РЕШЕНИЕ
гр.София, 31.05.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, IV- Е въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Любомир Игнатов
при
участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия
Коджабашева гр. дело № 10268 по описа за 2020 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 30.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 48237/ 2019 г. на Софийски
районен съд, II ГО, 72 състав, на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ e признато за незаконно и отменено уволнението на С.С.В.
/ЕГН **********/, извършено със Заповед № 8976/ 21.06.2019 г., „издадена на
основание чл.325, ал.1 КТ“ от „М.Б.“ ООД /ЕИК ******/; на основание чл.344,
ал.1, т.2 КТ С.С.В. е възстановен на заеманата до уволнението длъжност:
„администратор, компютърни системи“ в „М.Б.“ ООД; и на основание чл.344, ал.1,
т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ „М.Б.“ ООД- *** /ЕИК ******/ е осъдено да заплати на С.С.В.
/ЕГН **********/ сумата 13 530 лв.- обезщетение за оставането му без работа през
периода от 1.07.2019 г. до 31.12.2019 г. /вкл./, ведно със законната лихва от
20.08.2019 г. до окончателното й изплащане. На основание чл.78, ал.1 ГПК
ответникът „М.Б.“ ООД е осъден да заплати на ищеца С.В. сумата 1 500 лв.-
разноски по делото. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът „М.Б.“ ООД е осъден
да заплати по сметка на СРС държавна такса върху уважените искове в размер на
641.20 лв.
Постъпила е въззивна жалба от „М.Б.“ ООД- *** /ответник по делото/, в която са
изложени оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановено обезсилването,
евентуално отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете,
с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна С.С.В. /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли атакуваното
първоинстанционно решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявени
са искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, чл.344, ал.1, т.2 КТ и
чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ.
Софийски
градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Не
е налице основание за приемане извод за недопустимост на обжалваното решение-
като постановено „свръхпетитум“, и за упражняване правомощията по чл.270, ал.3 ГПК от въззивния съд, тъй като районният съд се е произнесъл при спазване на
диспозитивното начало и без да излезе извън предмета на търсената искова
защита. Въпросът за правната квалификация на иска е въпрос от компетентността
на съда, който не е обвързан от посочената от ищеца квалификация, щом от
заявените в исковата му молба фактически твърдения следва друго правно
основание на спорното право. В този смисъл позоваването от ищеца на липсата на
модалитет за срок на договора и на недействителност на клаузата за изпитване,
каквито пороци на договора действително се установяват в процеса /макар в
случая вторият да няма значение за преценката по същество/, е без значение за
допустимостта на обжалвания съдебен акт, тъй като с оглед приложеното от
работодателя- ответник уволнително основание- по чл.325, ал.1, т.3 КТ,
релевантно в случая е дали трудовото правоотношение между страните има срочен
или безсрочен характер, по който именно предмет на иска се е произнесъл
първоинстанционният съд. Същевременно изложените в тази връзка от въззивника
съображения са относими към основателността на иска и респ. към правилността на
съдебното решение, преценявана по същество, а не към неговата допустимост.
Твърдяният от ответника порок, водещ до постановяването на недопустимо решение,
не е налице, поради което и липсва задължение за въззивния съд да обезсили
същото на посоченото в жалбата основание.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите
му съображения, обосноваващи окончателен извод за отмяна на атакуваното
уволнение като незаконно- на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, за възстановяване
на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност- на основание чл.344, ал.1,
т.2 КТ, и за уважаване на осъдителния иск по чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ в пълния претендиран по делото размер- чл.272 ГПК.
Съгласно разпоредбата
на чл.68, ал.1, т.1 КТ срочен трудов
договор се сключва за определен срок, който не може да бъде по- дълъг от 3
години, доколкото в закон или в акт на Министерския съвет не е предвидено
друго. Ал.3 на същата норма гласи,
че срочен трудов договор по ал.1, т.1 се сключва за изпълнение на временни, сезонни
или краткотрайни работи и дейности, както и с новопостъпващи работници и
служители в обявени в несъстоятелност или в ликвидация предприятия. Съгласно чл.68, ал.4 КТ по изключение срочен трудов договор по ал.1, т.1 за срок най- малко
една година може да се сключва за работи и дейности, които нямат временен,
Л.2 на Реш. по гр.д.№
10268/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
сезонен или
краткотраен характер; такъв трудов договор може да се сключи и за по- кратък срок
по писмено искане на работника или служителя; в тези случаи срочният трудов
договор по ал.1, т.1 със същия работник или служител за същата работа може да
се сключва повторно само веднъж за срок най- малко една година. Ал.5 на същата норма предвижда, че
трудов договор по ал.1, т.1, сключен в нарушение на ал.3 и 4, се смята за
сключен за неопределено време. Съгласно &
1, т.8 от ДР на КТ изключение по
смисъла на чл.68, ал.3 КТ е налице при конкретни икономически, техно-логически,
финансови, пазарни и други обективни причини от подобен характер, съществуващи
към момента на сключване на трудовия договор, посочени в него и обуславящи
срочността му.
Съобразявайки цитираните по- горе законови
разпоредби и след анализ на събраните по делото доказателства, настоящият съд
намира, че сключеният между страните трудов договор, прекратен от работодателя-
ответник с атакуваната уволнителна заповед от 21.06.2019 г., следва да се счита
за сключен за неопределено време-
съгласно разпоредбата на чл.68, ал.5 КТ. Това е така, тъй като първоначално
сключеният между В. и „М.Б.“ ООД на 15.12.2016 г. трудов договор е срочен- със
срок на действие до 19.12.2017 г. /т.е. за срок от 1 година/ и с уговорен в
полза на работодателя срок за изпитване от 6 месеца. Със сключеното помежду им
на 19.12.2017 г. /в рамките на 1- годишния срок по договора от 15.12.2016 г./
допълнително трудово споразумение по чл.119 КТ е бил продължен с още 1 година срокът
на съществуващото трудово правоотношение- до 19.12.2018 г. На 12.12.2018 г. е
издадена заповед за прекратяване на това правоотношение- на основание чл.325,
ал.1, т.3 КТ, считано от 19.12.2018 г., като на същата дата- 12.12.2018 г.,
отново е сключен между страните срочен трудов договор- със срок на действие до
30.06.2019 г., т.е. за 6.5 месеца, и уговорен в полза на работодателя срок за
изпитване от 6 месеца. Цитираните два договори и допълнително споразумение са
за длъжността „специалист компютърни мрежи и системи“ и „администратор
компютърни системи“, за които няма твърдения, нито данни и доказателства по
делото, да се различават по трудови функции. Промяната в наименованието /несъществена
промяна/ не обосновава промяна и в съдържанието на изпълняваната длъжност.
Уговарянето на нов срок на действие на трудовия договор със сключения между
страните на 12.12.2018 г. договор, независимо от формалното прекратяване на
съществуващото до този момент трудово правоотношение, се явява недопустимо,
поради което и съгласно разпоредбата на чл.68, ал.5 КТ процесният трудов
договор следва да се счита сключен за неопределено време по смисъла на чл.67,
ал.1, т.1 КТ. Несъстоятелен е
наведеният от работодателя- ответник във въззивната жалба довод, че ищецът бил
назначен да изпълнява временно работа по проект, свързан с предприятие-
ползвател „Ди Екс Си Технолоджи България“ ООД, което обосновавало срочността на
договора му. Този довод е въведен в процеса едва с въззивната жалба и поради
това не подлежи на разглеждане по същество. Независимо, че е получил указания
за съдържанието на писмения отговор и за последиците от неподаването му- чл.133 ГПК, в срока за отговор на исковата молба ответникът не е подал такъв и
съответно не е реализирал защита по същество- чрез излагането на конкретни възражения
срещу основателността на исковете и заявяването на конкретно становище по
твърдените от ищеца факти и обстоятелства /чл.131, ал.2, т.4 ГПК/. Поради това
и направените след срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК възражения,
които не са свързани със служебното приложение на закона, се считат за
преклудирани на основание чл.133 ГПК и не могат да бъдат релевирани за
първи път както впоследствие в първоинстанционното производство, така и във
въззивното производство.
Независимо от изложеното по- горе, следва да
се отбележи, че разглеждането на посочения довод не би могло да обоснове
различни от приетите от СРС и от настоящия въззивен съд правни изводи, тъй като
не се касае за изключение по смисъла на чл.68, ал.4 КТ, вкл. изключението да е с
характер на „конкретни икономически, финансови, пазарни и други обективни
причини” по смисъла на & 1, т.8 от ДР на КТ, които да са посочени в
договора от 12.12.2018 г. и да са рефлектирали върху осигуряваната от дружеството
трудова заетост за длъжността „специалист компютърни мрежи и системи”, съответно
„администратор компютърни системи”, каквато
е заемал ищецът по делото.
При така изложените съображения предявеният
от С.В. иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ за признаване на уволнението
му за незаконно е основателен и следва да бъде уважен, тъй като законът не
предвижда възможност за едностранно прекратяване на сключен за неопределено
време трудов договор от страна на работодателя на приложеното в настоящия
случай основание- чл.325, ал.1, т.3 КТ /“с изтичане на уговорения срок“/.
Заповед № 8976/ 21.06.2019 г. на упражняващото работодателска власт в „М.Б.“
ООД лице е издадена в нарушение на чл.325, ал.1, т.3 КТ, тъй като работодателят
не е могъл да прекрати процесното трудово правоотношение на посоченото в нея
основание, поради липсата на визираните в цитираната норма предпоставки-
срочен трудов договор и изтекъл срок на действие на същия.
По съображенията, изложени от
първоинстанционния съд /чл.272 ГПК/,
следва да бъде уважен и предявеният от С.В. акцесорен иск по чл.344, ал.1, т.2 КТ. Тъй като уволнението на В. е признато за незаконно и като такова подлежи на
отмяна, съобразно нормата на чл.344, ал.1, т.2 КТ същият следва да бъде
възстановен на заеманата преди уволнението работа, като без правно значение в
случая е обстоятелството дали впоследствие в ответното дружество са настъпили
структурни промени, вкл. промени в щатното разписание, непозволяващи
възстановяването му на заеманата при прекратяването на трудовото правоотношение
работа. В този смисъл е константната практика на ВКС по приложението на
цитираната законова разпоредба.
Основателен и доказан- по изложените в
първоинстанционното решение съображения /чл.272 ГПК/ е и осъдителният иск на С.В. по чл.225, ал.1 КТ, който също следва
изцяло да бъде уважен. Конкретни доводи срещу основанието и размера на
присъденото обезщетение в жалбата не са въведени, поради което и въззивният съд
не дължи самостоятелни мотиви в тази насока.
Л.3 на Реш. по гр.д.№
10268/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
При така изложените съображения, предвид
съвпадане изводите на двете инстанции по съществото на трудовия спор,
обжалваното решение, което е правилно, следва изцяло да бъде потвърдено.
С оглед изхода от настоящото производство на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът следва да заплати на
въззиваемата страна разноски за въззивното производство в размер на 800 лв.- за
платено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло
Решение от 30.07.2020 г., постановено по гр. дело № 48237/ 2019 г. на Софийски
районен съд, II ГО, 72 състав.
ОСЪЖДА „М.Б.“ ООД- *** /ЕИК
******/ да заплати на С.С.В. /ЕГН **********/
сумата 800 лв. /осемстотин лева/- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението може да се обжалва с касационна
жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния
касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.