№...
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІIІ "Б" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
при участието на
секретаря Михаела Митова, разгледа докладваното от мл. съдия Божидар Стаевски
въззивно гражданско дело № 5099 по
описа на съда за 2021 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20054526/26.02.2021г. по гр.д. №
46454/2019г. по описа на Софийски районен съд 153 състав е признато за
установено на основание чл. 422, ал.1 вр. с чл. 79, ал.1 пр.1 от ЗЗД във вр. с
чл.9 от ЗПК вр. с чл. 99 от ЗЗД, че В.Г.Н., дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД въз
основа на договор за прехвърляне на вземания от 27.07.2017г. сумите от
7 588,15 лв. главница по договор за кредит от 28.06.2017г., 638,58 лв.
възнаградителна лихва за периода 05.01.2018г. – 29.01.2019г. и 752,49 лв.
наказателна лихва за периода 06.02.2018г. – 29.01.2019г. ведно със законната
лихва от датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение 29.01.2019г. С решението са отхвърлени исковете за главница за
разликата над 7 588,15 лв. до пълния претендиран размер от 7949,31 лв.,
иска за възнаградителна лихва над присъдената сума от 638,58 лв. до пълния
предявен размер от 1293,78 лв. за периода 30.01.2019г. – 05.07.2021г. и иска за
наказателна лихва над присъдения размер от 752,49 лв. до претендирания размер
от 788,01 лв. За горепосочените суми е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 5481/2019г. по описа на СРС 153 състав.
Срещу решението в частта му, в която са уважени
предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ответницата В.Г.Н., в която са изложени оплаквания за
неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение.
Жалбоподателката поддържа, че ищецът не е положил дължимата грижа да уведоми
ответницата за настъпилата предсрочна изискуемост и извършената цесия. Сочи че
методологията на изчисление на лихвите била неясна и не била описана конкретно
нито в договора нито в условията. Счита за неравноправна клаузата на чл. 5 от
договора по силата на която при просрочване на 2 или повече вноски кредитът
става предсрочно изискуем ведно със всички дължими надбавки и обезщетение за
забава, без да е необходимо уведомяването на длъжника. За неравноправна счита
клаузата, че при обявяване на предсрочната изискуемост кредиторът има право да
получи освен целия остатък от главницата и цялата възнаградителна лихва.
Изтъква че договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 и т.12
от ЗПК. Договорът бил недействителен, тъй като текстовата му част и общите
условия били в шрифт по-малък от 12. Ето защо моли за отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на ново с което исковете се
отхвърлят.
Ответникът по жалбата „Агенция за събирана на
вземания“ ЕАД счита същата за неоснователна. Изтъква, че съдът правилно е приел
че е доказано връчването на уведомлението за извършеното прехвърляне на
вземанията. Счита за доказана претенцията и че няма постъпили плащания след
договора за цесия. Оспорва изложеното във въззивната жалба досежно липсата на
редовно връчване на уведомлението за цесия и съобщението за предсрочна
изискуемост. Изтъква че не са налице нарушения на чл. чл. 11, ал.1, т.11 и т.12
от ЗПК, както и по отношение на шрифта на който е изготвен договора. Сочи че не
са налице неравноправни клаузи. С оглед на изложеното моли за потвърждаване на
решението.
Предявени са за разглеждане искове по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 от ЗПК вр. с чл. 99 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми. Доводите на
жалбоподателите за недопустимост на решението на СРС са неоснователни по
съображения, които ще бъдат изложени по-долу.
Решението на СРС е правилно, като на основание
чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
Доказано е по делото, че на 28.06.2017 г. между „БНП
Пърсънл Файненс“ ЕАД, от една страна, като кредитор и ответницата В.Г.Н., от
друга страна, като кредитополучател, е възникнало облигационно правоотношение
по договор за потребителски кредит по смисъла на смисъла на чл. 9 ЗПК
/представляващ приложимо право към момента на сключването на договора/, по
силата на който банката банката предоставила на кредитополучателката кредит в
размер на 8500 лв. /който следвало да бъде преведе по конкретна банкова сметка ***/,
а последната се задължила да го върне в срок от 48 месеца - до 05.07.2021 г.,
ведно с лихва, от 8,66%. Била сключена и уговорка за застраховка със
застрахователна премия 1529,76 лв. Към кредита била уговорена и такса
ангажимент в размер на 170 лв. Годишният процент на разходите възлизал на 10,15%.
В чл. 5 от договора било уговорено, че при забава на една или повече
погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска. В изречение
второ от чл. 5 на договора е уговорено, че при просрочване на две или повече
погасителни вноски кредитът става предсрочно изискуем в целия му размер
включително предвидените в договора надбавки и обезщетение за забава без да е
необходимо да се уведомява кредитополучателя. Съгласно чл. 27 от договора,
кредитополучателят е дал съгласие за прехвърляне на вземането на трети лица.
От доказателствата по делото се установява че
ответницата е усвоила кредита на 29.06.2017г.
Първият спорен по делото въпрос е свързан с това
дали ищцовото дружество е материално легитимиран кредитор на вземанията по
процесния договор.
Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено
в нормите на чл. 99 - чл. 102 ЗЗД. Общото между тази правни институти е
промяната в субектите на облигационното отношение. Правната доктрина допуска
прехвърляне не само на вземания, но и на права по договор чрез цесия, както и
прехвърляне на правоотношение, при което се съчетават правилата на цесията и на
заместването в дълг.
Съответно цесията е договор, с който кредиторът
на едно вземане - цедент, го прехвърля не трето лице - цесионер, като
последният разполага с правото да го събере от длъжника. Предмет на същата
несъмнено могат да бъдат вземания /действителни/, които имат имуществен
характер /каквито са и процесните/. Длъжникът по вземането не е страна по
цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията.
Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в
момента на сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по
силата на закона преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено
противното/. Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по
договора, така и на трето лице - длъжника, налага извършването на допълнително
действие - съобщаване на длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД.
Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че
вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и
за да породи действие трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/ -
чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за
длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи
точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е
легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, като по силата на принципа на
свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията - това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. П олучаването от длъжника на уведом лението за извършената цесия в хода на
исковото производство е факт, който е от значение за спорното право и поради
това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед императивното
правило на чл. 235, ал. 3 ГПК /виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954,
г., ОСГК, както и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г.,
ІІ т. о., ТК, Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г.,
ІІІ г. о., ГК, Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г.,
ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., ІІ
т. о., ТК/.
На следващо място се установява, че между „БНП
Пърсънл Файненс“ ЕАД и ищеца „Агенция за събирана на вземания“ ЕАД е било
сключено допълнително споразумение към рамков договор за прехвърляне на
вземания /цесия/ от дата 27.07.2017г.. Видно е от клаузите на чл. 1, че по
отношение на индивидуализацията на прехвърлените вземания договорът съдържа
изрично препращане към Приложение № 1, съставляващо негова неразделна част
/подписано от страните/, извадка от което е представено по делото, като в
същото фигурират вземанията по процесния договор, сключен с ответницата, а
именно: 7949 лв. - остатък от дължима
главница, договорна лихва в размер на 1293,76
лв. и лихва за просрочие в размер на 281,56 лв.
Установено е също така, че „БНП Пърсънл Файненс“
ЕАД е упълномощило ищеца да уведоми всички длъжници по вземанията, посочени в
Приложение № 1 към договора за цесия, за извършеното прехвърляне /виж
пълномощно и потвърждение съответно на л. 32 и л. 28 от първоинстанционното
дело/.
Видно от приложените по делото уведомления за
цесия ищецът е изпратил уведомления извършеното прехвърляне на вземането за
настъпилата предстрочна изискуемост на 22.01.2019г.
Съгласно константната практика на ВКС изложена в
Решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на І т.о.; Решение №
180/23.11.2016 г. по т.д. № 2400/2015 г. на І т.о. и Решение № 25/03.05.2017 г.
по гр. д. № 60208/2016 г. на ІІ г.о.,, където Съставите на ВКС са обсъждали
конкретни хипотези за преценка редовността на връчването на волеизявление на
кредитора, както и принципно са допуснали в договора за кредит да са уговорени
способи за размяна на кореспонденция между страните, включително, че
изявлението на едната от страните ще се счита за достигнало до другата страна
без фактически същото да е получено. Изрично е посочено, че клауза, която
фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в
съответствие с принципите за добросъвестно упражняване на правата на кредитора,
ако ясно разписва определени предпоставки и/или фактически констатации, при
наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и ако
според договора опитът за предаване на съобщението (на адрес или на адресат) се
приравнява на фактическото му получаване. Дадени са разяснения, че при
тълкуването на договора по правилата на чл. 20 ЗЗД би следвало да се съобрази,
че конкретната уговорка относно връчване на кореспонденция цели ефективно
упражняване на правата на страната, която изпраща съобщение, като препятства
евентуално недобросъвестно поведение на адресата (укриване или отказ да
получава съобщения). Същевременно изпращането на съобщение, не следва да
ограничава правата на получаващата страна, поставяйки я в позиция, включително
и при полагане на дължимата грижа, тя да не е в състояние да получи изявлението
на своя съдоговорител.
В настоящия случай съгласно чл. 9 от условията на
договора е предвидено че всички съобщения ще се считат за получени когато са
изпратени на адрес посочен от кредитополучатаеля.
Ето защо настоящият състав намира че съобщението
за извършената цесия и обяваването на предсрочната изискуемост е връчено на
ответницата на 22.01.2019г. Поради което неоснователни се явяват възраженията
на въззивницата в тази насока.
Следващият спорен по делото въпрос е свързан с
недействителността на клаузата на чл. 5 от условията на договора която
предвижда че при обявяване на предсрочната изискуемост кредиторът има право да
получи освен целия остатък от главницата и цялата възнаградителна лихва.
Съгласно т.2 от ТР №3/27.03.2019г. по ТД
№3/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост на вземането по
договор за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на чл.71 ЗЗД и
чл.432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на
договора и, за разлика от общия принцип по чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с
волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението следва да достигне до
насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда действие, ако
са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени
в договора или предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за
изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като се
преобразува от срочен в безсрочен. При настъпване на предсрочна изискуемост
отпада занапред действието на погасителния план, ако страните са уговорили
заемът/кредитът да се връща на вноски. Уговорената в договора лихва е
възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума за срока на договора.
Предсрочната изискуемост има гаранционно – обезпечителна функция съгласно чл.71 ЗЗД, независимо че съдържа и елемент на санкция. Изменението на договора поради
неизправност на заемополучателя има за последица загуба на преимуществото на
срока при погасяване на задължението (чл.70, ал.1 ЗЗД) за длъжника. Упражненият
избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално определения срок
поради съществуващия за него риск преустановява добросъвестното ползване на
паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за ползване
за последващ период - след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи.
Ето защо клауза уговаряща че ще се дължи
възнаградителна лихва след обявяване на предсрочната изискуемост би била
недействителна.
Съгласно заключението на допусната
съдебно-счетоводна експертиза е посочено, че размерът на неизплатената
възнаградителна лихва възлиза на 1293,78 лв. А размера на възнаградителната
лихва до 05.01.2019 е възлиза на 638,58 лв., която сума е присъдена и от първоинстанционния
съд.
Видно от изложеното първоинстанционният съд
правилно е съобразил, обстоятелството че след обявяването на предстрочната
изискуемост не се дължи възнаградителна лихва и такава не е присъдена.
Предвид изложеното неоснователни се явяват и
възраженията в тази насока.
Неоснователни са и възраженията че договорът не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК.
Настоящият съдебен състав приема, че в
разглеждания случай са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 ЗПК /виж чл. 22 от закона/ и процесният договор за потребителски
кредит, който е сключен изискуемата писмена форма /виж чл. 10, ал. 1 ЗПК - в
редакция към момента на възникване на правоотношението/, е действителен.
Клаузите на договора покриват минимално необходимото съдържание по чл. 11 ЗПК.
Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е било
необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент.
Отделно от това в случая нито се твърди, нито се установява, че е уговорено
прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и погасителен план
/обективиран в текста на самия договор/, който съдържа информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски - чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът съдържа и информация относно лихвения
процент, който се прилага при просрочени плащания, изчислен към момента на
сключване на договора, стойността на разходите, което се дължат при
неизпълнение на договора и предупреждение за последиците за потребителя при
просрочие на вноските, с което са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 13,
15 и 16 ЗПК.
По отношение на възражението, че договорът е
обективиран в шрифт по-малък от 12 настоящият състав намира, че Съгласно
Директива 2008/48/ЕО договорите за кредит се изготвят на хартиен или друг траен
носител, като договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен
и кратък начин, за да може потребителят да се запознае с правата и задълженията
си. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва
в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт-не по-малък от 12, в два екземпляра-по един за всяка от страните
по договора. При съпоставка на европейското с националното право се установява,
че българският законодател е предвидил допълнително изискване към договора за
потребителски кредит-всички елементи от договора да се представят с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12, като по този начин е въвел
изискване, различно от предвиденото в Директива 2008/48/ЕО, която съдържа
хармонизирани разпоредби в тази област. Това допълнително изискване е свързано
със сериозна санкция за кредитодателя, който не го е спазил- той губи правото
да получи лихви и разноски по кредита. Настоящият състав счита, че тази санкция
не отговаря на изискването за пропорционалност. Неспазването на изискването за
размер на шрифта не следва механично и във всички случаи да пречи на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение, доколкото видът и размерът
на шрифта позволяват прочитането на съдържанието на документа, което позволява
на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. В случая договорът е
сключен по ясен и разбираем начин, като клаузите му изпълняват изискванията за
минимално необходимото съдържание на договора по чл. 11 ЗПК, поради което съдът
приема, че договорът е действителен, а санкцията по чл. 22 ЗПК, приложена само
на основание размер на шрифта, би била непропорционално тежка.
Предвид всичко изложено настоящият състав намира
че въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
При този изход на производството въззивника няма
право на разноски. Право на разноски има въззиваемия който претендира разноски
в размер на 389,48 лв. внесен депозит за особен представител и 100 лв. разноски
за юрисконсултско възнаграждение.
на ищеца сумата от 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал3 от ГПК настоящото
решение подлежи на обжалване.
Мотивиран от гореизложеното:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20054526/26.02.2021г. по гр.д. № 46454/2019г. по описа на
Софийски районен съд 153 състав в обжалваната му част.
ОСЪЖДА В.Г.Н. да заплати на „Агенция за събирана на вземания“ ЕАД на основание
чл. 78, ал.3 от ГПК сумата от 389,48 лв. разноски за внесен депозит за особен
представител и на основание чл. 78, ал. 8 вр. с, ал. 1 ГПК сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок
от връчването му на страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.