Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 22.11.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на дванадесети октомври
през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Божидар Стаевски
при секретаря М.Митова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №1284
по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 04.03.2020
год., постановено по гр.дело №22809/2017 год. по описа на СРС, ГО, 82 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Ц.Б.Д. искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 2 214.09 лв., представляваща стойност на доставена топлинна
енергия през периода от 01.11.2013 год. до 30.04.2016 год., в включена сума за
разпределение на топлинна енергия, за топлоснабден имот, находящ се в гр.София,
ж.к********, абонатен №269262 и сумата от 249.95 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 31.12.2013 год. до
01.05.2014 год. /върху главницата за стойност на топлинна енергия и за стойност
на дяловото разпределение/, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №72495/2016 год. по описа на СРС, ГО, 82 с-в – 12.12.2016
год. до окончателното й изплащане, 8като исковете са отхвърлени в останалата им
част и ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски в исковото производство и в заповедното производство в
размер на 609.33 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.“
ЕАД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Ц.Б.Д.. Жалбоподателката
поддържа, че представените от ищеца отчетни документи били неверни. Съгласно чл. 182 ГПК вписванията в
счетоводните книги следвало да се преценяват от съда според тяхната редовност,
наред с другите обстоятелства по делото – редовността обаче не се предполагала,
а следвало да бъде доказано от този, който се позовава на вписванията. Сочи, че
била оспорила истинността на списъка на етажните собственици – посочените от
нея лица не били нито собственици, нито ползватели на отразените имоти с
абонатните им номера. Оспорила била и констативния протокол от 16.05.2016 год.
Не следвало да бъдат кредитирани заключенията на вещите лица по
съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводната експертиза.
Първоинстанционният съд трябвало да приложи нормата на чл. 161 ГПК с оглед
направените от ответницата искания по чл. 190 ГПК и поведението на ищеца и
третото лице-помагач. СРС следвало да приложи и нормата на чл. 183, изр. 2 ГПК.
Сочи също така, че ищецът не бил доказал наличието на твърдяното облигационно
правоотношение, както и количеството на доставената топлинна енергия и нейната
стойност. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението
на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
Привлеченото от
ищеца трето лице-помагач „Н.“ ЕАД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 155 ЗЕ вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната
му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателствата по делото – списък на етажните собственици, неразделна част от
протокол за Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда от
15.09.2002 год., който е подписан от Ц.Б.Д. /като авторството му не е било оспорено
и надлежно опровергано – чл. 180 ГПК, като същият обективира
извънсъдебното признание на ответницата,
че е титуляр на права върху топлоснабдения имот и че за същия е била открита
клиентска партида с абонатен №269262/ и писмо на СО – район „Връбница“,
въззивният съд приема за установено, че през исковия период ответницата е била
собственик на процесния апартамент №46, находящ се в гр.София, ж.к.“Обеля-2“, бл.220,
вх.Б и се явява потребител на енергия за битови
нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов
клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото
си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, въззивният съд приема, че през исковия период между страните по
делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
Общите условия. Съобразно правилото на чл. 60, ал. 1 ЗН ответникът, в
качеството си на наследник по закон на Мария Христова Георгиева, отговаря за
задълженията, с които е обременено приетото от него наследство.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Топлинната енергия за отопление на
сграда – етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/, като според чл. 145, ал. 1
от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая етажните собственици на
процесната сграда са взели решение на проведено на 15.09.2002 год. общо
събрание да възложат извършването на индивидуално измерване на потреблението на
топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла
вода на третото лице-помагач „Н.“ ЕАД /правоприемник на „Нелбо Инженеринг“
ООД/. В чл. 4, ал. 1 от Правилника за управлението, реда и надзора в етажната
собственост – ПУРНЕС /в приложима редакция – Изм., ДВ, бр.76/1978 год.,
понастоящем отм./, изрично е предвидено правомощие на общото събрание да решава
въпроси, свързани с ползването на общите части от сградата. Обстоятелството
дали ответникът е дал съгласие за сключването на такъв договор не води до
извода, че не е налице редовно проведено общо събрание. А и законността на
взетото решение не може да бъде изследвано в рамките на настоящото
производство. Ако ответницата оспорва редовността на проведеното общо събрание
за нея е съществувал друг ред за защита, а именно чрез атакуване на решението с
конститутивен иск пред съответния съд по реда на ПУРНЕС. В случая по делото
липсват както твърдения, така и данни за отмяната на решението на Общото
събрание.
В този смисъл въпросите дали лицата,
посочени в списъка на етажните собственици – неразделна част от протокола за
Общо събрание от 15.09.2002 год., имат качеството на собственици или вещни
ползватели, респ. дали подписите в списъка са положени от тях, са напълно
ирелевантни за предмета на спора. Следователно първоинстанционният съд не е
допуснал процесуално нарушение като е отказал да открие производство по реда на
чл. 193 ГПК с протоколното определение от 05.11.2019 год.
Установено е въз основа на писмените
доказателства по делото – констативен акт за установяване годността за приемане
на строежа, удостоверение за одобрен тип средство за измерване, ведно с
приложение, свидетелства за проверка, протоколи за подмяна на топломер, констативни протоколи и изравнителни сметки,
както и от заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл.
202 ГПК следва да бъде кредитирано, че през исковия период в сградата, в която
се намира процесния имот, не е била ползвана топлинна енергия за отопление;
абонатната станция на сградата била монтирана през 2011 год., а общият топломер
се отчитал по електронен път – чрез електронно устройство; делът на ответницата
за сградна инсталация
и битово горещо водоснабдяване бил изчислен в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като ищецът бил
отчитал за своя сметка технологични разходи, а измервателните уреди били
изправни – общият топломер в абонатната станция бил преминал през съответните
метрологични проверки, като било констатирано, че съответства на одобрения тип.
Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената
от ответницата топлоенергия в определено количество.
Въззивният съд приема, че при определяне на
дължимите суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология, тъй като
разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването установява задължение за всички потребители да осигуряват
достъп на представители на фирмата за дялово разпределение за извършване на
отчет на уредите, като съгласно чл. 69, ал. 2 от наредбата, изразходваното
количество гореща вода от отделните клиенти се определя по водомерите им за
гореща вода, а когато такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп
за отчитане – при норма за разход на гореща вода 140 л. на обитател за едно
денонощие на потребление. По делото нито са релевирани
твърдения, нито са ангажирани доказателства, че ответницата е осигурявала
достъп до имота през исковия период. В този смисъл неоснователни са
възраженията на ответницата, че дяловото разпределение е било извършвано
неправилно, както е приел и СРС. Изводите на първоинстанционния съд в тази
насока не биха били по-различни и при прилагането на санкционната последица по
чл. 183, изр. 2 ГПК или на тази по чл. 161 ГПК /виж протоколни определения от
05.11.2019 год./. И това е така, тъй като всички дейности и
обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното
законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на
възникването и осъществяването на услугата по
дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл. 139, ал.
2 ЗЕ /в редакция – изм.,ДВ, бр. 74 от 2006 год./, дяловото разпределение на
топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от топлопреносното
предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез
възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След изменението
на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ отговорността за
извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се
възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да
извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане
на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ.
Установено е също така въз основа на
събраните писмени доказателства по делото – констативни протоколи и
изравнителни сметки, както и от заключението по съдебно-техническата експертиза
и заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което следва
да бъде кредитирано /чл. 202 ГПК/, че стойността на доставената топлинна енергия през периода от 01.11.2013
год. до 30.04.2016 год. възлиза на 2 198.25 лв., както и че през посочения
период е извършвана услугата дялово разпределение и нейната стойност възлиза на
15.84 лв., поради което и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че
релевираните главни претенции се явяват основателни до общия размер от
2 214.09 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
При
действието на чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия
за битови нужди от 2008 год. /т.е. до 12.03.2014 год./ задълженията на
ответницата са възникнали като срочни – те е трябвало да бъдат изпълнени в
30дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно
изпадането в забава на ответницата не е обусловено от отправянето на покана от
кредитора – чл. 84, ал. 1 ЗЗД. В този смисъл претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
се явява установена в своето основание за периода от 31.12.2013 год. до
01.05.2014 год., а нейният размер възлиза на 249.95 лв. – определен от СРС при
правилно приложение на правилото на чл. 162 ГПК.
Във връзка с
останалите оплаквания във въззивната жалба следва да се посочи, че
доказателствената сила на счетоводните книги не е равнозначна на материалната
доказателствена сила на официален свидетелстващ документ. Тя е производна,
което следва от изискването, установено в разпоредбата на чл. 182 от ГПК, те да бъдат редовни, т.е.
всяко вписване в тях да бъде въз основа на документи, които доказват
извършеното вписване. Редовността на счетоводните книги, обаче, не се
предполага, тя трябва да бъде доказана от страната, която се позовава на тях.
Пропускът на ответницата да оспори редовността на книгите, не ги прави редовни
и в този смисъл ищецът не може да бъде освободен от процесуалното си задължение
да установи при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти,
от които черпи изгодни за себе си последици. Ето защо съдът не би могъл да основе решението си само на
едностранно съставените от ищеца фактури. Настоящият случай, обаче, не е такъв.
По делото са събрани доказателства – изравнителни сметки, констативни протоколи
и заключения на вещи лица, въз основа които може да бъде извършената
преценката, че извършените от ищеца вписвания в счетоводните книги са
достоверни.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
На основание
чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.03.2020 год., постановено по гр.дело
№22809/2017 год. по описа на СРС, ГО, 82 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Н.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/