Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия КАЛИНА
СТАНЧЕВА
при
секретаря Христина Цветкова, като разгледа докладваното от младши съдия Станчева
в.гр.дело № 11742 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 190466 от
03.09.2020 г., постановено по гр. д. № 7802 по описа за 2020 г. на СРС, Първо
гражданско отделение, 43 състав,
са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, искове с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.150 от ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че Н.М.В. дължи на ищеца следните
суми: сумата от 4 200,29 лв. – главница за ползвана топлоенергия за
периода от 01.05.2016г. до 30.04.2018г. за топлоснабден имот, находящ се на
адрес: гр. София, ж.к. *******, ведно със законна лихва от 29.11.2019г. до
изплащане на вземането; сумата от 33,93 лв. – цена за дялово разпределение на топлинна
енергия за периода от 01.10.2016г. до 30.04.2018г., ведно със законна лихва от 29.11.2019г.
до изплащане на вземането; сумата от 705,18 лв. – обезщетение за забава върху
главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2017г. до 12.11.2019г.;
сумата от 7,65 лв. – обезщетение за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода от 01.12.2016г. до 12.11.2019г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 69017/2019
г. по описа на СРС, 43-ти състав.
С решението си СРС не е възложил в тежест на ищеца разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
макар ответникът да имал право на такива, доколкото последният не е представил
доказателства за реално сторени разноски – както в исковото, така и в заповедното
производства.
Недоволен от постановеното решение останал
ищецът в първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД, предвид което подал
въззивна жалба срещу съдебния акт. В жалбата се излагат доводи за неправилност
и необоснованост на първоинстанционното решение, както и за нарушение на
материалния закон и процесуалните правила при постановяването му.
Жалбоподателят счита, че неправилно съдът отхвърлил предявените искове.
Акцентират, че в представения като писмено доказателство по делото списък на
живеещите в топлоснабдената сграда наследодателят на ответницата М.В. посочил
броя на лицата, обитаващи жилището, а след неговата смърт броят на лицата бил
намален. Отправя искане до въззивния съд да отмени решението и да уважи
претенциите, както са предявени.
Претендират се разноски за въззивното производство.
Постъпил е отговор на въззивната жалба
от ответника в първоинстанционното производство Н.М.В., с който жалбата се
оспорва. Излагат се доводи за неоснователност на съображенията на въззивника и
се поддържа, че първоинстанционното решение е законосъобразно и правилно.
Ответницата оспорила заключенията на вещите лица, като по делото недоказан
останал размерът на вземанията на ищеца към нея. Третото лице-помагач не изпълнило
задължението си по чл. 52, ал. 7 от Наредба № 16-344/2007 г. да уведоми
потребителя, че липсва индивидуален водомер или срокът на монтираните водомери
е изтекъл. В хода на производството не било установено по какъв начин е
определен броят на потребителите, за които е начислявана служебно топла вода в
имота. Счита, че списъкът на етажните собственици, в който са посочени броят на
обитаващите жилището не може да служи за доказване на това обстоятелство, още
повече М.В. и съпругата му починали през 2009 г., след което имотът не се
обитавал. В хода на проведеното съдебно заседание пред втората инстанция
въззиваемата страна депозира възражение за давност. Моли за отхвърляне на
жалбата и за потвърждаване на решението. Не претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяването му обаче, съдът
е допуснал нарушение на приложимия към правнорелевантните за спора факти
материален закон, което налага отмяната му в съответните неправилни части.
Съображенията на въззивния състав на съда да достигне до този правен извод са
следните:
Първоинстанционният съд е сезиран с
искова молба от "Т.С." ЕАД против Н. М.В., с която по реда на чл. 422 ГПК ищецът е предявил искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумите, за които била издадена оспорената от длъжника
заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 69017/2019 г. по описа на СРС, 43 състав.
Спорно по делото се явява
обстоятелството какъв е действителният размер на доставената топлинна енергия
до процесното жилище, както и дяловото разпределение на топлинна енергия,
доколкото ответницата не е оспорила в нито един момент качеството си на
собственик на топлоснабдения имот, а оттам и на потребител на ищцовото
дружество. Ответницата е оспорила единствено размера на претенциите на ищеца,
защото начислената й топлинна енергия за отопление на топла вода е извършено
„на база 3 и 2 лица“, като това не отговаряло на броя на живущите лица.
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1,
вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 150 ЗЕ,
вр. с чл. 79 ЗЗД
и чл. 86 ЗЗД
- иск за установяване на съществуване на вземане за заплащане на стойност на
доставена топлинна енергия за битови нужди за имот в сграда - етажна
собственост, иск за установяване на съществуване на вземане за заплащане на
стойност на услуга дялово разпределение на топлинна енергия, отделно и
обезщетения за забава на плащане на последните, за които е издадена заповед за
изпълнение по реда на глава ХХХVІІ ГПК.
За да се уважи главният иск за
присъждане на вземане за стойността на доставената топлинна енергия по делото
следва да се установи, че за процесния период между страните е съществувало
валидно правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил да доставя на
ответника топлинна енергия срещу задължение на последния да заплаща стойността
й, както и че ищецът е изпълнил своите задължения и е доставил конкретно
количество топлоенергия, начислил е суми за същото съобразно с действащите към
съответния момент разпоредби на ЗЕ, вр. с Наредба № 16-334/06.04.2007
г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.), поради което и за
ответника е възникнало задължение за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия, че спрямо имота е предоставяна услуга дялово разпределение на
топлинна енергия, чиято стойност възлиза на исковата сума. По отношение на
акцесорните искове за заплащане на обезщетение за забава в плащането на
главниците ищецът следва да установи, че главното парично задължение е
възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размерът на
законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът следва да докаже
своите възражения, отправени едва в хода на съдебното заседание.
По делото е установено, че процесният
имот е бил топлофициран и че сградата - етажна собственост (в която се намира
процесният апартамент) е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Съгласно разпоредбите на ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в чл. 139
- 148 ЗЕ
и в действалата към процесния период Наредба № 16-334/06.04.2007
г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.).
Съгласно чл. 142, ал. 2 ЗЕ
топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЕ
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ
(приложима редакция след 17.07.2012 г.), продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в закона не е предвидено
изискване за писмена форма на договора. Съобразно изискването на чл. 150, ал. 2 ЗЕ
общите условия се публикуват най - малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите. В конкретния случай ответникът не
твърди, а и не установява по делото по отношение на него да се прилагат
специални условия, договорени между страните, използвайки установения в закона
механизъм.
Понятието "потребител на топлинна
енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 от ДР на
ЗЕ
(отм.), действал до 17.07.2012 г., а именно: физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ
за домакинството си. Съгласно разпоредбата на чл. 153 ЗЕ
- в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са "потребители
на топлинна енергия". След отмяната на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ
и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието
"клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на
понятието "потребител на топлинна енергия".
Съгласно § 1, т. 2а от ДР на
ЗЕ
(приложима редакция след 17.07.2012 г.) "Битов клиент" е клиент,
който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
собствени битови нужди. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
(приложима редакция след 17.07.2012 г.) всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2
ЗЕ
на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Посочените от законодателя в разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, са собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху имота. Клиенти на топлинна енергия
за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, съответно - на
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството
"клиент" на топлинна енергия за битови нужди и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Сключването на договора с третото лице следва да се докаже с
всички допустими по ГПК доказателствени средства, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот (в този
смисъл ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на
ВКС).
След
така направените принципни разяснения съдът намира от фактическа и правна
страна следното:
Не е спорно между страните, че
ответницата е единствен собственик на процесното жилище, до което ищецът е
доставял топлинна енергия, а и това обстоятелство се установява от всички
приложени в хода на развилото се пред СРС производство. Предвид гореизложеното
съдът приема, че между страните по делото в рамките на исковия период
съществуват договорни отношения с предмет продажба на топлинна енергия за
битови нужди с правата и задълженията на страните, съгласно ЗЕ и ОУ на
дружеството.
С решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о.,
ГК е възприето становището, че потребител на топлинна енергия е лицето, което
получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва
топлоснабдения имот по силата вещно или по силата на облигационно право на
ползване. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. В конкретния случай облигационното правоотношение между страните и
качеството на потребител на ответника на топлинна енергия произтича от правото
му на собственост върху процесния недвижим имот, като законът не поставя
изискване за наличието на индивидуален пимен договор, доколкото се касае за
топлинна енергия за битови нужди, а апартаментът на ответника се намира в
сграда в режим на етажна собственост.
Установява се на следващо място от приобщените по делото писмени
доказателства, че сградата, в която се намира жилището, собственост на
ответника г-жа В., е била присъединена към топлопреносната мрежа, като въз
основа на взето на общо събрание на етажните собственици решение е сключен
договор за услугата топлинно счетоводство с „Н.И.“ ООД на 25.09.2003 г.
Настоящият състав на въззивния съд
приема, че по делото е установено, че именно ответникът отговаря пред ищеца за
заплащането на стойността на доставената топлинна енергия в имота през
процесния период, при мотиви, както следва:
В заключението на СТЕ се сочи, че общият топломер в абонатната станция се
отчита по електронен път в началото на всеки месец, като от отчетеното
количество се приспадат технологичните разходи. Дяловото разпределение през
процесния период е извършено от „Нелбо“ ЕАД на база реален отчет на
разпределението по т.6.4 от Приложението към Наредба № 16-334 за топлоснабдяването.
Вещото лице посочва, че през процесния период в имота на ответника е имало 3
броя отоплителни тела и не е имало
узаконен водомер за топла вода. При отчета на дяловите единици са съставени
протоколи за главен отчет с подпис на абоната/лице осигурило достъп, като
показанията от този протокол са правилно нанесени в подробните изравнителни
сметки. По партидата на ответницата е
начислявана топлинна енергия за отопление на имота по формулата – т. 6.1.1. от
Приложението към Наредба №
16-334 на база инсталирана отоплителна мощност на инсталацията и денградусите за периода. Топлинната енергия
от сградната инсталация е разпределена на база пълен отопляем обем на имота.
Заложената в подробните изравнителни сметки топлинна енергия за разпределение
напълно съответства на отчетената по общия топломер. Топлата вода е начислявана
на база брой 3 лица за сезон 2016 г. – 2017 г. и 2 лица за сезон 2017 г. – 2018
г. поради липса на водомер за топла вода, съгласно чл. 69, ал. 2 от Наредбата,
заедно с допълнително количество. Пропорционално на начислените количества
гореща вода само на клиентите, в чиито имоти липсват индивидуални водомери за
топла вода или същите са повредени, имат нарушена пломба или не е осигурен
достъп за отчитането им, но не повече от 280 литра на обитател за едно
денонощие.
Действително по делото не са представени никакви доказателства,
установяващи броя лица, живущи в топлоснабдения процесен имот в рамките на
исковия период, а дори и от приложения в кориците на първоинстанционното дело
списък на живеещите в топлоснабдената сграда, неразделна част от прокотол от
03.09.20003г. за избор на фирма за дялово разпределение за топлинно
счетоводство, е видно, че наследодателят на ответницата – М.В., е посочил
наличието на 3 броя радиатори, 3 броя прави вентили и 3 броя разпределители,
без да сочи обаче броя на лицата, обитаващи апартамента. Следователно ищецът не
е доказал начина, по който е начислил служебно (при база 3 лица за сезон
2016-2017 година, респективно на база 2 лица за сезон 2017 – 2018 година) топлинната
енергия за битово горещо водоснабдяване (топла вода). Предвид това и в тежест
на ответницата не следва да се възлага заплащането на топлинна енергия за
подгяване на топла вода, чието изчисление е произволно сторено от ищеца.
При все това обаче е доказано, а в този смисъл е и заключението на експерта
по СТЕ, че е налице консумирана топлинна енергия за сградна инсталация и за отоплението
на самия имот. Количеството топлинна енергия за отопление на отделните имоти се
разпределя между потребителите според показанията на техните уреди. Според СТЕ
за периода от м.05.2016 г. до м.04.2018 г. общо дължима сума за топлинна
енергия, отдадена от сградна инсталация е 290,01 лева, а потребената топлинна
енергия за отопление на процесния имот и в рамките на исковия период (от
м.05.2016 г. до м.04.2018 г.) е сумата от 656,18 лева. Поради това и
претенцията на ищеца за потребена и незаплатена топлинна енергия за процесния
период се явява частично основателна, а именно по отношение на разхода за
отдадена топлинна енергия от сградната инсталация и топлинната енергия за
отопление на апартамента на ответницата, доколкото и вещото лице изрично сочи,
че заложената в подробните изравнителни сметки топлинна енергия за
разпределение напълно съответства на отчетената от общия топломер.
С оглед
установената по делото частична основателност на иска, съдът определя в
приложение на правомощието си по чл. 162 ГПК и вземайки предвид заключението по
допуснатата от СРС СТЕ, че дължимата главница за потребена топлинна енергия за
времето от м.05.2016 г. до м.05.2018 г. е общо сумата от 846,19 лева,
представляваща сбор от топлинната енергия за сградна инсталация (190,01 лева) и
топлинната енергия за отопление на самия имот (656,18 лева).
С оглед изложеното
по отношение на иска за главница за топлинна енергия същият е основателен за
сумата от 846,19 лева. За разликата над тази сума до пълния предявен размер от
4 200,29 лева същият е неоснователен, доколкото начилесната сума за
топлинна енергия за гореща вода не следва да се дължи от ответницата, като в
тази част, решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено. За сумата
от 846,19 лева отхвърленият с решението иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 150
ЗЕ и за периода м.05.2016 г. – м.04.2018 г., следва да бъде уважен по
изложените съображения, а постановеният съдебен акт - отменен в посочената част.
За пълнота
въззивният съд отбелязва, че същият не е надлежно сезиран с депозираното от Н.В.
възражение за погасителна давност, отправено едва в хода на устните състезания
пред втората инстанция, поради което и не следва да се произнася по него.
Възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с
изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради
което не могат да се направят за пръв път пред въззивната инстанция. Това важи
и за възражението за погасителна давност. Допустимо е то да се въведе за пръв
път пред втората инстанция само ако страната поради нарушаване на
съдопроизводствените правила (наприемр нарушаване на правото й на участие в
първоинстанционното производство) не е могла да го заяви пред първия съд (в
този смисъл ТР № 1 от 04.01.2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 09.12.2013 г. на
ОСГТК на ВКС) , какъвто настоящият случай не е.
По отношение на претенцията за цена на
услугата за дялово разпределение на топлинна енергия:
По делото са представени доказателства, че
услугата е предоставяна през процесния период, доколкото разпределение на
топлинната енергия е извършвана от третото лице помагач. Съобразно разпоредбите на чл. 36 от общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди, приложими към
договора, чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-ЗЗ4/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
и на договор от 25.09.2003 г., сключен между Етажната собственост и „Н.и.“ ООД
годишните такси се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото
дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата
за дялово разпределение.
Ето защо искът за главница - цена на
услугата за дялово разпределение на топлинна енергия е доказан по основание,
като съгласно заключението на вещото лице по СТЕ и заключението на вещото лице
по ССчЕ същият е основателен за претендираната сума в размер на 33, 99 лева.
Като е приел липса на дължимост на
главницата за начислена такса за услуга дялово разпределение на топлинната
енергия от разпределителното дружество, първият съд е постановил решението си в
противоречие с материалния закон и доказателствата по делото. Ето защо в тази
част решението на първата инстанция следва да бъде отменено, като на въззивника-ищец
се присъди сумата от 33,99 лева, представляваща главница за услуга дялово
разпределение на топлинна енергия за периода от 01.10.2016 г. до 30.04.2018 г.,
ведно със законната лихва от 29.11.2019 г. до окончателното изплащане, за която
сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 69017/2019 г.
по описа на СРС, 43 състав.
По исковете с
правна квалификация чл. 86, ал. 1 ГПК въззивният съд намира следното:
Като неоснователни въззивният съд прецени
доводите на въззивника-ищец относно изпадането на длъжника в забава за
заплащане на задълженията си за цена на топлинната енергия и цената на услугата
за дялово разпределение, като аргументите за това са следните:
Основателността на акцесорните искове по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД предполага наличие на главни задължения и забава в
погасяването на същите. Неправилно във въззивната си жалба ищецът се позовава
на разпоредби от общите условия от 2008 г., които не са приложими към процесния
период. Що се отнася до следващите ги във времето по-нови общи условия - тези
от 2014 г., препратки към които също се съдържат във въззивната жалба на ищеца,
следва да се посочи, че моментът на забавата се определя съобразно предвиденото
в клаузата на чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия
за битови нужди от "Т.С." EАД на клиенти в град София /в сила от
12.03.2014 г./ - купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база на
изравнителна сметка, в тридесетдневен срок от датата на публикуването й на
интернет страницата на продавача. Продавачът начислява лихва за забава в размер
на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 от ОУ, а именно върху
тези, начислени с фактура за реално потребено количество топлинна енергия,
определено на база на изравнителните сметки /чл. 33, ал. 4 ОУ/. Съгласно чл.
33, ал. 5 от цитираните Общи условия, при забава в плащането на задълженията по
чл. 33, ал. 2 от ОУ, потребителят дължи обезщетение в размер на законната
лихва. Ищецът обаче не представя доказателство за публикуването на общата
фактура за двата отчетни периода досежно абонатния номер по паритидата на
ответницата – аб. №112489, на интернет страницата
си /например съставени от нотариус констативни протоколи, удостоверяващи
явяването на последния и извършените действия по публикуване на данни за
дължими суми за ТЕ, чрез осигурен интернет достъп до индивидуалните партиди на
битовите клиенти в масивите на дружеството, осъществен чрез официалната
уебстраница на ищеца/. За пълнота въззивният съд сочи, че макар и дружеството
да е приложило по делото констативни протоколи, то същите са на първо място
ирелевантни, тъй като не касаят процесния топлоснабден имот, а отделно от това касаят
единствено месеците март, април, май и юни 2016 година, а не и целият процесен
период от м. май 2016 г. до м. април 2018г.
С оглед последното съдът приема, че без
доказателства в изложения смисъл забава за длъжника в плащането на установената
главница до датата на депозиране на исковата молба в съда, не е налице, както е
приел в решението си и първоинстанционният съд, макар и да не е изложил мотиви
в тази посока. Не се установява изпадане в забава на длъжника и по отношение на
вземането за цена на услугата дялово разпределение.
В частта, в която исковете
за мораторна лихва, начислена върху двете главни вземания, са отхвърлени,
обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в посочените по-горе части и исковете за
главница за топлинна енергия и за цена на услугата за дялово разпределение,
предявени от „Т.С.“ ЕАД, да бъдат уважени съответно. В останалите части – за
главница за топлинна енергия за сумата над 846,19 лв. до пълния претендиран
размер от 4 200,29 лв., както и за сумите за 705,18 лв. и 7,65 лв.,
представляваща начислени мораторни лихви върху главницата за топлинна енергия,
съответно главницата за услуга за дялово разпределение по отношение на Н.В., за
които исковете са отхвърлени, решението на СРС следва да бъде потвърдено,
поради съвпадение на крайния резултат.
По
разноските:
В резултат от изводите, до които
въззивният съд достигна – за частична основателност на предявените искове,
решението на първоинстанционния съд следва да се ревизира и в частта за
разноските, като се възложат такива в тежест на ответницата на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, съразмерно с уважената част на претенциите на ищеца, а именно
сумата в размер на общо 65,66 лева, от които 219 лева – ДТ и юрисконсултско
възнаграждение от 150 лева. В заповедното производство също се съдържат данни
за разноски, сторени от ищцовото дружество, доколкото по силата на ТР 4 от 18.06.2014
г. на ОСГТК на ВКС исковият съд дължи произнасяне и досежно разноските, сторени
в хода на заповедното производство, като средно аритметично на уважената част
от исковете, същите възлизат на сумата от 26,50 лева.
В хода на първоинстанционното
производство ответникът не е сторил разноски, с оглед което такива не следва да
му бъдат присъждани на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съобразно отхвърлената част
на исковете.
Право на разноски за въззивното
производство по силата на закона възниква и за двете страни, като такива следва
да бъдат присъдени съобразно действителното им извършване. Въззивникът е
направил разноски в размер на 259,69 лева, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
съобразно частта, за която жалбата е основателна, в полза на страната се следва
сумата от 46,20 лева. Въззиваемият Н.В. не претендира разноски.
Мотивиран от изложеното, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 190466 от 03.09.2020
г., постановено по гр. д. № 7802 по описа за 2020 г. на СРС, Първо гражданско
отделение, 43 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.
чл.150 от ЗЕ за признаване за установено, че Н.М.В. дължи на ищеца сумата до 846,19
лв. – главница за ползвана топлоенергия за периода от 01.05.2016г. до
30.04.2018г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. *******,
както и за сумата от 33,93 лв. – цена за дялово разпределение на топлинна
енергия за периода от 01.10.2016г. до 30.04.2018г., ведно със законна лихва
върху главниците от 29.11.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, за
които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
69017/2019 г. по описа на СРС, 43-ти състав и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по исковете с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ,
че Н.М.В. дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* сумата от 846,19 лева – главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от
01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., както сумата от 33,93 лева, представляваща цена на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия, ведно със законната лихва върху посочените суми от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 29.11.2019 г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 190466 от 03.09.2020 г., постановено по гр.
д. № 7802 по описа за 2020 г. на СРС, Първо гражданско отделение, 43 състав, в
частта, с която са отхвърлени искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за признаване за установено по
отношение на Н.М.В., че дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата над 846,19 лв. до
претендирания размер от 4 200,29 лв. – главница, представляваща стойност
на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. -30.04.2018 г., както
и в частта, с която са отхвърлени искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Н.М.В. дължи на „Т.С.“
ЕАД сумата 705,18 лева - законна лихва за забава върху главницата за топлинна
енергия от 15.09.2017 г. до 12.11.2019 г., както и лихва за забава върху
главницата за цена на услугата дялово разпределение в размер на 7,65 лева за
периода от 01.12.2016 г. до 12.11.2019 г.
ОСЪЖДА Н.М.В., ЕГН **********, да
заплати на "Т.С." ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
следните суми: 26,50 лева – разноски за производството по ч.гр.д. № 69017/2019
г. по описа на СРС, 43 състав; 65,66 лева, представляващи сторените разноски по
гр.д. № 7802/2020 г. на СРС,43 състав, както и сумата от 46,20 лева - разноски,
направени в производството пред СГС.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на ищеца: „Н.и.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.