Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 01.10.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав
в публично заседание на двадесет и осми май две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 8035/2020
г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството,
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 74709 от 22.04.2020 г.,
постановено по гр.д. № 40086/2018 г. по описа на СРС, 165 състав, е уважен
предявения от В.С.К. срещу Б.Д.Н., осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД и за заплащане на сумата от 5000,00
лв., представляваща неоснователно обогатяване поради отпаднало
основание за заплатени разходи по устен договор за поръчка за покупка на
автомобил, който в последствие бил развален, преведени по сметка на ответника
на 19.06.2013 г., ведно със законната лихва върху посочената сума от 18.06.2018
г. до окончателното плащане, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 901,
38 лева - разноски по делото, като е отхвърлен акцесорния
иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати сумата от 2 500,00 лв., представляваща законна лихва за забава за
плащане на сумата от 5 000 лева - платени на отпаднало основание, за периода от
26.06.2013 г. до 17.06.2018 г.
Срещу така
постановеното решение, в частта, с която е уважен главния иск, е подадена въззивна жалба от ответника, чрез назначения му особен
представител, с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон,
съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че представеното
по делото преводно нареждане не съдържало никакво ЕГН и не доказвало , че именно
ищецът е заплатил на ответника, а не на лице с идентични имена, процесната сума. Сочи, че в нарушение на разпоредбата на чл.
164, ал. 1, т. 3 ГПК първоинстанционният съд е
допуснал изслушване на свидетелски показания, още повече, че същият не
установявал конкретното лице, с което ищецът е договарял. Счита, че ищецът не е
установил при условията на пълно доказване твърдяното правоотношение. Моли съда
да отмени обжалваното решение е отхвърли предявения иск.
Въззиваемият
ищец, в срока по чл. 263 ГПК, не е депозирал отговор на въззивната
жалба и не взема становище по същата.
Решението, в
частта, с която е отхвърлен предявения от ищеца акцесорен
иск с правна квалификация чл.
86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 2 500,00 лв., представляваща
законна лихва за забава за плащане на сумата от 5 000 лв., не е обжалвано от
ищеца и е влязло в законна сила.
Жалбата е подадена
в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, чрез особен
представител, който не дължи държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно
и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума
на искането за съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната
жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната
разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на
въведените във въззивната жалба оплаквания, съотвено проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на фактическите констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстационното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правните изводи на първоинстанционния съд и по силата
на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част
от правните съждения на настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на
проверка от въззивния съд, настоящия състав намира
следното:
За да се осъществи състава на неоснователното обогатяване – пряка кондикция в случая, следва да са налице следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) процесната сума
да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила
в имуществения комплекс на ответника и 3) това разместване на блага от
имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание. Тези
три предпоставки, съгласно правилото за разпределение на доказателствената
тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК следва да бъдат доказани от ищеца, а на ответника
принадлежи процесуалното задължение (доказателствената
тежест) да установи, че наличието на основание за получаване на процесната сума.
В конкретния случай от представеното по делото преводно нареждане № BORD09214129/19.06.2013 г. /лист 5 по делото на СРС/ се установява, че ищецът В.К. е наредил по
сметка с IBAN № ******с титуляр ответникът Б.Н.,видно от удостоверение,
издадено от „Юробанк България" АД /лист 56 по
делото/ сумата от 5 000 лева. Непосочването на ЕГН в преводното нареждане за
кредитен превод е в съответствие с УКАЗАНИЕ 03-2006 (АКТУАЛИЗИРАНА ВЕРСИЯ
СЪГЛАСНО ЗАПОВЕД № РД 22-0803/10.05.2006 НА ПОДУПРАВИТЕЛЯ НА УПРАВЛЕНИЕ
„БАНКОВО“ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА БАНКАЕГН и не води до извод, че сумата не е
преведена по сметка на ответника, поради което оплакването за необоснованост на
извода на СРС е неоснователно. Напротив, от показания на свидетеля А.Т., които
преценени по реда на чл. 172 ГПК настоящият състав на съда, при упражняване на
суверенното право за преценка достоверността на показанията на свидетеля, като
обективно дадени и последователни и логични, и кредитира с доверие се
установява, че ищецът е поискал да закупи микробус, но при оглед на същия е
установено, че същият е негоден да превозва хора, тъй като няма ръчна спирачка
и светлини. Свидетелят установява, че ищецът при срещата си с продавача след
огледа му е съобщил, че не иска да купи този микробус поради липса на качества.
Свидетелят не установява какви са били по-нататък отношенията на страните.
Противно на оплакването във въззивната жалба показанията
на свидетеля са допустими по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като
същият установява съдържанието на договор на стойност 5 000 лева, а не
по-голяма от тази сума. Ето защо като е поставил в основата на доказателствените си изводи показанията на св. Т., първоинстанционният съд не е допуснал твърдяното
процесуално нарушение.
Следователно по
делото ищецът е установил посочените по-горе предпоставки на иска по чл. 55,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД и преведената по сметка на ответника сума по разваления
договор за доставка на автомобил подлежи на връщане.
Тъй като крайните
правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното решение следва
да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
При този изход на
правния спор, макар и на основание чл.
78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК въззиваемият да има право на разноски, такива не следва да
се присъждат, тъй като не е направено своевременно искане за това.
С оглед на цената на
иска въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр.
с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 74709 от 22.04.2020 г., постановено по гр.д. № 40086/2018 г. по описа на СРС,
165 състав, в частта, с която Б.Д.Н., с ЕГН **********, и адрес: ***, е осъден
да плати на В.С.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 55, ал. 1, предл.
трето ЗЗД, във връзка с чл. 87, ал. 1 ЗЗД, сумата от 5 000
лева - неоснователно обогатяване поради отпаднало основание, представляващо
заплатени разходи по устен договор за поръчка за покупка на автомобил, който в
последствие бил развален, преведени по сметка на ответника на 19.06.2013 г.,
ведно със законната лихва върху посочената сума от 18.06.2018 г. до
окончателното плащане на сумата.
РЕШЕНИЕТО,
в частта, с която е отхвърлен предявения от ищеца акцесорен
иск с правна квалификация чл.
86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 2 500,00 лв., представляваща
законна лихва за забава за плащане на сумата от 5 000 лв., не е обжалвано от
ищеца и е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: