РЕШЕНИЕ
№ 436
гр. Варна, 09.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Надежда М. Александрова
при участието на секретаря . Ст. А.
като разгледа докладваното от Надежда М. Александрова Гражданско дело №
20243110111374 по описа за 2024 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Предявени са субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 22 и
23, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПКр. и чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД от М. Ж. Ж. против И. А. М.
**** и Ф. Б. Е.
Ищецът моли да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем № ***** от
21.09.2023 год., сключен между него и първия ответник на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и нищожността на Договор за
предоставяне на гаранция № ****** от 21.09.2023 год., сключен между него и втория
ответник, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Твърди се в исковата молба, че Договор за паричен заем № ***** от 21.09.2023 г. е
недействителен на основанието по чл. 22 от ЗПК, тъй като в съдържащия се в него
погасителен план няма посочване на отделните компоненти на вноската (лихва и главница),
което е особено тежък порок на договора, тъй като дава възможност на кредитора да твърди
различна от договорената поредност на плащанията, а потребителят не знае какво ( лихва
или главница ) плаща с конкретната вноска. Само на това основание следва да прогласи
нищожността на договора по реда на чл. 22 от ЗЗП. Договорът за гаранция съответно е
лишен от предмет в частта си, с която се гарантират вземанията на кредитодателя, различни
от главницата по договора ( аргумент от чл. 23 от ЗПК).
Ищецът сочи, че в договора е посочен ГПР от 46.83 %, което не отговаря на
действително приложения такъв процент, тъй като в ГПР не е включена сумата 1039.50
1
лева- стойност на гаранционното възнаграждение. Ако тази сума беше включена в ГПР, той
би надвишил посочения в чл. 19 от ЗПК максимален размер. Посочения в договора ГПР не
отговаря на реално прилагания. В договора за потребителски кредит не е конкретизирано
кои компоненти точно са включени в годишния процент на разходите (ГПР), каква е
неговата структура и как се формира същият, което е в разрез с разпоредбата на чл.11, ал. 1,
т. 10 ЗПК.
Според ищеца е нищожна договорна конструкция, при която трето на договора за
кредит лице "гарантира" за изпълнението на задължението на кредитополучателя срещу
безусловно дължимо от последния възнаграждение- такова, което се дължи дори в случай, че
длъжникът по договора за кредит изпълни задължението си точно, и когато гарантът е
свързано с кредитодателя лице по смисъла на § 1 от Търговския закон, както е в случая.
Такава конструкция съставлява нелоялна или заблуждаваща търговска практика по смисъла
на глава IV, раздел III от ЗЗП, доколкото се отклонява значително от изискването за
добросъвестност и професионална компетентност на кредитодателя и гаранта, и на
потребителя е дадена невярна информация. Клаузата за гаранционно възнаграждение,
според ищеца, е сама по себе си по дефиниция нееквивалентна, тъй като налага задължение
на длъжника - потребител, срещу което същият не получава насрещна престация, а
кредитодателят не получава никакво обезпечение на вземането си, тъй като на практика
липсва втори патримониум, срещу който кредиторът да насочи изпълнение на вземането си.
Доколкото обаче възнаграждението е съществен елемент на договора за гаранция, то
нищожността на тази клауза влече след себе си и нищожност на целия договор за гаранция
поради противоречието му и с добрите нрави.
Ищецът счита, че в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и нищожността
на посочената клауза относно определянето на процента ГПР обуславя недействителността
на целия договор, тъй като тя не може да бъде заместена от повелителна норма на закона.
В указания срок ответниците са подали отговори, оспорват исковете. Твърдят, че не са
налице сочените основания за нищожност на двата договора. Молят исковете да бъдат
отхвърлени и да им бъдат присъдени разноски. Правят възражения по отношение размера на
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Желаят постановяване на
неприсъствено решение срещу ищеца в случай, че не се яви в първото открито съдебна
заседание и не изрази становище по отговорите.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за
установено от фактическа страна следното:
Не са налице предпоставките на чл. 238, ал. 2 от ГПК за постановяване на
неприсъствено решение срещу ищеца, тъй като той е взел становище по отговорите и е
поискал делото да се гледа в негово отсъствие.
Страните не спорят, че на 21.09.2023 год. ищецът е сключила договор за паричен заем
№ ***** с И. А. М. ****, че отпуснатия заем е в размер на 2000.00 лева, който следвало да
изплати в срок 21 седмици при фиксиран годишен лихвен процент 40 %. В чл. 4 от договора
е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен по един от
2
следните начини: с поръчители – две физически лица, банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита, или гарант- одобрено от заемодателя дружество, което
предоставя гаранционни сделки. Поръчителите следва да отговарят на следните условия: да
представят служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение,
нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работят
по безсрочен трудов договор, да не са поръчители по друг договор с дружеството-
заемодател, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения
към други банкови и финансови институции или ако имат- кредитната история в ЦКР към
БНБ една година назад да е със статус не по- лош от редовен.
Съдът приема за установено също, че на датата на сключване на договора за кредит,
ищецът сключва с втория ответник договор за предоставяне на гаранция № *****, по силата
на който Ф. Б. Е. е поело задължение да обезпечи пред И.А. М. *** задълженията на ищеца.
Въз основа на сключения договор за поръчителство ищецът се е задължил да заплати на
гарантиращото дружество възнаграждение в размер на 1039.50 лева, което е разсрочено за
изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Сумите по договора за
поръчителство ищецът следвало да заплаща на И. А. М. ****, което било упълномощено от
Ф. Б. ***** да събира в тяхна полза сумите по процесния договор, съобразно чл. 3, ал. 3 от
договора за поръчителство.
В чл. 3, ал. 2 и 3 е уговорено, че сумите по договора за поръчителство ищецът следва
да заплаща на И. А. М. АД, което е упълномощено от Ф. Б. Е. да събира в тяхна полза
сумите по процесния договор. Доколкото договорът за поръчителство е акцесорен на този за
предоставяне на потребителски кредит, то действието на поръчителството е предпоставено
от валидното съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на
основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество, е
обусловено от валидността на договора за кредит, или отделни негови клаузи и поради тази
причина следва да се разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки и предвид,
обстоятелството, че кредиторът И. А.М. **** е едноличен собственик на капитала на Ф. Б.
Е. и в тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица, което е видно от Търговски
регистър към Агенция по вписванията.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в
обществен интерес за защита на икономически по- слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне, дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване (в този смисъл са
задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
3
Изхождайки от предмета на договор за паричен заем № *****, сключен на
21.09.2023 год. и страните по него – физическо лице, което при сключването му действа
извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла
на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът
приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит,
чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в
глава трета, чл. 10 и чл. 11.
Не е посочен коректно размерът на ГПР в договора за кредит, което е нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради това на основание чл. 22 от същия закон, той е
недействителен. Отпуснатият кредит е в размер на 2000.00 лева, липсва яснота относно
компонентите, които съдържа ГПР, като съдът приема, че в него не е включено
възнаграждението на поръчителя, което, съгласно чл. 3 от договора за предоставяне на
поръчителство е в размер на повече от половината от главницата, разсрочено на същия брой
вноски като договора за кредит и платимо на кредитора. Съобразно чл. 3, ал. 3 от договора
за поръчителство, възнаграждението се дължи в полза на поръчителя Ф. Б. Е., като И.А. М.
*** единствено е овластено да приеме плащането (фактически да получи паричните средства
за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя). Може да се направи извод,
че посоченият в договора ГПР не отговаря на реалния, който би се получил при
съобразяване на всички възнаградителни плащания.
Съдът намира, че изискванията на клаузата на чл. 4 от Договора за кредит са на
практика неосъществими за потребителя, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен кредит в сравнително нисък размер (2000 лева). Предвид това, не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от сумата по договора (за което
съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или две лица- поръчители,
които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания. Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да го „насочи“ към единствената форма на обезпечение, която длъжникът
обективно би могъл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя
дружество. Тъй като Ф. Б. Е. е свързано лице с кредитора по договора за заем, то разходът за
потребителя по договора за поръчителство е сигурен и изначално известен за кредитора - от
една страна предоставянето на поръчителство е необходимо условие да се усвои финансовия
ресурс, а от друга - условията за другите две обезпечения (две физически лица - поръчители
и банкова гаранция) са на практика невъзможни за осъществяване от длъжника.
Същевременно кредиторът не включва възнаграждението по договора за
поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя.
4
Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.
В него липсва погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски. Не става ясно дали в отделните вноски не е
налице начисляване на лихва върху лихва или лихва върху таксата „гарант", като в случай,
че тази такса беше действителна, то тя не би следвало да бъде олихвявана с договорната
лихва. Така с едно нарушение кредиторът на практика покрива два състава на
недействителност, посочени в чл. 22 от ЗПК- липса на погасителен план и сключване на
договора по ясен и разбираем за потребителя начин. Нещо повече- определянето на ГЛП и
ГПР като абсолютна стойност (фиксиран процент от общата сума) по никакъв начин не дава
информация за размера на включените в месечната погасителна вноска суми за главница,
лихва и такса за обслужване на кредита, каквато се явява въпросната „такса гарант" или
такса за поръчител. Не е ясно също дали сумите по погасителния план са с фиксиран размер
във всяка погасителна вноска или първо се заплащат таксата за обслужване на кредита и
лихвата и едва тогава се изплаща главницата.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него
не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР е въведено като изрично изискване в
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Доколкото договорът за поръчителство е акцесорен на този за предоставяне на
потребителски кредит, то действието на поръчителството е предпоставено от валидното
съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на основание за
предоставяне на поръчителство от страна на втория ответник, е обусловено от валидността
на договора за кредит, или отделни негови клаузи, включително и чл. 4, и поради тази
причина следва да се разгледат съвместно и двете правоотношения.
Съдът намира, че договорът за предоставяне на поръчителство заобикаля ЗПК,
поради което също е недействителен на основание чл. 26 от ЗЗД във връзка с чл. 21 от ЗПК.
Договорът за предоставяне на поръчителство е изначално лишен от основание, тъй
като по силата на посоченото правоотношение в полза на потребителя не се предоставя
услуга. Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора И. А. М. ****, за което
цялото възнаграждение е поето от потребителя. Нещо повече - в случай, че поръчителят Ф.
Б. Е. изпълни и погаси вземането на длъжника, то има право на регрес срещу него за
пълната стойност на платеното (чл. 5, ал. 1 от договора за поръчителство). Следователно,
срещу заплащането на възнаграждението по договора за поръчителство, длъжникът не
получава никаква услуга, просто задължението му от едното дружество ще бъде
прехвърлено към другото, като и двете дружества са свързани.
5
Поръчителството, на основание чл. 138 от ЗЗД се учредява по силата на договор,
сключен между кредитора и поръчителя, а не между длъжника и поръчителя, както е в
настоящия случай. В случая търговецът – кредитор е обвързал по- слабата икономически
страна с допълнително възнаграждение, което се дължи от момента на сключване на
договора за заем, без значение дали заемателят е изправна страна по същия. Поради
изложеното, клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство,
установяваща задължение за заплащане на възнаграждение, не поражда права и задължения
за страните, като договорът следва да се прогласи за нищожен поради накърняване на
добрите нрави. На практика със сключване на договора за поръчителство се цели да се
заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Както бе посочено по- горе, собственик на капитала на поръчителя Ф. Б. Е. е
заемодателят по договора за заем – И. А. М. ***. Основен предмет на дейност на втория
ответник са гаранционни сделки, каквато е и процесната. Плащането, което ищецът дължи
на Ф. Б. Е.се заплаща на едноличния собственик на капитала И. А. МЕ.Т АД. Това
допълнително възнаграждение се дължи от момента на сключване на договора за заем, без
значение дали заемателят е изправна страна по същия. Поради изложеното, клаузата на чл. 3,
ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство, установяваща задължение за заплащане
на възнаграждение, не поражда права и задължения за страните, като договорът следва да се
прогласи за нищожен поради накърняване на добрите нрави.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването
на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл обвързването на възможността за отпускане на кредит с възмезден
договор за поръчителство със свързано с кредитора лице, на практика прехвърля върху
кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата
институция за оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит, за което на
кредитора не се дължат такси на основание чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията.
Договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен поради накърняване на
добрите нрави и защото сумата, която е уговорена като възнаграждение, е в размер на
повече от половината от сумата по отпуснатия заем, като така е нарушен принципа на
добросъвестност и справедливост и са накърнени добрите нрави. В случая в разрез с
нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по- силната
6
страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил
допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу
възнаграждение.
Според чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. В случая следва да бъде взета предвид разпоредбата на чл. 22
от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение.
По изложените мотиви съдът приема, че предявеният иск за прогласяване нищожността
на сключения на 21.09.2023 год. договор за паричен заем № 4906970 между ищеца и И.А.
МЕ. АД, е нищожен като противоречащ на императивни разпоредби на ЗЗП и ЗПК.
Нищожен е и договорът за предоставяне на гаранция със същия номер и от същата дата,
сключен между ищеца и Ф. Б. ЕООД.
Ищецът е заплатил 80.00 лева държавна такса. Претендира се адвокатско
възнаграждение по двата субективно съединени иска в размер на 500.00 лева. Ответниците
са направили възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът намира
възраженията за неоснователни. Възнаграждението на процесуалния представител на ищеца
е под минимума, определен в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и съответства на сравнително ниската фактическа и правна сложност на
делото.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по предявения от М.
Ж. Ж., ЕГН **********, адрес: гр. В., ул. Т. В. № ****, представляван от адвокат Н. М. М. от
АК- Я. против И. А. М. ЕАД с ЕИК ******, седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
Д.Н. № ****, С. ц., ет. ****, офис ***- ****, представлявано от Г. Т. Т., че сключеният между
тях Договор за паричен заем № ***** от 21.09.2023 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от 3ПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по предявения от М.
Ж. Ж., ЕГН **********, адрес: гр. В., ул. Т. В. № ****, представляван от адвокат Н. М. М. от
АК- Я. против Ф. Б. **** с ЕИК *****, седалище и адрес на управление: гр. С., бул. Д. Н. №
****, С. ц., ет. ****, офис ***- ****, представлявано от П. Б. Д. че сключеният между тях
Договор за предоставяне на гаранция № ***** от 21.09.2023 г. е нищожен на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА И .А. М. АД, с ЕИК: ******, седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
Д. Н. № *****, ет. ****, ап. ****-**** , представлявано от Г. Т. Т. и Ф. Б.Я ****, с ЕИК:
******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. Д. Н. № ****, ет. ***, ап. ****-
*****, представлявано от П. Б. Д.да заплатят на М. Ж. Ж., ЕГН **********, адрес: гр. В., ул.
Т.В.№ ****, представляван от адвокат Н. М. М. от АК- Я., сумата 580.00 лева- разноски по
7
делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд- Варна в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
8