№ 849
гр. Стара Загора, 22.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ваня Тенева
при участието на секретаря Ивелина Б. Костова
като разгледа докладваното от Ваня Тенева Гражданско дело №
20255530102714 по описа за 2025 година
Предявен е иск по чл. 55, ал. 1 предложение първо от ЗЗД.
Ищецът Х. Т. Х., твърди че на 18.03.2025 г. между него от една страна и ответника
„Лендиво“ ООД, ЕИК ********* бил сключен Договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние с № 166836 (накратко „Договора за заем“). Договорът за заем бил
сключен чрез онлайн платформата на ответника - https://lendivo.bg, при следните условия:
Главница: 600.00 лв.
Лихвен процент по кредита: 36%
Годишен процент на разходите (ГПР): 42.58%
Срок за погасяване: 30 дни
Обща сума, дължима от потребителя: 618 лв.
Съгласно чл. 17 (1), раздел V. ОБЕЗПЕЧЕНИЯ от Договора за заем ищeцът е
следвало в срок до 3 (три) дни от сключване на договор за потребителски кредит да:
Осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор
за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на Кредитора, с което третото
лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по
настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси и други или
Предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на
банката да заплати на Кредитора всички задължения на Потребителя по настоящия договор
(главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен
ден, считано от датата на която банката е получила писмено искане от страна на Кредитора
за заплащането на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да
бъде най-малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната вноска.
Съгласно (2) - Третото лице - поръчител, както и банковата гаранция, трябвало да
отговарят на изискванията посочени в ОУ и се одобрява от КРЕДИТОРА. Одобрението се
извършвало единствено по преценка на КРЕДИТОРА.
1
В чл. 27 ал. 1 от Договора за заем било описано, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят ще дължи на Кредитора
неустойка в размер на 0.9% (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита
сума за всеки ден, през който не е предоставено договорното обезпечение.
Сочи, че било напълно логично, не е успял да предостави обезпечение съгласно
изискванията на кредитора, за което му е била начислена въпросната неустойка. В
действителност, видно от погасителния план ищецът за срок от 30 дни трябвало да
възстанови не описаните по договор 618 лв., а сума в размер на 828 лв., видно от
приложения погасителен план.
На 22.05.2025 г. ищецът получил уведомително писмо от ответното дружество, видно
от което общото задължение било в размер на 1,290.30 лв.
На следващия ден, 23.05.2025 г. заплатил на ответника 1,290.30 лв., за което
представя платежно нареждане от Fibank, заверено с КЕП.
Счита, че въпросната неустойка е по същество скрита лихва, маскирана като
неустойка при практически невъзможни за изпълнение условия, именувана неустойка за да
не бъде включена в ГПР.
Счита, че договорът е недействителен, тъй като въпросната неустойка следва да бъде
включена в ГПР и същият е в действителност неточно посочен, което влече
недействителността на договора за заем.
Счита, че 690.30 лв. от платените общо 1,290.30 са платени при изначална липса на
основание предвид разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Нищожност на клаузата уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на
обезпечение в срок от 3 (три) дни.
С оглед гореизложената фактическа обстановка и съдържанието на Договора за заем
счита, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на
обезпечение след сключването на договора била нищожна поради следното:
Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на такава, то е
било изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите
я като такава функции.
Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4
ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на
ГПР.
Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни
изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на
банкова гаранция в тридневен срок. Това вземане било допълнителна и гарантирана за
Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на
неустойка.
Предвидената „неустойка” не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като тя не
зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по
никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а се начислявала като
добавък към погасителните вноски, следователно така, както била уговорена, неустойката в
този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски.
Нещо повече, от неосигуряването на поръчител, респ. на банкова гаранция,
кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно
неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е
определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва.
Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл.
92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение
не защитава негов легитимен интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2,
2
т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на
потребителя.
Предвид уговорката, че неустойката се дължала не при неизпълнение на основното
договорно задължение, а независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило
неизпълнение, то тя изначално не притежавала обезщетителна функция.
На следващо място неустойката била договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция. В
добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение
преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично
неизпълнение от страна на кредитополучателя.
Не можело да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй
като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция
или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването
на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок
от подписване на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните.
Нещо повече, неустойката не била обоснована от вредите за кредитора при
неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтичала от неприсъщо за договора
за заем задължение на длъжника, което не било свързано с изпълнение на основното
задължение на длъжника по договора. С оглед на това, като договорен подход неустойката
целяла да се заобиколи забраната на чл. 143, т. 3 ЗЗП, защото със задължението за
представяне на обезпечение следвало, че кредиторът не е извършил предварителна проверка
за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърлял
изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
На отделно основание счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на
чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаряло още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. По този
начин неустойката се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна
иобезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява
допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на
добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което
представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. от ЗЗП.
Отделно от това, съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите
са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея от същата разпоредба е
посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият.
Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското
законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които
въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че
някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако
3
общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или
доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е
доказателствената тежест да установи този факт. Предвид съдържанието на договора считам,
че може да се направи обоснован извод, че договора е типов и изготвен при предварително
посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в
договорите в срок върху които потребителят не е могъл да влияе.
Счита, че посочената клауза за уговорена неустойка, следва да се счита за нищожна
на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради
изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. /така и Решение
№ 255 от 13.09.2022 г. по в. гр. д. № 102 / 2022 г. на Окръжен съд - Перник; Решение № 202
от 14.06.2022 г. по в. гр. д. № 241 / 2022 г. на Окръжен съд - Пазарджик; Решение № 99 от
29.03.2022 г. по в. гр. д. № 67 / 2022 г. на Окръжен съд - Плевен и много други срещу същия
ответник относно клаузата за неустойка при непредоставяне на обезпечение/.
Счита, че договорът е недействителен, тъй като въпросната неустойка следва да бъде
включена в ГПР и същият е в действителност неточно посочен, което влече
недействителността на договора за заем.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.
Счита, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент,
годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези
величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно
поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
Действително съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя -
да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се
приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение
на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се
включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава
хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и
неустойка за неизпълнението му, които не са взети предвид при изчисляване на посочения в
договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на
действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по
кредита.
Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна, то в процесния договор имаме явен опит за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като посочения в договора размер на ГПР не
съответства на действителния, следователно е нищожен.
Счита, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т.
4
10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите.
Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация с
характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4
ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. /такава е и константната съдебна практика на съдилищата в страната по договори
с това ответно дружество/.
Следва да се има предвид и най-актуалната практика на СЕС по настоящия въпрос, а
именно решение по дело С- 714/22, с което е прието, че член 3, буква ж) от Директива
2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите уговорени към договор за
потребителски кредит представляващи конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит попадат в обхвата на понятието "общи разходи по
кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по
смисъла на посочения член 3, буква и) - какъвто е настоящия случай.
Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да
се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
За пълнота на изложението следва сочи, че в Решение от 15.03.2012 г. по дело
С453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по- нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно
относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г") от Директива 2005/29. След като
посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе
решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна информация трябва да
се окачестви като "заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от
тази Директива.
Искането е съдът да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да му
заплати сума в размер на 693.30 лева, платени при изначална липса на основание предвид
недействителността на сключения между страните договор за потребителски кредит №
166836/19.03.2025 г.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор от ответното
дружество.
На първо място следвало да се посочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността
на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият
можел да се прилага и без нея. Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза
не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата била
договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на
заемателя. Евентуално, ако неустойката се приемела за нищожна, то същата ще се счита
изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия
договор поради това, че тя не е включена в ГПР били неоснователни.
Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му параметри -
главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са
покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор. В доказателство на твърденията си
прилагам Стандартен европейски формуляр (СЕФ), Общите условия на "ЛЕНДИВО" ООД,
Лог файла към договора, който отразява извършените действия по сключването на му и
кореспонденцията между страните във връзка със сключването и изпълнението на договора
(SMS и имейл съобщения).
Твърдят, че договорът бил сключен при насрещни изявления на страните разменени
5
чрез средства за комуникация от разстояние и потребителят е дал изричното си съгласие за
сключването му съгласно изискванията на ЗПФУР.
Едновременно с това кредиторът е предоставил на потребителя подробна и детайлна
информация за условията на кредита още преди сключването му, което ясно се вижда и от
СЕФ.
Процесният договор отговарял напълно на нормативните изисквания и правила на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за електронната
търговия, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, Закона
за потребителския кредит.
Действията по кандидатстването за кредит, предоставяне на преддоговорна
информация, запознаване с и приемане на Общите условия и сключване на договора са
извършени по следния начин:
Потребителят е отправил искане за сключване на договор за заем между него и
"ЛЕНДИВО" ООД, ЕИК ********* („Заявка"). Искането е попълнено собственоръчно от
Кредитополучателя посредством сайта на Кредитодателя - https://lendivo.bg// С
формата/формуляра за кандидатстване Кредитополучателят е предоставил своите лични
данни, актуална електронна поща, телефон за връзка, параметри на желания заем и е
посочил начина на получаване/усвояване на главницата по кредита. По този начин
Кредитополучателят е обективирал волята си да сключи договор за паричен заем с
"ЛЕНДИВО" ООД, ЕИК *********.
Когато Заявката за кредит се подава от потребител, който няма създаден Профил на
уебсайта на Кредитора, след като е попълнил данните, натиснал е бутона „Кандидатствай" и
е дал изричното си съгласието с декларация за обработване на лични данни и декларация за
индивидуализация, чрез поставяне на отметка, Потребителят следва да попълни нова
страница, към която уебсайтът автоматично го пренасочва, със следните данни: имена, ЕГН,
адрес на електронна поща, номер на лична карта и начинът, по който желае заемната сума да
му бъде отпусната, за което поставя отметка на една от следните две опции: по банкова път
или EasyPay. На тази страница на Потребителя се предоставя Стандартен европейски
формуляр, който последният може да изтегли. За да завърши Заявката, Потребителят натиска
бутон „Вземи парите", което действие е в потвърждение на недвусмисленото искане да му се
предостави заявената заемна сума. След натискане на бутон „Вземи парите" на
Потребителят се предоставя възможност да изтегли проект на Договора за потребителски
кредит и ако е съгласен с неговото съдържание да натисне бутон „Подпис“. По този начин
още преди сключване на договора Потребителят се запознава с конкретното съдържание на
договора и изразява съгласието си да го сключи. След като е натиснал бутон „Подпис" на
Заявката, същата постъпва в системата на Кредитора за разглеждане и одобрение. Когато
Заявката за кредит се подава от Потребител, който има създаден Профил на уебсайта на
Кредитора, след попълване на Заявката за кредит, в която посочва параметрите на договора,
Потребителят, следва да натисне бутон „Подай заявка”, по този начин недвусмислено
волеизявява да му се отпусне желания кредит. На тази страница на Потребителя се
предоставя Стандартен европейски формуляр, който може да бъде изтеглен. След натискане
на бутон „Подай заявка" на Потребителя се предоставя възможност да изтегли проект на
Договора за потребителски кредит и ако е съгласен с неговото съдържание да натисне бутон
„Подпис“. По този начин още преди сключване на договора Потребителят се запознава с
конкретното съдържание на договора и изразява съгласието си да го сключи. След като е
натиснал бутон „Подпис" на Заявката, същата постъпва в системата на Кредитора за
разглеждане и одобрение.
Кредитодателят е изпратил на посочената от Кредитополучателя електронна поща
Общите условия и СЕФ, съдържащ цялата преддоговорна информация за искания от
Потребителя паричен заем, а в системата на Кредитодателя е бил наличен за изтегляне
проект на договора за кредит. След получаването и одобрението на Искането за кредит,
Кредитодателят изпраща на посочения от Кредитополучателя електронен адрес Договора за
6
паричен заем, заедно с погасителен план към него и Общите условия, приети от
Кредитополучателя. Потребителят се е запознал с всички условия предварително и след
това е подписал договора, чрез съответните опции в системата на Кредитодателя. С
натискане на бутон „Подпис“, съгласно Общите условия Кредитополучателят е приел така
предоставените му условия във връзка с договора, което действие се счита за подписване на
всяка страница на предоставените по описания по-горе начин документи съобразно чл. 10 от
Закона за електронния подпис и електронните удостоверителни услуги ЗЕДЕУУ и то при
условията при които последните са му предоставени. Съгласно чл. 10 от ЗЕДЕУУ,
електронно изявление е получено с постъпването му в посочената от Заемателя
информационна система.
Гореописаните действия изцяло опровергават твърдението, че клаузите на договора
противоречат на закона, на принципа за добросъвестност и справедливост, респективно
добрите нрави. Предвид тези действия още преди подписване на договора за заем
кредитополучателят е бил наясно с всички условия по него, като сам е избрал параметрите и
условията му. Нещо повече, в СЕФ се съдържа детайлна информация за всички условия, в
това число за дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение на кредита.
Едновременно с това, Кредитополучателят е имал възможност на всеки етап от
преддоговорните отношения да се запознае подробно с условията и да се откаже от
сключването на договора. Също така при ответното дружество няма данни ищецът да е
поискал условията по процесното правоотношение да бъдат уредени по друг начин. Предвид
това клаузите на договора се явяват индивидуално договорени с конкретния потребител и
при добросъвестно договаряне от страна на Кредитодателя.
Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на
годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е
посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР
не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ." В чл. 28 от Общите условия
към договора, които са предоставени преди усвояване на потребителския кредит, изрично са
посочени начина на изчисляване на ГПР, както и всички разходи и начина, по който се
включват в ГПР и конкретните основни и допълнителни допускания за съответния продукт.
При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от
62.95% и ГПР определен в процесния договор в размер на 42.58%, е видно, че в случая
годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за
забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР.
Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на
договора. От своя страна, неустойката е проявление на свободата на договаряне между
страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след
сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на
потребителя услуга. За да бъде информирано решението на кредитополучателя, то същият
следва да е наясно предварително за размера на тази цена. Именно поради това
законодателят е установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми
и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от
Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от
потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит“.
Неустойката, от своя страна, обслужва неизпълнението и нейната функция е да обезщети
7
страната по сключения договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на
договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че неустойката е
дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, начинът на
начисляването й, както и периодът, за който се дължи са ясно описани в договора. По този
начин и двете страни са били напълно наясно с всички условия за плащане на неустойката
още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид
изложеното, разходите по кредита и неустойката не бива да се смесват като понятия, те
нямат обща, дори близка правна характеристика и функция.
Разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към
датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката е индивидуално
договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била
дължима след сключване на договора, само в случай че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си и само за периода от срока на договора, в който кредитът
не е обезпечен. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще
възникне основание за плащане на неустоечната сума. Начинът на формиране на размера на
неустойката е ясно описан в договора и изцяло в полза на потребителя същата е разсрочена
на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки
падеж. Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план
към договора, е посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване.
Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение е посочено изрично и в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него
с знак „*" и съответната бележка след плана е посочено, че тези суми ще бъдат дължими
само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по кредита и само
за периода, в който кредитът не е обезпечен. В същия този погасителен план със знак „** "
изрично е посочено, че ако кредитополучателят предостави обезпечение, сумата ще бъде
преизчислена само за дните, в които не е била предоставена гаранция. Изключително ясно и
точно са посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява
лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите е именно
пълна и изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към търговеца при
всяко възможно развитие на правоотношението им.
Неверни били твърденията, че неустойката представлява „добавък към
възнаградителната лихва“. Лихвата по кредита е възнаграждение за кредитора, като цена на
предоставения финансов ресурс. Същата представлява задължителен и основен компонент
от договора за кредит по дефиниция и страните я уговарят още преди сключването на
договора за кредит. Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде
изплащана периодично, а не еднократно, и, че всяка част от нея ще се плаща на падежите по
договора, не води до превръщането й в лихва. Тази уговорка е изцяло в полза на ищеца, тъй
като разпределя задължението му във времето с падежни дати същите като за главница и
лихва.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора става ясно, че още
към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с
които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие
на отношенията им. Това е постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за
които потребителят е бил наясно предварително, като е имал възможността да се откаже от
договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след това.
Изложеното оборва и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на
кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР е ясно посочен в договора, неустойката не е
част от него и това недвусмислено е уговорено между страните. От договора и от
Стандартния европейски формуляр е видно, че преди сключването и при подписването му
кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включва неустойката и, че последната ще се
дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита. Текстовете на процесния договор не
съдържат никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза - потребителят е бил
8
наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва, ако не обезпечи
кредита ще дължи и неустойка. Неотносима към настоящия случай е цитираната от ищеца
практика на наднационалния съд. От Заключението на генералния адвокат и от Решение по
дело С-453/10 става ясно, че фактите по главното производство са различни от настоящите -
в спорното правоотношение между Jana Perenicova и Vladislav Perenic и кредитната
институция SOS financ, spol. s r. o. е налице допълнителна сума за отпускане на
предоставения на потребителите кредит, която не е била включена в ГПР. При тази
конкретна фактическа обстановка националният съд е изпратил преюдициално запитване
дали непосочването на реалния ГПР по договор за кредит с потребител може да се
квалифицира като подвеждаща търговска практика. Т.е. в разглеждания от СЕС казус не е
обсъждан и разрешаван процесният въпрос представлява ли неустойката разход по кредита,
който следва да се включи в ГПР.
Гореизложеното обосновава и действителност на самата клауза за неустойка по
смисъла на ЗПК. С нея не се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Твърдят, че оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на
договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения -
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Съгласно чл.
11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена
със закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията
на страните: представляваното от мен дружество е предоставило паричен заем срещу
обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и договорената
лихва. Процесният договор за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца,
който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна
информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски
формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави
обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в
които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за
което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв
начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни
последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от
договора се гарантират в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният
реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за
кредитополучателя е било удължаването на срока за предоставяне на обезпечение чрез
нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение
като издаването на запис на заповед например.
Освен това, страните са се договорили, че неустойката се дължи само след изтичане
на срока за обезпечение и само за периодът, за който кредитът не е обезпечен. В тази връзка
изрично е уговорено правото на потребителя да предостави обезпечение и на по-късен етап
от действието на договора, като в момента, в който бъде осигурено обезпечение неустойката
спира да се начислява.
В случая ищецът не се е възползвал от нито една от договорно и законоустановените
си права. Всъщност от фактическата обстановка на казуса става ясно, че потребителят
изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на
кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе
неоснователни искове срещу своя кредитор.
Очевидно е, че същият е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на
чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение.
Няма как в случая да се твърди противоречие на договорната неустойка с добрите
9
нрави, поради изброените по-горе причини и възможността кредитополучателят да може да
въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването и, респективно върху
цялостното и отпадане. На следващо място неустойката е имала предварително определен
начален и краен момент, а начинът на изчисляването и е ясно посочен в договора. И
доколкото преценката за нищожност на неустойката на това основание се прави за всеки
конкретен случай, както задължава Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г
на ОСТК на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., !Уг. о., ГК,
смята, че в разглеждания такъв противоречие с добрите нрави не е налице, още повече,
доколкото при изследването на този въпрос се прави проверка за наличие и на допълнителни
критерии, които също отсъстват, като например този дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи като поръчителство, залог или ипотека, както и дали
неустойката е в прекомерно съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. При
сключване на процесния договор кредитополучателят не е предоставил обезпечение, което
да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки
изискването за това, а от своя страна кредиторът е направил предварителна оценка на
вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането,
калкулирайки я в договорната неустойка, като е дал възможност и допълнителен срок на
клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следва да
се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът има право на
неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била
уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка е компенсаторна, в единовластна
преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение,
заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за неизпълнението на
длъжника компенсаторна неустойка /Решение № 26 ОТ 26.04.2017 Г. ПО т.д. № 50246/2016 г.,
III Г. О. на ВКС, Решение № 123 от 17.11.2010 г. по гр.д. № 698/2009 г., II ГО. НА ВКС и др/.
Във връзка с това, напълно неоснователно ищецът се позовава на чл. 33, ал. 1 ЗПК,
доколкото цитираната разпоредба урежда правило при забава на погасяванията на
потребителя. В настоящия случай неустойката е уговорена за неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя.
Не на последно място, следва да се отбележи, че условията за предоставяне на
обезпечение са напълно изпълними, разумни и адекватни на икономическата обстановка в
страната, предвид това не би следвало да представляват трудност за кредитополучателя.
Така например, изискванията за поръчител са: да е лице над 21 г. възраст, с действащо
трудово правоотношение през последните 12 месеца, осигурителния му доход да е 1500 лева,
да не е поръчител на други лица и за него да не са налице вписани в ЦКР просрочия по
договори за кредит.
Всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в
исковата молба, са неоснователни. Клаузите на договора, включително оспорените, не са във
вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В
случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това
клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като
дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му
задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на
договора, така и при подписването му. В Стандартния европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителските кредити са посочени разходите по кредита, размера на
договорната лихва, ГПР, както и потенциално дължимата неустойка единствено за дните, в
които ищцата не е предоставил обезпечение. В Погасителния план към договора
изчерпателно са посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както при
предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. Ясно е вписано, че
ако се осъществи условието, поради липсата на което се дължи неустойка, т.е. ако в
последствие се предостави обезпечение, неустойката ще бъде преизчислена и дължима само
за дните, в които не е предоставено обезпечение. В самия договор са посочени условията за
предоставяне на обезпечение и сроковете за това. И лихвата и неустойката са ясно описани в
10
договора, така че клаузите им нямат нужда от допълнително тълкуване с цел потребителят
да разбере с какво и при какви условия се задължава. Стойността на неустойката е ясно
посочена, предпоставките при които се дължи са точно и изчерпателно изброени, както и
начинът на плащане - срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на
договора.
Така кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване на продукта на
търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да представи обезпечение, като
има право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати неустойка за дните,
в които не е предоставил обезпечение. Предвид това е изключено ищецът да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит,
респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП.
Ето защо, всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на
предоставения кредит са неоснователни, предвид фактът, че клаузите на договора са
съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Значението и последиците от
обвързването с тях са недвусмислено посочени в договора, който съдържа и погасителен
план на вноските за целия период на кредита.
Изложеното изключва възможността потребителят да не е бил предварително наясно
с икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно да е налице
нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
Водени от гореизложеното твърдят, че процесните клаузи напълно отговарят на
изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските
договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на
националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с
потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин.
Изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се
схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и разбираеми за
потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е прозрачно изложен точният
механизъм за отпускане и издължаване на заемната сума, така че потребителят да може да
предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически
последици. Така Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13
ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 - т. 75.
На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора
и отделните му клаузи се оборват от факта, че през 2025 г. ищецът е сключил общо два
договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита.
Наличието на два договора за идентични кредитни продукти, всеки от който съдържа
оспорената в настоящото производство уговорка, опровергава твърденията на ищеца в
следния смисъл:
В случая вместо да упражни някое от договорно и законоустановените си права още
при сключване на първия договор - да прекрати договора, да поиска удължаване на срока за
предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид, кредитополучателят по своя
инициатива е сключил множество договори с уговорка за плащане на неустойка,
респективно при идентични условия. Очевидно е, че при сключването на всеки следващ
договор потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за
плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това е
изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От тази фактическа постановка става ясно, че
ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като
ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителност и връщане на платените
суми. Това е в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължат в
преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да
черпи права от неправомерното си поведение. Ако целта не беше такава, то потребителят
щеше да се откаже още от първия договор или просто не би сключил два при същите
11
условия, в който случай щеше да върне само чистата стойност на кредита на кредитора си. И
точно заради това, че не го е сторил, а впоследствие е образувал съдебно дело, води до
пълна неоснователност на претенциите за нищожност на клаузи от договора и за връщане на
недължимо платени суми.
Отделно от недобросъвестността на кредитополучателя, гореизложените факти водят
и до явния извод, че е налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на
кредитора, тъй като ищецът е ползвал многократно един вид кредитен продукт, респективно
многократно се е запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит е получавал
преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при
безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки. В същия смисъл е и
цитираната по-долу съдебна практика, постановена при идентична фактическа обстановка, в
която потребител оспорва клауза, с която се е задължил повече от един път. Това опровергава
твърденията за недобросъвестност, нарушение на принципа за справедливост и добрите
нрави от страна на кредитодателя.
Заблуждаващата търговска практика представлява такова поведение от страна на
търговеца, което да подтикне потребителя да сключи определена сделка, която не би
сключил в противен случай. Кредитополучателят по своя инициатива се е задължил два пъти
с уговорката за плащане на неустойка, в случай че не предостави обезпечение на кредитите,
а договорите са сключвани след като клаузата за неустойка от предходния е породила
действието си. Това напълно опровергава твърдението, че е налице заблуда по отношение на
условията на конкретния кредитен продукт.
Настоящият договор следва да се тълкува в контекста на трайните отношения между
страните, създадени на база два-те договора за кредит, които съдържат една и съща уговорка
и предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия. Това е необходимо,
тъй като преценката за неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо място
винаги започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие. А
след това дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и точно
информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си задължения за целия
период на обвързаността си с търговеца. Именно на тази основа СЕС прави преценка за
равноправност на клаузите от потребителските договори, тяхното противоречие с добрите
нрави и добросъвестността.
В случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне на процесните
клаузи, както и липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото
потребителят се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможност да не се
задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното. Още при сключване на първия
договор потребителят е бил информиран за условията за ползване на продукта
предварително - да връща заемната сума при уговорената лихва, да представи обезпечение в
уговорения срок, като има право на избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да
плати и неустойка в точен и индивидуално определен размер. Впоследствие и след
еднократно задължаване с тези условия, потребителят отново е избрал същите условия и
повторно се е задължил с тях, като това поведение е повтаряно до сключването на два
идентични договора. От тук е явно, че в случая е налице индивидуално договаряне, което
изключва неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за
финансовите задължения, които се поемат с тях. Така Решение № 3515 от 18.04.2022 г. на
СРС по гр. д. № 2301/2022 г.; Решение № 265416 от 13.08.2021 г. на СГС по гр. д. №
13847/2018 г. и цитираната в него т. 57 от Решение на Съда (втори състав) от 20 септември
2017 година по дело C-186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др. срещу Banca Romвneasca SA).
От неоснователността на установителния иск за обявяване на нищожност на договора
в цялост и на доводите за недействителност на неустоечната клауза следва и
неоснователност на иска за връщане на даденото по договора, респективно клаузата за
неустойка. Не оспорваме, а признаваме получаването на процесната сума, но твърдим, че
договорът и отделните му клаузи са действителни по изложените в настоящия отговор
съображения, поради което в полза на кредитодателя е налице валидно правно основание да
12
задържи плащанията по договора.
Молят съда да отхвърли предявените от Х. Т. Х. претенции като неоснователни.
Моля да присъдите извършените в хода настоящото производство разноски от ответното
дружество, за което допълнително ще представя списък по чл. 80 от ГПК.
С молба ответното дружество "Лендиво" ООД не възразяват ход на делото да се даде
в тяхно отсъствие. Поддържат отговора, както и представените с него доказателства.
Излагат съображение по съществото на спора. Правят доказателствени искания по чл. 39, ал.
1 Задв. Прилагат актуална съдебна практика.
В съдебно заседание ищецът не се явява. С молба заявява, че няма да присъства в
съдебно заседание. Моли съда да даде ход на делото. Излага съображение по съществото на
спора. Прилага списък с разноски по чл. 80 от ГПК, платежно нареждане за ДТ и АКТ за
регистрация по ДДС – заверено копие.
В съдебно заседание ответникът също не се явява, като в писмена молба до съда
заявява, че желае делото да се гледа в негово отсъствие и възразява, че разпоредбите на ЗПК
не се прилат по настоящия договор, тъй като е със срок на връщане до три месеца и
незначителни разходи. Отправя доказателствени искания за материалната затрудненост на
ищеца, които са отхвърлени с протоколно определение.
След приключване на съдебното дирене и с оглед събраните по делото
доказателства съдът намира за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че
между ищеца Х. Т. Х., в качеството на кредитополучател и „Лендиво“ ООД – гр. София, в
качеството на кредитодател, е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние с № 166836/18.03.2025г. /л.5-8 от делото/ при Общи условия /л. 42-51 от делото/,
по силата на който ответникът е предоставил на ищеца потребителски кредит, в размер на
600 лева срещу задължението на последния да го върне в срок от 30 дни. Договорът е
сключен при следните параметри: фиксиран годишен лихвен процент от 36,00% и ГПР в
размер на 42.58%. Според погасителния план крайната дата на плащане на заема е
17.04.2025г. /л. 9 от делото/. Общата сума за връщане пак според погасителния план е 828
лева, като в нея е включена сумата от 210 лева неустойка за неосигуряване на обезпечение.
В чл. 17 ал. 1 от процесния договор е уговорено, че заемателят се задължава в 3-
дневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави на Заемодателя едно от
следните обезпечения на задълженията му по договора, а именно: 1. Поръчител или 2.
Банкова гаранция. Съгласно чл. 27 ал. 1 от договора в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в чл. 17 ал.1, заемателят дължи
неустойка в размер 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през
който не е предоставено обезпечението (според погасителния план неустойката е в размер на
210,00 лева)
Съгласно чл. 28 от Договора за потребителски кредит при неизпълнение за плащане
на дължимата сума в срок потребителят дължи неустойка в размер на 1 % от размера на
просрочената сума.
По делото е представено уведомително писмо от кредитора до длъжника-ищец, в
което същият се уведомява, че дължи на „Лендиво“ ООД общо сумата от 1290, 30 лева по
процесния договор и тази сума включва главница в размер на 600 лева, лихва в размер на 18
лева, наказателни лихви в размер на 462, 30 лева и неустойка в размер на 210 лева /л. 9 от
делото/.
Ищецът е заплатил сумата от общо 1290,30 лв. във връзка с договора /това е видно и
от платежно нареждане, л. 10 от делото/, като това обстоятелство се признава изрично от
ответника в отговора на исковата молба, а освен това се установява и от справка на
13
ответника за заплатени суми на л. 33 от делото.
Като взе предвид изложената фактическа обстановка, съдът стига до следните
правни изводи:
Предявен е осъдителен иск по чл. 55, ал.1 предложение първо от ЗЗД, а именно за
връщане на даденото поради получаването му без основание. Ищецът следва да докаже
плащане на сумата, чието връщане иска, а ответникът следва да докаже, че има основание да
я задържи или че я е върнал.
Безспорно установено по делото е, че между страните са възникнали облигационни
правоотношения въз основа на сключен на 18.03.2025 г. Договор за потребителски кредит.
Няма спор между страните, че ответникът „Лендиво“ ООД представлява финансова
институция по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно е и обстоятелството, че ищецът е потребител, по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК.
Процесният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон ЗПК.
По отношение на възражението на ответника, че специалният закон не е приложм в
случая: Съдът намира, че не е налице хипотезата на чл. 4, ал. 1, т. 6 от ЗПК, съгласно която
разпоредбите на закона не се прилагат за договори за кредит със срок за погасяване на
задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи. Това е така, тъй
като в конкретния случай тези две кумулативни условия не са налице, макар срокът на
договора да е по-малко от три месеца. По смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 6 от ЗПК незначителен
разход по кредита е общият разход по кредита съгласно на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а
лексикалното тълкуване на закона дава основание да се приеме, че общият разход по
кредита в тази хипотеза следва да е в размер несъществен, твърде нисък. В случая
действителният разход по кредита за договорна лихва, неустойка и наказателни лихви (690,
30 лева) е в размер по-голям заемната сума (600 лева), поради което и съдът намира, че тези
действителни разходи не могат да бъдат счетени за незначителни.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването за формиране на годишния процент на
разходите /ГПР/, както и с разминаването на посочения ГПР в процесния договор с
действителния такъв.
Годишният процент на разходите представлява вид оскъпяване на кредита, защото
тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР по договора е в размер на 42.58%, а
възнаградителната лихва е 36,00 %, но от съдържанието на договора не може да се направи
14
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е
ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.
Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
В ГПР според кредиторът не следва и не е включен като разходът за неустойка в
размер на 210 лева. В ГПР очевидно не са включени и наказателните лихи, които според
уведомителното писмо са в размер на 462, 30 лева.
Видно е, че с включването на неустойката в ГПР, размерът в процентно
съотношение ще бъде много по-висок от 42,58 % т.е. същият е грешно посочен в договора.
В тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на процесния договор е
предвидено, че неустойката по чл. 17 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по
договора /така изрично чл. 27, ал. 2 от договора/. Така въведените изисквания в цитираните
клаузи от договора за вида обезпечение /банкова гаранция или поръчители/ и срока за
представянето му /тридневен/, създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем
към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по
кредита.
В случая е предвидено неустойката по процесния договор да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този
начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя т.е. същата е скрита
възнградителна лихва.
В едно от последните си решения по преюдициално запитване на български съд, а
именно по дело C‑714/22г., СЕС постанови, че не само липсата или неясното посочване на
годишен процент на разходите (ГПР) в договора за потребителски кредит, но и неточното му
обявяване – без да са включени всички разходи, води до нищожност и длъжникът връща
само главницата по заема, без лихви и разноски.
С Определение № 50536 от 03.11. 2023 г. на ВКС по т.д. 1646/2022 II т.о. ТК
касационният съд е допуснал въпрос относно правните последици при недействителност на
съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договорите за потребителски
кредити, в частност това по чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 ЗПК, с оглед разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
С Решение № 50013 от 5.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК ВКС е
отговорил, че установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от
императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в
изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или
ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса
и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит.
Следва още да се посочи и че с предвиждането на тази неустойка се заобикаля и
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото тя не е включена в ГПР /както сочи ответника/, а
иначе представлява част от общите разходи по кредита и по този начин се постига
неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера на дълга за
потребителя, което пък води до нарушаване принципа за добросъвестност при сключване на
договорите, както и на еквивалентност на насрещните престации, а също е в нарушение на
добрите нрави.
15
Ето защо съдът намира, че клаузата в договора за потребителски кредит, в която
формално е посочен ГПР (но всъщност размерът е много по-висок) противоречи на чл. 11 ал.
1 т. 10 от ЗПК, тъй като следва да се приравни на липса на посочен ГПР. От друга страна
дори и да се прецени нищожност само на тази клауза от договора, то тя като съществен
елемент влече недействителност на целия договор според чл. 22 от ЗПК и трайната съдебна
практика.
За да е налице фактическият състав на чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД - връщане на
даденото при начална липса на основание, съдът следва да установи в мотивите си, че е
налице изначална недействителност на целия потребителски договор и да приложи чл. 23 от
Закона за потребителския кредит. Ищецът твърди, че на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл.
22 от ЗПК, договорът за кредит е нищожен, тъй като не бил налице съществен елемент от
неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Както
беше посочено по –горе грешното посочване на кредита следва да се приравни на
хипотезата на непосочен кредит. Освен това ГПР е посочен единствено като процент.
Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, била в пряко
противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4
от ЗПК.
Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число
възнаградителна лихва и неустойка) водят до различен размер на ГПР от посочения. Тук
следва да се отбележи и че на потребителят са начислени и наказателни лихви в значителен
размер – почти 80 % от размера на заема.
Следва да се цитира отново, че в едно от последните си решения по преюдициално
запитване на български съд, а именно по дело C‑714/22г, СЕС постанови, че не само липсата
или неясното посочване на годишен процент на разходите (ГПР) в договора за
потребителски кредит, но и неточното му обявяване – без да са включени всички разходи,
води до нищожност и длъжникът връща само главницата по заема, без лихви и разноски.
По делото са поставени следните два въпроса:
- Следва ли чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива 2008/48 да се тълкува в смисъл,
че неправилното посочване на ГПР в договор за кредит, сключен между търговец и
потребител - кредитополучател, следва да се приеме за липса на посочване на ГПР в
договора за кредит и националният съд да приложи последиците на вътрешното си право,
предвидени за непосочване на [ГПР] в договор за потребителски кредит?
- Следва ли чл. 22, пар. 4 от Директива 2008/48 да се тълкува в смисъл, че
предвидена от националния законодател санкция нищожност на договора за потребителски
кредит, при която се връща само отпуснатата главница, е пропорционална за случаите, в
които договор за потребителски кредит не съдържа точно посочване на ГПР? На тези
въпроси СЕС е отговорил, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Също така посочването на ГПР, който не
отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на
лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи,
отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.
Предвид гореизложеното може да се направи извод, че е налице недействителност
на Договора за кредит и на връщане подлежи всичко освен главницата по заема.
16
Съответно, съгласно чл. 23 от ЗПК потребителят следва да върне само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. В случая, по Договора за
кредит ищецът е получил сумата от 600 лева, а е върнал на кредитора „Лендиво“ ООД, сума,
в размер на общо 1290,30 лв., което се признава от ответника и се установява и от
писмените доказателства по делото /платежно нареждане, справка/. Надплатената сума, в
размер на 690,30 лева подлежи на връщане на ищеца.
Предвид горното следва, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл.
55, ал.1, пр. 1 ЗЗД – предаване и получаване на сума при начална липса на основание т.е.
искът по чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД следва да се уважи в цялост.
По разноските.
Ищецът е направил искане за присъждане на разноски в размер на 50,00 лв. държавна
такса, както и определяне на адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство при условията на чл.38 ал.2 от ЗА по 480 лв. с ДДС.
Пълномощникът на ищеца е поскал определяне и присъждане на възнаграждение при
условията на чл.38 ал.2 от ЗА.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който е
обективирано изявление, че договореното възнаграждение е съгласно чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.
Съдът счита, че следва да уважи искането. Правото на адвокат да окаже безплатна
адвокатска помощ на лице от кръга на визираните в т.1–т.3 на чл.38 ал.1 ЗА, е установено
със закон. В конкретния случай са налице всички необходими предпоставки за възникване на
право в полза на процесуален представител на ищеца да претендира и да получи
възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ и съдействие, на основание чл.38
от ЗА - реално осъществена безплатна правна помощ и основание за ангажиране на
отговорността на насрещната страна - ответник за разноски за процесуално
представителство на ищеца.
Предвид горното съдът счита, че в полза на процесуалния представител на ищеца
следва да бъде определено адвокатско възнаграждение за цялото производство в размер на
480 лв. с ДДС. По делото са налице доказателства за регистрация по ДДС на адвоката на
ищеца.
По възражението на ответника относно присъждане на адвокатското възнаграждение
по основание и размер:
Неоснователно е възражението относно липсата на предпоставки за предоставяне на
безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА, поради следното - правилото, че на
присъждане подлежат само действително направените, т.е., заплатени разноски, не е
абсолютно – изключения от него са допустими, но само в изрично предвидените случаи.
Според нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на
нуждаещо се от издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или
друг юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания,
съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение в размер, не по-
нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За
уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена
правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението
по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна
за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за присъждане на
разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК за процесуалния
17
представител, предоставил безплатна правна помощ. По делото е ангажиран и договор за
правна защита и съдействие /л. 12 от делото/, в който страните по упълномощителната
сделка – ищецът, от една страна и съответният адвокат, от друга страна, са направили
съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че
ищецът е материално затруднен – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Действително ответникът оспорва
това обстоятелство, но не представя доказателства от които може да се направи извод, че
ищецът не е материално затруднен /в случая доказателствената тежест е за ответника – вж.
определение № 163/13.06.2016 г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016 г., I г.о., определение №
515/02.10.2015 г. на ВКС по ч.гр.д.№2340/2015г., I т.о./. Вж. и решение № 374/23.03.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл. цитираните в него определение №
708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о., определение № 442/28.06.2019 г. по
т.д. № 502/2019 г., II т.о., в които се сочи, че преценката дали да се окаже безплатна правна
помощ и дали лицето е материално затруднено, или не, се извършва не от съда, а от самия
адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента. А искането му за
извършване на служебни справки от съда не се споделя по изложени в протокол от о.с.з. на
04.09.2025 г. съображения, така и определение № 121/08.01.2025 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 10/2025 г., определение № 983/15.10.2024 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 512/2024 г., определение № 940/04.10.2024 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 512/2024 г.
Действително е налице задължение на националния съд да откаже да приложи
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /поради
противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС/ - вж. подробни мотиви в
определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение №
563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на
ВКС по ч.т.д. № 1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация
Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските
възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията
между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че
подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което
разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от
размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в
никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това
води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е
задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и
мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от
всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването
на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на
реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в
посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална
правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при
наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се
18
твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи
установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията
споразумения и практики. Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна
уредба, вкл. когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по
съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е хипотезата на чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските
възнаграждение не са задължителни при определяне на размера на хонорара за правна
услуга, вкл. в хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и
адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС.
Съобразявайки горепосочените съдебни актове на Върховния касационен съд,
установените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии и най-вече практиката на Старозагорски окръжен
съд по молби на „Сити кеш“ ООД – тази съдебна практика е относима, тъй като аргументите
са същите, обективирана в определение № 121/08.01.2025 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 10/2025 г., определение № 983/15.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 512/2024 г., определение № 940/04.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 512/2024 г., определение № 138/29.01.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 760/2024 г., определение № 136/29.01.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 17/2025 г., определение № 1077/04.11.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 592/2024 г., определение № 1069/31.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 591/2024 г., определение № 1244/10.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 711/2024 г., определение № 1253/11.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 708/2024 г., определение № 1025/23.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 544/2024 г., определение № 261/25.02.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 122/2025 г., /с които е присъждано възнаграждение поне в размер на 480,00 лв. с
ДДС, но не по-ниско/ настоящият съдебен състав намира, че следва да посочи още веднъж на
ответника нееднократно приеманото от Старозагорски окръжен съд състоящо се в следното:
въззивният /бел. съдията докладчик/ съд намира, че въпреки, че искането за събиране на
доказателства за материалното състояние на ищеца е направено още в отговора на исковата
молба от ответника, съдът правилно е отказал събирането им и отлагане на делото за
събиране на доказателства, които нямат връзка с предмета на спора.
В допълнение на изложеното от Старозагорски окръжен съд ще се посочи, че не
следва да се присъжда адвокатско възнаграждение под определения по-горе размер от 480,00
лв. с ДДС както желае ответника тъй като преценката е конкретна, като в настоящия случай
са налице най-малко две причини за определяне на адвокатското възнаграждение в
посочения размер – 1/ самият ответник е подал отговор на исковата молба от 13 страници, а
в същия отговор сочи, че е налице ниска сложност на делото и 2/ самият ответник сам сочи,
че е напълно наясно със съдебната практика дела с предмет договори за потребителски
кредити със същите параметри, по които е страна и въпреки това не признава иска, а подава
отговор на исковата молба в значителен обем, като впоследствие твърди, че делото не се
отличавало с фактическа и правна сложност.
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ЛЕНДИВО” ООД , гр.Шумен, пл. Оборище №13Б, ЕИК *********, да
заплати на Х. Т. Х. от ***, ЕГН ********** сумата 690,30 лева, платени при изначална
липса на основание по недействителен Договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние с №166836 - 18.03.2025г., както и сумата 50 лева, представляваща разноски по
делото.
19
ОСЪЖДА „ЛЕНДИВО” ООД , гр.Шумен, пл. Оборище №13Б, ЕИК *********, да
заплати на адвокат Д. Г. от АК-Ловеч, с рег. № **********, служебен адрес: гр. Троян, ул.
„Захари Стоянов”, ет. 4, офис №30 сумата 480 лева с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
20