№ 3625
гр. София, 30.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 102-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:НИКОЛАЙ Б. ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря ДАНИЕЛА ПЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от НИКОЛАЙ Б. ВАСИЛЕВ Административно
наказателно дело № 20221110201513 по описа за 2022 година
при участието на секретаря Даниела Иванова, след като разгледа докладваното от
съдията н. а. х. дело № 1513 по описа на СРС за 2022 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на Глава Трета, раздел V (чл.58д – 63д) от ЗАНН.
Образувано е по жалба на Т. А. Д. срещу Електронен фиш (ЕФ) сер. К № 3107035 от
22.10.2019г. на СДВР, с който на осн. чл.189, ал.4 вр. чл.182, ал.1, т.2 от Закона за движение
по пътищата (ЗДвП) за нарушение по чл.21, ал.1 от ЗДвП на жалбоподателя е наложено
административно наказание „глоба” в размер на 50 (петдесет) лева.
В жалбата се сочи, че издаденият електронен фиш (ЕФ) бил неправилен и
незаконосъобразен, като бил издаден и в противоречие със законовите правила, като се
сочи, че неправилно била ангажирана отговорността на жалбоподателя, защото той не е
собственик на заснетото моторно превозно средство (МПС), т. е. неясно било в какво
качество е санкциониран жалбоподателят. Твърди, че не му били представени веществените
доказателства (снимки), от които да са видни заснетото превозно средство, датата и часа на
соченото административно нарушение, което не позволявало дори да се прецени
административно-наказателно отговорно ли е лицето, което е санкционирано. Изложени са
твърдения за нарушаване на изискванията на чл.188, ал.2 от Закона за движението по
пътищата (ЗДвП), доколкото при установени нарушения с МПС, които са собственост на
юридически лица, административно-наказващият орган трябвало да изпълни задълженията
си по чл.189, ал.5 от ЗДвП да установи чия собственост на превозното средство и кое е
лицето, което е негов законен представител, като в тази връзка се твърди, че жалбоподателят
1
не е нито собственик, нито законен представител на ридическото лице, което е собственик
на автомобила. Твърди и изтичане на срокове по чл.34 от ЗАНН, доколкото производството
по издаване на електронен фиш било изключение от общите правила на ЗАНН, поставящи
начало на административно-наказателното производство със съставяне на Акт за
установяване на административно нарушение (АУАН) и издаване на НП, но ЕФ бил
властнически акт с установителни и санкционни функции, като в случая началото на
производството започвало със заснемане на превозното средство с дадено техническо
средство, което играело ролята на АУАН, а издаденият ЕФ – тази на наказателно
постановление, поради което попълването на декларацията по чл.189, ал.5 от ЗДвП
поставяло начало на срока по чл.34 от ЗАНН за съставяне на ЕФ, а ако такава декларация
нямало, какъвто бил случаят, приложимо било правилото на чл.188, ал.1 от ЗДвП и
началното на срока за издаване на ЕФ започва от датата на заснемането, който бил изтекъл,
защото от датата на съставянето на ЕФ до връчването му били минали повече от две години.
Прави се искане за отмяна на електронния фиш.
В съдебно заседание жалбоподателят Т. А. Д., редовно призован, се явява лично, като
поддържа жалбата с изложените в нея доводи и съображения.
Административно-наказващият орган – СДВР, редовно призована, не изпраща
процесуален представител, като са представени писмени бележки (вж. л.78).
Съдът, като обсъди становището на страните, служебно провери атакувания
електронен фиш, анализира поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото
доказателствени материали, съобрази разпоредбите на закона, приема за установено
следното:
По фактическите обстоятелства и доказателствените материали:
Посредством запис от мобилна (преносима) система за контрол на скоростта на
моторни превозни средства (МПС) с вградено разпознаване на номера и комуникации тип
„ARH CAM S1” с фабр. № 11743с7, монтирана на служебен автомобил на ОПП-СДВР с
рег. № ... (вж. протокол на л.11) било установено, че на 22.10.2019г., в 11:20.22 ч., в
гр. София, бул. „Симеоновско шосе”, с посока на движение от ул. „Проф. д-р Иван
Странски” към бул. „Д-р Георги М. Димитров”, срещу хотел „Брод” се движело моторно
превозно средство – лек автомобил марка/модел „БМВ Х5 Х Драйв 30 Д” с рег. № ..., със
скорост на движение от 69 км/ч., при въведено от закона ограничение за пределната скорост
в населено място от 50 км/ч. (вж. снимков материал – л.6). Изготвен бил клип № 009793.
Нарушението е установено чрез преносима система за контрол на скоростта на МПС с
вградено разпознаване на номера и комуникации „ARH CAM S1” с фабр. № 11743c7, която
била поставена на полицейски автомобил с ДК № ... (вж. протокол на л.11), и била вписана
под № 5126 в Регистъра на одобрените за използване типове средства за измерване (СИ), със
срок на валидност до 07.09.2027г. (вж. л.10). На посоченото техническо средство
„ARH CAM S1” с фабр. № 11743c7 била извършена последваща проверка на 01.10.2019г. със
срок на валидност една година, като за тази проверка е съставен Протокол № 60-С-
2
ИСИС/01.10.2019г. за проверка на мобилна система за контрол на скоростта (вж. л.9).
Въз основа на този снимковия материал, на 22.10.2019г. неизвестно лице от СДВР
издало обжалвания ЕФ сер. К № 3107035 за това, че на 22.10.2019г., в 11:20 ч., в гр. София,
по бул. „Симеоновско шосе”, с посока на движение от ул. „Проф. д-р Иван Странски” към
бул. „Д-р Георги М. Димитров”, срещу хотел „Брод”, с моторно превозно
средство (МПС) – лек автомобил марка/модел „БМВ Х 5 Х Драйв 30 Д” с рег. № ... се
движело със скорост от 66 км/ч., при ограничение на скоростта от 50 км/ч. (собственост на
„Д. ЕНД ПАРТНЪРС” ЕООД – вж. л.7), е извършено нарушение за скорост, установено с
горното техническо средство, като е отчетено превишение на разрешената скорост с
16 км/ч. Поради това и на осн. чл.189, ал.4 вр. чл.182, ал.1, т.2 от ЗДвП на лицето Т. А. Д.
(жалбоподател по делото) било наложено административно наказание „глоба” в размер на
50 (петдесет) лева за нарушение по чл.21, ал.1 от ЗДвП.
Посоченият ЕФ бил връчен на жалбоподателя на 07.01.2022г. (вж. л.13), след което с
жалба вх. № 513000-4216/21.01.2022г. ЕФ бил обжалван пред СРС (вж. л.2).
Според извадката от информационната система на ОПП-СДВР собственик на
въпросното превозно средство към 04.12.2018г. е юридическото лице „Д. ЕНД
ПАРТНЪРС” ЕООД (вж. л.7), а от извадката от търговския регистър се установява, че от
27.06.2014г. управител на дружеството (законен представител) е ....а (л.17-18).
Изложените фактически обстоятелства съдът приема за установени въз основа на
събраните по делото доказателствени материали: писмените доказателства, приобщени
по надлежния ред на чл.283 от НПК: справка за собственост на МПС (л.7), заповед № 8121з-
931/30.08.2016г. на министъра на министъра на вътрешните работи (л.8), протокол за
проверка № 60-С-ИСИС/01.10.2019г. на средство за измерване (л.9, 23, 51), удостоверение №
17.09.5126 за „одобрен тип” средство за измерване (СИ) (л.10, 24, 55), протокол за
използване на автоматизирано техническо средство или система (АТСС) (л.11), справка за
намерени съставени/връчени ЕФ (л.13), ежедневна форма на отчет (л.14), справка-картон на
водач на МПС с данни за нарушения по ЗДвП (л.15), извлечение от търговския регистър
(л.17-18), писмо от ОПП-СДВР от 02.03.2022г. (л.22), технически спецификации на
техническото средство (л.25-46), писмо изх. № 57-00-46-1/04.03.2022г. от БИМ (л.50),
допълнение № 18.05.5126.1 към удостоверение за „одобрен тип” средство за измерване
(л.52-54), описание на техническото средство (л.55гръб-62), допълнение № 20.03.5126.2 към
удостоверение за „одобрен тип” средство за измерване (л.63), писмо от 01.02.2021г. от
Столична община – Дирекция „УАТ” (л.65), схема за организацията на движението в пътния
участък (л.66), както и вещественото доказателство: 1 (един) бр. фотоснимка (л.6).
По делото няма разпитвани свидетели и затова към конкретния случай няма
относими гласни доказателства.
Приложените по делото писмени доказателства са обективни, достоверни и имат
доказателствена сила за посочените в тях обстоятелства, като поради това съдът ги
кредитира изцяло. Въз основа на тези доказателства се установява датата, часа и мястото на
3
административното нарушение и автомобилът, с който е извършено въпросното нарушение,
но писмените доказателства не установяват редица релевантни обстоятелства:
ограничението по закон на максимално разрешената скорост , което се твърди в
оспорвания електронен фиш (50 км/ч. – бел. с.), с оглед данните за категорията на
превозното средство; точната стойност на отчетената скорост на превозното
средство (в ЕФ тя е 66 км/ч., а на снимковия материал – 69 км/ч., но с оглед допустимата
грешка на СИ от ± 3 км/ч. за скорости до 100 км/ч., същата може да бъде и 72 км/ч.), както и
точното превишение на разрешената скорост – в ЕФ е отразено превишение от 23 км/ч., а
на снимковия материал с оглед данните в него превишението би следвало да бъде 26 км/ч.
Отделно от това, от писмените доказателства по делото не се установява безспорно
мястото на извършване на процесното административно нарушение (до/срещу хотел
„Брод”), вкл. и дали автомобилът се е движил в рамките на или извън населеното място, за
да бъде преценена каква е максималната законово разрешена скорост за движение, съотв.
дали има наличие на знак, въвеждащ друг предел на разрешената скорост. Отделно от това,
от писмените доказателства по делото безспорно се установява и собствеността върху
въпросния автомобил към датата 22.10.2019г. – автомобилът е собственост не на
жалбоподателя Т. А. Д., а на горепосоченото търговско дружество (юридическо лице),
представлявано от ....а.
Доколкото доказателствената съвкупност, събрана по реда на НПК, е еднопосочна,
взаимно обусловена и достоверна, на осн. чл.305, ал.3, изр.2 от НПК вр. чл.84 от ЗАНН
съдът намира, че не се налага по-подробен анализ на събраните по делото доказателства и
приема за безспорни изложените фактически изводи.
Въз основа на установените фактически обстоятелства, се налагат следните правни
изводи от страна на първостепенния съд:
Жалбата изхожда от легитимирана страна (наказаното физическо лице), депозирана е
в преклузивния срок по чл.59, ал.1 от ЗАНН вр. чл.189, ал.8 от ЗДвП (ЕФ е връчен с
разписка на 07.01.2022г., а жалбата е от 21.01.2022г.) и е насочена срещу
обжалваем (подлежащ на съдебен контрол) административно-наказателен акт, в който
смисъл се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна по следните съображения:
По правило, при разглеждане на дела по оспорване на електронни фишове районният
съд е винаги инстанция по същество (арг. чл.63, ал.2 – 9 от ЗАНН) и като такава следва да
провери законността им, т. е. дали са били спазени процесуалните правила и дали е
правилно приложен материалният закон, независимо от основанията, посочени от
жалбоподателя (арг. чл.314, ал.1 от НПК вр. чл.84 от ЗАНН).
Настоящият съдебен състав счита, че в хода на административно-наказателното
производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, водещи до
опорочаване на същото и до ограничаване на правото на защита на нарушителя, което
налага отмяна изцяло на атакувания електронен фиш, като съображенията са следните:
4
На първо място, в ЕФ липсват данни за извършителя на административното
нарушение, тъй като е посочен собственикът и ползвателят на МПС, но не и лицето, което
конкретно на 22.10.2019г. в 11:20 ч., в гр. София, по бул. „Симеоновско шосе”, с посока на
движение от ул. „Проф. д-р Иван Странски” към бул. „Д-р Георги М. Димитров”, срещу
хотел „Брод”, е управлявало въпросното МПС, т. е. водачът на това превозно средство.
Поради това съдът приема, че в ЕФ сер. К № 3107035 от 22.10.2019г. не са посочени всички
съставомерни елементи на процесното административно нарушение – не е отбелязано кой е
управлявал заснетото МПС, респ. кой е авторът на нарушението (нарушителят).
Качеството на собственик на дадено лице спрямо конкретното МПС, заснето с
техническото средство, не го прави автоматично нарушител на правилата, установени в
разпоредбите на Раздел IV – „Скорост и дистанция. Намаляване на скоростта” на Глава
Втора от Закона за движението по пътищата. Посочената в оспорения електронен фиш
нарушена законова норма (чл.21, ал.1 от ЗДвП) недвусмислено сочи за извършител на това
нарушение „водача на пътното превозно средство”, с което е превишена въведената от
закона максимално допустима скорост на движение, доколкото чл.21, ал.2 от цит. з.
единствено има значение за „означаването” на различна от законовата скоростта на
движение, която не следва да се надвишава, но няма отношение към автора (извършителя)
на този тип нарушения. В тази връзка, в обжалвания ЕФ въобще не е отразено кое е
лицето, което е било „водач” и е управлявало лекия автомобил „БМВ Х 5 Х Драйв 30 Д” с
рег. № ..., заснето от преносимата система за контрол на скоростта на МПС с вградено
разпознаване на номера и комуникации.
Законът точно и изчерпателно в чл.189, ал.4 от Закона за движението по пътищата
въвежда понятието електронен фиш, както и необходимите законови предпоставки за
валидността на същия. За разлика от общите процедурни правила по ЗАНН, изискващи
двуетапност на извънсъдебната фаза, а именно – започване на административно-
наказателното производство със съставяне на АУАН и завършването му (при доказано
административно нарушение) с издаване на НП от конкретен наказващ орган, разпоредбата
на чл.189, ал.4 от цит. з. урежда и допуска изключение от тези общите правила. В този
смисъл издаването на ЕФ е подчинено на строго определени условия, визирани в
разпоредбата на чл.189, ал.4 от ЗДвП (ред., ДВ, бр.60 от 30.07.2019г.), а именно:
нарушението да е установено и заснето с техническо средство, и в отсъствието на
контролен орган и на нарушител. Това налага категоричният извод, че издаването на ЕФ е
строго лимитирано и възможно само в случаите, в които съответните технически средства са
позиционирани предварително, т. е. стационарни, със съответните предварително
обозначения за съществуването им и тези средства функционират при автоматичен режим,
който сам по себе си не налага наличието на обслужване от страна на контролните
полицейски органи – именно в този смисъл следва да се разбира употребеното в закона „в
отсъствие на контролен орган”. Във всички останали случаи на използване на
преносими системи за видеоконтрол на нарушенията на правилата за движение, наличието
на т. нар. „човешки фактор” и тяхното непосредствено използване и обслужване от
контролен орган (полицейски екип), както е в случая (вж. ежедневната ведомост на л.14),
5
разпоредбата на чл.189, ал.4 от ЗДвП не важи и за установяване на нарушения на
правилата на ЗДвП с тези технически средства следва да се спазват общите правила и ред на
ЗАНН – съставянето на АУАН и издаването на НП.
В конкретния случай, за съставянето на ЕФ сер. К № 3107035 от 22.10.2019г.
контролният орган е използвал преносима система за контрол на скоростта на МПС тип
„ARH CAM S1” с фабр. № 11743c7, която е монтирана на служебен автомобил на Отдел
„Пътна полиция” на СДВР (вж. л.11), което означава, че се обслужва по време на работа от
полицейските служители, които в случая са били двама. При установяване на
административно нарушение, свързано със скоростта на движение, за полицейските
служители се поражда задължение за спиране на водача на МПС, с което е извършено
нарушението, за да бъде установена неговата самоличност, да му бъде показан клипът на
нарушението и да му бъде съставен от тях АУАН. В разглеждания случай,
административното наказание на жалбоподателя е наложено с електронен фиш, а не с
наказателно постановление, като по принцип тази възможност е предвидена, но само при
спазването на съответните (горепосочените) правила за това. Доколкото обаче, процедурата
е значително по-облекчена от тази по ЗАНН, то законът определя точно и изчерпателно
условията, при които се издава електронен фиш. При формулировката на разпоредбата
чл.189, ал.4 от ЗДвП (ред., ДВ, бр.60 от 30.07.2019г.), и установеното по делото използване
на преносима система за контрол на скоростта на МПС, която функционира в
присъствието на полицейски служители, прави неприложима хипотезата на чл.189, ал.4
от ЗДвП. В случая е допуснато нарушение на законовите правила, позволяващи налагането
на административно наказание с ЕФ и тези нарушения се преценяват от съда за съществени
такива. При наличието на използвана преносима (мобилна) система за контрол на
скоростта и при наличието на контролни органи на мястото на реализиране на
процесното административно нарушение не следва да се ангажира административната
отговорност на нарушителя чрез издаването на ЕФ, а следва наказанието да се наложи по
реда и условията на ЗАНН – чрез съставяне на АУАН с описание на констатираното
нарушение и издаване впоследствие на НП за налагане на съответното наказание.
С оглед на гореизложеното, по делото безспорно се установява, че електронният фиш
е издаден за нарушение, установено в отсъствие на законовите предпоставки на чл.189,
ал.4 от ЗДвП, поради което и същият следва да бъде отменен поради неспазване на
процедурните правила по издаване.
В тази връзка следва да се посочи също, че от доказателствените материали по делото
не се установява категорично водачът на автомобила, дори и да се приеме, че данните
за собствеността на заснетия лек автомобил, с които разполага в информационните си
масиви Отдел „Пътна полиция” на СДВР, да са верните, то съгласно разпоредбата на
чл.189, ал.5 от ЗДвП електронният фиш е следвало да се изпрати на лицето по чл.188, ал.1
или ал.2 от ЗДвП, като с оглед правилото на чл.24, ал.1 от ЗАНН за „личния характер” на
административно-наказателната отговорност, след като съставът на конкретното
административно нарушение (това по чл.21, ал.1 вр. чл.182 от ЗДвП) има за субект водачът
6
на превозното средство, то и с оглед правилото на чл.188, ал.1, изр.2 от ЗДвП
отговорността на собственика на автомобила е акцесорна – тя ще бъде ангажирана само
когато не посочи на кого е предоставил моторното превозно средство. По преписката,
приложена в рамките на материалите по делото, няма никакви данни собственикът на
автомобила (дружеството „Д. ЕНД ПАРТНЕРС” ЕООД) да е бил призоваван и неговият
законен представител ....а да е търсена, за да даде посочената информация относно водача
на автомобила, като е ангажирана отговорността на жалбоподателя като собственик без да
са налице предпоставките по чл.189, ал.5 от ЗДвП за това, а това представлява съществено
нарушение на това процесуално изискване.
На следващо място, липсва фактическо описание на административното
нарушение (както изисква разпоредбата на чл.189, ал.4 от ЗДвП), защото в електронния фиш
няма каквото и да било описание с думи на твърдяното нарушение. Записано е само, че
става въпрос за „извършено нарушение за скорост” и нарушената разпоредба на чл.21, ал.1
от ЗДвП и са дадени стойностите на разрешената и на установената скорост на движение.
Същината на административните нарушения по чл.21 от ЗДвП се състои, обаче, в
управление на МПС със скорост над разрешената, но никъде в ЕФ не е посочено кой е
водачът на въпросното превозно средство, който го е управлявал. Освен това, за прилагането
на разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗДвП е от съществено значение освен мястото на
нарушението, и в частност – дали става въпрос за населено място, или за случай на извън
населено място, които са обективни елементи на тези нарушения с оглед на обективните
признаци, съдържащи се в санкционната разпоредба на чл.182 от ЗДвП, и наличието или
липсата на определена категория превозно средство, доколкото следва да се прецени какво
е въведеното ограничение на скоростта на движение, като от представената справка за
собственост на автомобила се установява, че неговата категория е „М 1”, а за такава
категория законовото ограничение на скоростта не е 50 км/ч. , както се вижда от
таблицата на чл.21, ал.1 от ЗДвП, което и опровергава твърденията в електронния фиш за
ограничение от 50 км/ч.
От представения по делото снимков материал не се установява на мястото на
нарушението, където е заснето процесното МПС, да е бил поставен пътен знак
„В 26 – Забранено движението с по-висока от означената скорост”, въвеждащ някакво
ограничение на скоростта, няма данни автомобилът да е „попаднал в обсега” на такъв пътен
знак – при знаци от Група „В” предписаното правило за поведение от тях действа след
знака, а на снимковия материал с автомобила въобще липсва знак, съотв. не е отразено и
точното местоположение на автомобила спрямо този знак. Освен това, липсва яснота
дали става въпрос за управление на МПС в населено място, или за случай на движение
извън населено място, доколкото следва да се прецени какво е нормативно (законово)
въведеното ограничение на скоростта на движение, или пък въведеното с пътен знак
ограничение на скоростта, като от представения снимков материал не е видно мястото на
движение на този автомобил, за да може да бъде преценено дали важи ограничението за
населено място, или това за извън населено място, а това е от значение и за правната
7
квалификация на нарушението. На снимковия материал със заснетия автомобил не се вижда
нито поставен пътен знак, сигнализиращ конкретно ограничение на скоростта , за да е
изпълнена хипотезата на чл.21, ал.2 от ЗДвП), нито табела, обозначаваща начало/край на
населено място, за да се прецени, че автомобилът е бил в рамките на населено място, или
извън рамките на населено място, за да се прецени какво е било законовото ограничение.
Фактическите обстоятелства, изложени в процесния електронния фиш, че
автомобилът се е движел в населено място и при въведено от закона ограничение на
скоростта, не се доказват по делото, защото наличните по делото писмени
доказателства – снимковия материал с извадка от географска карта и координатите на
техническото средство, не установяват къде автомобилът се е движел, което означава,
че няма как ограничението на скоростта да е било 50 км/ч. съобразно законовото правило по
чл.21, ал.1 от ЗДвП, което за МПС от категория „М” (автомобилът на жалб. Т. А. Д. е
категория „М” съгл. чл.149, ал.1, т.2, б. „а” от ЗДвП – вж. л.7) означава законово скоростно
ограничение от 45 км/ч., като е без значение дали става въпрос за населено или извън
населено място, доколкото е установено движение със скорост от 69 км/ч. и превишение на
скоростта от 21 км/ч. (според измереното от автоматизираното техническо средство и след
приспадната грешка), което съществено променя фактическото обвинение и правната
квалификация на административното нарушение – би бил реализиран съставът на по-
тежко наказуемо нарушение. Изложените съображения са изключително важни, тъй като
при положение, че не се установява посочената в електронния фиш максимално
допустима скорост на движение, то следва да бъде приложена друга хипотеза – на чл.21,
ал.1 от ЗДвП, тъй като няма доказателствени данни за наличието на цитираното в ЕФ
ограничение на скоростта; тогава, при законово ограничение от 45 км/ч., и доколкото е
установено движение със скорост от 69 км/ч. и превишение на скоростта от 21 км/ч. (според
измереното от техническото средство и след приспадната грешка), то би бил реализиран
състав на нарушение по чл.182, ал.1, т.3 вр. чл.21, ал.1 от ЗДвП. Проблемът е в това, че е
налице невъзможност жалбоподателят Т. А. Д. да бъде санкциониран по силата на чл.182,
ал.1, т.3 от ЗДвП – първо, защото ще противоречи на отразените фактически
обстоятелства в процесния ЕФ за наличието на определена скорост на движение, друго
ограничение на скоростта и друго превишение; второ, поради факта, че това би било
„влошаване на неговото положение” (забранено с арг. от чл.84 от ЗАНН вр. чл.336, ал.1, т.1
и чл.337, ал.2, т.3 от НПК), тъй като не му е предявено такова фактическо обвинение и би се
стигнало до налагане на по-тежко наказание; и трето, самата стойност на скоростта не е
установена категорично, за да се прецени точно какъв е размерът на наказанието, който
зависи от тази стойност. Другият проблем, е свързан с липсата на точна установеност на
факта дали отчетената скорост на движение на автомобила е била в рамките на населеното
място (както се твърди в ЕФ), или извън населеното място, доколкото първото не се
установява от доказателствата, а това също променя и правната квалификация на
нарушението – в такова по чл.182, ал.2, т.3 вр. чл.21, ал.1 от ЗДвП, което съчетано с
промяната на фактите е недопустимо.
8
В допълнение, и както беше посочено по-горе, от данните в електронния фиш и
данните от вещественото доказателство по делото (фотоснимка – л.6), не може да се
установи и точната стойност на отчетената скорост (в ЕФ тя е отразена като 66 км/ч., а
на снимковия материал е посочена друга стойност – 69 км/ч.), но за измерени скорости до
100 км/ч. допустимата грешка на техническото средство е ± 1 км/ч., което означава, че
измерената скорост на въпросното МПС може да бъде и 68 км/ч., но и 70 км/ч. (с оглед
допустимата грешка при измерване чрез симулиран сигнал – бел. с.), но скоростта може и да
е била 72 км/ч. (при измерване в полеви условия – бел. с.), както се вижда и от справката за
техническите параметри в публичния регистър на БИМ (вж. л.23). Не следва да се забравя
също така, че съгласно техническите параметри на средството за измерване грешката при
измерване може да бъде и ±1 км/ч., а не ±3 км/ч. (за отчетени скорости до 100 км/ч.),
съотв. ±1 %, а не ±3 % (за отчетени скорости над 100 км/ч.), като това зависи от режима
на техническото средство, но нито в ЕФ, нито в снимковия материал към него, е отразено в
какъв режим е работела посочената преносима система за контрол на скоростта на МПС с
вградено разпознаване на номера тип „ARH CAM S1”, защото това е определящо за
приложимата грешка в измерването на скоростта на движение, както дали взетата
предвид грешка е приложима в конкретния случай. Наред с това, по делото не се
установява и точното превишение на разрешената скорост – в оспорвания санкционен
акт (ЕФ) е отразено превишение от 16 км/ч., а на снимковия материал с оглед данните в него
превишението би следвало да бъде 19 км/ч., но само ако бъде доказано наличието на
законово ограничение от 50 км/ч., доколкото такава правна квалификация се твърди в ЕФ.
Едновременно с това, по делото съдът установява наличието на друго ограничение на
скоростта на движение в посоченото място на нарушението, което е въведено от закона в
разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗДвП (вж. таблицата в разпоредбата – бел. с.), защото
според данните за категорията на заснетото МПС и данните от позиционирането на
техническото средство, това ограничение за населено и за извън населено място е 45 км/ч.,
което съществено променя и превишението на скоростта на „засечения” лек автомобил.
Изводът е верен, защото при липсата на посочване на релевантни за даденото конкретно
административно нарушение фактически обстоятелства, както и противоречията
между „описанието” на нарушението и правното му квалифициране, неминуемо се
предпоставя пълна неяснота и предположения от страна на жалбоподателя относно
конкретните параметри на извършеното от него нарушение и пределите на следващата се за
него отговорност откъм правна квалификация, съотв. вид и размер на приложимата
административна санкция.
Всичко това дава основание на настоящия съдебен състав да приеме, че в конкретния
случай административното нарушение е описано фактически изключително лаконично и
това не позволява на съда да направи еднозначен извод относно нарушителя (автора му),
точния вид на административното нарушение, съотв. дали то е правилно квалифицирано
по чл.21, ал.1 от ЗДвП и наказано по чл.182, ал.1, т.2 от ЗДвП, поради което електронният
фиш се явява незаконосъобразен и подлежи на цялостна отмяна. Настоящият съдебен състав
достигна до извода, че са налице съществени процесуални нарушения, заради които се е
9
стигнало до ограничаване в правото на защита на жалб. Т. Д., като те са от такова естество,
че не биха могли да се преодолеят в хода на съдебната фаза на административно-
наказателното производство, а в допълнение на това – разпоредбата на чл.53, ал.2 от ЗАНН
се явява и неприложима, т. к. самоличността на нарушителя не е безспорно установена.
Доколкото е налице принципното правило, че електронният фиш не се ползва с
доказателствена стойност относно отразените в него фактически положения, т. к. обратното,
освен непредвидено в закона, би противоречало на основните принципи за равенство на
страните в процеса и на разпределение на доказателствената тежест, и предвид на факта, че
ЕФ се явява и предмет на обжалване по делото, чиято законосъобразност и доказаност са в
обхвата на преценката на съда по същество, следва изводът, че в тежест на издателя на
ЕФ е да установи по недвусмислен начин всички белези и признаци от обективна страна
на административното нарушение чрез предвидените доказателствени средства. Такова
доказателство се явява единствено приложеният снимков материал, от който обаче не става
ясно при обикновеното му разглеждане и прочит кое е мястото на нарушението, липсват
данни за поставен знак за ограничаване на скоростта или липса на такъв, без данни дали
става въпрос за населено или извън населено място, и др. под. Налице са и доказателства,
опровергаващи фактическите твърдения, изложени в ЕФ, особено тези за наличието на
законовото ограничение на скоростта с посочената стойност. Посочената непълнота и
противоречия затруднява проверката на съдебния състав и препятства упражняването на
правото на защита на жалбоподателя, който следва да знае всички факти от състава на
нарушението, срещу които се защитава, като знае и въз основа на какви доказателства се
установяват тези факти.
В допълнение към казаното в предходния абзац, съставът на първостепенния съд
намира за необходимо да посочи, че в разглеждания случай е било наложително във връзка
с установяване на автора на деянието, доколкото автомобилът не е бил спрян от
контролните органи непосредствено след като средството за измерване на скоростта е
отчело движение със скорост над тази максимално допустимата за населено или извън
населено място, да бъде установена на място самоличността на водача, т. к. фактът на
заснемане на лекия автомобил сам по себе си се явява недостатъчен за установяването на
автора (извършителя) на процесното „нарушение за скорост”, без да се предприемат от
страна на контролните органи по-нататъшни действия в тази насока.
Наред с констатираните пороци на обжалвания ЕФ, настоящият съдебен състав
намира за необходимо да посочи, че са налице и други пороци на обжалвания ЕФ сер. К №
3107035 от 22.10.2019г., които са изцяло обусловени от пропуски в текстовата редакция на
чл.189, ал.4 – ал.11 от ЗДвП, поради изключително недобрата нормотворческа техника на
законодателя, които пороци са и съответно пренесени и в утвърдения образец на електронен
фиш, като съображенията са следните:
На първо място, липсва предвиден конкретен издател на ЕФ (извън изискването за
посочване на съответното териториално поделение на МВР – бел. с.). Известно е от правната
теория, че всеки „документ” представлява писмено волеизявление на конкретно лице, с
10
определени правни последици, а в частност административният акт е волеизявление на
конкретен орган, натоварен изрично с властнически правомощия и функции , с което
волеизявление се засяга благоприятно или не правната сфера на адресатите на акта или на
трети лица. Липсата на предвиден издател като задължителен реквизит на електронния
фиш лишава същия от горепосочените характеристики на документ и административен
акт, което е юридически и житейски абсурдно. Отделен е въпросът, че тази липса обуславя
пълна анонимност на лицата, които понастоящем съставят и издават ЕФ, съответно
предпоставя невъзможност за осъществяване на адекватен и надлежен съдебен контрол
на компетентността им, както и невъзможност за реализация на съответен вид
отговорност при евентуални техни правонарушения. Императивно е правилото, че за
случаи на административни нарушения, установени и заснети с техническо средство или
система, в отсъствие на контролен орган и нарушител, когато това е предвидено в закон,
овластените контролни органи могат да налагат глоби под минимума по ал.2, за което се
издава електронен фиш (чл.39, ал.4 от ЗАНН), т. е. когато нарушението е установено и
заснето с техническо средство или система, в отсъствие на контролен орган и нарушител,
налагането на наказанието страна от „овластени контролни органи” (ясно посочени като
име, длъжност и месторабота), а не неизвестни и анонимни.
Не следва да се подминава в казаната насока и фактът, че въпросният фиш носи
наименованието „електронен”, като следва да се има предвид, че въпросният „утвърден
образец” на електронния фиш въобще не съответства на Закона за електронния документ
и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и в частност – на разпоредбите на
чл.2 – чл.4 от същия, поради което освен, че трудно може да се нарече „документ” от
правна гледна точка, още по-трудно би могъл да се нарича „електронен документ” или
„електронен фиш”. В допълнение, електронен документ е всяко съхранявано в електронна
форма съдържание, и по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален
запис, както гласи разпоредбата на чл.3 от ЗЕДЕУУ вр. чл.3, т.35 от Регламент №
910/2014г. на ЕС, което изключва „хартиен носител” на електронното изявление. Нещо
повече – в дефинитивните разпоредби на § 1, т.1 от ДР на ЗАНН и § 6, т.63 от ДР на ЗДвП
ясно е записано, че електронният фиш е електронно изявление, но всяко електронно
изявление следва да има свой автор – физическото лице, което в изявлението се сочи като
извършител на същото (чл.4, изр.1 от ЗЕДЕУУ), и титуляр – лицето, от името на което се
извършва електронното изявление (чл.4, изр.2 от ЗЕДЕУУ), което прави образеца на ЕФ,
утвърден с министерска заповед, в пълна дисхармония с посочените нормативни
текстове, някои от които с пряко действие и с примат над вътрешното ни право!
Второ, липсва „дата на съставяне” на ЕФ като реквизит на неговото съдържание,
като наличието на този точно реквизит е задължително, т. к. предпоставя решаване на
редица и със съществено значение правни въпроси като приложим към датата на издаване на
ЕФ материален и процесуален закон, наличие на компетентност на издаващото го
длъжностно лице, изчисляване на релевантни срокове, в т. ч. и давностните срокове по
чл.80 – чл.82 от НК вр. чл.11 от ЗАНН и други. Не следва да се забравя също и
11
обстоятелството, че влезлият в сила ЕФ има силата на влязло в сила НП (чл.189, ал.11 от
ЗДвП) и щом ЕФ „има претенцията” да бъде НП би следвало да съдържа и съответните
реквизити, които ЗАНН въвежда като изискуеми за НП (вж. чл.57, ал.1 от ЗАНН),
независимо от „опростената форма” на неговото съставяне, заложена от законодателя в
чл.189, ал.4 от ЗДвП. Липсата на предвидена в разпоредбата на чл.189, ал.4 от ЗДвП дата на
съставяне на електронния фиш, като негов реквизит, е поредният пример за „качествено”
законодателно разрешение, което създава огромни трудности пред правоприложителя. До
отстраняване на тези пропуски по съответния законодателен ред, наличните непълноти съгл.
чл.46, ал.2 от ЗНА следва да бъдат запълнени с относими и релевантни за казуса изисквания,
каквито са тези на чл.57, ал.1, т.1 и т.2 на ЗАНН, поради простата причина, че
електронният фиш е своеобразен властнически акт с установителни и санкционни
функции, поради което той има „двойствена природа” – притежава характеристиките
на АУАН , доколкото „установява” нарушението чрез съответните технически средства,
но без да участва контролен орган в този етап, но и характеристиките на санкционен
акт (НП), т. к. чрез него се налага и административно наказание, където участието на
наказващ орган е задължително и не може да се осъществява от „неизвестни
длъжностни лица”, а още по-малко от техническите средства (такава е и тезата на ВАС,
застъпена в Тълк. реш. № 1/2014г. по т. д. № 1/2013г.). В процесния случай електронни фиш
не отговаря на тези основополагащи изисквания, поради което следва да бъде отменен и на
това основание.
Водим от всичко изложено до тук СРС достигна до извода, че са налице съществени
процесуални нарушения, заради които се е стигнало до ограничаване в правото на защита на
жалбоподателя, като те са от такова естество, че не биха могли да се преодолеят в хода на
съдебната фаза на административно-наказателното производство, а в допълнение на
казаното – разпоредбата на чл.53, ал.2 от ЗАНН се явява и неприложима, т. к.
самоличността на нарушителя не е безспорно установена. В тежест на наказващия орган е да
установи всички факти от състава на нарушението, вкл. обективните му елементи, и когато
липсват такива доказателства, това води и до недоказаност на т. нар. „административно
обвинение”.
С оглед изхода на делото претенцията на въззиваемата страна (наказващия орган) за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение (вж. л.78) е неоснователна и следва да бъде
оставена без уважение, още повече, че юрисконсулт няма данни да е взел участие в делото,
като представянето на т. нар. „писмени бележки”, по скромното мнение на този съдебен
състав не попада в понятието за юридическа защита и процесуално представителство. От
друга страна, искането на жалбоподателя-физическо лице за присъждане на адвокатско
възнаграждение, също се явява неоснователно, доколкото същият не е бил защитаван от
адвокат; в случая санкционираното с ЕФ лице не е дружеството „Д. ЕНД
ПАРТНЪРС” ЕООД, съотв. последното не е и страна по делото, а наличното пълномощно
(вж. л.77) е за представителна власт на въпросното юридическо лице, а не за
представителство на физическото лице Т. Д..
12
По изложените съображения обжалваният електронен фиш следва да бъде отменен
поради нарушение на процесуалния и материалния закон, а жалбата уважена като
основателна, и затова на осн. чл.63, ал.3, т.1 и т.2 вр. ал.2, т.1 вр. ал.1 от ЗАНН , СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло като незаконосъобразен и неправилен Електронен фиш сер. К №
3107035 от 22.10.2019г. на СДВР , с който на осн. чл.189, ал.4 вр. чл.182, ал.1, т.2 от Закона
за движение по пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя Т. А. Д.е наложено административно
наказание „глоба” в размер от 50 (петдесет) лева за нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на жалбоподателя Т. А. Д. и искането на
въззиваемата страна (наказващ орган) за присъждане на разноски по делото.
Решението подлежи на касационно обжалване по реда на Глава XII от АПК и на
основанията по НПК, пред Административен съд - София-град в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13