Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 20.03.2020 Град КАРЛОВО
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски районен съд втори
граждански състав
На двадесети февруари две
хиляди и двадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЛАДИМИР ИВАНОВ
Секретар: ЦВЕТАНА ЧАКЪРОВА
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 514 по описа за 2019 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Съдът
е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК,
във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, като производството се разглежда
по реда на чл.422 от ГПК, предявени от „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК/Код по
БУЛСТАТ: ********, със седалище и адрес на управление:***, офис-сграда Л., ет.
***, офис ***, със законен представител – Н. Т. С. и М. Д. Д. – Изпълнителни
директори, чрез юрк. Ц.П. против И.П.И., ЕГН: **********, с адрес: *** исковата молба се твърди, че на
09.12.2013 г. между „И. А. М.“ АД /заемодател/ и И.П.И. /заемател/ е сключен
Договор за паричен заем с № 1968264, в съответствие с разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. С подписването на договора заемодателят се задължил да
предостави на заемателя парична сума в размер на 800,00 лева, представляваща
главница и чиста стойност на кредита. Редът и условията, при които
кредиторът отпуснал кредит на
кредитополучателя се уреждали от Договора и Общите условия към него. Така
предоставянето в собственост на посочената в договора сума от заемодателя на
заемателя, съставлявлаа изпълнение на задължението на заемодателя да предостави
заема и създавало задължение на заемателя да заплати на заемодателя погасителни
вноски, указани по размер и брой в Договора. Погасителните вноски, които заемателят
се задължавал да изплаща на заемодателя, съставлявали изплащане на главницата
по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка
и обслужване на заема и определена добавка съставляваща печалбата на
заемодателя, като лихвеният процент бил фиксиран за срока на Договора и бил
посочен в него. Общата стойност на плащанията по кредита била договорена в
размер на 1400,76 лева. Така, договорната лихва по кредита била уговорена от
страните е размер на 600,76 лева. Съгласно разпоредбите на Договора за паричен
заем, заемателят се задължил да върне
кредита в срок до 16.06.2014 г. на 27 равни седмични погасителни вноски в
размер на 51,88 лева всяка. С подписването на Договора за заем заемателят удостоверявал,
че заемодателят го е уведомил подробно за всички клаузи от този договор,
съгласява се с тях, и че желае договорът да бъде сключен. На основание
сключеният Договор за паричен заем, в случай че заемателят забави заплащането
на падеж на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, дължал на
заемодателя заплащането на такса за разходи (изпращане на напомнителни писма,
електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др.)
за събирането на просрочените вземания в размер на 9,00 лева. Таксата за
направени разходи се начислявала за всеки следващ 30 дневен период, през който
има погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни,
като всички начислени разходи за събирането на просрочените погасителни вноски,
които трябвало да заплати заемателят, не можело да надхвърлят 45,00 лева.
На основание цитираните по-горе разпоредби на
длъжника била начислена такса разходи за събиране на вземането в размер на
45,00 лева.
На основание Закона за потребителския кредит на
длъжника била начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва
за периода от 07.01.2014 г. до датата на подаване на заявлението в съда. Общият
размер на начислената лихва бил 503,79 лева, и представлявал съвкупност от
лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна
вноска.
На 01.08.2014 г. било подписано Приложение 1 към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г.,
сключен между „И. А. М.“ АД и „А.з.с.н.в.“ ООД, по силата на което вземането на
„И. А. М.“ АД, произтичащо от договор за паричен заем № 1968264/9.12.2013 г.
било прехвърлено в собственост н. „А.з.с.н.в.“ ООД, ведно с всички привилегии и
обезпечения. Договорът за заем съдържал изрична клауза, която урежда правото на
кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. „А.з.с.н.в.“ АД
/сега „А.з.с.н.в.“ ЕАД/, ЕИК *********** била правоприемник н. „А.з.с.н.в.“
ООД, ЕИК: ************.
Твърди се, че по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до
ответника било изпратено от страна на „И. А. М.” АД чрез „А.з.с.н.в.“ ЕАД
уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ/ 1968264 от 21.06.2018 г. за извършената
продажба, чрез Български пощи с известие за доставяне на посочения в договора
за кредит постоянен адрес. Писмото се върнало в цялост, невръчено. На
15.03.2019 г. до длъжника било изпратено повторно уведомително писмо с изх. №
УПЦ-С-ИАМ/ 1968264 за извършената цесия чрез куриер, което също не било
връчено. Ищцовото
дружество моли съда да връчи на ответника приложеното към исковата молба
уведомление за извършената цесия, като по този начин, съгласно трайната съдебна
практика, той щял да бъде надлежно уведомен съгласно императивните изисквания
на чл.99, ал.3 от ЗЗД.
Ответникът не заплатил изцяло дължимия паричен заем
към ищцовото дружество. Сумата, която била изплатена до момента, била в размер
на 158,00 лв., с която били погасени както следва: договорна лихва – 108,65 лв.
и главница – 49,35 лв. Срокът на договора бил изтекъл с падежа на последната
погасителна вноска, а именно – 16.06.2016 г. и не бил обявяван за предсрочно
изискуем.
С оглед изложеното за ищеца възникнал правен интерес
от подаване на заявление за издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл.
410 от ГПК. Било образувано ч. гр. д. 1339/2018 г. по описа на РС К. и за
горепосочените суми била издадена Заповед по чл. 410 ГПК. Длъжникът не бил
намерен на установените в заповедното производство адреси и заповедта за
изпълнение била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Това от своя страна
обуславяло правния интерес от подаването на настоящата искова молба, с която
ищецът моли съда да признае за установено, че ответникът дължи н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч. гр. д. №1339/2018 г. по описа на РС К.:
- сумата от 750.65 лв. (седемстотин и петдесет лева
и шестдесет и пет стотинки), представляваща главница;
- сумата от 492.11 лв. (четиристотин деветдесет и
два лева и единадесет стотинки), представляваща договорна лихва за периода от
06.01.2014 г. до 16.06.2014 г.;
- сумата от 45.00 лв. (четиридесет и пет лева) –
такса разходи;
- сумата от 503.79 лв. (петстотин и три лева и
седемдесет и девет стотинки) лева, представляваща лихва за забава по договора
за заем за периода от 07.01.2014 г. до датата на подаване на заявлението –
28.06.2018 г.
- законната лихва от датата на подаване на
заявлението – 28.06.2018 г., до окончателното изплащане на вземането.
Претендират се направените разноски по делото,
включително и тези в заповедното производство.
С
отговора на исковата молба адв. Р.И. – особен представител на ответника,
оспорва иска. Оспорва размера на дължимите суми. Твърди, че И.П.И. не е
уведомен за твърдяното прехвърляне на вземането. Не били представени
доказателства, че прехвърлянето на вземането е съобщено на длъжника преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В настоящото производство
били предявени установителни искове по чл.422 от ГПК, а не осъдителни такива,
поради което връчването на исковата молба, ведно с приложенията към нея на
ответника не можело да се приеме, че представлява уведомление за извършено
прехвърляне на вземането по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД. Представеното писмо с
обратна разписка било върнато с отметка, че получателят не е намерен на адреса.
В
договора за паричен заем били уговорени и неравноправни клаузи.
На
ответника била предоставена в заем сумата от 800 лв., при уговорен фиксиран
годишен лихвен процент по заема в размер на 143.04% и годишен процент на
разходите по заема в размер на 901.81%. Посочените клаузи от процесния договор
нарушавали принципа на справедливост и създавали условия за неоснователно
обогатяване на ищеца, поради което особеният представител счита, че същите са
нищожни.
Прави
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на договорната лихва и
обезщетението за забава.
По
отношение на вземанията за лихви била приложима кратката тригодишна давност по
чл.111, б. „в“ от ЗЗД.
Ето
защо и с оглед на горното, моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
иска като неоснователен и недоказан.
От събраните по делото доказателства, отделно и в
тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
От приложеното по делото ч. гр.дело № 1339/2018 г. на
РС К. е видно, че същото е образувано след изпращане по компетентност от С. р.
с. на материалите по ч. гр. д. №42537/2018 г. По заявление на ищцовото
дружество от 28.06.2018 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е
била издадена Заповед № 753/26.09.2018 г. за следните суми: 750.65 лв. –
главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението –
28.06.2018 г. до окончателното изплащане на вземането; 492.11 лв. – договорна
лихва за периода от 06.01.2014г. до 16.06.2014 г.; 45.00 лв. – такса разходи;
сумата от 503.79 лв. – лихва за забава по договора за заем за периода от
07.01.2014 г. до датата на подаване на заявлението – 28.06.2018 г. в съда;
35.83 лв. – разноски по делото за внесена държавна такса; 50.00 лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
В заповедта е посочено, че вземането произтича от
Договор за паричен заем с № 1968264, сключен на 09.12.2013 г. между „И. А. М.“
АД и И.П.И..
Заповедта е била връчена на ответника (тогава длъжник)
при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което, съдът на осн. чл.415, т.2 от ГПК е дал указания на ищцовото дружество
(тогава заявител) да представи доказателства за предявен в едномесечен срок от
съобщението иск срещу нея. Искът е предявен в срока по чл.414 ГПК.
Страните не спорят, а и от представения по делото
Договор за паричен заем с № 1968264, сключен на 09.12.2013 г. се установява, че
между „И. А. М.” АД в качеството му на кредитодател, от една страна и
ответникът И.П.И. в качеството му на кредитополучател, от друга, е възникнало
правоотношение с предмет предоставяне от страна на кредитодателя заем в размер
на 800.00 лева. Не е спорно между страните, че с подписване на договора за
кредит кредитодателят е предоставил заемната сума на кредитополучателя, който
се е задължил да я погаси на 27 равни седмични погасителни вноски, в размер на
51.88 лева всяка, като падежът на първата погасителна вноска е бил на
16.02.2013 г., а падежът на последната погасителна вноска – на 16.06.2014 г.
От представения рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. се установява, че „И. А. М.“
АД е прехвърлило н. „А.з.с.н.в.” ООД вземанията си, произтичащи от договори за
потребителски кредити, които следва да се индивидуализират в Приложение №1
от 01.08.2014 г. Представено е по
делото препис-извлечение от Приложение №1 от 01.08.2014 г. към цитираният договор
за цесия, от което се установява, че под номер 1718 в него е вписано задължение
на И.П.И. по договор № 1968264 от 09.12.2013 г. с отпусната главница 800 лева;
общо дължимо по кредита – 1400.76 лева; остатък дължима сума към датата на
засичане (01.08.2014 г.) – 1310.49 лева; лихви за просрочие към датата на
засичане (01.08.2014 г.) – 22.73 лева. Приложено е заверено копие на
потвърждение за сключената цесия.
По делото е приложено и заверено копие на пълномощно
от 09.09.2015 г., от което е видно, че „И. А. М.“ АД е упълномощило цесионера
„А.з.с.н.в.“ АД да извърши от негово име, в качеството му на цедент,
уведомяването на длъжниците, чиито вземания са предмет на сключения помежду им
рамков договор за цесия от 16.11.2010 г.
Представено е и уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ/1968264 от
21.06.2018 г. за
извършеното прехвърляне на вземания, изходящо от „И. А. М.“ АД, чрез
„А.з.с.н.в.” ЕАД по пълномощно, адресирано до ответника И.П.И. на адрес: ***.
Видно от приложеното известие за доставяне №565567 на Български пощи, същото не
е връчено на получателя, като е отбелязано, че пратката не е потърсена.
По делото е представено второ писмо, с което „И. А. М.“ АД, чрез „А.з.с.н.в.” ЕАД
по пълномощно, уведомява И.П.И. за извършената цесия на задължението му. Уведомителното
писмо е с изх. №
УПЦ-С-ИАМ/1968264 от 15.03.2019 г. и е изпратено чрез куриерска фирма „Л. е.“
до адрес: гр. С., жк.
„С. Т.“ бл.***, вх.***, ет.****, ап.****. От приложената обратна разписка се
установява, че и това писмо не е връчено на ответника, като е отбелязано, че
„няма никой на адреса“.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза,
която не е оспорена от страните и съдът я кредитира като обективна и
компетентно изготвена. От експертното заключение е видно, че задълженията на
ответника И.И. по договор за паричен заем № 1968264 от 09.12.2013 г., са
следните: 750.65 лв. –
главница; 492.11 лв. – договорна лихва за периода от 06.01.2014г. до 16.06.2014
г.; 45.00 лв. – такса разходи; сумата от 536.61 лв. – лихва за забава по
договора за заем за периода от 07.01.2014 г. до датата на подаване на
заявлението в съда – 28.06.2018 г.
При така установените факти, от правна страна съдът
намира предявеният иск за неоснователен, като съображенията за това са
следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД
прехвърлянето на вземането поражда действие между цедента и цесионера с
постигането на съгласие между тях, а по отношение на третите лица и на длъжника
от момента на съобщаването на цесията на длъжника от предишния кредитор.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК е подадено от частния правоприемник по Договора за цесия –
А.з.с.н.в.“ ЕАД *** /преди това ООД, а впоследствие АД/.
Съгласно т.4г от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г. на ВКС по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, са налице основания за
издаване на заповед за незабавно изпълнение по заявление от и в полза на
частния правоприемник на посочения в документа по чл.417 от ГПК кредитор. В
случая, заявлението за издаване на заповед за изпълнение е по чл.410 от ГПК,
като съдът намира, че и в разглеждания казус, при наличие на частно
правоприемство, основано на договор за цесия, прехвърлянето на вземането следва
да е съобщено на длъжника, преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение. Частното правоприемство се основава на договора за цесия
между „И. А. М.“ АД и „А.з.с.н.в.” ООД
(сега „А.з.с.н.в.” ЕАД) от 16.11.2010 г. Ето защо ищецът в настоящия правен
спор „А.з.с.н.в.“ ЕАД ***, на общо основание следва да представи доказателства,
че длъжникът е уведомен на осн. чл.99, ал.3 ЗЗД за извършената цесия и то преди
подаване на заявлението по чл.410 ГПК, тъй като в противен случай,
прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него – чл.99, ал.4 от ЗЗД.
Ако се касае за осъдителни искове, няма пречка да се
приеме, че връчването на самата искова молба, ведно с приложенията към нея до
ответника /длъжника/ играе ролята на уведомление за извършеното прехвърляне на
вземането по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД, но с оглед настоящата хипотеза на
предявен установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК при развило се
заповедно производство, както и връзката на този иск с издадената заповед за
изпълнение на парично задължение от РС К., настоящият съдебен състав счита, че
длъжникът следва да е уведомен за извършеното прехвърляне, преди подаването на
заявлението за издаване на самата заповед за изпълнение на парично задължение.
Тъй като заявлението е подадено от дружеството – правоприемник, въз основа на
сключения Договор за цесия, а не от първоначалния кредитор, то за да има
действие по отношение на длъжника това прехвърляне, както и същото да е станало
изискуемо по смисъла на чл.99, ал.4 от ЗЗД спрямо новия кредитор, то следва да
е изпълнена процедурата по чл.99, ал.3 от ЗЗД.
По делото липсват доказателства, от които да е видно,
че длъжникът е уведомен – в първото известие за доставяне е отбелязано, че
уведомителното писмо не е потърсено на адреса в гр. С., жк. „Л.“ бл.****,
вх.***, ет.***, ап.****, а в обратна разписка на куриерска фирма „Л. е.“ е посочено, че в гр. С., жк. „С. Т.“ бл.******,
вх.***, ет.***, ап.**** „не живее никой“.
Дори съдът да приеме доводите на ищеца, че няма пречка
уведомлението за цесия да се връчи с исковата молба, в настоящият случай
прехвърлянето не вземанията не е стигнало до знанието на ответника. По ч. гр.
д. № 1339/2018 г. заповедта за изпълнение не е получена от длъжника – връчена е
на основание чл.47 ал.5 от ГПК, чрез залепване на уведомление по чл.47, ал.1 от ГПК и след като не е намерен работодател, чрез който да стане връчването на
заповедта за изпълнение, съдът е указал на заявителя, че следва да предяви иск
по чл. 422 от ГПК. В това производство обаче длъжникът не се представлява от
упълномощен представител, който би могъл да доведе до знанието на ответника
всички относими към спорното право факти, включително знанието за извършената
цесия. На ответника е назначен особен представител по реда на чл.47, ал.6 от ГПК, на когото са връчени съдебните книжа. Процесуалното представителство може
да произтича от закона /в случаите на изрично уредено законно представителство/
или от договор, а представителството чрез особен представител, макар и
регламентирано от специална правна норма /чл. 47, ал. 6 от ГПК/, не е законово,
тъй като произтича от акт на съда, при осъществяване на определените за това
предпоставки – в т. см. т. 6 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.
д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК/. Назначеният от съда особен представител не
упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява.
Особеният представител не може обаче с действията си да засяга
материалноправната сфера на представляваното лице. Същият не може да прави
признание на иска, не може да сключва спогодби, не може да извършва отказ от
право. От невъзможността особеният представител да ангажира материалноправната
сфера на ответника следва и че същият не е пасивно легитимиран да получава от
името на ответника изявления, в резултат от които в патримониума на ответника
биха възникнали задължения спрямо дадено лице.
В този смисъл е т. 7 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.
д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. От изложеното следва, че особеният представител
не е нито законов, нито договорен представител и не може да приема адресирани
до представляваното лице /в случая ответника/ материално-правни изявления на
трети лица, каквото безспорно е уведомяването на длъжника от стария кредитор по
чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за сключения договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ и Приложение № 1 към него, а и след като особеният представител не е
осъществил контакти с ответника, то последният като длъжник не може да се счита
за уведомен за цесията чрез особения представител. Връчването на особен
представител не би могло да се приравни нито на връчване на ответника /поради
невъзможност за извършване на фактически действия от страна на особения
представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията/, нито на
упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия,
доколкото връзката с клиента му се предполага (в този смисъл Определение
№567/18.09.2018 по дело №3153/2017 на ВКС, ТК, II т.о.).
На следващо място е нужно да се отбележи, че съгласно
Решение №40/17.06.2015г. по т.д.№601/2014г. на І ТО на ВКС, препращащо към
Решение по дело С-327/10 от 17.11.2011г.на Съда на ЕС, във всеки конкретен
случай съдът изследва дали са положени усилия за откриване на длъжника в
зависимост от индивидуалните обстоятелства. В случая това не е сторено, тъй
като, видно от изготвената справка по
реда на Наредба 14/18.11.2009 г., постоянният и настоящият адрес на длъжника от
21.09.2017 г. (т. е. преди датите на изпращане на двете уведомителни писма) е в
гр. К., където не са представени доказателства да е правен опит за връчване на
уведомлението за извършената цесия.
Ето защо следва да се приеме, че след като не е
изпълнена процедурата по чл.99 от ЗЗД, то вземането спрямо кредитора, който е
завел исковата молба в съда, не е станало изискуемо, тъй като длъжникът не е
бил известен за извършената цесия. Следователно при така установената фактическа
обстановка предявеният иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв,
следва да бъде отхвърлен, без да е необходимо съдът да обсъжда възраженията на
особения представител за неравноправи клаузи в договора и изтекла погасителна
давност по отношение на договорната лихва и обезщетението за забава.
С оглед изхода от спора и липсата на направени
разноски от ответната страна, такива не следва да се присъждат.
Следва да бъде издаден разходен касов ордер за
определеното възнаграждение в полза на адв. Р.И..
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „А.З.С.Н.В.” ЕАД,
ЕИК/Код по БУЛСТАТ: ***********, със седалище и адрес на управление:***,
офис-сграда Л., ет. ****, офис ****, със законен представител – Н. Т. С. и М.
Д. Д. – Изпълнителни директори, чрез юрк. Ц.П. за признаване на установено, по отношение на И.П.И., ЕГН:
**********, с адрес: ***, че същият дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД следните суми, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №1339/2018 г.
по описа на РС К.:
- сумата от 750.65 лв.
(седемстотин и петдесет лева и шестдесет и пет стотинки), представляваща
главница;
- сумата от 492.11 лв.
(четиристотин деветдесет и два лева и единадесет стотинки), представляваща
договорна лихва за периода от 06.01.2014 г. до 16.06.2014 г.;
- сумата от 45.00 лв.
(четиридесет и пет лева) – такса разходи;
- сумата от 503.79 лв.
(петстотин и три лева и седемдесет и девет стотинки) лева, представляваща лихва
за забава по договора за заем за периода от 07.01.2014 г. до датата на подаване
на заявлението – 28.06.2018 г.
- законната лихва от датата
на подаване на заявлението – 28.06.2018 г., до окончателното изплащане на
вземането.
ДА СЕ ИЗДАДЕ в полза на
особения представител адв. Р.И. разходен касов ордер за сумата от 355.40 лв.
(триста петдесет и пет лева и четиридесет стотинки) депозитни.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Ц.Ч. РАЙОНЕН
СЪДИЯ: