№ 1547
гр. София, 14.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Татяна Д.а
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело
№ 20231100512336 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 20094975 от 22.06.2023 г. на Софийски районен съд, 71-
ви състав, постановено по гр. д. № 450/2021 г. са отхвърлени предявените по
реда на чл. 415, ал. 1 ГПК от „Топлофикация – София“ ЕАД обективно
съединени искове за установяване, че Е. Д. И. дължи на ищеца следните
суми: 543,12 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна
енергия в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, ателие 2, за периода от
01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законна лихва от 20.01.2020 г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 40,71 лв. за периода от
15.09.2018 г. до 10.01.2020 г., сумата от 50,31 лв., представляваща цена на
извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2017 г. до
30.04.2019 г., ведно със законна лихва от 20.01.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането, мораторна лихва върху сумата за дялово
разпределение в размер на 8,29 лв. за периода от 01.07.2017 г. до 10.01.2020 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр. д. №
2387/2020 г. на СРС, 71 състав.
В законоустановения срок срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ищеца „Топлофикация – София“ ЕАД, в която
са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалвания
съдебен акт поради нарушение на материалния и процесуалния закон. На
първо място според въззивника неправилен е изводът на районния съд, че в
1
тежест на ищеца е да докаже факта на приемане на наследството, когато
насрещната страна направи такова оспорване, тъй като в случая става въпрос
за установено от закона предположение, а именно, че внукът наследява дядо
си. В тази връзка се позовава на практика на Върховния касационен съд, като
посочва, че в конкретния случай е налице деривативен способ за придобИ.е на
собственост при условията на общо правоприемство, доколкото между
кориците на делото са налице нотариален акт за собственост на И. Д. И. и
удостоверение за наследници на същия, от който е видно, че ответникът Е. Д.
И. е единствен негов наследник. Намира, че с това се доказва по категоричен
начин, че ответникът е собственик на процесния имот. Въззивникът намира
още за недопустимо особеният представител на ответника да оспорва
приемане на наследството от страна на последния.
В заключение е посочено, че в постановеното по делото решение
първоинстанционният съд не е обсъдил всички приети по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, което от своя страна е
довело до постановяването на един неправилен съдебен акт. Ето защо е
отправена молба до настоящата инстанция за отмяната му.
В срока по чл. 263 ГПК от въззиваемия Е. Д. И. не е постъпил отговор
на въззивната жалба.
От третото лице помагач „Бруната“ ООД не е постъпило становище.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1
от ГПК въззивният съд установи, че решението е валидно и допустимо.
Същото обаче е частично неправилно поради следните съображения.
Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК, за плащане на стойността на
доставена топлинна енергия за битови нужди за имот в сграда – етажна
собственост, за възнаграждение за дялово разпределение и обезщетение за
забава за плащане на същите.
За да постанови обжалваното решение, районният съд е приел, че при
оспорване приемане на наследството от страна на особения представител на
ответника, то в тежест на ищеца е да докаже факта на приемане на
наследството и да поиска приложението на чл. 51 ЗН. Посочил е, че по делото
не било доказано ответникът да е приел наследството на починалия си
наследодател, за да възникне за него задължението му за заплащане на
доставена топлинна енергия до собствения на ответника, евентуално
придобит по наследство топлоснабден имот. В мотивите е прието още, че
2
липсва деклариране на процесния имот като собствен от ответника по делото,
включително не са предприети действия по заявяване на промяна на титуляра
на партидата, открита за доставена топлоенергия. Не се установявало и
ответникът по делото нито изрично, нито чрез конклудентни действия да е
демонстрирал волята си да приеме наследството на своя наследодател, като в
тази връзка е посочено, че съдът не може да предполага приемането на
наследството от ответника чрез извършени от него конклудентни действия.
Този факт следвало да бъде изрично доказан от страната, която черпи
благоприятни за себе си последици, а именно от ищеца. Ето защо решаващият
съд е приел, че не се е установило през процесния период страните по делото
да са били в облигационно отношение и е отхвърлил предявените искове. Този
извод е неправилен поради следното:
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови
нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от комисията, т.е. договорът за продажба на топлинна енергия за
битови нужди се счита за сключен с конклудентни действия, а
топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от
комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите (арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ).
Съгласно § 1, т. 2а от допълнителните разпоредби на ЗЕ „битов клиент“
е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа се извършва въз основа на писмен договор със
собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху
топлоснабдените имоти в сградите, които имат качеството на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди по чл. 153, ал. 1 ЗЕ. В това си качество те
дължат цената на доставената топлинна енергия.
В настоящия случай от приложения по делото нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 2, том I, рег. № 249 от 2004 г. се
установява, че на 16.01.2004 г. И. Д. И. е придобил право на собственост върху
следния недвижим имот – самостоятелен обект в жилищна сграда, а именно
ателие № 2, находящо се в гр. София, област София – град, район „Младост“,
ж.к. „*******и етаж в жилищна сграда, построена върху държавна земя – блок
№ 326. Ищецът е представил и препис – извлечение от акт за смърт, видно от
което И. Д. И. е починал на 10.02.2016 г., а пък от приложеното на л. 18 от
първоинстанционното дело удостоверение за наследници се установява, че
същият е оставил като единствен наследник по закон сина си Е. Д. И. –
ответник по делото.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на
особения представител на ответника, че последният не е легитимиран да
отговаря по предявените искове поради липса на доказателства, че е приел
наследството на И. И.. Ответникът не е релевирал правоизключващо
3
възражение, че е вписал по предвидения в чл. 50, вр. чл. 49, ал. 1 от Закона за
наследството (ЗН) ред отказ от наследството на починалия, нито е ангажирал
доказателства за това. Следва да се посочи още, че съгласно чл. 48 ЗН
наследството се придобива с приемането му, като приемането произвежда
действие от открИ.ето на наследството, т.е. приемането има обратно действие.
Приемането може да бъде изрично или мълчаливо. Трайно установената
съдебна практика изисква действията по т. нар. „мълчаливо приемане на
наследство“ да са недвусмислени, така че да водят до единствен извод за
намерение за приемане на наследството – да изразяват непоколебимо
намерение. Тези фактически или правни действия на наследника могат да са
различни по вид и във всеки конкретен случай съдът следва да извърши
преценка дали са израз на волята на наследника да приеме наследството.
Отказът от наследство, от своя страна, е изричен и формален акт и съгласно
чл. 52 ЗН отказът от наследството става по реда, указан в чл. 49, ал. 1 ЗН – с
писмено заявление до районния съдия, в района на открИ.е на наследството,
като отказът се вписва в специална книга.
Разпоредбата на чл. 48 ЗН съставлява законова презумпция по силата на
която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от открИ.ето на
наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на
наследството по опис или отказ от наследството (в този смисъл и Решение №
437 от 17.01.2012 г. по гр. д. № 70/2011 г. на ВКС, III г.о.). Когато се оспори
приемането на наследството, в тежест на кредитора е да докаже факта на
приемането, респ. да поиска приложението на чл. 51 ЗН. В случая обаче не е
заявено надлежно оспорване на приемането на наследството с въведени
относими фактически твърдения, което би довело до възлагане в
доказателствена тежест на ищеца установяване на това обстоятелство, а само
общо е оспорено приемането на наследството. С оглед на това и доколкото не
са въведени от ответника твърдения за вписан отказ от наследство или за
приемането му по опис, нито пък са представени доказателства за това, следва
изводът, че възражението относно обстоятелството, че било недоказано
приемането на наследството, е неоснователно.
За пълнота на мотивите следва да бъде посочено и че по аргумент от
разпоредбата на чл. 49 ЗН и чл. 51 ЗН съдът приема, че възражението, че
наследството не е прието, е от категорията на личните възражения и следва да
се релевира лично от страната или от изрично упълномощен от нея
пълномощник. В процесния случай, доколкото същото се поддържа от
назначения по делото особен представител, то не може да бъде взето предвид
от съда.
При това положение следва да се приеме, че ответникът се явява
собственик на процесния имот по смисъла на чл. 153 ЗЕ и на основание чл.
150 ЗЕ се установява наличие на облигационно правоотношение с ищцовото
топлофикационно дружество, респективно качеството му на потребител на
топлинна енергия.
Ето защо според настоящия състав е доказано съществуването на
облигационно отношение между страните, произтичащо от договор за
продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия,
а ответникът дължи заплащане на стойността на ползваната услуга. В случая
4
се касае за договор, сключен при публично известни общи условия по реда на
ЗЕ, по който ответникът, като собственик на топлоснабден имот в сграда в
режим на етажна собственост, се явява страна по силата на нормата на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ.
Съгласно действащото законодателство за процесния период (чл. 139, ал.
1 ЗЕ) разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Законодателят е предвидил
задължението за заплащане на топлинна енергия като многокомпонентно
такова, което включва в себе си задължението за топлинна енергия, отдадена
от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и
топлинна енергия за отопление на имотите по арг. от чл. 142 ал. 2 ЗЕ, като при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В конкретния случай видно от Договор № 1803 от 05.09.2002 г.,
етажната собственост на жилищна сграда, находяща се в гр. София, ж.к.
„*******, е възложила извършването на дялово разпределение на топлинна
енергия на „Бруната България” ООД.
По делото не е спорен въпросът, че жилищната сграда, в която се намира
процесното жилище е топлофицирана.
От заключенито на вещото лице по допуснатата и приета в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза (СТЕ)
което не е оспорено от ответника и съдът го кредитира изцяло като обективно
и компетентно изготвено, се установява, че за процесния период е начислявана
топлинна енергия за отдадена от сградната инсталация в съответствие с
нормативната база, както и топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване въз основа на снети отчети на един брой топъл водомер.
Вещото лице е посочило и размерът на сумите за потребена топлинна
енергия през процесния период, които възлизат общо на 543,13 лв. Посочена е
и дължимата сума за главница за дялово разпределение, а именно 50,31 лв. В
съответствие с тези изводи е и заключението на изслушаната съдебно-
счетоводна експертиза (ССчЕ), приета без възражения от страните, от което се
установява, че сумата на неплатена топлинна енергия за процесния период е в
размер на 543,12 лв., а тази за такса „дялово разпределение“ – в размер на
50,31 лв.
При това положение предявените искове за цена за топлинна енергия и
за възнаграждение за услуга „дялово разпределение“ са основателни в пълния
предявен размер и следва да бъдат уважени.
По исковете по чл. 86 ЗЗД:
Съгласно чл. 33, ал. 2 от приложимите към процесния период общи
условия на ищцовото дружество продавачът начислява обезщетение за забава
в размер на законната лихва само за задълженията, установени след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки.
Следователно изпадането в забава не е обусловено от изпращането на покана
до длъжника, а в договора е уговорен срок за изпълнение. В случая
ответникът е изпаднал в забава за плащането на цената на потребената
топлинна енергия и дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва
5
за периода от 15.09.2018 г. до 10.01.2020 г.
Според вещото лице по ССчЕ законната лихва върху главницата за
топлинна енергия възлиза на сумата от 40,71 лв., поради което искът следва да
бъде уважен в пълния предявен размер.
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва
предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия,
поради което длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл.84, ал.2 ЗЗД. По
делото не са представени доказателства за отправена покана от кредитора за
плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и касаеща процесния
период, поради което акцесорната претенция в тази й част се явява
неоснователна и искът за лихва върху главницата за услуга „дялово
разпределение“ следва да бъде отхвърлен.
При това положение първоинстанцинното решение следва да бъде
отменено в частта, с която са отхвърлени исковите претенции на ищеца за
признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 543,12 лв. –
главница за доставена топлинна енергия, сумата от 40,71 лв. – лихва върху
тази главница и сумата от 50,31 лв. – главница за услуга „дялово
разпределение“. В частта, с която искът за лихва върху главницата за дялово
разпределение е отхвърлен, решението е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По отговорността за разноски съдът намира следното:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК следва да бъде преразпределена отговорността за разноски за
исковото производство. Съобразно представения списък на л. 151 от
първоинстанционното дело ищецът е сторил разноски в размер от общо 900
лв., като съобразно уважената част от исковете следва да му бъдат присъдени
общо 888,66 лв.
На основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски
и за въззивното производство. Същият претендира такива за възнаграждение
за особен представител в размер на 400 лв. и за юрисконсултско
възнаграждание. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът определя дължимото
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивната инстанция в минимален размер от 100 лв. по чл. 25 от Наредбата за
правната помощ във вр. с чл. 37 от същата наредба при съобразяване на
липсата на фактическа и правна сложност на спора пред въззивния съд. При
това положение съобразно уважената част от въззивната жалба на ищеца
следва да се присъдят разноски за настоящото производство в общ размер от
493,55 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски
съразмерно с отхвърлената част от исковете. Последният обаче не претендира
такива, поради което не следва да му се присъждат.
Предвид цената на всеки от отделните искове и разпоредбата на чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
6
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20094975 от 22.06.2023 г. на Софийски районен
съд, 71-ви състав, постановено по гр. д. № 450/2021 г. В ЧАСТТА, с която са
отхвърлени предявените по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК от „Топлофикация
– София“ ЕАД обективно съединени искове за установяване, че Е. Д. И.
дължи на ищеца следните суми: 543,12 лв., представляваща цена на
доставена от дружеството топлинна енергия в имот, находящ се в гр. София,
ж.к. „*******, ателие 2, за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със
законна лихва от 20.01.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в
размер на 40,71 лв. за периода от 15.09.2018 г. до 10.01.2020 г., сумата от 50,31
лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за
периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законна лихва от 20.01.2020
г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 2387/2020 г. на СРС, 71-ви състав,
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422
ГПК от „Топлофикация – София“ ЕАД с ЕИК ********* срещу Е. Д. И. с
ЕГН ********** обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца
следните суми: 543,12 лв. – цена за доставена от дружеството топлинна
енергия в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, ателие 2, за периода от
01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законна лихва от 20.01.2020 г. до
изплащане на вземането; 40,71 лв. – обезщетение за забава за плащане на
цената за топлинна енергия за периода от 15.09.2018 г. до 10.01.2020 г. и 50,31
лв. – възнаграждение за извършена услуга „дялово разпределение“ за периода
от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законна лихва от 20.01.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 2387/2020 г. на СРС, 71-ви състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20094975 от 22.06.2023 г. на Софийски
районен съд, 71-ви състав, постановено по гр. д. № 450/2021 г. в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Е. Д. И. с ЕГН ********** да
заплати на „Топлофикация София“ ЕАД с ЕИК ********* сумата от
888,66 лв. – разноски, направени в хода на исковото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК Е. Д. И. с ЕГН
********** да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД с ЕИК *********
сумата от 493,55 лв. – разноски, направени в хода на настоящото
производство.
Решението е постановено при участието на „Бруната“ ООД – трето лице
помагач на страната на ищеца
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8