Решение по дело №173/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.145 и следващите от Административно-процесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл.118, ал.1 и ал.3 от Кодекс за социално осигуряване /КСО/.

Образувано е по жалба от В. К. Х. [ЕГН], чрез адв. С. С. против Решение № 2153-03-184/19.12.2024 г. издадено от директора на ТП – Варна на НОИ, с което на основание чл. 117, ал. 3 от КСО във вр. с чл. 97, ал. 1, изр. 1, предл. последно от АПК е отхвърлена жалбата й вх.№ 1012-03-739/19.11.2024 г. против разпореждане [номер]-00-195-1/30.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във вр. с чл. 11 § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (Е0) № 883/2004 г. й е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

Изложени са следните доводи за незаконосъобразност на оспорения административен акт: Срочното трудово правоотношение на жалбоподателката с немския работодател е прекратено на 01.08.2024 г., поради което към 18.09.2024 г. - датата на подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/, тя няма връзка с държавата – членка по последната й заетост. След подаване на заявлението тя живее постоянно в [населено място] и не са налице данни да е работила в друга държава – членка на Европейския съюз. Решение № U3 от 12.06.2009 г. т.3 е следвало да се съобрази относно жалбоподателката, защото са изпълнени условията му. Жалбоподателката никога не е пребивавала в Германия постоянно, била е там, за да работи и това е посочено в декларацията й. Тя разполага с жилище, лек автомобил и банкова сметка в България. Не е прекъсвала здравното си осигуряване. По време на престоя си в чужбина се е грижела за децата си в България, които са били ученици. През голяма част от процесния период е пребивавала в България, където има постоянен адрес.

Не е направена преценка за определяне на пребиваването съобразно чл.11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. След прекратяване на трудовата заетост жалбоподателката се е върнала в България. Отправено е искане за отмяна на оспорения административен акт. В съдебно заседание, чрез процесуалния представител жалбата се поддържа. Претендира за присъждане на сторени разноски.

Ответникът в производството, Директорът на Териториално поделение – Варна на НОИ, чрез юрисконсулт И. Г. изразява становище за неоснователност на жалбата. Посочва, че документ U–1 се предоставя на лице, за да му послужи за установяване на осигурителен период, но не и за ползване на обезщетение. Формуляр Н005 съдържа само името на лицето, защото е за събиране на информация и такава е предоставена с формуляр Н006. Синът на жалбоподателката през периода 02.06.2023 г. до 31.07.2024 г. също е бил в Германия и е работил там при същия работодател. Това доказва намерението й за работа и живеене там. Направено е възражение за прекомерност на претендираните разноски от жалбоподателката. Отправено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът приема за установено следното от фактическа страна.

От В. К. Х. е подадено Заявление № ЗПОБ - 305-214/18.09.2024 г. в което е посочено, че правоотношението й с работодателя в Германия е прекратено на 01.08.2024 г., през периода 02.05.2024 – 01.08.2024 г. е упражнявала трудова дейност в Германия. Представила е: Документ U1 издаден от Германия на 30.08.2024 г., в съдебното производство е представен преведен на български език, в него е посочен периода на осигурителна заетост 02.05.2023 г. – 31.07.2024 г.; Документи U1 издадени от Германия на 14.11.2019 г. и 14.01.2020 г., в съдебното производство са представени преведени на български език, в тях са посочени периодите на осигурителна заетост 19.03.2018 г. – 30.06.2018 г., 22.08.2018 г. - 08.10.2018 г., 01.03.2019 г. – 05.09.2019 г.; Декларация от 18.09.2024 г. относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65/2/ от Регламент (ЕО) № 833/2004, в която е посочила: настоящ адрес [населено място], [улица], обл. Варна, била е от 02.05.2023 до 01.08.2024 г. чистач в Германия, завръщала се е в България по време на отпуск и нищо не я свързва с държавата по последна заетост.

С разпореждане [номер]-00-195-1/30.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ, на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 11, §3, б. „а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е отказано отпускане на ПОБ по чл. 54а от КСО на жалбоподателката. Разпореждането й е връчено на 04.11.2024 г. На 19.11.2024 г. тя е подала жалба срещу разпореждането.

С Решение № 2153-03-184/19.12.2024 г. издадено от директора на ТП – Варна на НОИ, на основание чл. 117, ал. 3 от КСО във вр. с чл. 97, ал. 1, изр. 1, предл. последно от АПК е отхвърлена жалбата от В. К. Х. вх.№ 1012-03-739/19.11.2024 г. против разпореждане [номер]-00-195-1/30.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във вр. с чл. 11 § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (Е0)№ 883/2004 г. й е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. Прието е от ответника, че в отговор СЕД Н006 от Германия е посочено, че държавата на пребиваване на В. Х. е Германия, поради което на основание чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, §1, чл. 61 вр. чл.65, §2 и §5, б. „а“ от Регламент (ЕО) 883/2004, следва да се приложи законодателството на Германия, тъй като непосредствено преди оставането без работа същата е осъществявала дейност като заето лице в Германия.

В съдебното производство от жалбоподателката са представени: Трудов договор №9/17.02.2025 г. сключен между В. К. и „М. 2020“ ЕООД за изпълнение на длъжността продавач консултант от 18.02.2025 г., длъжностна характеристика подписана на 17.02.2025 г. от В. К., служебна бележка № 9/17.02.2025 г. от „М. 2020“ ЕООД за проведен начален инструктаж по безопасност на работа на 18.02.2025 г. на В. К., четири броя декларации подписани от жалбоподателката във връзка с постъпването й на работа, Справка № 30Е001990345/17.02.2025 г. от НАП за прието уведомление по чл.62, ал.5 от КТ относно сключения трудов договор, документ издаден от О. Г. ан дер Бренц на 01.08.2024 г. наименуван „Отписване от адресна служба“, в който е посочено, че В. К. Х. на 03.08.2024 г. се изнася от жилище в [населено място], [улица].

Предвид установеното съдът прави следните правни изводи.

Оспореното решение е връчено на жалбоподателката на 03.01.2025 г., жалбата е подадена на 15.01.2025 г. в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 118, ал. 1, изречение първо от КСО, от лице с правен интерес, адресат на оспорения индивидуален административен акт, при изпълнение на изискването по чл. 117, ал. 1, т. 2, буква б) от КСО, поради което е допустима. Разгледана по същество е основателна.

Със Заповед № 40030/05.12.2024 г. на подуправител на НОИ е разрешен на Д. А. – директор на ТП на НОИ – Варна отпуск от 19.12.2024 до 20.12.2024 г. включително и е определено да бъде замествана от Т. Т. – началник отдел „Административен“. Решението е издадено от Директора на ТП на НОИ – Варна в условията на заместване, който е компетентен орган съобразно изискванията на чл. 117, ал.1, т.2, буква б) от КСО. Решението и потвърденото с него разпореждане са в изискуемата писмена форма и реквизити, и съдържат изложение на мотиви в достатъчен обем, позволяващо осъществяването на съдебния контрол за законосъобразност.

При служебната проверка не се установяват нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват отмяна на оспорения акт на самостоятелно основание. Спазен е регламентираният в чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО срок за произнасяне.

По приложението на материалния закон съдът приема, че спорът е очертан от мотивите на оспореното решение, че България не е компетентна държава членка за отпускане на претендираното обезщетение, тъй като Германия е държавата на пребиваване на жалбоподателката.

Жалбоподателката попада в персоналния обхват на Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, очертан в член 2, параграф 1 от него, доколкото е български гражданин, съответно гражданин на държава членка на ЕС и през периода от значение за възникване на правото на обезщетение за безработица е била подчинена на законодателството на друга държава членка на ЕС.

От Удостоверение U1 от 30.08.2024 г. издадено от Агенция по заетостта [населено място], Германия се установява, че жалбоподателката е била с осигурителна заетост от 02.05.2023 г. до 31.07.2024 г. и заетостта е прекратена от страна на работодателя. От Удостоверение U1 от 14.11.2019 г. и Удостоверение U1 от 14.01.2020 г. издадени от Агенция по заетостта [населено място], Германия се установява че през периодите 19.03.2018 г. – 30.06.2018 г., 22.08.2018 г. – 08.10.2019 г. и 01.03.2019 – 05.09.2019 г. жалбоподателката е била с осигурителна заетост в Германия и заетостта е прекратена поради „друго (заетост)“ и „изтичане срока на договора“.

Съгласно член 11, § 3, б. “а“ от Регламент № 883/2004 осъществяваната от нея трудова дейност се счита за упражнявана на територията на Германия.

Правната връзка на жалбоподателката с Германия е само като с държава по последна заетост, но не и като с държава по пребиваване.

Независимо от установената трудова заетост на жалбоподателката в Германия тя не е била с постоянен характер. След прекратяване на трудовия й договор на 31.07.2024 г. тя е в хипотеза на напълно безработно лице по смисъла на член 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, доколкото е била наета по силата на временен трудов договор, изтекъл на 31.07.2024 г. и попада в обхвата на т.3 от Решение № U3 от 12 юни 2009 година относно обхвата на понятието „частична безработица“, приложимо по отношение на безработните лица, упоменати в член 65, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета.

Според определението на „пребиваване“, дадено в член 1, буква й) от Регламент (ЕО) № 883/2004, пребиваването означава мястото, където лицето обичайно пребивава, тоест определянето на пребиваването е свързано с установяване на конкретни факти, посочени в член 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Предвидено е с чл. 11, §2 от Регламент (ЕО) № 987/2009, когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

При електронния обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС е представен от СЕД /структуриран електронен документ/ Н006 – отговор на искане за информация за пребиваване от Германия, в който е посочено, че В. Х. е с държава на пребиваване Германия и е посочен адреса, на който пребивава лицето в Германия. В този документ не са обсъдени елементите по чл. 11, §1, б. “а“ и б. „б“ от Регламент (ЕО) № 987/2009. Поради това на основание чл. 11, §2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 трябва да се изследва намерението на лицето, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

В съдебното производство е изискана справка за задграничните пътувания на жалбоподателката за периода 01.03.2018 г. до 04.03.2025 г., но е представена такава от 15.03.2018 г. до 09.01.2024 г. от ОД – МВР – Варна като е посочено, че данните не са пълни, тъй като от 01.01.2007 г. РБългария е член на ЕС и проверките са по метода „преценка на риска“. От посочената справка се установява, че жалбоподателката за периода 15.03.2018 г. 09.01.2024 г. е била в България 1150 дни и извън България 977 дни. Поради това, че престоят в България и извън България не е с голяма разлика следва да се направи анализ и на останалите елементи по чл. 11, §1 и §2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г.

В декларацията попълнена от жалбоподателката на основание чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 833/2004 г. е посочила, че нищо не я свързва с Германия освен работата, която е извършвала и тя е била до 31.07.2024 г.

От О. Г. ан дер Бренц е издаден документ на 01.08.2024 г. наименуван „Отписване от адресна служба“, в който е посочено, че В. К. Х. на 03.08.2024 г. се изнася от жилище в [населено място], [улица].

От 04.06.2003 г. жалбоподателката е с настоящ адрес в [населено място], общ. Долни чифлик, обл. Варна. Съпругът и Х. Х. е починал на 21.10.2021 г. Има син – С. С. роден на [дата]. и дъщеря – А. С. родена на [дата]. Съгласно н.а. № 52, том LХХХІХ№ 19224 от 04.12.2018 г. в условията на съпружеска имуществена общност е закупила с Х. Х. дворно място, с жилищна сграда и лятна кухня в [населено място].

Липсват доказателства в Германия жалбоподателката да се е установила да живее. Доказателство за това е представения трудов договор № 9/17.02.2025 г. сключен за неопределено време, съгласно който от 18.02.2025 г. тя е започнала работа в България. Този договор е ново доказателство, което е възникнало след издаване на оспореното решение, но съгласно чл. 142, ал.2 от АПК следва да се възприеме като факт, който потвърждава, че обичайното пребиваване на жалбоподателката е в България. Синът на жалбоподателката С. С. е бил пълнолетен към 2024 г., поради което пребиваването му в Германия, през периода в който и тя е била там не установява, че обичайното й пребиваването е в Германия.

Съгласно член 21, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 жалбоподателката е имала право на обезщетение при условията на КСО, предоставено от ответника, който се явява институцията по местопребиваване.

Правото на парични обезщетение за безработица е регламентирано в чл. 54а и следващите от КСО. В производството не е спорно, че жалбоподателката отговаря на изискванията по чл. 54а, ал. 1, вр. ал. 2, т. 4 от КСО, тъй като има признат осигурителен стаж в продължение на най-малко 12 месеца от последните 18 месеца по законодателството на Германия на основание правилата за координация на системите за социална сигурност. Този стаж се установява от данните в получения СЕД U1, издаден от компетентната институция на Германия за наличие на осигурителен стаж от 02.05.2023 до 31.07.2024 г. и ответника не е изложил мотиви, които да установяват друго.

Предвид гореизложеното, съдът намира, че обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане са издадени при неправилно прилагане на относимите правни норми на националното и европейското законодателство, посочени по-горе, и следователно трябва да бъдат отменени като незаконосъобразни. Преписката следва да бъде върната на компетентния орган за ново произнасяне по заявлението при спазване на указанията по тълкуването на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

Относно разноските:

Жалбоподателката е претендирала присъждане на държавна такса 10 лева и възнаграждение за адвокат в размер на 1200 лева с ДДС. Представена е фактура № **********/07.01.2025 г. издадена от адв. С. за В. Х., в която е посочено, че сумата е заплатена по банкова сметка. Ответникът е направил възражение за прекомерност. Същото е основателно, защото делото не е с особена фактическа и правна сложност, не е било необходимо изготвяне на експертизи и е приключило с провеждане на две заседания. На основание чл. 143, ал.1 АПК, чл. 78, ал.5 ГПК, вр. чл. 144 АПК и чл. 8, ал. 2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. вр. §2а от ДР на посочената наредба съдът определя дължимо възнаграждение за адвокат в размер на 600 лева. На основание §1, т.6 ДР АПК и чл. 2, ал.1 от Правилник за организацията и дейността на националния осигурителен институт следва НОИ, към която структура е ответника да бъде осъден да заплати на жалбоподателката сумата от 610 лева.

Предвид изхода на спора, по аргумент на противното на чл. 143, ал.3 от АПК искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно, поради което съдът го оставя без уважение.

На основание чл. 119, вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б. “б“ от КСО, решението не подлежи на касационно обжалване.

Предвид гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-03-184/19.12.2024 г. издадено от директора на ТП – Варна на НОИ, с което на основание чл. 117, ал. 3 от КСО във вр. с чл. 97, ал. 1, изр. 1, предл. последно от АПК е отхвърлена жалбата от В. К. Х. [ЕГН] вх.№ 1012-03-739/19.11.2024 г. против разпореждане [номер]-00-195-1/30.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във вр. с чл. 11 § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (Е0) № 883/2004 г. й е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

ВРЪЩА на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ преписката по Заявление № ЗПОБ-305-214/18.09.2024 г. от В. К. Х. за ново произнасяне в 14 – дневен срок от получаване на административната преписка от съда, при съобразяване с указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт да заплати на В. К. Х. [ЕГН], сумата 610 (шестстотин и десет) лева, представляваща разноски по делото.

Решението е окончателно.