Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,27.07.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски
градски съд,
Гражданско отделение, ІІ-В въззивен
състав
в публичното заседание на десети юни
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря Антоанета Луканова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 14137 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
Образувано е по въззивната
жалба подадена от „4.“ ЕООД - ищец пред СРС, срещу решение № 174209 от
23.07.2019 г. по гр. дело № 39654 по описа за 2016 г. на СРС, 52 състав,
постановено по искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД
/предявени като частични/, като исковете са били отхвърлени.
Излагат се доводи за
неправилност на така постановеното съдебно решение. Въззивникът намира, че е
доказал тезата си, твърдяна в исковата молба за нищожност на споразумението при
начална липса на основание (по главния иск), респективно отпаднало основание
(по евентуалния иск) като се излагат подробни съображения за това. Сочи, че по
силата на споразумението от 26.02.2015 г. ответникът /пред СРС/– „У.к.“ ЕООД
поел задължение да предприеме необходимите правни и фактически действия за
извършване на непарична вноска в капитала на новоучреденото търговско дружество
с наименование „П.М.***“ ЕООД, а въззивникът /ищец пред СРС/ се задължил да
придобие дяловете от капитала на новоучреденото дружество срещу заплащане на
сумата в размер на 555 хиляди лв. Ищецът поел задължение да заплати задатък от
140 хил.лв. по банков път в срок до 31.03.2015 г. На тази дата ищецът изпратил
до ответника уведомление, което съдържало изявление за дължимите суми по чл.6.2
от споразумението- дължима неустойка, предложение за придобиване на дяловете на
цена с 2% по-висока от оценката на вещите лица и потвърждение за плащане на
задатъка. На 27.04.2015 г. било подписано допълнително споразумение към споразумението
от 26.02.2015 г., в което било посочено, че ищеца е изпълнил задължението си за
заплащане на сумата в размер на 140 хил. лв. по споразумението от 26.02.2015 г.
В чл.8 от допълнителното споразумение било посочено, че страните се съгласяват,
че считано от датата на нот.заверка на същото, споразумението от 26.02.2015 г.
се прекратява, освен в частта, касаеща приетото от страните уведомление от
31.03.2015 г. На 27.04.2015 г. между страните по спора било подписано
споразумение за прехвърляне на дружествени дялове, по силата на което
ответникът поел задълженията към ищеца да прехвърли правото на собственост
върху дружествените дялове, представляващи 100 % от капитала на новоучреденото
дружество, при насрещно задължение на ищеца да заплати уговорената цена. В чл.7
било потвърдено, че купувачът /ищец/ е заплатил на продавача /ответник/
задатъка в размер на 140 000 лв. Това не било спорно по делото; задатъкът
бил платен на три части, както следва: на 06.03.2015 г.- 40 000 лв., на
31.03.2015 г.- 7 344,19 лв. и на 30.06.2015 г.- 80 157,42 лв. или
общо 112 655,81 лв. Това било установено и от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза по делото. На 26.06.2015 г. било подписано
допълнително споразумение към споразумението за прехвърляне на дружествени дялове
от 27.04.2015 г. като страните се съгласили цената по споразумението да бъде
намалена със сумите, изброени в чл.5 от допълнителното споразумение, сред които
и сумата от 140 хил.лв. След справка в ТР ищецът установил, че дружеството „П.М.***“ ЕООД е заличено като търговец с
вписване 2016 **********. „П.М.***“ ЕООД било преобразувано чрез вливане в „У.к.“
ЕООД като едноличен собственик на капитала на преобразуващото се дружество бил
ответникът. На 10.11.2015 г. едноличният собственик на капитала „У.к.“ ЕООД, Д.К.Р.взел
решение по т.1 от протокола дружествата „У.к.“ ЕООД и „П.М.***“ ЕООД да
извършат преобразуване чрез вливане на преобразуващото се дружество „П.М.***“
ЕООД в приемащото дружество „У.к.“ ЕООД. Счита, че по този начин ответникът се
е поставил в невъзможност да прехвърли дружествените дялове от „П.М.***“ ЕООД
на ищеца. Счита, че на основание чл.26, ал.1,предл.1 от ЗЗД вр. с чл.200, ал.1 ЗЗД клаузата на чл.5 от споразумението от 27.04.2015 г., е нищожна, тъй като
съдържала отлагателно условие с което се отлагало прехвърлителното действие на
договора след плащането на неустойката. В този смисъл било прието в решение №
77 от 08.07.2009 г. по т.д.№ 2/2009 г. на ВКС, Първо ТО. Като бил приел
обратното, СРС не бил съобразил разпоредбата на чл.25 ЗЗД. Плащането на
неустойката по уведомлението от 31.03.2015 г. освен като отлагателно условие,
била уговорена и като прекратително условие в чл.10 на същото, което според
въззивника противоречало на добрите нрави- чл.26, ал.1,предл.3 от ЗЗД. Налице
била и нищожност по чл.26, ал.2,предл.4 от ЗЗД, тъй като плащането по чл.5 от
споразумението нямало основание – единственото условие било за прехвърляне на
дружествените дялове. Задължението за плащане по чл.5 не било свързано с
основанието и предмета нито на предварителния договор, нито на окончателния
договор за продажба на дружествени дялове. При тълкуване на чл.5 вр. с чл.10 от
споразумението, се достигало до извода, че страните не били целели постигане на
типичната цел на предварителния договор за продажба на дружествени дялове.
Аргументира се и с уговореното по чл.13 от споразумението. След като
споразумението не уреждало съдържанието на окончателния договор и не било
насочено към неговото сключване, единствената цел на споразумението от
27.04.2015 г. оставало извършването на плащане на сумите по уведомлението от
31.03.2015 г. и на продажната цена от купувача. Доколкото първото задължение
нямало основание в договора за продажба, а второто не било обвързано с насрещно
задължение за прехвърляне на дружествени дялове, то споразумението било лишено
от основание и представлявало нищожен договор по смисъла на чл.26, ал.2,предл.4 ЗЗД. Недействителен бил предварителен договор за продажба в който било
уговорено транслативния ефект на договора да настъпи след плащането на
неустойката. Даденото по такъв договор било дадено при изначална липса на
основание и подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1,предл.1 от ЗЗД. Ако
съдът приемел, че споразумението не е нищожно, то въззивникът изразява воля за
разваляне на същото по реда на чл.87, ал.2 ЗЗД поради виновната невъзможност на
ответника да изпълни задължението си по прехвърляне на дружествените дялове.Неправилно
СРС отхвърлил евентуалния иск с единствения мотив, че споразумението е
прекратено с неплащането на цената до 30.06.2015 г., както и че ответникът бил
изправна страна по договора, тъй разпореждането с дружествени дялове е
извършено след прекратяване на споразумението от 27.04.2015 г. Необоснован бил
извода на СРС, че към дата 30.06.2015 г., когато според СРС споразумението било
прекратено, че продажната цена била определена. Към 30.06.2015 г. нямало
извършена оценка от вещи лица.
Иска се от настоящата
инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго в полза на
ищеца.Претендират се разноски.
Постъпил е отговор от
ответника пред СРС- „У.к.“ ЕООД, в който се излагат доводи за неоснователност
на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение, като се
позовава главно на чл. 9 ЗЗД относно свободата на договаряне между страните. Не
ставало ясно защо въззивникът претендира нищожност на споразумението, а от
друга страна е изпълнил същото. Сочи, че плащането на сумата в размер на
10 000 лв. била направено при наличие на валидно задължение. По арг. от
чл.293, ал.3 ТЗ страната не можела да се позовава на нищожността, ако от
поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на
изявлението. Плащането било установено от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза. Правилно СРС бил приел, че уговарянето на отлагателно условие не
водело до нищожност на споразумението. Правилно СРС бил приел и, че уговарянето
на отлагателно условие не нарушава добрите нрави. Следвало да се има предвид и,
че страните по споразумението са търговци. Първоинстанционното решение било в
съответствие със съдебната практика на ВКС и по-конкретно решение № 1291 от
03.02.2009 г. по гр.д.№ 5477 по описа за 2007 г. на ВКС, Пето ГО. Сочи, че
въззивникът бил недобросъвестен, тъй като срещу него било проведено успешно
исково производство по чл.422 ГПК, приключило с решение № 1662 от 28.09.2016
г., в сила от 26.10.2016 г. по т.д.№ 7547 по описа за 2015 г. на СГС, ТО, VI-12
състав, с което длъжникът бил осъден да заплати на въззиваемия сумата в размер
на 235 хил.лв., но това решение не се изпълнявало поради образуваното
производство по несъстоятелност.
Разноски
се претендират.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивника е уведомен на 29.07.2019
г., Въззивната
жалба е подадена на 12.08.2019 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
С обжалваното решение не са уважени предявените от въззивника
искове /ищец в производството пред СРС/ по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и по
чл.55, ал.1,предл.3 ЗЗД.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Действително, след служебно извършена проверка при
произнасянето по съществото на спора, съдът констатира, че с решение от 06.07.2020 г. на СГС, ТО, VI-2 с-в,
е постановено решение по чл.711 ТЗ, с което е обявена несъстоятелност на
дружеството- ищец, както и е постановено прекратяване на дейността му. Със
същото решение са прекратени правомощията на органите на търговското дружество.
Прекратяването на дейността е отразено в ТР.
Исковата молба по която е
постановено обжалваното решение е предявена на 15.07.2016 г. А с оглед
отразеното в ТР, молбата за откриване на производството по несъстоятелност е
подадена на 30.11.2016 г.
При съобразяване с тези
данни настоящия състав приема, че към момента на предявяване на иска,
управителят Стамен Станоев Тасев е притежавал процесуална легитимация да стори
това.
Устните състезания пред СРС
са приключили на 18.04.2018 г.
Със
заличаването на
ЮЛ от търговския регистър търговецът-юридическо лице
загубва своята правосубектност, т. е. настъпва неговата юридическа смърт. В случая, обаче, такова
заличаване липсва.
Съгласно чл.
637. (1) ТЗ с откриване
на производството по несъстоятелност се спират съдебните и арбитражните
производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника с
изключение на трудови спорове по парични вземания. Тази разпоредба не се
прилага, ако към датата на откриване на производството по несъстоятелност по
друго дело, по което длъжникът е ответник, съдът е приел за съвместно
разглеждане предявен от длъжника насрещен иск или направено от него възражение
за прихващане.
В случая длъжникът в производството по несъстоятелност е ищец.
Ето защо въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във
валиден и допустим процес.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
съобразил практиката на ВКС, че когато се предявяват искове за
недействителност на сделка, каквато и поредност и каквото и съотношение
да е посочил ищецът, всички искове са предявени в условията евентуалност, тъй
като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание. Във всички случаи съдът е длъжен да
разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока:
от най-тежкия - противоречие на закона, през по-леките - липса на основание,
липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и противоречие на морала, до
най-лекия (Определение № 244/16.04.2013 г. по гражданско дело № 2572/2013 г. на
ІV ГО при ВКС).
По твърденията на ищеца за нищожност на споразумението
от 27.04.2015 г. поради противоречие на
закона, СРС е приел, че със сключеното между страните Споразумение от
27.04.2015 г. не е постигнат забранен от закона резултат и същото не може да се приеме за нищожно. За неоснователни са приети доводите на
ищеца, че обвързването на една от престациите с отлагателно условие поражда
невъзможността условието никога да не се сбъдне и обосновава нищожност на
уговорената клауза, като противоречаща на закона. Действително,
Споразумението за прехвърляне на дружествени дялове от 27.04.2015
г. съдържало
клауза с отлагателно условие по смисъла на чл. 25 от ЗЗД, доколкото в чл. 5
страните уговорили, че всички дружествени дялове, представляващи 100% от
капитала на „П.М.***“ ЕООД, ще се
считат прехвърлени единствено след
заплащане до 31.05.2015 г. на уговорените от страните суми по Уведомление от
31.03.2015 г. Тази клауза била елемент
на договора, който бил двустранно подписан от страните и бил израз на дадената
договорна свобода, по смисъла на чл. 9 ЗЗД, съгласно която страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави. В случая липсва императивна правна норма, която да забранява
уговарянето на подобно условие, нито последното противоречало на добрите нрави
и нямало основание така уговорената клауза да не бъде приложена като последица
от съда при позоваване на една от страните на нея, като съгласно чл.20а от ЗЗД
постигнатите между страните договорености били задължителни за тях.
По твърденията за нищожност на споразумението от
27.04.2015 г. поради противоречие с
добрите нрави, СРС е приел, че такова противоречие би било налице, когато
сделката противоречи на общо установените нравствено-етични правила на морала. При преценка на действителността на
двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави
съдът следвало да прецени действителната воля на страните, защото нормата на
чл. 20 ЗЗД го задължава-при тълкуване на договорите да установява
действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки, да се
отчитат взаимната им връзка и целта на
договора. Доколкото възмездните сделки и в частност продажбата, представлявали
каузална сделка, то следвало да се съобразява при преценката на
действителността- нейната цел, а тя най-често била свързана с удовлетворяване
на допустим от закона интерес на страните.
В този смисъл било приетото в Решение № 119 от 22.03.2011 г. по гражданско
дело № 485/2010 г, ВКС, I ГО при ВКС. Изхождайки
от тези принципни положения, СРС е достигнал до извода, че в процесния случай
не е налице хипотеза на накърняване на добрите нрави. В случая действителната
воля на страните била да се придобият дружествени дялове от новоучреденото дружество
„П.М.***“ ЕООД, срещу заплащане на сумата от 555 000 лв., която цел била
допустима от закона и съответстваща на свободата на договарянето. Затова и несъстоятелни били доводите
на ищеца, че посочената в Уведомление от
31.03.2015 г. неустойка е уговорена не само като отлагателно условие по чл. 5
от споразумението, но и като прекратително условие в чл. 10 на същото. Съгласно чл. 5 от Споразумение от
27.04.2015 г. всички дружествени дялове, представляващи 100% от капитала на„П.М.***“
ЕООД се считат за прехвърлени от
продавача на купувача единствено след заплащане в срок до 31.05.2015 г. на
сумите по Уведомление от 31.03.2015 г. В чл. 10 било посочено, че в случай, че в
договорения между страните срок- 30.06.2015 г., купувачът не заплати изцяло
сумите по чл. 2 или сумите по чл. 5, частично направените вноски от купувача не
се възстановяват и се губят. В този случай споразумението се считало
за прекратено и дяловете не се считали за прехвърлени от продавача на купувача
и оставали собственост на продавача. Уговорената
неустойката по Уведомление от 31.03.2015 г. е прието от СРС за неотносима към
настоящия спор, доколкото същата била дължима, поради едностранния отказ на ищеца да изпълни задължението си за
прехвърляне на дружествени дялове на „П.М.***“ ЕООД.
По твърдението за нищожност на Споразумението от
27.04.2015 г., поради липса на основание, СРС е
посочил, че основанието на сделката
е правната причина страните да се задължат.
В чл. 26, ал. 2 от ЗЗД била установена
оборимата презумпция, че основанието се
предполага, като в тежест на страната, която се позовава на нищожността,
било да установи липсата на основание (кауза, причина). В случая от съвкупния анализ на събраните по делото писмени
доказателства, се установило, че е налице
валидна каузална сделка, по която ищецът се е задължил да престира
продажната цена в уговорения срок, срещу задължението на ответника да прехвърли
собствеността на дружествените дялове, представляващи 100% от капитала на „П.М.***“
ЕООД. Тълкувайки споразумението в
цялост, СРС е счел, че същото има характер на предварителен договор по
смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗЗД и съдържало съществените условия, при
които страните са се съгласили да сключат окончателен договор, а
именно – предмет /прехвърляне на дружествени дялове, представляващи 100% от
капитала на „П.М.***“ ЕООД/, цена
/съгласно уговореното в Уведомление от 31.03.2015 г./, срок за заплащането на цената / 30.06.2015 г./. Без значение било обстоятелството, че
в чл. 5 било уговорено отлагателно условие – че прехвърлянето на дружествените
дялове, ще се извърши единствено след заплащане на уговорената от страните
цена, тъй като в случай на изпълнение на задължението на ищцовото дружество за
заплащане на продажната цена, същото разполагало с правната възможността да поиска
от съда обявяване на предварителния договор за окончателен на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД.
Затова и СРС е приел, че Споразумението от 27.04.2015
г. не е нищожно на посочените в исковата молба основания, поради което предявеният иск по чл. чл. 55, ал. 1, пр.
първо от ЗЗД е бил отхвърлен, като неоснователен.
По
евентуалния иск на основание чл.55, ал.1, предл.трето от ЗЗД.
За да се уважи иск с правно основание чл.55, ал.1,
предл. 3 от ЗЗД, следвало да се установи при условията на пълно и главно
доказване от страна на ищеца наличието на имуществено разместване между него
и ответника, което в процесния случай
означавало да докаже, че сумата, чието връщане се претендира, е предадена в
полза на ответника на основание, което е отпаднало.
По делото между страните не било спорно
обстоятелството, че са били във валидна облигационна връзка помежду си по
силата на
Споразумение от 26.02.2015 г., както и че на основание чл. 5.8 от
същото, ищцовото дружество превело по сметка на ответника сумата в размер на
140 000 лева. Същото се потвърждавало и от Споразумение за прехвърляне на
дружествени дялове на търговско дружество от 27.04.2015 г. Видно от чл. 7 от това споразумение, страните потвърдили, че ищцовото
дружество е заплатило на ответника задатък в размер на 140 000 лева за
придобиване на дружествените дялове на новоучреденото
дружество-„П.М.***“ ЕООД . Съгласно чл. 10 от споразумението в случай, че в
договорения между страните срок- 30.06.2015 г., ответникът не заплати изцяло
договорената сума, частично направените вноски от същия не се възстановявали, а
се губели. В този случай споразумението се считало за прекратено и
дяловете не се считали за прехвърлени от
продавача /ответник/ на купувача /ищец/и оставали собственост на ответника.При това положение СРС е достигнал
до извода, че процесното споразумение е
прекратено с изтичане на уговорения между страните срок за заплащане на
остатъка от продажната цена на дружествените дялове, а не както твърди ищеца – с подаване на исковата молба в
съда. В тази връзка съдът е приел за
неоснователно и възражението на ищеца, че ответника е неизправна страна,
доколко същият не твърдял, а и не доказвал, че до 30.06.2015 г. е изпълнил
или е бил готов да изпълни задължението
си по споразумението за заплащане на остатъка от договорената сума. Ирелевантно
било обстоятелството, че на 10.11.2015 г. „П.М.***” ЕООД било заличено като
търговец, след вливане в ответното дружество, доколкото към тази дата
сключеното между страните споразумение за прехвърляне на дружествени дялове от
27.04.2015 г., било прекратено.
Следователно, ответникът не дължал връщане на
задатъка, тъй като същият доказал, че е изпълнил задълженията си по него, като
за ищеца не било възникнало правото по чл. 87 ЗЗД да развали Споразумението от
27.04.2015 г.
Затова и предявеният
иск по чл.55, ал.1, предл. трето от ЗЗД също бил неоснователен, поради което е бил отхвърлен.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция споделя мотивите на първоинстанционният съд и по арг. от чл.272 ГПК,
същите мотиви ще се считат и за мотиви на настоящето решение.
При постановяване на обжалваното по делото съдебно
решение, първата инстанция, е тълкувала действителната воля на страните в
Споразумението от 27.04.2015 г.
Въззивната инстанция приема,
че обстоятелството, че споразумението е
обременено
с модалитети,
не означава, че същото е нищожно в атакуваните от ищеца, въззивник, клаузи.
Съгласно
чл. 20а ЗЗД договорът има силата на закон за тези, които са го сключили,
а съобразно чл. 9 ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на
добрите нрави.
Разпоредбата на чл. 25 ЗЗД допуска правна възможност действието на договора, респ. споразумение, съглашение и т.н. или прекратяването му да може да бъде поставено в зависимост от едно бъдещо
несигурно събитие. Смята се, че условието се е сбъднало, ако страната, която
има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила да настъпи то.
Сбъдването на условието има
обратно действие.
В случая страните
са обвързали изпълнението на задължението с настъпването на отлагателно условие
с уговорен краен срок, а именно до 31.05.2015 г. /чл.5/.
Сбъдването
на това
отлагателно условие е в зависимост и от поведението на длъжника.
Допустимостта на подобна уговорка произтича от установения в чл. 9 ЗЗД
принцип за свобода на договарянето, приложим по силата на препращащата норма на
чл. 288 ТЗ и към търговските сделки. Съгласието на страните, че
задължението става изискуемо след настъпването на определено бъдещо несигурно
събитие (условие), осъществяването на което е предпоставено и от активността на
самия длъжник, следва да бъде преценявано като предоставяне на изпълнението на
неговата воля и възможности, виж приетото в РЕШЕНИЕ № 15 ОТ 22.04.2014 Г. ПО Т. Д. № 46/2013 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА
ВКС.
СРС се е съобразил със
задължителанта съдебна пракитка на ВКС, съгласно която съдът е
длъжен да разгледа основанията за нищожност според тежестта на порока - от
най-тежкия /противоречие със закона
или заобикалянето му/ и ако отхвърли наличието на тези пороци, да
премине към следващите по-леки /липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет и противоречие на морала.
С оглед гореизложеното във
връзка с чл.9 и чл.25 ЗЗД, въззинната инстанция приема, че не е допуснато
соченото от въззивника противоречие на закона при сключването на споразумението
от 27.04.2015 г. Правилно СРС е приел, че със сключването му не се преследва
забранен от закона, резултат.
Правилно СРС е приел, че не липсва основание на така
сключеното споразумение. Целта на същото е била да обвърже страната във връзка
със сделка за покупко –продажба на дружествени дялове на едно трето за спора
ЮЛ.
Видно от обстоятелствената част на исковата молба /л.5
пред СРС/ самият ищец сочи, че със споразумението от 27.04.2015 г. страните са
преуредили отношенията със във връзка с прехвърлянето на дружествените дялове
на „П.М.***“ ЕООД.
Правилно СРС като е разгледал клаузите на това
Споразумение е достигнал до извода,че същото има необходимите белези на един
предварителен договор по смисъла на чл.19, ал.3 ЗЗД. Този извод следва и от
чл.13 на споразумението, където изрично е посочено, че прехвърлянето на
дружествените дялове ще се осъществи с договор за прехвърляне на дружествени
дялове с нот.заверка на подписите.
Съдебната практика, вкл. тази на ВКС допуска
възможност един предварителен договор да съдържа отлагателно условие. А в РЕШЕНИЕ № 123 ОТ
03.11.2009 Г. ПО Т. Д. № 230/2009 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС е прието, че е допустимо и
уговаряне на прекратително условие. В
това решение ВКС е приел, че уговорките за срок и условие /както е в настоящия случай/
са действителни и не противоречат на закона. Съдържанието на уговореното
условие е позволено от закона, фактически и правно е било възможно, като е
определено ясно и пълно.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да
не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване -
аргументи от чл. 307 от ТЗ, чл. 302 от ТЗ, чл. 289 от ТЗ.
Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед
на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния
интерес на конкретен правен субект.
В случая от ищеца /пред СРС/, въззивик пред настоящата
инстанция се твърди, че противоречието с добрите нрави се състои в това, че в
чл.5 от Споразумението от 27.04.2015 г.
въпросът с неплащането на неустойката се поставя едновременно като
отлагателно, така и като прекратително условие.
Видно от уговореното в чл.5 от споразумението от
27.04.2015 г. неплащането на сумите в срока /31.05.2015 г./ е основание за
провеждане на производство по чл.417 ГПК.
В чл.10 от същото споразумение е уговорено, че ако до
30.06.2015 г. купувачът не заплати сумите по чл.2 и/или сумите по чл.5 от
същото споразумение, частично направените вноски от купувача не се
възстановяват и се губят от него. В този случай Споразумението се счита за
прекратено и дяловете не се считат за прехвърлени от продавача на купувача и
остават собственост на продавача. Сумите по чл.2 касаят цената на дружествените
дялове, а за сумите по чл.5 се препраща към уведомлението с нот.заверка от
31.03.2015 г. Последното е отправено от ищеца до ответника, че първият не може
да изпълни задължението си по постигнатото споразумение за продажба на
дружествени дялове на „П.М.***“ ЕООД и разваля същото. Предлага да придобие
дружествените дялове на „П.М.***“ ЕООД. Посочено е още, че ищцовото дружество е
заплатило сумата в размер на 140 000 лв. задатък по чл.5.8 от
Споразумението от 26.02.2015 г. в срока до 31.03.2015 г. за придобиване на
дружествените дялове на „П.М.***“ ЕООД.
Неустойката на която се позовава ищецът, представлява
признато от него задължение с въпросното уведомление и касае договорената
неустойка в чл.6.2 от Споразумение от 26.02.2015 г./виж л.30 по делото пред
СРС/.
Не се спори по делото, че ищецът не е заплатил
продажната цена на дружествените дялове, нито неустойката.
Въззивната инстанция не намира противоречие на
уговорката за прекратяване на споразумението поради неизпълнение задълженията
на купувача /ищец/, т.е. в случая се касае до уговорено между страните
прекратително условие.
Страните
са прекратили договорното си правоотношение на основание, изрично предвидена от
тях хипотеза в процесното
Споразумение, при това с точно уредени имуществени последици.
Установява се, че „П.М.***“ ЕООД е заличено като
търговец и това е станало на 01.06.2016 г. видно от представената справка в ТР,
т.е. след като вече Споразумението е било прекратено.
При фактическия състав по чл.
55, ал. 1, пр.1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание - ищецът следва да въведе като твърдение и
докаже факта на предаването на вещ, респективно на плащането на парична сума, а
ответникът - основание за получаването или за задържане на полученото.
С оглед гореизложените мотиви въззивната инстанция
приема, че ответникът е доказал основанието за получаване, респ. на задържане на полученото.
Следва да добавим и, че при
първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице
при самото извършване на престацията, т.е. от деня на получаването й. При положение, че не се
установи атакуваните от ищеца клаузи на Споразумението от 27.04.2015 г. да са
нищожни, то правилно първоинстанционният съд е отхвърлил главния иск.
По
евентуалния иск:
При третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД
основанието съществува при получаването на престацията, но след това то е
отпаднало с обратна сила. Текстът намира приложение при унищожаване на
договорите поради пороци на волята, при разваляне на договорите поради
неизпълнение, при настъпване на прекратително условие, когато сделката е
сключена при такова условие, и в други подобни случаи.
Не се спори по делото, че сумата за която се търси от
ищеца връщане на отпаднало основание е платена като задатък.
Задатъкът служи за доказателство, че е сключен
договора и обезпечава неговото изпълнение. Ако страната, която е дала задатъка,
не изпълни задължението си, другата страна може да се откаже от договора и да
задържи задатъка-чл.93 ЗЗД.
В случая в чл.10 от Споразумението е уговорена клауза
в смисъла на чл.93 ЗЗД. При положение, че купувача не е изпълнил задълженията
си в срока, уговорен между страните, то настъпват неблагоприятните последици на
чл.93,пред.2 ЗЗД.
При положение, че ищецът като купувач е неизправна
страна по договора, то той не може да се ползува с правата по чл.87, ал.2 ЗЗД.
От друга страна, след като е настъпило прекратителното
условие, уговорено между страните, то няма как да бъде развалено Споразумението от 27.04.2015 г., което към
датата на исковата молба – 15.07.2016 г., вече е престанало да съществува в
правния мир.
След
като договорната връзка е преустановила действието си, не би могло да се
упражни правото по чл.87, ал. 2 от
ЗЗД, от която и да е от страните по договора.
Затова и платения задатък не се явява „дадено на
отпаднало основание“, поради което правилно първата съдебна инстанция
е счела, че искът е неоснователен.
Налага се извод, че обжалваното решение е правилно и като такова ще следва да бъде
потвърдено.
По
разноските:
При това положение на въззивника разноски не се
следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива са сторени в
размер на 1 000 лв., представляващи адв.възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
По
възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Предявен е иск по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД /главен/ и
по чл.55, ал.1,предл.3 ЗЗД /евентуален/ за сумата от 10 000 лв. /частичен/
от сумата в размер на 140 хил.лева. по арг. от чл.7, ал.2,т.3 от Наредба
№1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждение, редакция в сила към
настоящия момент, договореното и платено адв.възнаграждение не е прекомерно.
Следва да се има предвид и фактическата и правна
сложност на спора.
ВОДИМ ОТ
ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 174209 от
23.07.2019 г. по гр. дело № 39654 по описа за 2016 г. на СРС, 52 състав.
ОСЪЖДА „4.“ ЕООД /в несъстоятелност/, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да
заплати на „У.к.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
съдебен адрес:***- адв.Г.К., сумата в
размер на 1 000 лв. – адв. възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: