№ 1352
гр. София, 13.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Г.ева
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Мария Г.ева Въззивно гражданско дело №
20221000500080 по описа за 2022 година
САС е сезиран с въззивна жалба от ответничката по гр.д. 9822/18 г. по описа на
СГС. С решение по делото № 266 495/10.11.21 г. съдът е осъдил Ю. С. да заплати на
ищцата А. А. на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД обезщетение за ползване на наемен имот
за периода м. ноември 2012 г. – м. ноември 2017 г. в размер на 36 000 лв., ведно със
законната лихва от 29.11.17 г. (когато е предявен искът). Постановени са
отхвърлителни диспозитиви, спрямо които не е постъпила жалба.
Като трето лице-помагач на страната на ответничката в производството е
встъпил бившият ѝ съпруг – Е. А. М..
За да обоснове решението си, СГС е приел, че договорът за наем е източник
на облигационна връзка. Тъй като претенцията е за обезщетяване на наемодателката
след приключване на тази връзка поради непредаване на наемната вещ, а не за
заплащане на наемна цена, съдът е счел, че е приложима общата петгодишна
погасителна давност, която към датата на сезиране на съда с исковата молба – на
29.11.17 г., не е изтекла и е уважил иска за сумата 36 000 лв., ведно със законната
лихва от предявяване на исковата молба.
Недоволна от решението е ответничката. Тя твърди, че имотът е ползван от
бившия й съпруг – третото лице помагач и поради това тя не е материалноправно
легитимирана да отговаря по претенцията на ищцата. Позовава се на решение на ВКС,
установяващо, че единствен обитател на имота е бил Е. М.. Поради това счита
решението за неправилно. Пледира за отмяната му и отхвърляне на иска с правно
основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, предявен срещу нея.
Въззиваемата оспорва жалбата и настоява първоинстанционното решение да
бъде потвърдено.
След констатацията, че решението е валидно и допустимо, а въззивната жалба е
подадена в срок, САС следва да се произнесе относно правилността на
1
първоинстанционното решение, в осъдителната му част, с оглед довода на
въззивничата, че тя не е обитавала през исковия период наетия апартамент, а същият е
ползван от третото лице-помагач.
В производството пред САС не са представяни нови доказателства.
Въз основа твърденията на страните и в рамките на очертания предмет на
проверка, според доказателствата, приобщени към първоинстанционното дело
САС приема следното:
Липсата на доводи за нищожност/унищожаемост на договор за наем от 15.04.08
г., сключен между страните в спора, предполага, че той ги е поставил в облигационно
правоотношение. Последното изисква от наемодателя (без значение дали е собственик
на имота) да предостави на наемателя вещ за ползване, а наемателят дължи наемна
цена за ползването на имота, поддържане на същия в добро състояние, вкл. чрез
извършване на дребни ремонти, заплащане на консумативни разходи и такси за
потребление на съпътстващи услуги, изпълнявани от трети лица. Наемателят следва да
ползва имота по начин, който не го уврежда, но не е длъжен да го обитава, когато
наемната вещ е жилище. Същото може да се ползва за творчески нужди, за съхранение
на вещи, за периодичен престой, вкл. може да бъде преотдадено под наем, ако няма в
договора изрична забрана за това (чл. 234 ЗЗД).
С анекси от 15.04.08 г. и 20.08.09 г. страните са се съгласили договорът да е
двугодишен (до 01.05.09 г.) с намалена наемна цена при предплата за една година.
Постигнато е и съгласие плащането на определени наемни вноски да се осъществи от
Е. М.. Няма твърдение или доказателства за заместване на наемателката в дълг и за
договор за цесия. Затова облигационното отношение обвързва ищцата и
ответничката, а чл. 236 ЗЗД е законова последица от валидна облигационна връзка.
Тъй като страните не спорят за това, че поради договорна клауза (т.6) и
преустановяване на плащането на наемната цена и консумативните от 18.10.18 г.,
считано от началото на 2011 г. (01.01.11 г.) действието на договора е прекратено,
непредаването на имота съобразно чл. 233 ЗЗД обосновава приложимост на
разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Исковата претенция е за възмездяване на
наемодателката с обезщетение, равняващо се на договорената наемна цена за времето
01.11.2012 г. – 01.11.2017 г. Настоящият състав се солидаризира с виждането на
първостепенния съд за приложимата законова разпоредба относно погасителната
давност (обща петгодишна) и за това, че към датата на подаване на исковата молба
давностният срок не е изтекъл. Ако и доколкото между ответничката и третото лице-
помагач има устен договор за наем, отношенията между тях следва да се уредят в
отделно производство. Претендирането на наемната цена и яснотата относно нейния
помесечен размер не изисква икономическа експертиза. За периода на претенцията
обезщетението се равнява на присъдената от СГС сума. Поради това постановеното
решение, в неговата обжалвана част, следва да се потвърди.
САС приема, че няма доказателства сумата от 1350 лв. – адвокатски хонорар в
полза на повереника на въззиваемата да е заплатен (на л. 47 се съдържа пълномощно с
елементи на договор за правна помощ, от което е видна договорената цена за
адвокатската услуга, но не е удостоверено надлежното й заплащане). Поради това САС
не следва да се произнася на основание чл. 78 ГПК относно разноските за въззивния
процес.
Водим от горното САС:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение по делото № 266 495/10.11.21 г., постановено по гр.д.
2
9822/18 г. по описа на СГС в осъдителната му част за присъдена на основание чл. 236,
ал. 2 ЗЗД на сума от 36 000 лв., ведно със законната лихва от 29.11.17 г.
Като трето лице-помагач в производството участва Е. А. М..
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3