Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 07.01.2020год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на трети
декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА
ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при секретаря Антоанета Петрова,
като разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско дело №11 256 по описа
за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С
решение №ІІ-55-107326 от 07.05.2019 г.
Софийският районен съд, ГО, 55-ти състав, е признал за установено на основание
чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр.чл. 266 ЗЗД, че „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, дължи на „П.Г.“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, сумата 1314,69 лева - възнаграждение
по договор за изработка за поддържане на светофарна уредба на улица „202-ра“
при „ТЕЦ София“ за периода 01.01.2013г. - 30.09.2013г., за които суми са
издадени фактури № 11345/01.07.2013г. и № 11745/30.10.2013г„ ведно със
законната лихва от 27.04.2018г. до окончателното плащане, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 27286/2018г. на СРС, 55 състав, като
е отхвърлен искът за горницата над
присъдения до заявения размер от 2191,15 лева и за периода 01.01.2012г. -
30.06.2012г., като погасен по давност. Признато е за установено на основание
чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр.чл. 86, ал.1 ЗЗД, че „Т.С.“ ЕАД дължи на „П.Г.“
ЕАД сумата 396,85 лева - лихва за
забава за периода 27.04.2015г. - 16.04.2018г., за която сума е издадена заповед
за изпълнение по ч.гр.д.№ 27286/2018г. На СРС, 55 състав, като е отхвърлен искът за горницата над присъдения
до пълния заявен размер от 688,07 лева и за периода 16.04.2015г. -
26.04.2015г., като погасен по давност. Осъдена е на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „Т.С.“ ЕАД да заплати на „П.Г.“ ЕАД сумата от 321,84 лева - разноски по
делото, от които 64,16 лева по ч.гр.д.№ 27286/2018г. на СРС, 55 състав, и 257,68
лева – за първоинстанционното производство. Осъдено е на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК, „П.Г.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, сумата
40,14 лева - разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение. С решението е
прекратено производството по гр.д.№ 55774/2018г. по описа на Софийския районен
съд, 55 състав, по иска по чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр.чл.86, ал.1 ЗЗД
за разликата от 668,07 лева до 744.82 лева или за сумата от 76,75 лева, като
недопустим.
В
законоустановения срок срещу решението само в частта, в която са уважени
исковете е постъпила въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД в която се правят оплаквания, че неправилно
първоинстанционният съд е уважил предявените искове. Посочва, че неправилно
първоинстанционният съд е приел за доказано твърдението, че е налице приемане
на работата без забележки и което не може да се установи от приложените
фактури, за които смята, че липсват съществени реквизити. Сочи, че по фактурата
от 01.07.2013год., не е посочено името на получателя и длъжността му и няма
подпис на ответника, удостоверяващ получената услуга. Смята също, че и
вземанията са погасени по давност, като няма признание на процесните вземания и
вземанията по договора за изработка се погасяват с три годишна давност, като
смята, че са периодични. Моли решението
да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски, включително и за юрисконсултско възнаграждение. В съдебно
заседание пред въззивния съд представителят на въззивника юрк.Димитров заявява,
че поддържа въззивната жалба.
В отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна „П.Г.“ ЕАД се оспорва въззивната жалба. В съдебно заседание пред въззивния съд
представителят на въззиваемия юрк.Симеонова е заявила, че оспорва въззивната
жалба и смята, че първоинстанционното решение като правилно следва да бъде
потвърдено. Претендира за присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивна инстанция.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на въззиваемата страна, намира за установено следното:
СРС е сезиран с искова
молба от „П.Г.“ ЕАД срещу „Т.С.“ ЕАД, с която са предявени следните обективно
кумулативно съединени установителни искове: иск с правно основание чл. 422,
ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуване
на вземане на обща стойност 2191,15 лева - главница по договор за поддържане на
светофарна уредба на улица „202-ра“ при „ТЕЦ София“ за периода 01.01.2012г. -
30.06.2012г. и 01.01.2013г. - 30.09.2013г., за които суми са издадени фактури №
9983/02.07.2012г. на стойност 876,46 лева, № 11345/01.07.2013г. на стойност 876,46
лева и № 11745/30.10.2013г. на стойност 438,23 лева, които суми се претендират
ведно със законната лихва от 27.04.2018г. - датата на подаване на заявление по
чл.410 ГПК, до окончателното плащане, както и иск с правно основание чл. 422,
ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр.с чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуване на
вземане за сумата 744,82 лева - лихви за забава за периода 16.04.2015г. -
16.04.2018г. / след молба-уточнение от 19.10.2018г./
Ищецът твърди, че с ответника са били в
договорни отношения, по силата на който е осъществил поддръжка на светофарна
уредба на улица „202-ра“ при „ТЕЦ София“ по възлагане на ответника, срещу
възнаграждение, което не било платено. Посочва, че издадените фактури са били
потвърдени от ответника двукратно, но дори и след отправена нарочна покана за
плащане на просроченото по тях задължение, плащане не било осъществено.
Обосновава правния си интерес от предявяване на установителните искове с
проведено заповедно производство и издадена в полза на ищеца заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ 27286/2018г. на СРС, 55 състав, срещу която ответникът е
възразил.
В срока за отговор по чл.
131 ГПК е подаден писмен такъв от ответника, в който оспорва основателността и
размера на иска, да е имал облигационни правоотношения с ищеца, евентуално
оспорва реалното осъществяване на възложената поддръжка. Оспорва фактурите като
неподписани от оправомощени от дружеството лица и прави възражение са
погасяване на вземанията по давност.
За да уважи предявените искове частично
първоинстанционният съд е приел, че между страните е налице договор, с който е
възложено на ищеца поддържане на светофарна уредба за процесния период,
обективиран в приложените по делото фактури, които съдържат нужните реквизити,
за да се изведе обща воля на страните по договор за изработка и е налице, и
приемане на работата без забележки след като процесните фактури са осчетоводени
от ответника и са включени в дневника му за покупките и в справката декларация
по ЗДДС, като за тях е ползван данъчен кредит за съответния данъчен период,
което е извод и за това, че не е извършено противопоставяне при твърдения на
ответника, че фактурите не са подписани от оправомощено лице и по смисъла на
чл.301 ТЗ законната презумпция не е оборена. Приел е, че с оглед на отразеното
във фактурите, плащанията по договора не се явяват периодични платежи по
смисъла на ТР №3/2011год. на ОСГТК на ВКС, поради което вземанията не се
погасяват с изтичане на кратката тригодишна давност, а с общата петгодишна
давност, която тече от датата на издаване на съответната фактура и съответно е
приел, че вземането само по първата
фактура от 02.07.2012год. е погасено. Приел е за основателен предявения иск за
сумата от 1314,69лв.-възнаграждение по договор за поддържане на светофарната
уредба за периода 01.01.2013год.-30.09.2013год., за които суми са издадени
фактури от 01.07.2013год. и от 30.10.2013год. и съответно лихвата за забава за
периода 27.04.2015год. до 16.04.2018год. в размер на 396,85лв. Отхвърлени са
претенциите за главница и лихва за разликата до пълния претендиран размер и
период, както и е прекратено производството в частта по иск с правно основание
чл.86, ал.1 ЗЗД и срещу които няма
подадена жалба от ищеца и в тази части решението е влязло в сила.
По
делото не се спори, че посочения в
приложените по делото фактури № № 9983/02.07.2012г. на стойност 876,46 лева, №
11345/01.07.2013г. на стойност 876,46 лева и № 11745/30.10.2013г. на стойност
438,23лв. доставчик и издал фактурите „ПСТ Холдинг“АД е с променено
наименование на „П.Г.“ЕАД.
Независимо
от възраженията на въззивника по приложените по делото три фактури, че същите
нямали реквизити съгласно ЗСч, с оглед на отразените в тях данни и от вписаните
обстоятелства се установява, че са издадени от
ПСТ Холдинг АД като изпълнител за възнаграждение за поддържане на
светофарна уредба на ул.22-ра при ТЕЦ София за месеци от януари-юни 2012год. на
стойност от 876,46лв. с ДДС, за месеците от януари до юни 2013год. на обща
стойност 876,46лв. и за месеците от юли до септември 2013год. на стойност
438,23лв., всичките с получател Т.С.АД като
първата фактура освен име на получател има и подпис за получател.
От
приетата от първоинстанционният съд ССЕ, която не е оспорена от страните и
която и настоящия състав на въззивни съд кредитира се установява, че след
справка в НАП ответното дружество е осчетоводило фактурите и ги е включило в дневниците
за покупки по ЗДДС и справки декларации по ЗДДС и по тях е ползван данъчен
кредит. Също така в резултат от извършено прихващане стойността по първата
фактура е била частично погасена, като е останала дължима още 397,49лв.
При така установената
фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Настоящият
въззивен състав счита, че същото е правилно като споделя мотивите му, поради
което и на осн. чл. 272 ГПК, препраща към тях, като в допълнение и с оглед на
доводите във въззивната жалба намира следното:
Настоящият състав споделя извода на
първоинстанционния съд, че с оглед на приложените доказателства по делото:
фактури и ССЕ се установяват договорни отношения между страните по договор за
изработка, който е неформален, като в изпълнение на възложеното е извършено
поддържане на светофарна уредба на ул.202-ра при ТЕЦ София от ищеца, при
възнаграждение за извършеното за периода, както е посочен в първата фактура от
01.01.2012год. до 30.06.2012год. в размер на 876,46лв. с ДДС, по втората фактура
за периода 01.01.2013год.-30.06.2013год. в размер на 876,46лв. и по третата
фактура за периода 01.07.2013год. до 30.09.2013год. в размер на 438,23лв. с
ДДС. С оглед на съдържанието от самите фактури се установяват всички реквизити
на договора за изработка-страни, предмет и договорено възнаграждение. За да се
дължи определеното възнаграждение следва изпълнителя да е изпълнил възложеното
и съответно възложителя да е приел работата без забележки, като приемането
обхваща освен фактическото получаване на изработеното и признание, че
изработеното съответства на възложеното. В тази връзка неоснователно е
възражението на въззивника, че от процесните фактури не става ясно каква работа
е възложена и приета, каква е уговорената цена за извършеното и след като смята,
че фактурите не съдържат всички реквизити съгласно чл.114, ал.1 ЗДДС., а и няма
и при две от фактурите подпис за получател, а и подписаната фактура не може да
се приеме, че е подписана от оправомощено лице. В приложените фактури ясно е
посочено кои са страните, какво е извършено като дейност, за какъв период и на
каква стойност, а след като ответникът като възложител на работата е
осчетоводил и трите фактури, включил ги е в дневниците за покупки по ЗДДС и върху тях е ползван данъчен кредит
и което предпоставя и получаване на фактурите, не е извършено противопоставяне веднага
след узнаването по смисъла на чл.301 ТЗ и законовата презумпция не е оборена от
ответника.
Съгласно
чл. 301 от ТЗ, когато представляваният е търговец, потвърждаването на
действията без представителна власт се презюмира оборимо, когато търговецът не
се противопостави веднага след узнаването, като в тежест на ответника е при
условията на пълно обратно доказване да обори презумпцията. Разпоредбата е
приложима както при извършване на правни действия, така и при извършване на
фактически действия, чрез които се обективира съгласие. В конкретния случай
липсват каквито и да било доказателства за противопоставяне от страна на въззивника,
след като се установява, че фактурите са осчетоводени и са включени в
справката-декларация по ЗДДС и по тях е ползван данъчен кредит и с което същият
е узнал за фактурите и отразените в тях задължения за извършените действия и не се е противопоставил, с което се признава
съществуването на договорните отношения, извършената работа, задълженията си към ищеца в посочения във
фактурите размери след като работата се
счита за приета. С оглед на посочените суми във фактура №11345/01.07.213год.
и фактура №11745/30.10. 2013год. задължението на въззивника възлиза на сумата
от 1314,69лв. с ДДС.
При
направеното възражение от въззивника за изтекла погасителна давност за вземанията, същото е разгледано от
първоинстанционният съд и като краен резултат правилно е прието, че вземанията
за главница се погасяват с петгодишен давностен срок, като по първата фактура
от 02.07. 2012год. е прието, че
вземането е погасено по давност, но което не е предмет на настоящото дело, тъй
като в тази част отхвърлителното решение не е обжалвано от ищеца и е влязло в
сила.
Съобразно
указанията дадени в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълкувателно дело
№ 3/2011г. на ОСГТК на ВКС понятието
периодични плащания по смисъла на чл.111,
б. „в” ЗЗД, се характеризират с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви през определени
периоди от време. В случая плащанията по договор за изработка и какъвто
е и настоящия договор, обективиран в приложените фактури не се установява,
поради непроведено в тази връзка доказване от страна на ответника, който се
позовава на кратката давност, да се явяват периодични платежи след като не се
установява в случая да е възложено извършване на посочената дейност за уговорен
срок, при определена периодичност с възложено повтарящо се задължение, с
извършване на няколко на брой еднакви престации, срещу възнаграждение, което да
се заплаща периодично и е определяемо и каквото се явява посоченото в Решение
№113/23.06.2016год. по т.дело №1922/2015год., ТК, ІІ ТО на ВКС ежемесечно
повтарящи се вземания за възнаграждение по договор за услуга сметосъбиране,
сметоизвозване и депониране на битови отпадъци с уговорен падеж и определяемо
по размер и след като не се установява процесните вземания между страните, посочени като поддръжка на светофарна уредба
да са аналогични, като посочените в цитираното решение. Не е проведено от
въззивника ответник доказване във връзка с установяване на съдържанието на
договора и постигнато съгласие за начина на възлагане, съответно извършване на
възложеното и срока за заплащането му по договора за поддръжка на светофарна
уредба, което да води до извод, че договорът е с трайно периодично изпълнение,
с уговорени между страните периодично повтарящи се престации.
Съгласно чл. 114, ал.1 ЗЗД давностния срок
започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. В случая във
фактура №11345/01.07.2013год. не е
посочен срок за плащане на задължението от възложителя и с
оглед на чл.266, ал.1 ЗЗД възнаграждението се дължи с приемане на работата и
която в случая при отразеното в ССЕ е
станало с осчетоводяването й и включване в дневниците за покупки по ЗДДС, за която
е ползван и данъчен кредит и което е след датата на издаване на фактурата и
след като заявлението в случая е подадено на 27.04.2018год. и от когато се
смята предявен искът по чл.422 ГПК, към този момент не е изтекъл петгодишен
давностен срока и вземането по тази фактура не е погасено. Същото се отнася и
до вземането по втората фактура от 30.10.2013год., която също след издаването й
е осчетоводена и е включена в дневниците за покупки по ЗДДС от
въззивника, с което също така признава задължението си.
При
основателност на главния иск основатеелен е акцесорния иск за лихва за забава
върху главниците по двете фактури за периода от 27.04.2015год. до 16.04.2018год. и за сумата от 396,85лв.,
определена от първоинстанционният съд по реда на чл.162 ГПК и чрез изчисляване
с лихвен калкулатор на НАП.
При съвпадение на крайните изводи на въззивния с
тези на първоинстанционния съд решението в обжалваните уважени части е правилно
и следва да бъде потвърдено.
С
оглед изхода на спора на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, се дължат
разноски за въззивното производство, определени с оглед на чл.78, ал.8, вр. с
чл.25, ал.1 от Наредбата за правната помощ в размер на 100лв. за юрисконсултско
възнаграждение с оглед на подаден отговор на въззивна жалба и явяване на
представител в съдебно заседание пред въззивния съд.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №ІІ-55-107326 от 07.05.2019г. на Софийския районен съд,
55-ти състав, постановено по гр.дело №55774/2018год. в
обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на „П.Г.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** сумата от 100лв.- разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивна инстанция.
Решението в отхвърлителната част и в частта, в която
е прекратено производството по иск по чл.86, ал.1 ЗЗД не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.