№ 10455
гр. София, 27.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 66 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ Г. ШЕЙТАНОВА
ВОДЕНИЧАРОВА
при участието на секретаря ГАЛИНА ХР. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Г. ШЕЙТАНОВА ВОДЕНИЧАРОВА
Гражданско дело № 20211110125717 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по предявени от Н. В. Б. против „***“
ЕООД искове с правно основание чл. 66, ал. 2 КТ вр. чл. 8, ал. 2 от трудов договор
№ **** г. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
7 800 лв. – обезщетение в размер на три брутни заплати при прекратяване на
трудовото правоотношение, ведно със законната лихва считано от подаване на
исковата молба в съда – 10.05.2021 г., до погасяване на вземането, както и сумата от
123,51 лв. - лихва за забава върху главницата за периода 15.03.2021 г. – 10.05.2021 г.
Претендира разноски.
Ищецът твърди, че по силата на сключен с ответника трудов договор № **** г.
за неопределено време е бил назначен на длъжност „икономически директор“ с
основно месечно трудово възнаграждение от 2 600 лв. Ответникът е постъпил на
работа. Трудовото правоотношение било прекратено считано от 15.03.2021 г. на осн.
чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, като с молба от 26.02.2021 г. служителят е поискал трудовото му
правоотношение да бъде прекратено считано от тази дата, а работодателят чрез
законния си представител е написал резолюция „Да, съгласна съм“ на същата дата
26.02.2021 г. Ищецът твърди, че с молба от 26.02.2021 г. е поискал заплащане на
процесните суми от ответника. Сочи, че не му е заплатено уговореното в чл. 8, ал. 2 от
договора обезщетение в размер на 3 брутни заплати, което е уговорено, че се дължи
винаги при прекратяване на трудовото правоотношение извън дължимите обезщетения
по КТ.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба. Не
оспорва съществуването и впоследствие прекратяването на трудовия договор на
1
посоченото основание считано от 15.03.2021 г., както и размера на исковете. Оспорва
исковете по основание, като твърди, че договорната клауза е нищожна като
протИ.речаща на добрите нрави, поради това че според уговореното обезщетение се
дължи винаги вкл. когато правоотношението е прекратено по инициатива на
служителя, както е в случая. Сочи и че уговореният размер е прекомерен при
условията на евентуалност.
В първото с.з. ответникът изрично е заявил, че не оспорва иска по размер, а
само по основание.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и след оценка на
събраните по делото доказателства намира следното от фактическа и правна
страна.
По исковете страните не спорят, което е отделено с доклада по делото, приет за
окончателен, че по силата на трудов договор № **** г. за неопределено време ищецът
е бил назначен на длъжност „икономически директор“ с основно месечно трудово
възнаграждение от 2 600 лв. при ответника; че ищецът е постъпил на работа; че
трудовото правоотношение е прекратено по молба на служителя считано от 15.03.2021
г. на осн. чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ; че в чл. 8, ал. 2 от трудовия договор е уговорено, че
при прекратяване на трудовото правоотношение служителят има право на
допълнително обезщетение в размер на 3 брутни заплати извън дължимите
обезщетения по КТ. Ответникът не оспорва размера на исковете.
По исковете в тежест на ищеца е да докаже твърденията си.
В тежест на ответника е да докаже възраженията си за нищожност, вкл. че
клаузата протИ.речи на добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД; че размерът на
обезщетението е прекомерен.
Първият спорен между страните по делото въпрос е дали законният
представител на ответника е изразил изричното си съгласие по молбата за
прекратяване на трудовото правоотношение от 26.02.2021 г. /първо с.з. от 14.02.2022
г./.
По делото е представена молба от 26.02.2021г. /л. 11 и л. 71/, съдържаща
волеизявление на ищеца за прекратяване на ТПО с ответника на основание чл. 325, ал.
1, т. 1 КТ „взаимно съгласие“, считано от 15.03.2021г.; както и искане за оформяне на
трудовата книжка и изплащане на уговорените в трудовия договор обезщетения. Върху
същата е изписан ръкописен текст „Да съгласна съм. Подпис“, както и дата 26.02.2021
г.
Във връзка с оспорване автентичността на подписа - и на ръкописния текст
/подписа/ за К. П.-А., и на текста „Да съгласна съм“ над подписа в молба от 26.02.2021
г. от страна на „***“ ЕООД е открито производство по реда на чл. 193 ГПК /л. 77/ и е
изслушано заключението на съдебно-графологична експертиза / л. 86 и сл./. От същата
се установява, че ръкописният текст „26.02.2021 Да съгласна съм“ и подписът, положен
след него в горната дясна част на молбата от 26.02.2021 г., са цветни копия, изпълнени
от К. Г. П.-А.. Съдът намира, че заключението на вещото лице по изготвената
2
експертиза следва да бъде изцяло кредитирано, тъй като от една страна е достатъчно
задълбочено, обективно, пълно и компетентно, а от друга страна липсват обективни
факти и доказателства, които да разколебават направените от него изводи.
Следователно в случая ответникът не доказа възраженията си, че молбата от 26.02.2021
г. в частта относно подписа и изписания ръкописен текст „26.02.2021 Да съгласна съм“
са неистински документи. Поради това съдът приема за доказано, че същите са
автентични документи и направените в тях изявления изпълват фактическия състав на
разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – прекратяване на трудовото правоотношение
между страните по спора по взаимно съгласие, доколкото са налице две съвпадащи
волеизявления.
Следващият спорен между страните въпрос е относно валидността на клаузата
по чл. 8, ал. 2 от трудов договор № **** г., обективираща уговорка, въведена в
трудовия договор, съгласно която работодателят дължи на служителя обезщетение в
размер на три брутни заплати при прекратяване на трудовия договор, извън дължимите
обезщетения по ал. 1, полагаеми се на служителя по реда на КТ. Този въпрос
предпоставя и основателността на предявения иск.
Съгласно чл. 8, ал. 1 от трудовия договор /л. 12/ служителят има право на
всички полагаеми се обезщетения по реда на КТ, включително и по реда на
императивните норми от правото на ЕС и задължителната практика на Съда на ЕС.
Според чл. 8, ал. 2 от трудовия договор „при прекратяване на трудовото
правоотношение служителят има право на допълнително обезщетение в размер на
три брутни работни заплати, извън дължимите обезщетения по ал. 1, полагаеми се
на служителя по реда на КТ“.
Безспорно по делото е, че процесното трудово правоотношение е прекратено по
взаимно съгласие на страните и по искане на ищеца на основание чл. 325, ал.1, т. 1
КТ.
Ответникът навежда възражение за нищожност на посочената клауза като
протИ.речаща на добрите нрави, поддържайки, че претендираното обезщетение се
дължи единствено при прекратяване на ТПО по вина на работодателя, а не и по искане
на служителя; също така твърди, че обезщетението е прекомерно.
Съгласно константната практика на ВКС договорната свобода е принцип на
гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на
закона и добрите нрави. В трудовото право договорната свобода е ограничена
допълнително чрез въведената с разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ забрана страните по
трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или
служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен
трудов договор. Тази забрана обаче не изключва възможността страните по трудовия
договор уговарят условия, които са по-благоприятни за работника от установените
със закона или с колективен трудов договор.
Така е и в конкретния случай. Страните са уговорили клауза, съгласно която
работодателят дължи заплащането на служителя обезщетение при прекратяване на
3
ТПО, като не е посочено изрично основанието за прекратяване. Прекратяването на
ТПО в случая е на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, като за посоченото прекратяване в
КТ не е предвидено изплащане на обезщетение, т.е. визира се друг вид обезщетение,
което е различно от предвидените в КТ чл.220 - 226 КТ. Съгласно застъпеното
становище в Решение № 44/11.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2721/2021 г., Решение №
28/23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2376/2021 г., Решение № 75/23.06.2022 г. на ВКС по
гр. д. № 2712/2021 г. в подобни хипотези при уговорки, аналогични на процесната,
работодателят е длъжен да заплати обезщетение винаги, когато работникът е бил
добросъвестен. Добросъвестността е факт, който се преценява във всеки конкретен
случай. Работникът би бил недобросъвестен, когато правоотношението е прекратено
поради негово виновно поведение - например с дисциплинарно уволнение. Такъв би
бил и случаят, когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на
правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се
възползва от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението. Подобни
обстоятелства обаче в настоящия спор няма, нито се твърдят. Работникът не е
недобросъвестен само поради това, че е отправил волеизявление до работодателя за
прекратяване на договора по взаимно съгласие. Това му действие е правомерно,
защото е в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и забраната
за принудителен труд. Никой работник не може да бъде заставен да престира труд на
определен работодател, ако той не желае това и при такова нежелание прекратяването
на правоотношението едностранно от негова страна е по правило правомерно
юридическо действие.
Следователно обратното становище, че уговорката за заплащане на обезщетение
е валидна винаги, когато уволнението е по причина на работодателя, независимо от
основанието за уволнение - съкращаване на щата, намаляване обема на работата,
спиране на работата и пр., но не и в случаите, когато извършеното от работодателя
уволнение е по причина на работника - дисциплинарно уволнение, по писмено искане
на работника, при липса на качества на работника за ефективно изпълнение на работа
и пр., е преодоляно с последващата съдебна практика, цитирана по-горе, която
настоящият съдебен състав споделя.
Следователно уговорката в чл. 8, ал. 2 от трудов договор № **** г.,
обективираща уговорка, въведена в трудовия договор, съгласно която работодателят
дължи на служителя обезщетение в размер на 3 брутни заплати при прекратяване на
трудовия договор, извън дължимите обезщетения по ал. 1, полагаеми се на служителя
по реда на КТ, е действителна и обвързва валидно страните. С постигнатото съгласие
страните са уредили по-благоприятни последици за ищеца при прекратяване на
правоотношението в сравнение със законоустановените и такава договорка законът
допуска.
Съдът намира възражението на ищеца за прекомерност на претендираното
обезщетение за неоснователно.
Не се спори, че поетото от работодателя задължение не е изпълнено, нито по
отношение на размера на уговорената месечна брутна заплата на ищеца в размер на
4
2600 лв., поради което съдът приема, че предявеният иск е изцяло основателен в
претендирания размер от 7800 лв.
Доколкото не се доказа погасяване на главния дълг, то е основателна и доказана
претенцията на ищеца за обезщетение за забава за периода 15.03.2021г.-10.05.2021г. в
размер на 123,51 лв. Това е така, защото претендираното обезщетение е дължимо към
датата на прекратяване на ТПО, предвид и факта, че ищецът е поканил ответника да му
го изплати с молбата от 26.02.2021 г.
По разноските. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 ГПК право
на разноски има ищецът. Същият претендира и доказва сторени разноски в размер на
сумата 580 лева за адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и
съдействие от 21.04.2021 г. /л. 97/.
Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК на ответника следва да бъдат
възложени дължимите по делото държавна такса в размер на 316,94 лв. и разноски за
възнаграждение за вещо лице в размер на 250 лв.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „****“ООД с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: *******, да
заплати на Н. В. Б. ЕГН **********, със съдебен адрес: *****, на основание чл. 66,
ал. 2 КТ вр. чл. 8, ал. 2 от трудов договор № **** г. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД , сумата от 7
800 лв. – обезщетение в размер на три брутни заплати при прекратяване на трудовото
правоотношение, ведно със законната лихва считано от подаване на исковата молба в
съда – 10.05.2021 г., до погасяване на вземането, както и сумата от 123,51 лв. - лихва за
забава върху главницата за периода 15.03.2021 г. – 10.05.2021 г..
ОСЪЖДА „****“ООД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: *******, да
заплати на Н. В. Б. ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 580 лв.
– разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „****“ООД с ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление: *******, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата
от 566,94 лева – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
считано от връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5