Р Е Ш
Е Н И Е
№ …
гр. Пазарджик, 13.05.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИ РАЙОНЕН
СЪД, граждански състав, в публичното
заседание на петнадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Димитър Чардаков
при участието на секретаря Е.П., като разгледа гр.д. № 1810 по описа на съда
за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т.
1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и чл.224, ал.1 от КТ.
Ищцата Д.Т.П. с ЕГН ********** *** твърди да е била в
трудово правоотношение с ответника Пловдивски районен съд, по силата на което е
изпълнявала длъжността „чистач”. Поддържа, че уволнението й със заповед
№1403/13.12.2014г., извършено поради налагане на дисциплинарно наказание, е
незаконно, тъй като не са спазени формалните изисквания относно предварителната
закрила при уволнение по чл.333, ал.1, т.2 и ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от КТ, а
по същество – тъй като не е извършвала нарушение на трудовата дисциплина.
Твърди, че поради незаконното и уволнение е останала без работа в периодите от
13.12.2014г. до 23.01.2015г. и от 02.02.2015г. до 13.06.2015г., а в периода от
26.01.2015г до 02.02.2015г. е работила по трудово правоотношение с друг
работодател - „ИСУ Спорт“ЕООД. Моли съда да отмени уволнението, да я възстанови
на заеманата до уволнението длъжност и да осъди ответника да й заплати сумата
от 1141лв. – обезщетение за оставане без работа в резултат от незаконното
уволнение за периода 13.12.2014г. – 23.01.2015г., мораторна лихва в размер на
6,03лв. за периода от 24.01.2015 до 11.02.2015г. – датата на завеждане на
исковата молба в съда, ведно със законната лихва, считано от 11.02.2015г. до
окончателното изплащане на главницата; сумата
от 3648лв. – обезщетение за оставане без работа в резултат от незаконното
уволнение за периода 02.02.2015г. – 13.06.2015г. /края на 6-месечния срок по
чл.225, ал.1 от КТ/, ведно със законната лихва, считано от 14.06.2015г. до
окончателното изплащане на главницата; сумата от 199,15 лв. - обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 5 работни дни през 2014г., ведно със
законната лихва, считано от 11.02.2015г. до окончателното изплащане на
главницата; сумата от 81.37 лв. представляваща разлика от изплатената сума за
работно облекло, считано от 21.05.2014г до 13.12.2014г, ведно със законната
лихва, считано от 11.02.2015г. до окончателното изплащане на главницата. Претендира
разноски.
Ответникът Пловдивски районен съд оспорва исковете.
Твърди уволнението да е законосъобразно извършено, както и че задължението му
да изплати на ищцата обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ е погасено, тъй като е
прихванал извънсъдебно задължението си със свои насрещни вземания към нея. Не претендира разноски.
Съдът намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявени са при условията на обективно съединяване
искове по чл.344, ал.1,т.1 от КТ - за признаване на уволнението, извършено със
заповед №1403/13.12.2014г. за незаконно и неговата отмяна; по чл.344, ал.1,т.2
от КТ - за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност; по чл.344, ал.1,т.3 от КТ във вр.
чл.225, ал.1 от КТ и чл.86 от ЗЗД - за заплащане на обезщетение в размер на 1 141 лв. за
времето от 13.12.2014г. до 23.01.2015г., през което ищцата е останала без
работа поради незаконното уволнение, мораторна
лихва върху тази сума в размер на 6.03 лв. за периода от 24.01.2015г до датата
на подаване на исковата молба, както и законната лихва, считано от 11.02.2015г.
до окончателното изплащане на обезщетението; по чл.344, ал.1,т.3 от КТ във вр.
чл.225, ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение в размер на 3 684 лв. за
времето от 02.02.2015г до 13.06.2015г., през което ищцата е останала без работа
поради незаконното и уволнението, ведно
със законната лихва, считано от 14.06.2015г. до окончателното изплащане на
обезщетението; по чл.224, ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение в размер на
199.15лв. за неизползван платен годишен отпуск за 5 работни дни през 2014г.; по
чл.296 от КТ за заплащане на сумата от 81.37 лв., представляваща разлика от
изплатената сума за работно облекло, считано от 21.05.2014г до 13.12.2014г, ведно
със законната лихва, считано от 11.02.2015г. до окончателното изплащане на
главниците от 199,15лв. и 81,37лв.
По иска по чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ:
Дисциплинарното наказание „уволнение” се налага, когато е
налице виновно неизпълнение на трудовите задължения и с оглед тежестта на
нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и поведението на служителя
наложеното наказание се явява съответно. Същевременно законът поставя
изисквания към процедурата по налагане на дисциплинарни наказания, касаещи
изслушването на служителя, мотивиране на заповедта, спазване на преклузивни
срокове и получаване на разрешение/мнение от компетентни органи, когато са
налице предпоставките за това.
Тежестта на доказване относно спазването на тези
изисквания е за работодателя.
При така разпределена доказателствена тежест съдът намира
иска за основателен.
Дисциплинарната отговорност на ищцата е ангажирана със
Заповед №1403/13.12.2014г., с която й е наложено дисциплинарно наказание
„уволнение” поради следните нарушения на трудовата дисциплина: по чл.187, т.1
от КТ – закъснение, преждевременно напускане на работата и неуплътняване на
работното време; по чл.187, т.3 от КТ – неизпълнение на възложената работа; по
чл.187, т.4 от КТ – некачествено изпълнение на служебните задължения по
отношение качеството на хигиената в определения й район за почистване; по
чл.187, т.7 от КТ – неизпълнение законните нареждания на работодателя по
Заповед №917/02.09.2014г.
Съгласно разпоредбата на чл.195, ал. 1 КТ, в заповедта за
уволнение следва да бъде описано нарушението с всички обективни признаци на
извършването му – време, място, начин, както и в какво конкретно се изразява /с
кое фактическо действие коя забрана е нарушена/. Конкретната заповед съдържа
индивидуализация на отделните дисциплинарни нарушения чрез посочване на техните
обективни признаци, което позволява на съда да направи преценка относно
законосъобразността на уволнението, а на ищцата – да упражни правото си на
защита срещу него.
Във връзка с нарушението по чл.187, т.1 от КТ в заповедта
е посочено, че работното време на служителите в съдебната администрация на
длъжност „чистач“, определено със Заповед №582/02.07.2014г., е сутрин от
06:00ч. до 10:00ч. и след обяд от 15:30ч. до 19:30ч. Описано е ежедневното
пристигане и напускане на работа от ищцата в периода 06.10.2014г. -
31.10.2014г., включващ 20 работни дни. От посоченото е видно, че ищцата в осем
случая е закъснявала за работа с повече от един час /на датите 07.10.2014г,
08.10.2014г, 15.10.2014г, 17.10.2014г, 20.10.2014г, 21.10.2014г., 23.10.2014г и
29.10.2014г/ в шест случая е дошла на работа със закъснение повече от 50 минути
/на датите 06.10.2014г., 09.10.2014, 10.10.2014г, 13.10.2014г., 27.10.2014г. и
31.10.2014г./, в пет случая си е тръгнала по-рано с повече от един час /на дати
10.10.2014г., 16.10.2014г ., 17.10.2014г., 24.10.2014г. и 31.10.2014г./, в три
случая е напуснала работа с около 45 минути преждевременно /на дати
08.10.2014г., 27.10.2014г. и 28.10.2014г./, като в нито един от 20-те дни
ищцата не е дошла навреме на работа и не е стояла до края на работното си
време. От мотивите на заповедта за уволнение става ясно, че тези обстоятелства
са установени от тричленна комисия, назначена от работодателя със заповед
№1112/27.10.2014г. въз основа на видеозаписи от камерите за наблюдение на
съдебната палата, експлоатирани от ОЗ „Охрана“ към ГД „Охрана“ в Министерство
на правосъдието. Заповедта е представена по делото, а двама от участниците в
комисията – Светлана Димитрова-Щерева и Стефан Адамски, са разпитан като
свидетел. Според техните показания те са прегледали видеозаписите,
предоставените от ОЗ „Охрана“, и са установили ежедневни закъснения и/или
преждевременни напускания на работа от ищцата, които комисията отразила в
доклад до работодателя. Докладът също е представен като доказателство по
делото. Отразеното в него по този въпрос напълно съответства на отразеното в
мотивите към заповедта за уволнение.
По искане на ответника по делото е изслушана
съдебно-техническа и видео експертиза, чието заключение не е оспорено от
страните и следва да бъде преценено като правилно и обосновано. Според него
видео информацията на изследваните файлове предоставя картина с добро качество,
позволяващо да се идентифицира лицето на записа. Разположението на камерите е
подходящо за наблюдение на входовете на сградата. Липсват следи от
манипулативно въздействие върху съдържанието, а записите са в хронична
последователност. При разпита му в съдебно заседание вещото лице е заявило, че
е съпоставило времената на пристигане и напускане на работа от ищцата, посочени
в заповедта за уволнение и тези, които са отразени на изследваните видеозаписи
– закодирани в името на отделните файлове и изобразени на самата картина. Установило
е пълно съвпадение между тях. Уточнило е, че на записите е заснета именно
ищцата с връхна дреха и дамска чанта, а по някога и с чаша кафе. Към
заключението са приложени на хартиен носител избрани кадри от отделните записи,
които потвърждават изводите на експерта. На въпрос от страна на ищцата същият е
отговорил, че въз основа на самата картина не може да се направи категоричен
извод, дали часовникът на камерата е в синхрон с астрономическото време. Но е
обяснил, че електронната охранителна система на ОЗ „Охрана“ позволява ежедневно
автоматизирано „сверяване“ на часовника. Освен това злонамереното преместване
на часовника на системата в желана посока е трудно осъществимо и малко вероятно
предвид обстоятелството, че охранителната система е централизирана за всички
съдебни сгради в страната. Центърът за нейното управление е в гр.София и
достъпът до техническите устройства е силно ограничен. Една подобна промяна в
точността на часовника на системата би предизвикал отражение върху всички
охранителни камери в съдебните сгради в страната.
Посочените дотук гласни доказателствени средства и
съдебно-техническа експертиза са
достатъчни да обосноват извода, че ищцата е извършила описаното в заповедта
нарушение на трудовата дисциплина по чл.187, т.1 от КТ. Тъй като сред
констатираните закъснения и преждевременни напускания на работа има повече от
три с продължителност над един час в рамките на един календарен месец,
нарушението е от категорията на визираните в чл.190, т.1 от КТ, за които може
да се наложи наказание дисциплинарно уволнение.
Изводите на съда за доказаност на нарушението по чл.187,
т.1 от КТ не се опровергават от показанията на свидетелите К.С. и Н.А.,
разпитани по искане от ищцата. Същите са заявили, че почистват различни райони,
поради което не се засичат с нея по време на работа и не знаят кога тя идва и
си тръгва.
Неоснователно е възражението на ищцата за несъответствие
между астрономическото време и часовника на системата за видеонаблюдение на ОЗ
„Охрана“, изобразен на кадрите, в които ищцата пристига и напуска работното си
място. Същото е произволно и почива на необоснованото й твърдение в т.10 от
депозираната писмена защита, че поначало системите за видеонаблюдение и
видеозаснемане се отличават с неточно времеизмерване. Доказателства за подобна
неточност не са представени. Напротив, заключението на съдебно-техническата и
компютърна експертиза позволява да се направи противоположен извод, доколкото в
него е посочено, че системата разполага с възможност за автоматична ежедневна
настройка на времеизмерването.
Неоснователно е и възражението за недопустимост на
процесните видеозаписи като доказателство, тъй като са изготвени в нарушение на
забраната по чл.32 от Конституцията на РБ и разпоредбите на ЗЗЛД. Касае се до
видеозапис, които е изготвен на обществено място, на което са поставени
предупредителни знаци, че се извършва видеонаблюдение и видеозаснемане – факт,
който е служебно известен на съда, установен и от показанията на св.Светлана
Димитрова-Щерева. Такъв запис има характеристиките на случаен, а не
преднамерен, целящ да злепостави заснетите лица. Вярно е, че конкретните записи
позволяват прякото идентифициран на ищцата и поради това съставляват лични
данни по смисъла на чл.2, ал.1 от ЗЗЛД. Тяхното запазване и използване от
работодателя за целите на настоящото дело обаче не е незаконосъобразно. Чрез
тях работодателят цели да защити свои законни права и интереси, на които
съответстват задълженията на ищцата по трудовото правоотношение.
Преценката за тежестта на гореописаното нарушение следва
да се извърши предвид обстоятелствата, при които е извършено и неговите
причини. В тази връзка съществено значение имат писмените обясненията на
ищцата, приети от работодателя по реда на чл.193, ал.1 от КТ. В тях същата е
заявила, че причина за неспазването на работното време е липсата на подходящ
обществен транспорт, с който да се придвижва до работното си място. Съдът
счита, че изтъкната причина не може да оправдае закъсненията и преждевременното
напускане на работа, особено когато те превишават един час. Ищцата има
местоживеене в рамките на града, в който работи, а по делото са приложени
писмени доказателства /справка за разписанието на обществения транспорт по
използваните от нея линии/, които опровергават това нейно твърдение. Дори да е
налице соченото от нея неудобство, то не може да служи като извинение за
установеното системно неспазване на работното време. Същата е допуснала осем
закъснения и пет преждевременни напускания на работа с над един час в рамките
на 20 работни дни от един календарен месец, както и множество други по-кратни
отклонения от работното време. Затова тежестта на наложеното от работодателя
дисциплинарно наказание се явява съответна на нарушението.
С оглед преценката на съда за законосъобразност на
уволнението въз основа на първото от четирите посочени в заповедта нарушения на
трудовата дисциплина - по чл.187, т.1 от КТ, счита че не следва да обсъжда
останалите три основания за дисциплинарно уволнение.
Относно твърдението на ищцата, че не са спазени
формалните изисквания относно предварителната закрила при уволнение по чл.333,
ал.1, т.2 и ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от КТ съдът намира следното:
Видно от приложеното по делото Експертно решение №2136 от
05.09.2012г. на ТЕЛК – гр.Пловдив, ищцата е трудоустроена с 50% ТНР за срок до
01.09.2015г. поради общо заболяване по чл.1, т.1 от Наредба №5 от 20.02.1987г.
за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила
съгласно чл.333, ал.1 от КТ. В тази връзка работодателят е представил писмени
доказателства /на л.33/, от които е видно, че в съответствие с разпоредбата на
чл.333, ал.2 от КТ е поискал предварителното мнение на ТЕЛК как би се отразило
върху здравословното състояние на ищцата прекратяването на трудовото
правоотношение с нея на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ. Такова е дадено с
Експертно решение №4578 от 04.12.2014г. според което уволнението няма да има
неблагоприятно отражение върху здравето на ищцата. С писмо адресирано по делото
от председателя на ТЕЛК – Пловдив, заведено с вх. №3099/15.02.16г., е направено
уточнение за допусната техническа грешка в т.7 на решението в смисъл, че същото
е издадено въз основа на представени документи за здравословното състояние на
ищцата, а не след преглед на същата, както е посочено в него.
Работодателят е представил писмени доказателства и за
това, че преди уволнението е получил разрешение от Инспекция по труда –
гр.Пловдив, с което е преодоляна закрилата по чл.333, ал.1, т.2 от КТ. Същото е
видно от изисканите по реда на чл.192 от ГПК документи, съдържащи се в
образуваната по случая преписка №0058-7184/08.12.2014г. на ИТ-Пловдив.
Неоснователни
са възраженията на ищцата, че не е преодоляна предварителната закрила при
уволнение по чл.333 от КТ, защото: 1.Инспекцията по труда-Пловдив не
разполагала с документи за нейното здравословно състояние; 2. Експертно решение
№4578 от 04.12.2014г. на ТЕЛК-Пловдив било издадено в нарушение на закона, тъй
като тя не била прегледана лично от лекарската комисия, решението не й било
съобщено, лекарската комисия не разполагала с документи за здравословното й
състояние, била обжалвала процесното решение пред НЕЛК и същото не е влязло в
сила, с решението не било дадено мнение за прекратяване на трудовото
правоотношение поради дисциплинарно уволнение, а поради съкращение или
преместване на друга работа.
Както
се посочи и по-горе, според чл.
333, ал. 2 КТ в случаите по т. 2 на предходната алинея преди уволнението се
взема мнението и на трудово-експертната лекарска комисия, а според чл. 5 от
Наредба № 5 от 20.02.1987 г. предприятието отправя до съответната окръжна
инспекция по охрана на труда писмено искане за разрешение за всеки определен за
уволнение работник, който страда от болестите, посочени в чл. 1, ал. 1, като
прилага към него и експертното решение на ТЕЛК. Отговор на въпроса защо чл.
333, ал. 2 КТ говори за "мнение" на ТЕЛК, а чл. 5 от
Наредба № 5 говори за "експертно решение" на ТЕЛК се съдържа в чл. 4 от
същата наредба, който започва така: "Трудово-експертната лекарска
комисия въз основа на представената медицинска документация в седемдневен срок
оформя мнението си в експертно решение за всеки работник отделно".
Мнението на ТЕЛК по чл.
333, ал. 2 КТ, макар и оформено в експертно решение, според правилото на чл. 5 от
Наредба № 5, не е експертно решение по чл.
103, ал. 4 от Закона за здравето (ЗЗ), защото в тези случаи ТЕЛК не
извършва медицинска експертиза по раздел IV на глава
трета от Закона за здравето и не е административен акт, какъвто акт е
експертно решение на ТЕЛК при експертиза на работоспособността. Поради това
мнението на ТЕЛК, оформено в експертно решение, не е задължително нито за
работодателя, нито за Инспекцията по труда, нито за съда, пред който е заявен
за разрешаване спорът за законността на уволнението. Същото становище е изразил
и Върховния касационен съд в Решение
№ 61 от 5.03.2013 г. по гр. д. № 456/2012 г., IV г. о., ГК, издадено в
производство по чл.
290 ГПК:
Именно
предвид само информативния, но не и задължителен характер на последното,
работодателят, след като го е получил служебно от ТЕЛК (чл. 4,
ал. 3 от Наредба № 5/1987 г.), не е необходимо да изчаква то да влезе в
сила, а може веднага да го приложи към искането си до инспекцията по труда (чл. 5 от
Наредба № 5/1987 г.) дори в случаите, когато то е обжалвано по реда на чл. 112
от ЗЗ (в миналото практиката на административните съдилища е допускала
такова обжалване - решение
№ 6054/13.06.2007 г. по адм. дело № 2728/2007 г. на VI-то отд. на ВАС, а в
обратния смисъл е по-новата практика – решение №3658/01.04.2015г. по адм. дело
№ 13367/2014 г. на VI-то отд. на ВАС). В същия смисъл е и Решение № 219 от
28.04.2011 г. по гр. д. № 1821/2009 г., на ВКС, ГК, IV г. о., постановено в
производство по чл.
290 ГПК, според което:
"Настоящият
съдебен състав приема, че в случаите, когато възнамерява да упражни правото си
да уволни поради съкращаване на щата работник или служител, който е
трудоустроен или който страда от заболяване, предвидено в Наредба № 5 от 1987 г.,
работодателят е длъжен да поиска от определения за уволнение информация дали
страда от заболяване, предвидено в наредбата. Когато събере данни за наличие на
такова заболяване, работодателят е длъжен да поиска от ТЕЛК мнение, като
изпрати за това необходимите медицински документи. С това той изпълнява
задължението си по чл.
333, ал. 2 от КТ. Мнението трябва да има съдържанието, визирано в чл. 4,
ал. 2 от Наредба № 5 от 1987 г., само че адресат на задължението по тази
норма не е работодателят, а ТЕЛК. Работодателят не може да контролира дали
решението на ТЕЛК е мотивирано и по какъв начин. Той е длъжен да изпрати
мнението на ТЕЛК такова, каквото го е получил, на Инспекцията по труда, за да
даде (или да откаже) даването на разрешението за уволнение. Ако работодателят
не е поискал или не е получил мнението на ТЕЛК в разумен срок преди да поиска
разрешение от инспекцията, закрилата по чл.
333, ал. 1, т. 3 от КТ не е преодоляна и уволнението следва да бъде
отменено само на това основание. Ако обаче работодателят е получил мнението на
ТЕЛК и го е изпратил на инспекцията по труда с искане за разрешение, той е
изпълнил задължението си по Наредба
№ 5 от 1987 г., независимо от това, какви мотиви съдържа експертното
решение на ТЕЛК."
От гореизложеното е видно и това, че за да издаде
разрешение за уволнение по чл.333, ал.1 от КТ на Инспекцията по труда не са
необходими документи за здравословното състояние на работника, тъй като не
разполага с компетентност да прави оценка на същото. Тя формира решението си
въз основа на мнението от представеното й експертно решение на ТЕЛК, без да е
длъжна да се съобрази с него. От своя страна мнението на ТЕЛК по правило се
дава въз основа на документи, освен ако за изясняване здравословното състояние
на работника се налагат допълнителни медицински изследвания и преглед (чл.4,
ал.1 от Наредба №5 от 1987г.). Преценката за тази необходимост е на ТЕЛК и след
като в конкретния случай мнението е съставено въз основа на представените
документи, явно комисията е приела, че същите са достатъчни и съдържат
необходимата информация.
Необосновано е твърдението на ищцата, че мнението на ТЕЛК
касае прекратяване на трудовото правоотношение поради съкращение, а не поради
дисциплинарно уволнение. От съдържанието на експертното решение е видно тъкмо
обратното - че евентуалното уволнение на работника или преместването му на друга
длъжност, която е съобразена с намалената работоспособност, няма да се отрази
неблагоприятно върху неговото здравословно състояние. В този смисъл мнението е
възприето и от ИТ-Пловдив, след като същата е дала разрешение за извършване на
дисциплинарното уволнение.
Вярно е, че процесното експертно решение на ТЕЛК не е
било изпратено служебно на ищцата, каквото е изискването на чл.4, ал.3 от
Наредба № 5 от 1987г. Това нарушение обаче не е от естеството да опорочи
процедурата по преодоляване на закрилата при уволнение поради гореспоменатите
особености на решението/мнението и най-вече защото несъгласието на работника с
него, респ. обжалването му по административен или съдебен ред не спира дисциплинарното
производство.
С оглед на изложеното, ангажирането на дисциплинарната
отговорност на ищцата е законосъобразно и уволнението следва да бъде потвърдено.
По исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т.3 във вр. с
чл.225, ал.1 от КТ и чл.86 от ЗЗД:
Основателността на исковете се обуславя от незаконността
на уволнението. Доколкото съдът достигна до обратния извод, то исковете за
възстановяване на заеманата до уволнението длъжност и заплащане на обезщетение
за оставането без работа поради незаконно уволнение следва да бъдат отхвърлени.
Неоснователността на главната претенция за заплащане на обезщетение по чл.225,
ал.1 от КТ води до неоснователност и на свързаната с нея акцесорна претенция за
заплащане на лихва по чл.86 от ЗЗД.
По иска по чл. 224, ал. 1 от КТ:
Искът за заплащане на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск предполага прекратяване на трудовото правоотношение при наличие
на остатък от полагащия се платен годишен отпуск на работника. Между страните
няма спор, че към момента на уволнението на ищцата същата е разполагала с 5 дни
отпуск от посочения вид. Няма спор, установява се и от заключението на ССчЕ, че дължимото
за тях обезщетение е в размер на 199,15лв. Същото не е било изплатено от
работодателя, който е направил пред съда възражение, че задължението е било
погасено преди делото, тъй като е прихванал с него свои насрещни вземания към
работника в общ размер на 877,97лв., произтичащи от същото трудово правоотношение,
включващи обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ в размер на 796,60 лв. и подлежаща
на възстановяване от работника сума в размер на 81,37лв. получена за работно
облекло в периода след уволнението до края на 2014г. Материалноправното
изявление за прихващане е обективирано в Заповед №1404/13.12.2014г., която е
връчена на ищцата същия ден. Следва да се има предвид обаче, че вземанията на
работодателя не са били безспорни към този момента, доколкото дисциплинарното
уволнение е било оспорено от работника, респ. оспорени са и произтичащите от
него задължения за заплащане на обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ и за връщане
на надвзетите пари за работно облекло. Спорният характер на двете вземания на
работодателя води до липсата на ликвидност на същите, поради което и на
основание чл.103, ал.1 от ЗЗД работодателят не е могъл да извърши прихващане с тях.
Следователно не е настъпил погасителния ефект на твърдяното извънсъдебното
прихващане между насрещни вземания до размера на по-малкото от тях – това на
ищцата. Затова направеното от ответника в писмения отговор възражение за
погасяване на задължението по чл.224, ал.1 от КТ чрез извънсъдебно прихващане
се явява неоснователно.
Законът обаче допуска да се извърши прихващане и със
спорно вземане, при условие, че то бъде уважено от съда (чл.104, ал.1, изр. ІІ
от ЗЗД). За целта обаче е необходимо наред с процесуалното възражение за
извършено извънсъдебно прихващане ответникът да направи при условията на
евентуалност и изявление за прихващане в хода на делото /компенсаторно
изявление/, в случай че първото му възражение бъде отхвърлено. Такова компенсаторно
изявление за съдебно прихващане не е направено от негова страна. Затова въпреки
извода на съда за законосъобразност на дисциплинарното уволнение, респ. за
наличието на ликвидно и изискуемо задължение за ищцата да заплати на ответника
обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ в размер на 796,60лв., поради което са налице
и условията за съдебно прихващане на това задължение с насрещното вземане на
ищцата, предмет на иска по чл.224, ал.1 от КТ в размер на 199,15лв., искът се
явява основателен в предявения размер, тъй като прихващането не може да се
направи служебно от съда. Ответникът обаче разполага с възможност да направи
прихващането при наличие на влязло в сила решение, установяващо законността на
дисциплинарното уволнение, а от там и ликвидността на обезщетението по чл.221,
ал.2 от КТ, дължимо от работника.
Съгласно разпоредбата на чл. 242 ГПК, когато присъжда
обезщетения за работа, съдът служебно постановява предварително изпълнение.
Понятието обезщетение за работа не е дефинирано в ГПК, поради което обемът му
следва да бъде очертан от специалния закон, уреждащ видовете обезщетения,
дължими по трудовото правоотношение – Кодекса на труда. Присъденото в настоящия
случай обезщетение е уредено в раздел ІІІ на глава Х от КТ, озаглавен „Други
видове обезщетения”, наред с обезщетението по чл.225 от КТ. Двете обаче имат
различен характер. Това по чл.225 от КТ обезщетява пропусната полза от
увеличаване патримониума на ищеца чрез полагане на труд по трудово
правоотношение, поради което има характер на обезщетение, свързано с работа.
Обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ се дължи при законосъобразно прекратяване
на трудовото правоотношение, поради което има друго естество – да достави на
работника възнаграждението, което би получил, ако бе използвал платения си
годишен отпуск преди прекратяването на трудовия договор. Следователно това
обезщетение не е свързано с работата, а с гарантираното от закона право на
трудово възнаграждение без да се престира труд по трудовото правоотношение. Затова
в случая не е налице основание за допускане предварително изпълнение на
решението в тази част.
По иска по чл.296 от КТ за заплащане на сумата от 81.37
лв. дължима за работно облекло:
От приложената по делото Заповед №1404/13.12.2014г. е
видно, че поради прекратяването на трудовото правоотношение работодателят е
указал на ищцата да заплати по сметка на РС – Пловдив гореспоменатото
обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ, както и да възстанови сумата от 81,37лв.,
явяваща се разлика между изплатена от работодателя на работника сума за облекло
за второто полугодие на 2014г. и действително дължимата сума за работно облекло
до 13.12.2014г. – датата на уволнението. От това следва, че ищцата е предявила
претенция за заплащане на сума, която вече й е била платена и тя дължи нейното
връщане на работодателя, поради отпадането на основанието за нейното плащане –
прекратяването на трудовото правоотношение. Същевременно по делото не са
представени доказателства ищцата да е върнала надвзетите пари за работно
облекло, за да претендира повторното им заплащане при евентуална отмяна на
дисциплинарното уволнение. Погрешно е схващането на ищцата в исковата молба, че
със Заповед №1404/13.12.2014г. работодателят е прихванал сумата 81,37лв. за
работно облекло срещу своето вземане за обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ. Те и
двете представляват вземания на работодателя, респ. задължения за ищцата и
следователно не могат да се прихващат. В цитираната заповед ясно е посочено, че
се цели прихващане на задължението на работодателя да заплати обезщетение по
чл.224, ал.1 от КТ със задълженията на ищцата да заплати обезщетение по чл.221,
ал.2 от КТ и подлежащата на връщане надвзета сума за работно облекло за времето
от 14.12.2014г. до края на календарната година. Ето защо искът следва да се
отхвърли като неоснователен.
С оглед изхода от делото и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
ответникът следва да заплати по сметка на РС-Пазарджик ДТ в размер на 50,00лв. и
33,00лв. депозит за вещо лице съобразно уважения иск по чл.224, ал.1 от КТ.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д.Т.П. с ЕГН ********** *** против Районен съд-гр.Пловдив с адрес: гр.Пловдив, бул. „Шести септември,,
№ 167 обективно съединени искове: по чл.344, ал.1,т.1
от КТ - за признаване на уволнението, извършено със заповед №1403/13.12.2014г.
за незаконно и неговата отмяна; по чл.344, ал.1,т.2 от КТ - за възстановяване
на ищцата на заеманата преди уволнението
длъжност; по чл.344, ал.1,т.3 от КТ във вр. чл.225, ал.1 от КТ и чл.86
от ЗЗД - за заплащане на обезщетение в
размер на 1 141 лв. за времето, през което ищцата е останала без работа
поради незаконното и уволнение за
периода 13.12.2014г. до 23.01.2015г., мораторна лихва върху тази сума в размер
на 6.03 лв. за периода от 24.01.2015г. до датата на подаване на исковата молба,
както и законната лихва, считано от 11.02.2015г. до окончателното изплащане на
обезщетението; по чл.344, ал.1,т.3 от КТ във вр. чл.225, ал.1 от КТ за
заплащане на обезщетение в размер на 3 684 лв. за времето, през което
ищцата е останала без работа поради
незаконното и уволнение за периода от 02.02.2015г. до 13.06.2015г.,
ведно със законната лихва, считано от 14.06.2015г. до окончателното изплащане
на обезщетението; по чл.296 от КТ за заплащане на сумата от 81.37 лв. представляваща
разлика от изплатената сума за работно облекло, считано от 21.05.2014г до 13.12.2014г.,
ведно със законната лихва, считано от 11.02.2015г. до окончателното изплащане
на сумата от 81,37лв.
ОСЪЖДА Районен съд-гр.Пловдив, да заплати на Д.Т.П. с ЕГН ********** *** сумата от 199,15
лв. – обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск за
5 работни дни през 2014г., ведно със законната лихва, считано от 11.02.2015г.
ОСЪЖДА Районен съд-гр.Пловдив да заплати по сметка на РС-Пазарджик ДТ в размер на 50,00лв. и 33,00лв. деловодни
разноски.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Пазарджишки окръжен съд в двуседмичен срок от получаване на
съобщението за неговото изготвяне.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: