Р Е Ш Е Н И Е
№ VІ- 6 18.02.2019г.
Град
Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, шести
въззивен състав
На двадесет и шести ноември две хиляди и осемнадесета
година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ : 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2.
мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 780 по описа за 2018 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение №517 от 27.03.2018г.,
постановено по гр.д.№7544 по описа за 2017г. на РС- гр.Бургас е уважен иск с
правно основание чл.135 ЗЗД като е обявен за относително недействителен по
отношение на „ИВАТОТРЕЙД“ ЕООД договор за дарение, обективиран в нотариален акт
№164, т.IV, рег.№5072, н.д.№675/24.10.2012г. на нотариус Атанас
Димов с район на действие БРС, с който К.Г.Р.и С.Г.Р. са дарили на сестрата на
последния- В.Г.К. 5/6 ид.ч. на подробно описания в решението недвижим имот,
единствено по отношение на собствените на С.Г.Р. 1/6 ид.ч. от самостоятелния
обект. Ответниците са осъдени да
заплатят на дружеството и деловодни разноски в размер на 712,64 лв.
Против решението е постъпила въззивна
жалба от ответниците С.Р. и В.К.. Сочи се, че решението е незаконосъобразно.
Според въззивниците не са били налице предпоставките за уважаване на иска-
прехвърлителят да има качеството на длъжник, да има изискуемо задължение към
кредитора. Съдът направил твърде широко тълкуване на законовия текст, поради
което постановил незаконосъобразно решение. Заявяват, че не отговаря на
истината обстоятелството, че към датата на сключването на договора-
24.10.2012г. С. Колев е имал качеството на длъжник към дружеството-ищец.
Записът на заповед, на който се позовал съда имал обезпечителен характер
относно плащането на доставки в различни периоди от време, а тази сума не била
реално дължима към ищеца, а на представляваното от него дружество и то в
размер, различен от твърдения. Затова към подписването на записа на заповед и
към октомври 2012г. представляваното от С. Колев дружество нямало парични
задължения към ищеца, а още по-малко самият Колев имал парични задължения към
ищеца. Намират, че подписването на запис на заповед от първия ответник като
физическо лице за илюзорни задължения на трето юридическо лице не ограничавало
правото му на разпореждане с лично имущество, което нямало общо с дейността на
дружеството, не било придобито със средства на дружеството, а било от
наследствен характер. Понеже се касаело за търговски отношения, които били
между две дружества, но не и между физическите лица, които ги представлявали,
то С. Колев нямал на лично основание парични задължения към ищеца, поради което
с извършената сделка не било намалено имуществото на дружеството. Освен това се
твърди, че „Акрукс тур“ ЕООД имало вземания, които надхвърляли размера на
дължимото. По тази причина по принцип не били увредени интересите на кредитора,
тъй като за последният съществувала възможност да се удовлетвори от вземанията
на длъжника „Акрукс тур“ ЕООД към трети лица, а не на управителя на същото като
физическо лице. Молят за отмяна на решението и постановяване на ново, с което
иска бъде отхвърлен.
В законоустановения срок въззиваемото
дружество- „Иватотрейд“ ЕООД е представило писмен отговор, чрез пълномощника си
адв.П.. Изложени са съображения, че решението на съда е правилно и
законосъобразно, а оплакванията на въззивниците- неоснователни. Вземането по
записа на заповед на ищеца спрямо ответника Р. възникнало на 27.12.2011г. и
съществувало към момента на дарението- 24.10.2012г., поради което въззивникът
имал качеството на кредитор спрямо първия ответник. Фактът на частичното
установяване на вземането по съдебен ред не променял съществуването му към
датата на издаване и авалиране на ценната книга. Съдът правилно приел, че
записът бил платим на предявяване, при което съдебната практика приемала, че
длъжникът следвал да бъде готов във всеки един момент от издаването му да
извърши плащане по него. При това положение сделката била увреждаща по
отношение на кредитора- въззивник по делото. Към 2012г. „Акрукс тур“ ЕООД
изпаднало в неплатежоспособност, видно от решението за обявяването му в несъстоятелност,
затова не можело да се приеме, че с авалирането на записа на заповед
въззивникът бил поел илюзорни задължения. Ирелевантно било обстоятелството дали
въззиваемото дружество можело да се удовлетвори от вземания на „Акрукс тур“
ЕООД към други лица. Законът давал право на кредитора да избере срещу кое
имущество на длъжника да насочи изпълнението, а разпоредителното действие,
извършено от ответниците несъмнено увреждало интересите на кредитора. Моли
решението да бъде потвърдено, като на въззиваемото дружество се присъдят
разноските за въззивната инстанция.
По допустимостта на въззивното
производство настоящият съдебен състав намира следното:
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок от лица, които имат правен интерес от обжалването.
Жалбата отговоря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима, поради
което следва да бъде разгледана по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид
твърденията на страните и събраните по делото доказателства, въз основа на
приложимите разпоредби на закона приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Първоинстанционното производство е
образувано по искова молба на „Иватотрейд” ЕООД против С.Г.Р. и В.Г.К., с
искане за обявяване недействителността спрямо ищеца на сключения между двамата ответници
договор за дарение на 1/6 ид.част от подробно описания в исковата молба недвижим
имот. Твърди се, че с атакувания договор са увредени интересите на дружеството
като кредитор на ответника С.Р.. Последният има качеството на длъжник на
ищцовото дружество като авалист по запис на заповед от 27.12.2011г. за сумата
от 1000000 лв., издаден от С.Р. в качеството му на управител и едноличен собственик на капитала на „АКРУКС ТУР” ЕООД.
Сочи се още, че вземането е частично установено с влезли в сила решения.
Атакуваната като относително недействителна сделка увреждала интересите на
кредитора, понеже преграждала пътя на ищеца да се удовлетвори от стойността на
прехвърляния имот. Знанието на втората ответница, сестра на Р., било
ирелевантно в случая предвид безвъзмездния характер на сделката, както и
предвид презумпцията на закона, че в този случай същото се предполага.
Ангажирани са доказателства.
Предявеният иск е с правно основание
чл.135 от ЗЗД.
Ответниците своевременно са представили
отговор на исковата молба, с който са оспорили предявения иск. Признават, че са
брат и сестра, както и че извършеното на 24.10.2012г. дарение на 1/6 ид.ч. от
процесния апартамент е съсобствен по наследство. Оспорват, че към 24.10.12г.
ответникът е имал качеството на длъжник към дружеството ищец.Сочи, че
подписания запис на заповед има обезпечителен характер, обезпечаващ плащането
на доставки в различни периоди от време, като към момента на подписването му
тази сума реално не е била дължима на ищеца. Затова представляваното от
ответника дружество не е имало парични задължения към ищеца към датата на
подписването на записа на заповед, нито към октомври 2012г. Същевременно
дружеството на ответника имало задължения,
надхвърлящи размера на дължимото. Ето защо намират, че с процесната сделка не
се увреждат интересите на кредитора, който имал възможност да се удовлетвори от
вземанията на „АКРУКС ТУР” към трети лица. Не била налице една от основните
предпоставки за уважаването на иска по чл.135 ЗЗД- прехвърлителят да има
качеството на длъжник с изискуемо задължение към кредитора. На следващо място
се сочи, че прехвърлената част от имота не може да послужи както към момента на
разпореждането, така и
понастоящем за удовлетворяване вземането на кредитор, понеже е несеквестируема
и по отношение на нея не могат да се предприемат изпълнителни действия. Сочи
се, че ответникът Р. не притежава друг жилищен имот и се ползва от защитата по
чл.444, т.7 от ГПК. По тази причина други кредитори не предприели действия по
отмяна на процесния договор за дарение. Молят иска да бъде отхвърлен. Не
ангажират доказателства.
С обжалваното решение районният съд е уважил
иска, като е обявил за недействително спрямо ищеца дарението в полза на В.Г.К.
на собствената на С.Г.Р. 1/6 ид. част от самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 07079.608.23.1.31 по КККР на гр.Бургас, представляващ апартамент
с площ от 97,26 кв.м. , с административен адрес гр.Бургас, ул.”Цар Симеон I” №111, вх.2, ет.8, ап.15, подробно описан в решението,
като сделката е обективирана в нотариален акт №164, т.IV, рег.№5072, н.д.№675/24.10.2012г. на нотариус Атанас
Димов с район на действие РС-Бургас. Съдът е приел, че е установено вземане на
ищеца спрямо ответника Р. по абстрактна сделка- запис на заповед от
27.12.2011г. в размер на 1000000 лв. Ищецът все още имал качеството на кредитор
спрямо ответника като нямало данни вземането в този размер да е удовлетворено.
Вземането възникнало преди прехвърлянето на имота и е съществувало към датата
на дарението. Понеже записът на заповед бил платим на предявяване, длъжникът по
него следвало да бъде готов във всеки един момент от издаването му да извърши
плащане по него. Установяването му в по-късен монет със съдебни решения
/частично/ не променяло съществуването му към датат на издаване и авалиране.
Затова дарението било увреждащо кредитора. Без значение било дали длъжникът
разполага с друго имущество и дали същото е достатъчно за удовлетворяване на
кредитора, понеже законодателят давал приоритет на изпълнението на
съществуващите задължения и право на кредитора да избере срещу кое имущество да
насочи изпълнението. Разпоредителното действие несъмнено водело до намаляване
на имуществото, тъй като се намалявала възможността на кредитора да се
удовлетвори от вещите, предмет на дарението. Горното не се променяло от
качеството на длъжника- авалист, още повече, че издател било представляваното
то него дружество. Съдът е счел наведените доводи за несеквестируемост на имота
за ирелевантни към предмета на производството по чл.135 ЗЗД, поради което не ги
е обсъдил.
При проверката на обжалваното решение
Бургаският окръжен съд намира, че същото е валидно, допустимо и правилно, по
следните съображения:
Не се спори, че ответниците- сега въззивници, са брат и сестра, като апартамента, предмет на процесното дарение, има наследствен характер.
Не се спори, че ответникът С.Р.- сега въззивник, е авалист по запис на заповед /л.43/, издаден на 27.12.2011г. от същия в качеството му на управител на „АКРУКС ТУР“ ЕООД. Записът на заповед е за задължение на дружеството в размер на 1 милион лева, платими на предявяване. Според приложените съдебни решения записът на заповед е бил предявен през 2013г. Процесното дарение от С.Р. в полза на В.К. е извършено на 24.10.2012г., т.е. преди предявяването на записа на заповед.
Наличието на задължение на С.Р. към въззиваемото дружество в размер на 640 000 лв., основано на цитирания по-горе запис на заповед се установява с три съдебни решения, за които не се спори, че са влезли в сила- решение №283 от 15.08.2014г. по т.д.№695/13г. по описа на БОС; решение №49 от 4.03.2015г. по т.д.№19/2014г. на БОС и решение №131 от 27.01.2015г. по гр.д.№6541/14г. по описа на БРС.
При така установените факти се констатира, че са налице предпоставките на чл.135 ЗЗД за обявяване на сключения между въззивниците договор за дарение за относително недействителен по отношение на въззиваемото дружество- безвъзмездна сделка между въззивниците, увреждаща интересите на въззиваемото дружество-кредитор на въззивника Р.- прехвърлител на процесното имущество.
Неоснователно е оплакването на въззивниците, че не е установено към 24.10.2012г. въззивникът С.Р. да е имал качеството на длъжник към въззиваемото дружество. Първо, според формираната по въпроса съдебна практика- например решение №552 по гр.д.№171/2009г. на IVг.о. на ВКС и решение №65 по гр.д.№3800/15г. на IVг.о. на ВКС, каузалните правоотношения, от които произтича вземането не стават предмет на делото по павловия иск и съдът не може да преценява дали съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. В производството по павловия иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти.
В случая по несъмнен начин- с влезли в сила решения, които са задължителни за настоящата инстанция на основание чл.297 ГПК, се установява, че въззивникът Р. има задължения към въззиваемото дружество „Иватотрейд“ ЕООД, произтичащи от запис на заповед, издаден от трето лице, по който Р. има качеството авалист / менителничен поръчител/. Макар задължението на авалиста да обезпечава изпълнението на задължението на издателя на записа на заповед, то има самостоятелен характер, тъй като възниква единствено по силата на едностранното волеизявление на авалиста. Затова авалистът не може да противопоставя на приносителя възражения, произтичащи от каузалната сделка между последния и третото лице- издател по записа на заповед /освен ако не е страна по тях, каквито твърдения по делото липсват/.
Поставя се /с оглед евентуалното приложение на чл.135, ал.3 ЗЗД/ и въпросът дали разпореждането с процесното имущество е било извършено преди възникване на вземането на въззиваемото дружество спрямо въззивника Р.. Въззивната инстанция споделя доводите на районния съд, че вземането на въззиваемото дружество по записа на заповед спрямо солидарните длъжници /издателя и авалиста/ е възникнало с подписването му от тях. Това, че записът на заповед е бил предявен през 2013г., не означава, че дългът е възникнал през 2013г., т.е. след процесната разпоредителна сделка /в каквато хипотеза би следвало въззиваемата страна да установи наличието на намерение за увреждане на кредитора от страна на въззивниците/. Задължението по записа на заповед на солидарните длъжници / издател и авалист/ е възникнало още с издаването на ценната книга на 27.12.2011г., а с предявяването ѝ през 2013г. само е настъпил неговия падеж съобразно предвиденото в съдържанието ѝ, т.е. вземането на кредитора е станало изискуемо /подлежащо на принудително изпълнение/.
Липсват твърдения за плащане на задължението по записа на заповед /или дори на част от него/. С оглед изложеното въззивната инстанция намира, че на самостоятелно основание /менителнично поръчителство/- въззивникът има качеството на длъжник спрямо въззиваемото дружество към датата на сключване на процесното дарение. С последното се намалява общото обезпечение, каквото представлява цялото имущество на длъжника с оглед разпоредбата на чл.133 ЗЗД. Ето защо намаляването имуществото на въззивника С.Р. с процесния договор за дарение уврежда кредитора- въззиваемото дружество. Дали съществува възможност кредиторът да се удовлетвори от вземанията на „Акрукс тур“ ЕООД към трети лица, или от имущество на това дружество, е без значение за производството по чл.135 ЗЗД, понеже законът не предвижда поредност, в която кредиторът би могъл да удовлетвори вземането си спрямо солидарните длъжници /издателя и авалиста по записа на заповед/. Същият разполага с право на избор към имуществото на кого да насочи принудителното изпълнение, още повече, че в случая според приложеното съдебно решение /л.44 и следващите от делото на БРС/ спрямо издателя е открито производство по несъстоятелност.
След като разпореждането с процесното имущество на въззивника е извършено след възникването на задължението му към въззиваемото дружество, то длъжникът С.Р. е знаел за увреждането на кредитора с процесната сделка, независимо от наследствения характер на имота. Знанието на приобретателя в случая не е елемент от фактическия състав на процесния павлов иск, понеже разпореждането е безвъзмедно.
За пълнота на изложението, макар да няма оплаквания в жалбата следва да се отбележи, че трайната съдебна практика (която се споделя и от настоящия състав) последователно приема, че с факта на разпореждането със съответния недвижим имот отпадат облагите на несеквестируемостта- в този смисъл са например следните решения на ВКС: решение №339/27.05.2004г. по гр.д.№668/2003г., решение №186/5.03.2008г. по т.д.831/2007г., решение №525/3.04.2008г. по гр.д.№1926/2007г., решение №964/7.11.2008г. по гр.д.№4023/2007г. и др. Предвид изложеното следва да се приеме, че разпоредилият се с имуществото си длъжник /както и приобретателя/ не разполага с възражение за несеквестируемост по чл.444, т.7 ГПК като защитно средство срещу иска по чл.135 от ЗЗД. Отделен е въпроса, че доказателства в подкрепа на твърденията на въззивниците в тази насока не са ангажирани.
Тъй като фактическите и правни изводи на двете инстанция за основателност на иска по чл.135 ЗЗД съвпадат, решението на районния съд следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото следва да се уважи искането на въззиваемото дружество за присъждане на деловодни разноски за въззивната инстанция, съобразно приложения договор за правна защита и съдействие, според който е заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 250 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №517 от 27.03.2018г., постановено по гр.д.№7544 по описа за 2017г. на РС- гр.Бургас.
ОСЪЖДА С.Г.Р. ЕГН:********** *** и В.Г.К. с ЕГН:********** ***, пл.“Св.Св.Кирил и Методий“ №51, ет.2 да заплатят на „Иватотрейд“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Бургас, ул.“Шейново“ №3, ет.4, офис 401, деловодни разноски за въззивната инстанция в размер на 250 лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.