Р
Е Ш Е
Н И Е
№………..
гр. Варна, ……………... г.
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ВАРНА, ХХV състав, в
публично съдебно заседание на трети ноември през две хиляди и двадесета година,
в състав:
СЪДИЯ: ТАНЯ ДИМИТРОВА
при секретаря Виржиния Миланова, разгледа докладваното от съдия Т.
Димитрова административно дело № 1862/2020
г., като за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Глава десета на Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 80, ал. 3 от Закона за държавната собственост (ЗДС).
Образувано е по жалба на Й.А.М., ЕГН **********,***, подадена чрез адв. К.С.,
против Заповед № РД-20-7706-146/06.08.2020 г. на Областния управител на област
с административен център Варна, с която, на основание чл. 80, ал. 1 и ал. 2 и чл. 81
от ЗДС, е наредено да се изземе от оспорващия недвижим имот – сграда с
идентификатор 10135.3516.147.31 със застроена площ 108 кв.м, на един етаж,
находяща се в гр. Варна, -------------, която сграда се държи от оспорващия без
основание.
С жалбата се настоява, че оспорената заповед
е незаконосъобразна и издадена в противоречие с целта на закона и при допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила. Разяснява се, че оспорващият е
бил настанен в процесния имот през 1998 г., като се е наложило да довърши със
собствени средства и труд предоставената сграда, която била без покривна
конструкция, подовете били на груба замазка, а стените – на мазилка, като през
периода 2003-2005 г. изградил допълнително още две тухлени помещения към
основната сграда с обща квадратура 38 кв.м, използвани за детска стая (15 кв.м)
и за трапезария (23 кв.м), извършвал е и други подобрения в имота, както и е
изпълнил през 2007 г. ограда с бетонна основа и с портални входни врати. Сочи
се, че е бил уведомен от Министерство на правосъдието, че считано от 01.02.2020
г. договорът му за наем е прекратен. Според оспорващия обжалваната заповед е
постановена в нарушение на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от АПК и чл. 8 от Европейската
конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), като се
изтъква, че семейството му обитава имота от 1997 г. и няма друго жилище, като е
претендирал с искова молба заплащането на направените подобрения, които
обстоятелства неправилно не са взети предвид от административния орган.
Настоява се, че е следвало да се съобрази възможността оспорващият да бъде
преместен в друго жилище преди да се постанови изземването на имота, като
изгубването на жилището ще се отрази на личния и на семейния му живот, респ.
намесата не е пропорционална на преследваната цел. Оспорващият, позовавайки се
на Решение от 24.04.2012 г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България по жалба №
25446/2006 г., твърди, че със заповедта е осъществена намеса в правото му на
личен и семеен живот и в правото му да ползва необезпокояван жилището си, като
независимо че имотът не е негова собственост, обстоятелството, че пребивава и
живее в него повече от 23 години го прави негово жилище по смисъла на чл. 8 от
ЕКЗПЧОС. На следващо място се изтъква, че предвид наличието на гражданскоправен
спор, преюдициален за административното производство, за оспорващия ще настъпят
необратими щети от изземването, в случай, че бъдат повредени или премахнати подобренията
в имота, чиято стойност се претендира в съда. Настоява се, че е извън
компетентността на административния орган обективирането на аргументи за липса
на преюдициалност на гражданскоправния спор, както и по отношение претенцията
за задържане на имота. Според оспорващия не са ясни мотивите за предприемане на
процедурата по чл. 80 от ЗДС и какви са защитимите с нея интереси, като не е
отчетено, че няколко пъти е подавано заявление за закупуване на имота и е
получавано съгласие на ведомството за продажба, а и не е известен оспорващият
за прекратяване на процедурата по искането му. Заявява се, че са неясни и
причините, довели до прекратяване на наемния договор, както и основанието за
изземване на имота, респ. липсват достатъчно ясни мотиви, а и описанието на
имота с различни идентификационни номера и различна квадратура и помещения е
равнозначно на липса на воля. Искането е да се отмени оспорената заповед. В
съдебно заседание адв. Кр. С. поддържа доводите, изложени в жалбата и
направените искания, като се обръща внимание, че доброволното предаване на
имота не съставлява съгласие със заповедта, а желание оспорващият да не създава
проблемни ситуации при въвода във владение. Претендира се присъждане на
направените разноски по делото.
Ответникът – Областният управител на област с
административен център Варна, чрез мл. експерт Г. Д.., с писмена молба и с
писмена защита по делото, както и в хода по същество на делото поддържа
становище за неоснователност на оспорването и прави искане за отхвърляне на
жалбата и за присъждане на разноски. Изтъква се, че са налице всички
предпоставки за изземване на имота, както и че образуваното съдебно
производство по иска срещу Министерство на правосъдието не се явява
преюдициален, доколкото изходът от спора за заплащане на подобренията в имота
не би могъл да промени извода за наличие на прекратен договор за наем, а и пред
административния орган не са били представени доказателства за образуваното
гражданско дело. Изтъква се, че и пред съда не са представени доказателства за
уважаване на особеното искане за задържане и ползване на процесния имот. Обръща
се внимание, че оспорващият е бил уведомен с писмо с изх. № 91-00-35/27.11.2019
г., че съгласно вътрешните правила на МП основните и текущи ремонти на
ведомствени жилища са за сметка на наемателите. По отношение на доводите на
оспорващия, че живее в процесното жилище от 1998 г. и че няма друго жилище, се
сочи, че това не би могло да е основание за автоматично удължаване на договора
или за пожизнено ползване на имота, а в случай, че се твърди, че оспорващият е
социално слаб, то механизмите за защита на това лице са различни и се прилагат
от службите за социално подпомагане и местните органи, но в случая няма данни
лицето да е безработно, социално слаб или да има непълнолетни деца. Излагат се
подробни доводи за съответствие на оспорената заповед с чл. 6 от АПК и чл. 8 от
ЕКЗПЧОС.
Съобразявайки
посочените от оспорващия основания, изразените становища на страните и
събраните по делото писмени доказателства,
както и с оглед на разпоредбата на чл. 168 от АПК, определяща обхвата на съдебната проверка, административният съд, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Административното производство по издаване на
оспорената заповед е започнато по повод постъпило в Областна администрация
Варна искане с вх. № РД-20-0411-1/20.07.2020 г. от Министъра на правосъдието
(л. 20-22 от адм. пр.) за предприемане на процедура на основание чл. 80 от ЗДС
за изземване на недвижим имот – сграда с идентификатор 10135.3516.147.31 със
застроена площ 108 кв.м, находящ се в гр. Варна, бул. „Христо Смирненски“ №
6-а.
Процесният имот е частна държавна собственост
с предоставени права за управление на Министерство на правосъдието – Акт за
частна държавна собственост № 9047 от 19.04.2016 г., вписан в Службата по
вписванията – Варна, вх. рег. № 9124 на 26.04.2016 г., том ХХІІІ, акт № 170,
дело № 4947 (л. 23-24 от адм. пр.)
Въз основа на Заповед № 68 от 08.12.1998 г.
на Началника на Затвора – Варна (л. 29 от адм. пр.), с която гл. сержант Й.А.М.
е настанен в числящата се към Затвора-Варна жилищна площ на ул. „Христо
Смирненски“ 6а, ап. 4, считано от 01.01.1998 г. (състояща се от две спални,
дневна-бокс, килер, антре, баня и тоалет – общо 91 кв.м.), е сключен безсрочен
договор за отдаване под наем (л. 30-31 от адм. пр.)
С писмо с изх. № 91-00-35/27.11.2019 г. на
Министъра на правосъдието (л.32 от адм. пр.) Й.М. е уведомен, че при
разглеждане на негово писмо от жилищната комисия към министъра на правосъдието
е установено, че не отговаря на изискванията на чл. 25 от ППЗДС (във връзка с
минималните нормативи за преценка на жилищните нужди), както и че основните и
текущи ремонти на ведомствените жилища са за сметка на наемателите. С
посоченото писмо оспорващият е предизвестен на основание чл. 238 от ЗЗД, че с
прекратява наемното му правоотношение, считано от 01.02.2020 г., като писмото е
получено лично от М. на 04.12.2019 г. (л. 33 от адм. пр.)
С последващо писмо от 15.04.2020 г. на
Министъра на правосъдието (л. 34-35 от адм. пр.) Й.М. е информиран, че е
невъзможно да бъде преместен в посоченото от него жилище от ведомствен блок,
както и че с изтичането на един месец от получаване на писмото, следва да
освободи ползвания имот. Писмото е получено от М. на 24.04.2020 г. (л. 36 от
адм. пр.)
От Приемо-предавателен протокол от 07.07.2020
г. се установява, че М. отказва да освободи имота доброволно до произнасяне на
съда по дело № 1863 /12.02.2020 г.
За отпочнатото административно производство
от Областния управител на област Варна, по повод на писмото от 20.07.2020 г. от
Министъра на правосъдието, посочено по-горе, оспорващият е уведомен на
основание чл. 26, ал. 1 от АПК с писмо с изх. № РД-20-0411-1(1)/23.07.2020 г.
(л. 18 от адм. пр.), като му е дадена възможност да прегледа документите по
преписката и в 7-дневен срок от получаване на писмото да изрази становище по
предприетата процедура на основание чл. 80 от ЗДС. Писмото е получено от М. на
28.07.2020 г. (л.19 от адм. пр.)
Със становище с вх. №
РД-20-0411-1(3)/04.08.2020 г. Й.М. уведомява областния управител, че предвид
извършените множество подобрения в имота е отправил покана до Министерство на
правосъдието за изплащането им и след изплащането им ще посочи дата за
освобождаване на имота, като предвид липсата на отговор е подал искова молба за
заплащане на сумата, включително и претенция за задържане на имота и е образувано
гр.д. № 1865/2020 г. на ВРС. С оглед наличието на гражданскоправен спор,
преюдициален за административното производство, според М., както и предвид
обстоятелството, че при евентуално изземване на имота, за него биха настъпили
необратими щети, в случай, че бъдат повредени или премахнати направените от
него подобрения в имота, за стойността на които претендира в съда, М. е
посочил, че счита, че следва да бъде спряна процедурата по издаване на заповед
по чл. 80 от ЗДС до произнасяне на съда по гражданския спор. Към становището е
приложена исковата молба и заявлението до министерство на правосъдието.
С оспорената заповед са приети за
несъстоятелни възраженията за преюдициалност на гражданскоправния спор спрямо
административното производство, като е посочено и че Й.М. не е представил
доказателства за висящо гражданско дело пред ВРС, образувано по представената
искова молба, входирана на 12.02.2020 г., а не са представени и доказателства
за уважаване от съда на особеното искане на Й.М. да задържи и ползва имота.
Отчитайки горепосочените фактически установявания, административният орган е
направил извод, че Й.А.М. държи без основание недвижим имот, представляващ
сграда с идентификатор 10135.3516.147.31 със застроена площ 108 кв.м и с
предназначение жилищна сграда, находяща се в гр. Варна, бул. „Христо
Смирненски“ № 6-а, подробно описана в Акт за частна държавна собственост №
9047/19.04.2016 г..
На основание чл. 80, ал. 1 и ал. 2 и чл. 81
от ЗДС, във вр. с чл. 32, ал. 1 от Закона за администрацията с оспорената
заповед е наредено изземването от Й.М. на процесния имот.
В хода на делото ответникът представя
Протокол за предаване-приемане на имот – частна държавна собственост от
29.09.2020 г. и Протокол за предаване-приемане на имот – частна държавна
собственост от 30.09.2020 г. (л. 31 и л. 32 от делото), от които се установява
фактическото предаване и приемане на процесния имот от М. на служители при
областна администрация.
Оспорващият представя по делото Съдебно
удостоверение с изх. № 1865/2020 г., издадено от съдия при ВРС, от което се
установява, че на 12.02.2020 г. във ВРС е образувано гр. д. № 1865/2020 г., със
страни: ищец – М. и ответник – Министерство на правосъдието по искова молба с
вх. № 12040/12.02.2020 г. с предмет – осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 9 808,72 лв., представляваща стойността, с която се е увеличила
стойността на имота на ответника, находящ се в гр. Варна, ул. „Христо
Смирненски“ № 6а, и с която ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, както
и е предявен иск за признаване правото на ищеца да държи горепосочения недвижим
имот, като производството е висящо.
От представеното Удостоверение с изх. №
16187/2020/28.10.2020 г., издадено от Съдия по вписванията при СВ – Варна, се
установява, че за оспорващия за периода 01.01.2000 г. до 27.10.2020 г. няма
вписвания, отбелязвания и заличавания на тежести и права.
Установените факти налагат следните правни
изводи:
Жалбата е процесуално допустима. Оспорването
не е просрочено. Жалбата е подадена в съда на 18.08.2020 г., т.е. в
законоустановения 14-дневен срок по чл. 149, ал. 1 от АПК, считано от датата на
получаване на съобщението за постановената заповед – 12.08.2020 г., предвид
известието за доставяне на л. 8 от адм. пр. Жалбата е подадена от легитимирано
лице, с правен интерес да обжалва постановения отказ – оспорващият е адресат на
заповедта. Оспорването е насочено срещу годен за обжалване акт, предвид чл. 80,
ал. 3 от ЗДС.
Доколкото заповедта за изземване е
постановена от областния управител на област с административен център Варна, а
имотът, предмет на изземването е с местонахождение в гр. Варна, оспорваната
заповед е издадена от материално, териториално и функционално компетентен
орган. Нормата на чл. 80, ал. 1 от ЗДС регламентира, че изземването на държавен
имот се извършва въз основа на заповед на областния управител.
Оспорваната заповед е постановена в
съответствие с изискванията по отношение на формата й. Същата е писмена, а и са
посочени фактическите и правни основания, обосноваващи упражняването на
публичното субективно право от административния орган. Неоснователно е
възражението на оспорващия, че не е ясно основанието за изземване на имота.
Ясно и недвусмислено в обжалваната заповед е посочено фактическото основание за
постановеното изземване – държането от М. на процесния имот, частна държавна
собственост без основание, доколкото е прекратен договорът за отдаване под наем
на този недвижим имот. Посочено е и правното основание за издаване на
обжалваната заповед – чл. 80, ал. 1 от ЗДС. Налице е единство между посочените
фактически и правни основания, формиращи мотивите на оспорения административен
акт, който е в съответствие с изискуемото съдържание, установено с нормата на
чл. 59, ал. 2 от АПК.
Не се установява съществено нарушение на
административнопроизводствените правила, което да обосновава извод за наличие
на основанието по чл. 146, т. 3 от АПК за отмяна на оспорения акт. В
съответствие с чл. 26, ал. 1 от АПК оспорващият е уведомен за отпочване на
административното производство по издаване на заповед за изземване, а и съобразно
чл. 34, ал. 1 и ал. 3 от АПК му е предоставена възможност да се запознае с
административната преписка и да изрази становище във връзка с предприетата
процедура. Както изисква нормата на чл. 35 от АПК, оспорената заповед е
постановена, след като са изяснени фактите и обстоятелствата от значение за
случая и са обсъдени доводите на М., посочени в подаденото от него писмено
становище, като в оспорената заповед са обективирани съображенията на
административния орган за неоснователността на направените от М. възражения.
По отношение съответствието на оспорения акт
с материалноправните норми, съдът съобрази следното:
Разпоредбата на чл. 80, ал. 1 от ЗДС урежда
бързо административно производство за защита на държавната собственост в
изрично посочени в нормата три хипотези – когато имот, държавна собственост: 1/
се държи или владее без основание, 2/когато се ползва не по предназначение или
3/нуждата от него е отпаднала. Във всеки от тези случаи, в условията на
обвързана компетентност, областният управител е задължен да издаде заповед за
изземване на имота въз основа на мотивирано искане на съответния министър или
ръководител на ведомство.
Безспорно се установява, че са налице
предпоставките за постановяване на изземването на процесния имот - чл. 80, ал.
1 от ЗДС в първата хипотеза.
Принадлежността на правото на собственост върху
имот с идентификатор 10135.3516.147.31 по КККР на гр. Варна, находящ се в гр.
Варна, бул. "Христо Смирненски“ № 6а, предмет на оспорваната заповед,
предвид Акт за частна държавна собственост № 9047/19.04.2016 г., е на държавата.
Договорът за отдаване под наем на процесния
имот на оспорващия е прекратен с предизвестие на министъра на правосъдието,
представляващ министерство на правосъдието, на което са предоставени права за
управление на имота. Съгласно чл. 238 от Закона за задълженията и договорите, ако
договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от
него, като предизвести другата един месец по-рано. С писмо с изх. №
91-00-35/27.11.2019 г. оспорващият е известен от министъра на правосъдието, че
се прекратява наемното правоотношение, считано от 01.02.2020 г., а с писмо с
изх. № 91-00-35/15.04.2020 г. е уведомен оспорващият от министъра на
правосъдието, че в едномесечен срок от получаване на писмото следва да освободи
ползвания имот, а писмото е получено на 24.04.2020 г.
Налице е мотивирано искане за процедиране
изземването на въпросния имот от страна на ръководителя на заинтересованото
ведомство – писмо с вх. № РД-20-0411-1 от 20.07.2020 г. от министъра на
правосъдието.
С прекратяването на договора за отдаване под
наем отпада основанието, на което оспорващият държи имота, т. е. възниква
определящият юридически факт, който, при доказано право на държавна собственост
и отправено мотивирано искане от ведомствения ръководител, изпълва фактическия
състав, представляващ основанието за издаването на заповедта по чл. 80, ал. 1 от ЗДС от областния управител.
Независимо че в случая в договора за отдаване
под наем на процесния имот е посочено, че е безсрочен, следва да се счита, че
срокът на договора е не по дълъг от 10 години, т.е. срокът на договора е
изтекъл още на 08.12.2008 г. Договорът за наем не може да бъде сключен за
период по-дълъг от 10 години, освен ако е търговска сделка – чл. 229 от ЗЗД. От
друга страна, съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗДС срокът за отдаване под наем на
имотите - частна държавна собственост, не може да бъде по-дълъг от 10 години.
Спорът по образуваното пред ВРС съдебно
производство по предявения от М. иск срещу Министерство на правосъдието за заплащане
на подобренията в имота, увеличили стойността на изземвания имот, както и за
признаване правото на задържане на имота, не се явява преюдициален спрямо
административното производство по издаване на заповедта за изземване. Изходът
от въпросния гражданскоправен спор не би променил извода за наличие на
прекратен договор за отдаване под наем, респ. за държане на процесния имот,
който е частна държавна собственост, без правно основание. От друга страна, с
основание ответникът се позовава на липсата на основания за спиране на
административното производство по издаване на заповедта за изземване, доколкото
не са представени доказателства за наличие на висящ спор, както изисква чл. 54,
ал. 1, т. 5 от АПК. Обстоятелството, че пред съда е представено удостоверение
за наличие на образувано съдебно производство пред ВРС – гр. д. № 1865/2020 г.,
не обосновава незаконосъобразност на оспорената заповед, тъй като както се
посочи, въпросният гражданоскоправен спор не се явява преюдициален.
Не
са налице данни за неприключило производство за закупуване на имота, поради
което твърдението на оспорващия в този аспект се явява недоказано.
С определение от съдебно заседание, проведено
на 16.10.2020 г. (л. 33, гръб от делото) съдът е указал доказателствена тежест
на оспорващия по отношение установяването наличието на недопустима намеса на държавните власти в случая и липсата на съразмерност
на засягането на правата му. Оспорващият представя единствено удостоверение от
Службата по вписванията в гр. Варна, че за М. за периода от 01.01.2000 г. до
27.10.2020 г. няма вписвания, отбелязвания и заличавания на тежести и права.
Неоснователно оспорващият настоява, че
обжалваната заповед е несъответна на принципа на съразмерност по чл. 6 от АПК и
на чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Разпоредбата на чл. 6 от АПК изисква административните
актове да не засягат права и законни интереси в по-голяма степен от
най-необходимото за целта, както и да се въздържат административните органи от
актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с
преследваната цел. От друга страна, с нормата на чл. 8 от ЕКЗПЧОС е прогласено
правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот и на неговото
жилище. Същевременно същата разпоредба регламентира, че намесата на държавните
власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в
закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и
обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за
предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала
или на правата и свободите на другите.
Засягането на правата и законните интереси на
оспорващия се явява съразмерно на преследваната с обжалваната заповед цел.
Безспорно целта на издадената заповед е легитимна – закрила на нарушеното право
на собственост на държавата върху имота, който се обитава от лице, без да е
налице правно основание за живеене в имота. Не се установява засягането на
правата на оспорващия да е непропорционално. Интересите на обществото, а не
само на собственика на имота (в случая на Държавата) изискват да се зачита
правото на собственост и да има еднакво третиране на лицата в сходни ситуации.
Неприкосновеността на собствеността и равнопоставеността са принципи-ценности,
които се явяват необходими във всяко демократично общество и в интерес на
националната и обществената сигурност. В случая намесата на държавните власти в
ползването на правото на зачитане на личния и семеен живот и на жилище, се
явява допустима, доколкото следва да се възприема, че е и за защита на правата
на другите. Имотът е частна държавна собственост и като такава са допустими
инвестиционни намерения на собственика или управленски решения за предоставяне
на имота на други държавни служители с
жилищни нужди, със съответни на нормативите за площи.
В случая с основание ответникът изтъква, че
няма данни и не се твърди оспорващият да е социално слаб, да е безработен или
да има непълнолетни деца, а и по делото оспорващият не установява наличието на уязвими
членове на семейството. Действително грижата за обезпечаване на някакъв
стандарт на живот на такива лица не е на наемодателя, т.к. е вменена на
службите за социално подпомагане и на органите на местното самоуправление.
Съдът намира, че в случая не се установява здравословното и финансово състояние
на оспорващия да препятстват възможността да си осигури алтернативен подслон,
като си наеме друго жилище. Т.е. дори процесният имот да се явява единствено
жилище и предвид дългосрочното му ползване да е възприеман като жилище на
оспорващия, то изземването не се доказва от оспорващия, че е непропорционално,
доколкото не се доказва оспорващият да е без алтернатива в бъдеще.
Имотът е бил държан от оспорващия от 1998 г.
до издаване на заповедта, т.е. действително за продължителен период от време.
Този факт обаче не променя обстоятелството, че оспорващият е наемател на имота,
респ. имал е ясното съзнание, че имотът, който обитава не е негова собственост,
а е частна държавна собственост. Изграждането в имота на личен и семеен живот,
не би следвало да се възприема в случая като пречка за предприемане на действия
по изземването му поради прекратяване на наемното правоотношение. Нормативната
регулацията на правоотношенията във връзка с настаняването във ведомствени
жилища е предвидима и достъпна – наемателите на такива жилища знаят или трябва
да знаят какво ги очаква при изтичане на срока на договора и ако държат имота
без правно основание.
От друга страна, съдът изследвайки
поведението на оспорващия, установява, че същият, считано от първото писмо от
министъра на правосъдието е разполагал с достатъчно време да си осигури
алтернативен подслон. Следва да се отчете и обстоятелството, че предвид
заеманата длъжност (шофьор на конвоен автомобил) по местоработата към момента
на настаняването в имота (Затвора Варна) се предполага, че оспорващият има
достатъчно потенциал, за да е наясно, че имотите, които са държавна собственост
не могат да се ползват безсрочно, а за пожизненото им ползване следва
настанените лица да отговарят на определени условия.
Изложеното налага извод за издаване на заповедта
за изземване на процесния имот от компетентен орган, при наличие на изискваните
от закона материалноправни предпоставки и в съответствие с целта на закона,
поради което представлява законосъобразен административен акт.
Жалбата срещу заповедта се явява
неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Предвид изхода на спора, своевременно
заявеното искане и осъществената защита, в полза на ответната страна следва да
бъдат присъдено юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 144 АПК в размер на 100 лева.
На основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалбата на Й.А.М., ЕГН **********,***, против Заповед № РД-20-7706-146/06.08.2020 г.
на Областния управител на област с административен център Варна, с която е наредено да се изземе от
оспорващия държаният без основание недвижим имот – сграда с идентификатор
10135.3516.147.31 със застроена площ 108 кв.м, на един етаж, находяща се в гр.
Варна, -------------.
ОСЪЖДА Й.А.М., ЕГН **********,*** да заплати на Областна администрация – Варна, юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 (сто) лева.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му
на страните.
СЪДИЯ: