложеното с отговора на исковата молба служебно досие на Т. Н..
По делото е представен, неоспорен от ответната страна, амбулаторен лист №
2173/13.11.2020 г., видно от който на Т. Р. Н. е била поставена диагноза „остра инфекция на
горните дихателни пътища, неуточнена“. В същия е отбелязано, че пациентката е с
4
оплаквания за отпадналост, температура 37,5 градуса, болки в гърлото, като последната е
поставена под домашна карантина, считано от 05.11.2020 г. след положителен антигенен
тест на съпруга , който е с клинична картина на ковид. В амбулаторния лист е отразено, че
лицето е било консултирано по телефона и с назначена терапия.
От приложената пред Софийски районен съд медицинска документация и приетата
без възражения от страните СМЕ се установява, че Т. Р. Н. не е страдала от онкологично
заболяване към момента на прекратяване на трудовото ѝ правоотношение.
По делото са представени като писмени доказателства 4 броя заповеди на началника
на Военно формирование 18270 – с. Горна Малина – Заповед № ЗРД-583/06.11.2020 г.
Заповед № ЗРД – 587/09.11.2020 г., Заповед № ЗРД-593/10.11.2020 г. и Заповед № ЗРД-
597/11.11.2020 г., видно от които със същите се е констатирано неявяването на ищцата на
работното място на 06.11, 09.11, 10.11. и 11.11.2020 г. – обстоятелство, което не е спорно
между страните.
По делото не са ангажирани други доказателства, относими към спорния пред
въззивната инстанция предмет.
В производството по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – трудов спор за законността на извършено
от работодателя уволнение, в тежест на работодателя е да установи, че е упражнил законно
извънсъдебно потестативното си право да прекрати едностранно трудовото
правоотношение. В тежест на работодателя е да докаже, че доводите за незаконност на
уволнението, въведени с исковата молба, са неоснователни.
Законността на едностранното прекратяване на трудовото правоотношение се
обуславя от проявлението на обстоятелствата, предвидени в нормите на чл. 195 КТ, вр. чл.
190 КТ, чл. 194, ал. 1 КТ и чл. 193, ал. 1 КТ. След установяване факта на нарушение на
трудовата дисциплина, нарушителя, времето и мястото на извършване на противоправното
неизпълнение на трудовите задължения, работодателят е длъжен да субсумира тези
обстоятелства под диспозицията на правната норма, регламентирана в чл. 195 КТ, във
връзка с чл. 190 КТ, 186 КТ и 187 КТ, вследствие на което може да упражни своето
потестативно субективно право да наложи дисциплинарно наказание на виновния
работник/служител.
При налагане на съответното дисциплинарно наказание работодателят трябва да
индивидуализира противоправното дисциплинарно деяние и субекта на нарушението – чл.
189, ал. 1 КТ. Законосъобразното развитие на процедурата по налагане на дисциплинарното
наказание е предпоставено от спазването на определен ред, който да обезпечи правото на
защита на наказания служител, както предписва правната норма, регламентирана в чл. 193,
ал. 1 КТ.
Съгласно чл. 195, ал. 1 КТ дисциплинарното наказание се налага с мотивирана
заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено то, наказанието
и законният текст, въз основа на който се налага. Чрез очертаване на фактическите и
правните основания за налагане на дисциплинарното наказание се осигурява защитата на
работника или служителя, който трябва да знае за какво нарушение на трудовата
дисциплина му се налага наказанието, а от друга страна, по този начин се очертава
предметът на съдебния контрол за законосъобразност в случай на съдебно оспорване на
дисциплинарното наказание.
Процесната уволнителна Заповед № ЗЛС-41/20.11.2020 г. на началника на Военно
формирование 18270 – с. Горна Малина е издадена от субекта на дисциплинарна власт и
съдържа всички обстоятелства, индивидуализиращи от обективна и субективна страна
нарушенията, заради които е наложено наказанието. В нея като основание за ангажиране на
дисциплинарната отговорност е посочено неявяването на ищцата на работа в течение на 4
последователни работни дни, което представлявало нарушение на трудовата дисциплина по
смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, като работодателят е изложил във фактическата
обстановка, че цивилен служител Т. Р. Н. не се е явила на работа в периода 06.11.2020 г. –
11.11.2020 г., без да представи доказателства за причината за неявяването си на работата.
Работодателят е взел предвид и обясненията на служителката, дадени на 19.11.2020 г., в
които не се сочело тя да е посещавала лекуващия си лекар или да е извършвала тест за Covid
19, нито да се е свързала с преките си началници с цел разрешаването на възникналата
ситуация. В заповедта за уволнение са очертани конкретните факти, които обосновават
решението на работодателя за налагане на процесното дисциплинарно наказание
„уволнение“ – описани са конкретните противоправни деяния, които се считат за нарушение
на чл. 190, ал.1, т. 2 КТ.
5
Установява се от събраните по делото доказателства, че преди да наложи процесното
дисциплинарно наказание органът на дисциплинарна власт е изискал, а ищцата е дала
обяснения по отношение на релевираните в процесната заповед нарушения на трудовата
дисциплина, като по този начин е спазена процедурата, предвидена в чл. 193 КТ.
Наказанието за описаните нарушения на трудовата дисциплина е наложено в
преклузивния срок по чл. 194, ал. 1 КТ.
Твърденията за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения
иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното
начало в гражданския процес, в конкретния случай са свързани оспорване наличието на
виновно извършено нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ чрез
неявяването на служителката на работа в периода 06.11 – 11.11.2020 г., послужило като
основание за ангажиране на дисциплинарната ѝ отговорност.
Според разпоредбата на чл. 186 КТ виновното неизпълнение на трудовите
задължения е нарушение на трудовата дисциплина. То като всяко правонарушение
представлява виновно противоправно деяние. Субект на нарушението може да бъде само
работник или служител, т. е. лице, което предоставя работната си сила по трудово
правоотношение. В установената практика на Върховния касационен съд (в този смисъл
напр. Решение № 203/24.06.2015 г. по гр. д. № 6889/2014 г., ІV г. о. на ВКС, Решение № 33
от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1915/2019 г., III г. о.) се приема, че обект на
дисциплинарно нарушение могат да бъдат само задължения на работника или служителя по
трудовото му правоотношение със съответния работодател. Има случаи на обективна
невъзможност за изпълнение на трудовия договор, като такива се разглеждат случаите, при
които има създадена нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия
договор е станало невъзможно. Причините, които са породили тази невъзможност, трябва
да бъдат непреодолими за и от страните. В конкретния случай се твърди наличие именно на
такава обективна невъзможност за ищцата към процесния период, обоснована с
констатирано положително диагностициране на съпруга с Covid 19, съпроводено с
указания на личния лекар за самоизолиране с оглед защита на личното здраве и това на
околните лица, съответстващи по съдържание с нормативните изисквания, установени в
издадените към този момент заповеди на министъра на здравеопазването и обявената с
Решение № 325/14.05.2020 г. на Министерски съвет извънредна епидемична обстановка в
страната.
При съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки приложимата
нормативна регламентация настоящият съдебен състав приема, че в конкретния случай
неявяването на ищцата на работното място през релевантния период от 06.11.2020 г. до
11.11.2020 г. не съставлява виновно неизпълнение на трудовите задължения, а по същество е
обусловено от обективната невъзможност на същата да изпълни трудовите си задължения с
оглед безспорно установения към 04.11.2020 г. положителен лабораторен резултат на
съпруга с Covid 19, изискващ нейното самоизолиране като контактно лице съгласно
актуалната дефиниция на близките контактни лица, дадена в Приложение № 4 към т. 13 от
Заповед № РД-01-610/22.10.2020 г. на Министъра на здравеопазването за лица, подлежащи
на болнично лечение, домашно лечение и карантина, предвид съществуващия всеобщ риск
при несъответно на горепосочената заповед поведение да доведе до разпространение на
Covid 19 сред широк кръг от хора, както и при безспорно съществуваща към този момент
правна несигурност при определяне вида и обхвата на противоепидемичните мерки и кръга
на лицата, подлежащи на болнично лечение, домашно лечение и карантина, установима при
проследяване честите изменения в нормативната регламентация, касаеща извънредната
епидемична обстановка в страната. Неотложният характер на действията по изолиране на
контактното лице в домашни условия не представлява негова субективна преценка и
своеволие, а съблюдаване на лекарски указания и нормативни изисквания, като
нарушението на последните е скрепено с наказателна отговорност по чл. 355 НК, поради
което в конкретната ситуация въззивният съд намира, че неявяването на работа на ищцата
не съставлява виновно неизпълнение на трудовите задължения, а невъзможност за тяхното
изпълнение, обусловена от създадената нова обстановка, при която реалното изпълнение на
трудовия договор е възпрепятствано от възникналите пречки от обективен характер за
престиране на труд.
Съгласно т. 13 от горецитираната заповед на министъра на здравеопазването от
22.10.2020 г. „Всички близки контактни на потвърден случай на COVID-19, съгласно
Приложение № 4, подлежат на 10-дневна карантина, считано от последния контакт с
6
потвърдения случай, като се поставят под карантина в дома или на друго място, на което
лицето е посочило, че ще пребивава с предписание по образец съгласно Приложение № 5 на
директора на съответната регионална здравна инспекция или на оправомощено от него
длъжностно лице.“. В приложение № 4 към т. 13 в седем точки е дадено определение на
„близък контактен“, съгласно актуалната дефиниция на случай на COVID-19, а именно: 1./
съжителство в едно домакинство с пациент с COVID-19; 2./ директен физически контакт с
пациент с COVID-19 (напр. ръкостискане); 3./ директен незащитен контакт с инфекциозни
секрети на пациент с COVID-19 (напр. при опръскване при кихане, допир до използвани от
пациента кърпички с голи ръце); 4./ директен (лице в лице) контакт с пациент с COVID-19
на разстояние до 2 метра и продължителност над 15 мин.; 5./ престой в затворено
помещение (напр. класна стая, болнична стая, стая за срещи и др.) с пациент с COVID-19 за
≥ 15 мин. и на разстояние минимум 2 метра; 6./ медицински специалист или друго лице,
полагащи директни грижи за пациент с COVID-19, или лабораторен персонал, обработващ
клинични проби на пациент с COVID-19, без препоръчаните лични предпазни средства или
с евентуално нарушена цялост на личните предпазни средства; 7./ пътуване в самолет в
близост до лице с COVID-19 (до две места във всички посоки), придружител при пътуване
или лица, полагащи грижи, членове на екипажа, обслужващи дадения сектор, където седи
заболелият (ако тежестта на симптомите при заболелия или неговото преместване/движение
сочи за по-голяма експозиция за близък контакт може да се определят и други или всички
пътници в самолета). С оглед така очертания кръг на близките контактни лица безспорно
ищцата се явява такова лице по отношение на своя съпруг при установяване заразяването на
същия с Covid 19.
На следващо място, въззивният съдебен състав намира за обективно установен по
делото фактът, че съпругът на ищцата е бил диагностициран с Covid 19 на 04.11.2020 г. – в
каквато насока настоящият състав цени представения по делото и неоспорен от ответната
страна резултат от извършен в медицинска лаборатория СМДАЛ „Рамус“ ООД бърз тест
SARS CoV (Ag) на лицето А.Н.Н., поради което и съдът счита, че на основание т. 13 от
заповедта на министъра на здравеопазването същата е подлежала на карантиниране за срок
от 10 дни, считано от последния контакт с потвърдения случай на Covid 19 – на 04.11.2020 г.
Неизпълнението на здравните предписания, както правилно се сочи в исковата молба, е
скрепено с реализиране на наказателна отговорност по чл. 355, ал. 2 НК. Макар по същество
въззивният съд да намира за основателни съображенията досежно липсата на ангажирани по
делото доказателства за издадено на ищцата предписание по образец на директора на РЗИ
по предложение на лекуващия лекар, с оглед съдържащите се в представения по делото
амбулаторен лист от 13.11.2020 г. данни за осъществено лекарско консултиране,
наблюдение и лечение на ищцата, съпроводено с констатации на лекуващия лекар за
проявление при същата на симптоми, характерни за Covid 19, въззивният съд счита, че
липсата на данни за реализирана административна процедура по издаване на посоченото
предписание не изключва обективния факт на контакт със заболял с Covid 19 и не следва да
обуславя задължително явяване на служителката на работното място при несъмнената
опасност да разпространи вирусното заболяване, а също и спрямо нея да бъде реализирана
наказателна отговорност при междувременно издаване на предписание с дата,
съответстваща на посочената първоначална дата на положителен резултат за Covid 19 или
контакт с потвърден случай на заболял с Covid 19. Отчитайки тези обстоятелства, както и
обективно установените при ищцата проявления на остро респираторно заболяване,
отразени в амбулаторния лист от 13.11.2020 г., за които същата е изложила данни пред
работодателя в обясненията си по чл. 193 КТ, настоящият състав счита, че неправилно те не
са били зачетени като уважителна причина за неявяването на Т. Р. Н. на работа в периода
06.11.2020 г. – 11.11.2020 г. В тази насока съдът не намира за основателни доводите на
въззивника относно значението на вида на използвания метод за диагностициране на Covid
19 – чрез антигенен или чрез т. нар. “PCR тест“, с оглед изложените по-горе мотиви досежно
съществуващата към процесния период правна несигурност досежно правно значимия метод
на установяване на заразата с коронавирусна инфекция, както и с оглед на събраните
доказателства за дадени на лицето нарочни лекарски указания за карантиниране.
Дисциплинарното наказание се преценява с оглед поведението на санкционирания
работник или служител, поради което липсата на реализирана административна процедура
по издаване на болничен лист или предписание за карантиниране на лицето при обективно
съществуващите данни за осъществен от него контакт с болен от Covid 19 и уведомяване на
лекуващия лекар за това не следва да рефлектира върху преценката за добросъвестността на
работника или служителя. Процедурните административни неуредици в страната, в
7
условията на обявена извънредна епидемична обстановка, включително във връзка с
издаване на горепосочените оправдателни документи, нямат отношение към трудовата
дисциплина на работника или служителя, и не следва да обуславят извод за
недобросъвестност на лицата, съблюдаващи лекарските предписания и в известна степен
неясните нормативни изисквания на здравните органи и МС.
По отношение релевираните във въззивната жалба доводи за неуведомяване на
работодателя за сочените в исковата молба причини за неявяването на ищцата на работа в
процесния период, от една страна, въззивният съд намира същите за несвоевременно
наведени, доколкото такива се правят за първи път във въззивната жалба, а от друга страна –
за неоснователни, предвид съдържащите се в уволнителната заповед данни за осъществен
контакт със служителката от страна на служба „Личен състав“, кореспондиращи с
изложеното от същата в исковата молба, че е уведомила работодателя за пречките да се яви
на работа чрез друг служител. С оглед неоснователността на тези доводи на въззивника
съдът намира за установено, че ищцата е положила дължимата грижа в процесния случай и
противно на изложеното за първи път във въззивната жалба тя е довела до знанието на
работодателя причината за неявяването си на работното място.
При изложените мотиви и с оглед правилата за разпределение на доказателствената
тежест, въззивният съд намира, че работодателят не е доказал при условията на пълно
главно доказване наличие на виновно нарушение на трудовата дисциплина на служителката,
обосноваващо ангажиране на дисциплинарната отговорност. Поради това настоящият
състав на Софийски градски съд приема, че решението на СРС по предявения иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е правилно и следва да се потвърди.
За пълнота въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че изцяло споделя
изводите на Софийски районен съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях в тази им
част, относно липса на предпоставки за прилагане на предварителна закрила по чл. 333 КТ
спрямо ищцата при установената липса на онкологично заболяване при нея към датата на
прекратяване на трудовото ѝ правоотношение.
Във въззивната жалба не се навеждат конкретни доводи във връзка с иска по чл. 344,
ал. 1, т. 2 КТ, поради което с оглед правомощията на въззивната инстанция съгласно чл. 269
ГПК този въпрос не следва да се обсъжда по същество. Ето защо и доколкото страните са
били обвързани от трудов договор за неопределено време, за ищцата е възникнало правото
да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност.
Във въззивната инстанция липсват конкретни оплаквания и относно претенцията по
чл. 344, ал. 1, т. 1, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, вкл. и относно размера на същата, поради което с
оглед изложените мотиви касателно правомощията на въззивната инстанция, съдът не
дължи обсъждане по същество и на този въпрос.
Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното
решение трябва да бъде потвърдено.
Относно разноските във въззивното производство
При този изход на правния спор с правна възможност да иска присъждането на
разноски разполага само въззиваемата страна. Последната е поискала присъждане на
разноски за заплатен адвокатски хонорар в размер на 810 лева – 710 лева съгласно договор
за правна защита и съдействие от 10.05.2022 г. и 100 лева за процесуално представителство
пред въззивната инстанция. Своевременно насрещната страна е направила възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5
ГПК. Въззивният съдебен състав намира така направеното възражение за неоснователно,
доколкото съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от НМРАВ минималния размер на
адвокатското възнаграждение по трудови дела съответства на размера на минималната
месечна работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна
помощ, който в случая възлиза на уговорения между страните размер от 710 лева, до който
размер искането за разноски следва да бъде уважено. Неоснователно е искането за
присъждане на разноски за процесуално представителство в проведеното едно съдебно
заседание пред настоящата инстанция, доколкото присъждане на такова е предвидено в чл.
7, ал. 9 НМРАВ при защита по дело с повече от две съдебни заседания – за всяко следващо
заседание допълнително възнаграждение от 100 лева /при действащата към момента на
сключване на договора за правна защита редакция на НМРАВ/, а в случая делото е
разгледано и приключено в рамките на едно съдебно заседание.
Относно обжалваемостта на въззивното решение
8
С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящото съдебно решение
подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред
ВКС.
Мотивиран от горното, Софийският градски съд, Гражданско отделение, IV A
въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20005824/29.12.2021 г. по гр. д № 2918/2021 г. по
описа на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 68 състав.
ОСЪЖДА Военно формирование 18270 – с. Горна Малина, с адрес в с. Горна
Малина, представлявано от полковник В.В., на основание чл. 273 ГПК, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК,
да заплати на Т. Р. Н., ЕГН **********, сумата в размер на 710 лева – разноски пред
въззивното производство за заплатено адвокатско възнаграждение.
Настоящото решение подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Препис от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9