РЕШЕНИЕ
№ 1
гр. Русе, 19.01.2022
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Административен
съд - Русе, в публично заседание на 12 януари през
две хиляди двадесет и втора година, в състав:
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
ДИМИТРИНКА КУПРИНДЖИЙСКА |
|
|
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ |
при
секретаря НАТАЛИЯ
ГЕОРГИЕВА и с участието на прокурора ГЕОРГИ МАНОЛОВ като
разгледа докладваното от съдия БАСАРБОЛИЕВА
КАН дело № 330 по описа за 2021 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 63в от ЗАНН,
във връзка с чл. 208 и сл. от АПК.
Постъпила е касационна жалба от Областна дирекция (ОД) на МВР – Русе,
депозирана чрез процесуален представител гл. юрисконсулт Т. Й., против Решение
№ 471 от 08.10.2021 г., постановено по АНД № 1135/2021 г. по описа на Районен съд - Русе, с което е отменено
Наказателно постановление (НП) № 236-ЗЗ от 01.09.2020 г. на Директора на ОД на МВР
- Русе, с което на В.В.В. за нарушаване на въведената със Заповед № РД-01-124
от 13.03.2020 г., допълнена със Заповед № РД01-197 от 11.04.2020 г. на Министъра
на здравеопазването, противоепидемична мярка по чл. 63 от ЗЗ на територията на
страната и на основание чл. 209а, ал. 1 от същия закон е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 300 лева и е осъдена ОД на МВР –
Русе да заплати на В.В.В. 300 лева за направени по делото разноски. В жалбата се навеждат касационни основания за
неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Претенцията е
да се отмени решението на РС - Русе и да се реши спора по същество, като се
потвърди издаденото наказателно постановление. Претендира се и присъждане на
юрисконсултско възнаграждение и за двете съдебни инстанции, съгласно представен
списък на разноските (л. 7 от делото).
Ответникът по касация – В.В.В., чрез пълномощника
си адв. Д. М., в съдебно заседание в хода по същество на делото и в депозирани
по делото писмени бележки изразява становище за неоснователност на касационната
жалба. Счита обжалваното решение за правилно и моли то да бъде оставено в сила.
Претендира разноски пред касационната инстанция, съгласно представен списък на
разноските с приложени писмени доказателства за реалното им заплащане (л. л. 15
– 19 от делото).
Представителят на Окръжна прокуратура
- Русе дава заключение, в което изразява становище за основателност на жалбата.
Съдът, като съобрази изложените в
жалбата касационни основания, становищата на страните и събраните по делото
доказателства, като извърши касационна проверка на обжалваното решение по чл.
218, ал. 2 от АПК, прие за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок от надлежна страна, атакува невлязъл в сила
съдебен акт на районен съд, постановен в производството по Глава трета Раздел V
на ЗАНН и подлежи на разглеждане.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
С обжалваното в касационното
производство решение РС - Русе е отменил оспореното пред него НП, като е приел,
че същото е незаконосъобразно. На първо място въззивният съд е посочил, че
законоустановеността на административните нарушения се свързва с прогласяването
им само чрез нормативни или подзаконови нормативни актове, позовавайки се на
чл. 3 от ЗАНН и чл. 46 от ЗНА. Преценил е, че разпоредбата на чл. 209а, ал. 1 от
ЗЗ, за чието нарушение е санкциониран В.В., не съдържа състав на
административно нарушение, че същата е бланкетна и следва да бъде издирена
привръзката на тази препращаща норма, която обаче не може да бъде заповед на
министъра на здравеопазването, доколкото същата по правната си природа не е
нормативен акт. В тази връзка РС - Русе е посочил, че няма пречка министърът на
здравеопазването да издава заповеди, но що се касае до регламент на
административни нарушения и свързаната с тях отговорност, не може същата да
бъде реализирана на такава база, тъй като това противоречи на Конституцията и
действащите принципи на правото, както и на конкретни законови разпоредби.
Касационният съд не споделя горепосочените
съображения на РС - Русе за
незаконосъобразност на издаденото НП.
В настоящия случай в процесното НП
ясно е посочена административнонаказателната (санкционната) разпоредба, въз
основа на която е наложена глобата – чл. 209а, ал. 1 от Закона за здравето.
Тази правна норма (в относимата й редакция към ДВ бр.34/2020 г.) изрично
предвижда, че за нарушение или неизпълнение на въведени с акт на министъра на
здравеопазването или директор на регионална здравна инспекция противоепидемични
мерки по чл.63, ал. 1 и ал. 2, освен ако деянието не съставлява престъпление,
се налага глоба от 300 до 1 000 лева.
Санкцията на нормата е
относително определена, а нейната диспозиция е от категорията на бланкетните
като за попълването й със съдържание и определяне на признаците на нарушението
от обективна страна се отпраща към акт на министъра на здравеопазването или
директор на РЗИ, с който следва да са определени неизпълнените или нарушени
противоепидемични мерки. Тези актове на министъра на здравеопазването,
първоначално в съдебната практика на ВАС, а впоследствие и в самия закон – чл. 63, ал. 11 от ЗЗ, са обявени за общи административни такива.
Възможността за определяне на конкретните състави на нарушенията със заповед,
която няма характеристиките на нормативен акт, е изрично уредена в чл. 2, ал. 2 от ЗАНН. За целта е необходимо
санкционната норма да се съдържа в закон или подзаконов нормативен акт (указ) и
визираното в нея административно наказание да е определено по вид и размер,
което изискване в случая е изпълнено – чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ. Съставът на конкретното нарушение,
изразяващо се в нарушение на противоепидемичните мерки, е определен със заповед
на член на правителството, какъвто е и министърът на здравеопазването, която
заповед съставлява общ административен акт и създава задължение за конкретното
описано в нея поведение (носене на маска на открити обществени места). Налице е
и изискуемото от чл. 2, ал. 2 от ЗАНН овластяване на министъра
на здравеопазването със закон – чл. 63, ал. 1 от ЗЗ, в приложимата редакция на текста към
датата на издаване на административния акт. Посредством овластяването на
министъра на здравеопазването да определя видовете противоепидемични мерки и
препращането в диспозицията на нормата на чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ към актовете, с които той е определил
такива мерки, тяхното неизпълнение или нарушение става част от обективния
състав на административното нарушение, съгласно принципа на законоустановеност
на административното нарушение – чл. 2, ал. 1 от ЗАНН, противно на приетото от
първата съдебна инстанция.
На следващо място касационната
инстанция не споделя и тълкуванието на районния съд на употребения в оспореното
пред него наказателно постановление глагол „пребивавам“ в смисъл единствено на
синоним на „живея“, каквото деяние – „живее“ на обществено място без предпазна
маска“, според РРС, не представлявало административно нарушение и за което не
била предвидена санкция. В случая глаголът „пребивавам“ е употребен в смисъл на
„престоявам“, „намирам се на обществено
място по свой избор“ и с употребата му коректно
и точно е формулирано изпълнителното
деяние.
Независимо от гореизложеното
решението на РС – Русе е правилно като краен резултат.
Настоящият съд намира, че в
конкретния случай приложение намира нормата на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН. Тази
разпоредба предвижда, че ако до влизане в сила на наказателното постановление
последват различни нормативни разпоредби, прилага се онази от тях, която е
по-благоприятна за нарушителя. Посочената норма е израз на основен принцип на
наказателното (чл. 2, ал. 2 от НК) и административнонаказателното право за
приложение на по-благоприятния за дееца закон (lex
mitior),
който е в основата на конституционните традиции на европейските държави и на
правото на ЕС [1].
Съобразно гореизложените доводи относно
законоустановеността на административното нарушение, под „нормативни
разпоредби“ по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН следва да се разбират не само
разпоредбите от закон или подзаконов нормативен акт, но и тези правила за
поведение, съдържащи се в заповедите на министъра на здравеопазването, които
представляват общ административен акт, щом те са издадени при условията на чл.
2, ал. 2 от ЗАНН – при изрично законово овластяване на съответния орган на
централната изпълнителна власт и при предвидена в закон или подзаконов
нормативен акт санкция, определена по вид и размер.
След като още на 14.05.2020 г., с т. IV
от Заповед № РД-01-263 от 14.05.2020 г. на Министъра на здравеопазването, Заповед
№ РД-01-124 от 13.03.2020 г., включително и допълнението й в т. 9 със Заповед №
197 от 11.04.2020 г., е била отменена и в последващите заповеди на същия орган не
е възпроизведено обсъжданото изискване за носене на защитни маски на открити
обществени места, то следва да се приеме, че след посочената дата - 14.05.2020
г., описаното поведение занапред вече не е съставлявало административно
нарушение по чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ, доколкото липсва акт, с който да бъде
попълнена диспозицията на тази норма. Следователно, към датата на издаване на
санкционния акт – 01.09.2020 г., административнонаказващият орган е следвало,
на основание чл. 3, ал. 2 от ЗАНН, да съобрази последвалия по-благоприятен за
наказаното лице закон и обстоятелството, че той вече не обявява извършеното
деяние за нарушение, и да прекрати административнонаказателната преписка с
мотивирана резолюция. Вместо това наказващият орган е издал наказателно
постановление, което се явява един незаконосъобразен акт, който районният съд
правилно е отменил.
При този изход на делото касационният
ответник има право на разноски, на основание чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН /ДВ, бр. 109 от 2020
г., в сила от 23.12.2021 г./ вр. чл. 143, ал. 3 от АПК /. Разноските за
адвокатско възнаграждение за осъщественото по касацията процесуално
представителство възлизат на 300 лева, чието заплащане е доказано с представен своевременно договор за правна
помощ. Деловодните разноски, на основание §1, т. 6 от ДР на АПК, вр. с чл. 63д,
ал. 1 от ЗАНН, следва да бъдат възложени в тежест на ОД на МВР – Русе, която
дирекция има качеството на юридическо лице съгласно чл. 37, ал. 2 от ЗМВР.
Неоснователно е възражението на касатора за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
тъй като то е в предвидения от чл. 18, ал. 2, във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 1
от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения минимален размер.
Така мотивиран и на основание чл. 221,
ал. 2, пр. 1 от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение № 471
от 08.10.2021 г., постановено по АНД № 1135/2021 г. по описа на Районен съд - Русе, с което е отменено
Наказателно постановление № 236-ЗЗ от 01.09.2020 г. на Директора на Областна
дирекция на МВР – Русе и е осъдена ОД на МВР – Русе да заплати на В.В.В. 300
лева за направени по делото разноски.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – Русе, с
адрес: гр. Русе, бул.“Генерал Скобелев“ № 49, да заплати на В.В.В., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата от 300 лева - разноски за адвокатско възнаграждение в
касационното производство.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.