Р Е
Ш Е Н
И Е № 500
гр. Пловдив,07.05.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен съд,въззивно гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети
февруари,през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Изева
ЧЛЕНОВЕ:
Радостина Стефанова
Зорница
Тухчиева
при секретар Петя Цонкова,като разгледа докладваното от председателя
в.гр.д.№ 148/20г.по описа на ПдОС,за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано по въззивна жалба на Д.Г.Г.,ЕГН-**********
*** чрез пълномощника ѝ адв.Г.Ж. против решение № 4321/13.11.19г.на ПдРС,12-ти
гр.с.,постановено по гр.д.№ 11554/18г.,в частта му,с която е осъдена Д.Г.Г. да
заплати на „Експресбанк“ ЕАД, ЕИК/ Код по
БУЛСТАТ-*********,със седалище и адрес
на управление-гр. Варна, бул.”Владислав Варненчик № 92,(с предходно
наименование към датата на подаване на иска „Сосиете Женерал Експресбанк“АД),следните
суми като реално изпълнение по договор за банков кредит „Експресо“ № 055488/18.03.2008г.:
общо 29 035,38 лв.,от които 22 184,57
лв. остатък от главницата; 5538,26 лв. възнаградителна лихва за периода от
13.07.2015г.–13.07.2018г.; 506,55 лв.обезщетение за забава в плащането на
главницата от 26.02.2018г. до 13.07.2018г.,ведно със законната лихва върху
главницата и възнаградителната лихва от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане на вземането.
В жалбата се твърди,че
решението е неправилно и незаконосъобразно,постановено в нарушение на закона по
съображения,изложени в нея,поради което се иска отмяната му в атакуваната му
част и постановяване на ново,с което да се отхвърлят предявените против
жалбоподателката искове като неоснователни и недоказани.Претендират се разноски
за двете инстанции.
Въззиваемата страна-„Експресбанк“ЕАД,ЕИК/Код по БУЛСТАТ- *********,гр.Варна изразява становище за неоснователност
на жалбата.Претендира разноски за
въззивната инстанция за юрск.възнаграждение в размер на 300лв.
ПдОС,след проверка
на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК и преценка на събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл.12 от ГПК и след като обсъди възраженията,доводите и исканията на страните,намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок,изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт.При извършената
служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.269,изр.първо от ГПК съдът намира,че същото е валидно и допустимо в обжалваната му част,поради
което и на осн.чл.269,изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по
изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми,като въззивната инстанция се
произнесе по съществуващия между страните правен спор.
Предявени са от „Експресбанк“ЕАД
субективно съединени искове против двама
ответници-Д.Г.Г. и З. Г. Г. с правно основание чл. 79 и чл. 86
от ЗЗД и чл. 240 от ЗЗД по отношение на Д.Г., а по отношение на З. Г. – само иск с правно основание чл. 79 от ЗЗД.Предмет на
обжалване е решението само в частта,с която са уважени частично исковете против
Д.Г. за заплащане на посочените по-горе суми в общ размер на
29035,38лв.,включващи остатък от главница,възнаградителна лихва за периода
13.07.15г.-13.07.18г.и обезщетение за забава в плащането на главницата от
26.02.18г.до 13.07.18г.,ведно със законната лихва (върху главницата и
възнаградителната лихва) от датата на завеждане на иска до окончателното
изплащане на вземането.
Твърденията на банката-ищец са,че на 18.03.2008 год. между нея и съпрузите Г. Г.,
праводател на страните (като кредитополучател)
и Д. Г. (като съдлъжник),бил сключен договор за кредит „Експресо“ №
055488.По силата на договора, на кредитополучателя бил предоставен заем в
размер на 28 000 лв.,усвоени изцяло.От своя страна, Г. се задължил да върне
получената сума,ведно с договорена лихва в размер на 13 231,29 лв. при
8,2% годишен лихвен процент,такса „усвояване“ в размер на 35,20 лв.и премии за
застраховка „Живот“ на кредитополучателя от 964,31лв.,или общо 42195,60
лева,като таксата „усвояване“ не се
разсрочва ,а следва да се удържи от предоставената за ползване главница.Сумата
от 28 000лв. била предадена на Г. на 18.03.2008г.,като същия ден от
обслужващата сметка е удържана сума от
359,20 лв. такса „усвояване“. Първите 35 вноски по кредита били заплатени,както било договорено,с дата
на падеж всяко 26- то число на месеца,считано от 26.03.2011г.От тридесет и
шестата вноска, дължима на 26.02.2011г.,Г. изпаднал в просрочие и кредитът не
бил повече обслужван. Срокът на
договора изтекъл на 28.02.2018г.,но сумите останали неплатени.Междувременно
кредитополучателят Г. починал.Наследството му било открито на 26.03.2016г.
Възраженията
на ответницата Д.Г. се свеждат до твърдяна липса на каквито и
да било договорни отношения между нея и банката –Г. не знаела кредитът да е бил отпуснат,не получила
екземпляр от договора или общите условия към него,нито
уведомления за изменение на лихвения процент,не била
уведомявана за допуснато от кредитополучателя просрочие в плащанията,нито за
предсрочна изискуемост на кредита.В самия договор се съдържали клаузи,противоречащи на Закона
за защита на потребителите като неравноправни. Твърди се нищожност на клаузата
за определяне размера на възнаградителната лихва,тъй като била предвидена възможност за едностранно
увеличение на лихвата от страна на банката.
От
фактическа страна районният съд е установил следното:
Бракът на Д.
Г.,(понастоящем Г.) и Г. Г. е прекратен с развод през 2014г.,наследството на
последния е открито на 26.03.2016г.,като
той оставил за наследници само
двете си деца – З. и В. Г.Синът В. се е отказал
от наследството на баща си,а З. го приела,но чрез опис по реда на чл. 61 от
Закона за наследството.
От представеното по делото заверено копие
от договора за кредит „Експресо“ №
055488/87504 от 18.03.2008г.,прието като неоспорено от страните,е видно,че същият е подписан както от кредитополучателя Г.,
така и от Д. Г. (Г.) в качеството ѝ на съдлъжник,като същата не оспорва
авторството на положения на всяка страница подпис.По силата на договора Г. Г. е следвало да получи в заем сумата от
28000 лева, която да върне на общо 120 броя равни месечни вноски при размер на
всяка една от тях от 351,63 лева ( общо 42195.60 лева).Във погасителните вноски са включени наред с
главницата и възнаградителната лихва, още и част от дължима по договора
застраховка „Живот“.От извлечението от банковата сметка на Г. се установява,че
на датата на сключване на договора-18.03.2008г.тази сметка е била заверена от
банката със сумата от 28 000 лева.Не се спори, че първите 35 броя вноски са
платени,а от следващата вноска № 36,длъжникът Г. е изпаднал в забава.
По
делото е изготвена и приета ССЕ с в.лице Б. В.,според която уговореният с
процесния договор за кредит номинален
лихвен процент от 8,2 % е останал непроменен,т.е.не е извършена едностранна
промяна от страна на банката до крайната дата на договора-26.02.18г.
При
така очертаната фактическа обстановка,анализирайки събраните по делото
доказателства, ПдРС е стигнал до следните правни изводи:
Приел
е,че в случая е налице хипотезата на встъпване в дълг по см.на чл.101 от ЗЗД по
отношение на Д.Г.,доколкото в чл. 17 от договора се посочва,че „съдлъжникът,съпруг
на получателя, заявява безусловно, че встъпва в дълга на кредитополучателя и се
задължава в това си качество да отговаря солидарно с него за всички негови
задължения,произтичащи от настоящия договор, като дължи същото, за което се е
задължил кредитополучателя и в същия обем“.Т.е. ответницата Г. отговаряла по
силата на договора за изпълнението на всички задължения по договора с цялото си имущество.Районният съд е приел
също,че след като същата е положила под договора подписа си в графата
„съдлъжник“,няма как да се приеме,че не е знаела за съществуването на договора,както
твърди в отговора си.
По
отношение на твърдяната от ответницата Г. недействителност на договора за
кредит районният съд е намерил,че са изпълнени изискванията на чл.6- 10 от приложимия към договора ЗПК(отм.)- в
договора били посочени условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително размера,броя,периодичността и датите на погасителните вноски,имало подписан от ответника погасителен план, посочване
на точен размер на
кредита, годишен процент на разходите,посочени били правата на
потребителя да погаси предсрочно кредита,както и условията за прекратяване на
договора; обезпеченията,които
потребителят е длъжен да предостави,тяхната стойност, както и условията, при
които могат да бъдат освободени; изискуемите застраховки и разходите по тях,като изборът на
застраховател не е предоставен на потребителя.Така съдът не е намерил основание за недействителност на договора съобразно
чл. 14 от ЗПК.
По отношение на твърдяната нищожност
като неравноправна по см.на чл.143 от ЗЗП на клаузата в договора,с която е
договорена възможността банката-кредитор да променя едностранно приложимия към
договора лихвен процент,първостепенния съд е коментирал,позовавайки се на
ССЕ,че няма как да се приеме нищожност
натази клауза,тъй като първоначалния лихвен процент от 8,2% от главницата на
годишна база,не е бил променян.Но дори да се приеме обратното,според ПдРС тази
договорка не рефлектира по никакъв начин върху размера на дължимото
възнаграждение, тъй като тя не е прилагана на практика–лихвения процент е
запазен така,както е договорен при
сключването на договора.
По отношение на размера на иска,районният
съд е кредитирал изцяло погасителния план,приложен по делото,от който ясно личал остатъка за
плащане от главницата и възнаградителната лихва.Съдът е съобразил,че лихвения
процент по кредита не е променян през
времетраенето на договора и следователно не е променян размера нито на
вноските,нито на лихвите и главницата като техни компоненти,а не се доказвали
плащания извън твърдените още в исковата молба първоначални 35 броя вноски.С
горните мотиви съдът е намерил искът против Д.Г. за основателен и доказан.
Досежно дължимите обезщетения за забава е прието,че се дължи
обезщетение на основанието по
чл. 86 от ЗЗД върху неплатения остатък от главницата за периода от датата на
изтичането на договора, който всъщност съставлява крайния възможен момент на
настъпването на изискуемост на вземанията за главница и възнаграждение,доколкото кредитът не е бил обявяван за предсрочно
изискуем. Районният съд е изчислил с помощта на интернет
калкулатор размерът на
обезщетението,който дори
надвишавал претендираните 506,55лв,поради което е уважил иска като основателен в пълен размер.
Уважил е,но частично и искът за
обезщетение за забава върху неплатените вноски за период
от три години преди датата на подаване на исковата молба - 13.07.2015г.до
13.07.2018г.В мотивите си съдът е посочил,че такова обезщетение не може да бъде
присъдено върху пълния размер на вноските, тъй като те, освен лихва и
главница,включват и съответна част от сумата за застраховка “Живот“
в полза на Г. Г.,общо 964,31 лв.,за която сума банката не може да търси
реално изпълнение или обезщетение за забава,тъй като е само трето,ползващо се
единствено от застрахователното обезщетение,лице.По делото липсвали данни
разходите за застраховка да са платени и/или платими от банката в полза на застр.дружество
Сожелайф България АД.Отделно от това съдът е констатирал частично съвпадение на
периодите на претенциите за обезщетение за забава,като и по двете претенции се
търси лихва върху сума на главница,от дата
26.02.2018г. до 13.07.2018г.
Настоящата
инстанция напълно споделя изводите,до които е стигнал първостепенния съд.Те са
подробни,обосновани и почиват на обстоен и правилен анализ на събраните по делото доказателства,поради което и на
осн.чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към
тях.
Във въззивната жалба се изразява недоволство от това,че съдът не е взел предвид и не е
обсъдил наведените от ответницата твърдения за това,че не ѝ било известно
кредита да е бил отпуснат,съответно усвоен и впоследствие неизплатен от
кредитополучателя.ПдОС обаче е
коментирал в мотивите си,че след като
ответницата е подписала договора за кредит като съдлъжник на кредитополучателя
(същата не е оспорила авторството на подписа си върху договора),няма как да не
е знаела за подписването му,ведно с произтичащите от това последици.
На следващо място в жалбата се излагат доводи,че банката
сама не била спазила предвидените в договора условия за отпускане на кредита в
част II,чл.8,ал.5 от процесния
договор.В цитирания член се предвиждало
постигане на споразумение между банката,кредитополучателят и работодателят в
една от приемливите за банката форми съгл.Приложение № 2,което било условие за
отпускане на кредита.По делото не били представени доказателства за
изпълнението на това условие,което според жалбоподателката означавало,че
банката е отпуснала кредит,без да са изпълнени условията,заложени в договора.
Действително този
довод е бил изложен още в писмения отговор на ответницата Г. и по него
ПдРС е пропуснал да изложи мотиви.
Въззивната инстанция намира този довод за
неоснователен.Цитираната алинея 5 от чл.8 от договора не следва да се изважда от контекста на систематичното
ѝ място в договора и в самия чл.8.При прочита на чл.8 е видно,че ал.5 от
същия се отнася за случаите,когато кредитополучателят работи по трудов договор-ал.4.Именно
затова се предвижда в този случай споразумението да е не само между страните по
договора,но и с работодателя (на кредитопоучателя).Тази разпоредба обаче е
изцяло в полза на банката,която по този
начин си гарантира превеждането на
месечните вноски по кредита от работодателя,който следва да е съгласен
да превежда по разплащателната сметка на кредитополучателя пълния размер на
месечното му възнаграждение или 110 % от размера на погасителната вноска.(чл.8,ал.4
от договора за кредит).Ето защо,дори и да не е било налично такова споразумение
с работодателя,то това би било единствено в ущърб на банката.Отделно от това в
договора не е посочено никъде,че предвидените в чл.8 изисквания,вкл.наличието
на споразумение с работодателя,са условие за отпускане на кредита,както се
твърди в жалбата,още повече,че чл.8 касае
начините за издължаване на кредита,което предполага неговото отпускане.
Възраженията на
жалбоподателката във връзка с твърдяното от нея незапознаване с общите условия
на банката са свързани с цитираната разпоредба на чл.147а от Закона за защита
на потребителите,която обаче е неприложима в случая,тъй като не е биладействаща
към момента на сключване на договора за кредит.Касае се за разпоредба,приета
едва през 2014г.(в сила от 25.07.14г.),която има действие за
напред.Позоваването на жалбоподателката на
Директива 2005/29/ЕО и на
Директива 20058/48/ЕО е неоснователно,тъй като за да породи действие дадена
директива на национално равнище,съответната държава-членка на ЕС трябва да я
транспонира в националното си законодателство.Което в случая е направено с
цитираната разпоредба на чл.147а от ЗЗП,но значително по-късно от датата,на която е сключен договорът за
кредит.
С оглед на гореизложеното въззивната
инстанция приема,че ПдРС е стигнал до правилни и законосъобразни изводи,които
напълно споделя,поради което въззивната жалба е неоснователна и решението в
атакуваните му части следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
Същите са претендирани от въззиваемата
страна само за юрск.възнаграждение,доколкото банката е представлявана от юристконсулт
пред въззивната инстанция.Размерът на юрск.възнаграждение следва да се определи
съобразно чл.78,ал.8 във вр.с чл.25,ал.1 от Наредбата за правната помощ
съобразно материалния интерес за сумата от 300лв.,която сума следва да бъде
осъдена жалбоподателката да заплати на въззиваемата страна.
Водим от горното Пловдивският окръжен
съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
4321/13.11.19г.на ПдРС,12-ти гр.с.,постановено по гр.д.№ 11554/18г.,в
частта му,с която е осъдена Д.Г.Г.,ЕГН-********** *** да заплати на „Експресбанк“ ЕАД, ЕИК/ Код по БУЛСТАТ-*********,със седалище и
адрес на управление-гр. Варна,
бул.”Владислав Варненчик № 92,(с предходно наименование към датата на подаване
на иска „Сосиете Женерал Експресбанк“АД),следните суми като реално изпълнение
по договор за банков кредит „Експресо“ № 055488/18.03.2008г.: общо 29 035,38
лв.,от които 22 184,57 лв.
остатък от главницата; 5538,26 лв. възнаградителна лихва за периода от
13.07.2015г.–13.07.2018г.; 506,55 лв.обезщетение за забава в плащането на
главницата от 26.02.2018г. до 13.07.2018г.,ведно със законната лихва върху
главницата и възнаградителната лихва от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА Д.Г.Г.,ЕГН-**********,*** да заплати на „Експресбанк“ ЕАД,ЕИК/ Код по
БУЛСТАТ-********* сумата от 300(триста)лв. разноски пред въззивната инстанция
за юристконсултско възнаграждение.
В необжалваната му част решението е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването
на страните за изготвянето му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: