№ 1407
гр. София, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Здравка И.
Членове:Наталия П. Лаловска
Петя Попова
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20221100501167 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „К.И.“ АД срещу решение №
20184624/13.09.2021г., постановено по гр.д. № 71047/2019г. по описа на СРС, 174-и
състав, в частта, в която съдът е отхвърлил предявените срещу ответника Ю. А. Т. по
реда на чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК искове за сумата над 155.24
лева до пълния предявен размер от 583.35 лева, представляваща главница по договор за
потребителски кредит „Екстра“ № 72235/17.11.2017г., ведно със законната лихва от
03.10.2018г. до окончателното изплащане, за сумата 90 лева – възнаградителна лихва
за периода от 17.11.2017г. до 02.10.2018г., за сумата 411.45 лева – договорна такса
„Гарант“ и за сумата 12.59 лева – лихва за забава за периода от 18.05.2018г. до
02.10.2018г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 64305/2018г. по описа на СРС, 174-и състав.
Жалбоподателят излага доводи за неправилно приложение на материалния и
процесуалния закон, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. Излага, че
СРС неправилно приел, че клаузата на чл. 4 от процесния договор за потребителски
кредит „Екстра“ № 72235/17.11.2017г., уреждаща претендираната такса „Гарант“, била
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Ответникът, при подаването на
заявката за кредит, имала възможността да избира между опцията да й бъде осигурена
гаранция от одобрено от ищеца дружество или тя да предостави банкова гаранция.
1
Ответникът съзнателно избрала първата опция, с което се задължила да заплаща
договореното с нормата на чл. 4 от договора възнаграждение. Неправилни били и
изводите на СРС досежно договорната лихва – размерът й бил съответен на
насрещната престация и поетия от кредитора риск и не противоречал на принципите на
справедливост и добросъвестност и на добрите нрави, нямало противоречие и с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Дължимо било и обезщетението за забава, начислено
върху сумите за главница, включени в месечните вноски. Същото не било обусловено
от уведомяване на лицето, което не изпълнявало задълженията си. С оглед изложените
доводи, подробно развити във въззивната жалба, заявява искане за отмяна на
решението в обжалваната част и вместо това - постановяване на друго, с което
исковете с правно основание чл. 422 ГПК да бъдат уважени изцяло. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна-ответник Ю. А. Т. депозира
писмен отговор, в който излага, че клаузата за банкова гаранция или осигуряване на
гарант от ищеца била „практически неизпълнима“, а договорът бил разработен на база
„вратичките в закона“ и целял с други инструменти да бъде заобиколена фиксираната в
закона максимална лихва и многократно оскъпяване на кредита.
Решението не е обжалвано в частта, в която на основание чл. 422 ГПК, вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК е признато за установено, че ответникът Ю. А. Т. дължи
на ищеца „К.И.“ АД сумата 155.24 лева – главница по договор за потребителски кредит
„Екстра“ № 72235/17.11.2017г., ведно със законната лихва от 03.10.2018г. до
окончателното изплащане, поради което в същата част е влязло в законна сила.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение
настоящият съдебен състав намира следното:
Ищецът твърди, че вземанията му произтичат от сключен с ответника от
разстояние договор за потребителски кредит.
Предвид нормата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
2
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Договорът за потребителски кредит следва да се сключи в писмена форма на хартиен
или друг траен носител със задължителното му съдържание по чл. 11 ЗПК. Съобразно
разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР такъв договор може да бъде сключен и като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или
повече. Предвид разпоредбата на т. 1 от ДР на ЗПФУР, такава финансова услуга, по
отношение на която законът е приложим е и кредитирането. Съгласно чл. 18, ал. 1
ЗПФУР доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информация на потребителя; че е спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или
2; че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора и, ако е
необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право
да се откаже от сключения договор. Съгласно нормата на чл. 18, ал. 2 ЗПФУР за
доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления,
отправени съгласно ЗПФУР се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления –
ЗЕДЕП (загл. изм. ДВ бр. 85/2017г. - Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги).
С исковата молба ищецът е изложил твърдения, че процесният договор за
потребителски кредит бил сключен посредством подаване на заявка на онлайн сайта на
търговеца, а именно www.creditins.bg с избор на сума, срок, запознаване с
преддоговорна информация, ОУ и СЕФ, попълване на лични данни, предвид на което
приложимият закон относно формата на изявленията е ЗЕДЕУУ (с предишно
наименование ЗЕДЕП). Съобразно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е
спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление.
Съдебната практика приема, че електронният документ не е необходимо да бъде
инкорпориран на хартия и подписан. В този смисъл е и легалната дефиниция на
понятието по чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на
Съвета от 23 юли 2014 г., съобразно която електронен документ означава всяко
съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков,
визуален или аудио-визуален запис. Съобразно разпоредбата на чл. 4, изр. 1 ЗЕДЕУУ
автор на електронното изявление е лицето, което се сочи като негов извършител.
С исковата молба ищецът изложил твърдение, че ответникът Ю. А. Т. сезирала
кредитора посредством попълването на електронна заявка на сайта на търговеца за
кандидатстване за кредит. Самият формуляр от 17.11.2017г., находящ се на л. 8 и 9 от
преписката на СРС, съдържа лични данни, а именно: три имена на ответника, ЕГН,
номер на документ за самоличност (лична карта) и дата на издаването му, настоящ
адрес, телефон на ответника, неин имейл, данни на посочено от нея лице за контакт и
телефон за връзка с него, данни за работодател на ответника, заемана длъжност, IP на
3
клиента, както и номер на заявката (72235), дата и час на заявката, вид кредит –
продукт „Екстра“, начин на получаване на сумата – Изипей, сума на кредита – 1 000
лева, срок – 12 месеца (връщане на 17.11.2018г.), цел на кредита – за стоматологично
лечение. Конкретно в заявката се сочи подлежащата на връщане сума в абсолютна
стойност, а именно 2 100 лева.
По делото е представен и сключеният от разстояние договор за потребителски
кредит „Екстра“ № 72235/17.11.2017г., в който се съдържат личните данни на
ответника, изявлението й, че била запозната и приема специалните и общите условия
на търговеца, както и това на последния, че й предоставя потребителския кредит в
размер на сумата 1 000 лева за задоволяване на потребителски нужди за срок от 12
месеца от датата на договора, с краен срок на издължаване – 17.11.2018г. Страните
уговорили фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) – 36% и годишен процент на
разходите (ГПР) – 49.7%. В съдържанието на договора се сочи, че кредиторът
направил отстъпка от месечния лихвен процент от 50%, като след съобразяване на
намалението страните приели инкорпорираният в документа погасителен план,
съгласно който за ползване на заемния ресурс от 1 000 лева за една година ответникът
дължала договорна лихва в размер на общата сума от 180 лева. Видно от този план
кредитът следвало да се погасява на 12 бр. месечни погасителни вноски, платими на
17-о число на месеца, начиная от 17.12.2017г. В месечните погасителни вноски до №
11 била включена главница в размер на 83.33 лева, договорна лихва – 15 лева и такса
„гарант“ – 61.67 лева, а последната 12-та вноска включвала 83.37 лева – главница, 15
лева – договорна лихва и 61.63 лева – такса „гарант“.
От представената разписка за извършено плащане №
2000000139025304/17.11.2017г. по делото се установява, че в деня на сключването на
процесния договор – 17.11.2017г., в 10.24 часа, кредиторът извършил паричен превод
към „Изипей“ АД в размер на договорената сума 1 000 лева с посочено основание
„договор № 72235/17.11.2017г.“ в полза на ответника Ю. А. Т., с посочен ЕГН и номер
на лична карта. Страните по делото не са формирали спор и от неоспореното
заключение на изслушаната ССчЕ се установява, че заемната сума била получена от
ответника Ю. А. Т..
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по
отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК, според
които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд
може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение
не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може служебно да се произнесе по
действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за
това правни или фактически обстоятелства.
4
Предвид нормата на чл. 22 ЗПК относими към служебната проверка на съда в
конкретния случай са изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2
ЗПК. Настоящият съдебен състав при дължимата служебна проверка намира, че от
формална страна същите изискванията са спазени.
Видно от съдържанието на погасителния план към договора обаче, начислената
от ищеца такса „гарант“ възлиза в размер на сумата 740 лева и се дължи без оглед
изпълнението или неизпълнението на потребителя по договора за кредит. При
тълкуване на договора по правилата на чл. 20 ЗЗД настоящият съдебен състав намира,
че уговорените акцесорни плащания за дружеството-гарант са част от дълга по
кредитното правоотношение. Този извод съдът основава на изричната норма на чл. 4,
ал. 1 от договора за потребителски кредит, която предвижда кредитодателят да
ангажира избрано от него дружество-гарант, от съдържанието на договорения
погасителен план, включващ таксата „гарант“ и обстоятелството, че цялата
погасителна вноска, включваща и таксата за гаранта подлежи на заплащане на ищеца
при посочване на основание „вноска по кредит“.
Съобразно легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, дадена от законодателя в разпоредбата на § 1, т. 1 ДР на ЗПК, всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия, представляват общ разход по кредита. В този смисъл и възнаграждението за
предоставяне на поръчителство е разход, който се обхваща от понятието „общ разход
по кредита за потребителя“ и следва да се включи към ГПР.
Предвид нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по
ал. 4 размери са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай е посочено, че ГПР
по договора е 49,7 %, но при съпоставка между размера на отпуснатия кредит – 1 000
лева и размера на дължимото възнаграждение за гаранта – 740 лева, е видно, че ГПР
надхвърля 50 % и с уговорката за възнаграждение на гарант е заобиколена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
5
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. При
това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките, макар
формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК,
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 –
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни
норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за
сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя
и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл с
неоповестяването на действителния ГПР в договора за кредит са нарушени
императивните изисквания на закона и ищецът не може да се ползва от уговорената
сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва и/или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на
чл. 23 ЗПК.
Предвид изложеното и на основание чл. 23 ЗПК за ответника Ю. А. Т. е
възникнало задължението да плати по договора само действително получената сума в
размер на 1 000 лева, като същата не дължи възнаграждение за гарант, договорна и
мораторна лихва.
От приетите по делото писмени доказателства – разписки за извършени от
ответника плащания и от неоспореното заключение на изслушаната по делото ССчЕ по
делото се установява, че ответникът заплатила на кредитодателя сума в общ размер
844.76 лева, която била отнесена за погасяване на главница в общ размер 416.65 лева,
90 лева – възнаградителна лихва, 328.55 лева – такса „гарант“ и 9.56 – законна лихва.
Съобразно неоспореното заключение на ССчЕ непогасеното задължение на ответника
за главница било в размер на 583.35 лева. Заплатените суми за такса „гарант“,
договорна лихва и законна лихва възлизащи в размер на 428.11 лева
първоинстанционният съд правилно съобразил за погасяване на чистата стойност на
кредита.
По горните мотиви настоящата въззивна инстанция намира обжалваното
решение за правилно в обжалваната част на въведените с жалбата доводи, поради което
същото следва да бъде потвърдено в същата част.
По разноските:
При горния изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски има
въззиваемият-ответник. Същата не претендира и не доказва сторени такива, предвид на
6
което разноски не следва да бъдат присъждани.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20184624/13.09.2021г., постановено по гр.д. №
71047/2019г. по описа на СРС, 174-и състав, в частта, в която са отхвърлени
предявените от „К.И.“ АД срещу Ю. А. Т. искове по чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за сумата над 155.24 лева до пълния предявен размер от 583.35 лева,
представляваща главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ №
72235/17.11.2017г., ведно със законната лихва от 03.10.2018г. до окончателното
изплащане, за сумата 90 лева – възнаградителна лихва за периода от 17.11.2017г. до
02.10.2018г., за сумата 411.45 лева – договорна такса „Гарант“ и за сумата 12.59 лева –
лихва за забава за периода от 18.05.2018г. до 02.10.2018г., за които вземания е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 64305/2018г. по описа на
СРС, 174-и състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7