РЕШЕНИЕ
№ 440
гр. Пловдив, 06.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20225300500409 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от М. Н. К., ЕГН **********, с адрес
гр. А., ***, чрез адвокат Х.Р., против решение № 219/30.12.2021 г.,
постановено по г. д. № 1641/2021 г. по описа на РС А., с което
жалбоподателят е задължен да се въздържа от извършване на домашно
насилие спрямо П. Г. Ш., ЕГН ********** и Д. И. Д., ЕГН **********, и
двамата с адрес село Б., *** за срок от една година, считано от постановяване
на решението, като му е забранено да приближава П. Г. Ш. и Д. И. Д.,
жилището им, находящо се в село Б., ***, местата за социални контакти и
отдих на същите, местоработата на П.Ш. и училището на Д.Д., за срок от една
година, считано от постановяване на решението, наложена му е глоба в
размер от 500,00 лева и е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на Районен съд А. държавна такса от 50,00 лева, както и да
заплати на П. Г. Ш. 400,00 лева разноски по делото.
По изложени в жалбата оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на атакуваното решение се иска неговото обезсилване,
евентуално същото да бъде изменено по отношение на началната дата на
наложеното ограничение. Сочи се първостепенният съд неправилно да е
тълкувал събраните по делото свидетелски показания, като не е взел предвид
посочени от жалбоподателя несъответствия. Поддържа се липсата на заявени
конкретни факти и обстоятелства относно осъществен, съответно доказан
спрямо Д.Д. акт на домашно насилие от 05.07.2021 г. Съдържат се оплаквания
1
за необоснованост на изводите на съда и относно наличието на осъществен на
09.07.2021 г. акт на домашно насилие спрямо молителката П.Ш.. Поддържа
се, че при определяне на срока на действие на наложените мерки за защита
съдът не е взел предвид, че така се ограничават контактите между
жалбоподателя и тригодишната му дъщеря М. К., която живее при своята
майка – молителката П.Ш., като от издаване на заповедта за незабавна защита
по делото той е лишен от възможността да общува с нея, а това би довело до
отчуждение на детето. Изложени са също така съображения за неправилно
определяне на началото на срока на действие на посочените в решението
мерки, който в случая следва да бъде от 16.07.2021г. - датата на издаване на
заповедта за незабавна защита, която е и начален момент на наложеното
ограничение. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от П. Г. Ш. и Д. И. Д., чрез адвокат В.К., с който се оспорва същата
като неоснователна. Излагат се доводи в подкрепа на обжалваното с нея
решение и се моли то да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Производството пред Районен съд Пловдив е образувано въз основа на
молба с правна квалификация чл. 4, ал. 1 от ЗЗДН, подадена от П. Г. Ш. лично
и като законен представител на малолетното си дете Д. И. Д. против М. Н. К..
В същата са изложени твърдения, че П. Г. Ш. и М. Н. К. са били във
фактическо съжителство до *** г., като са живели в гр. А., ***, заедно с
роденото от връзката им малолетно дете М. на 3 години, както и малолетното
дете Д. на 10 години, който е от предходна връзка на молителката П.Ш..
Повод за раздялата им били непрекъснати конфликти, породени от сцени на
ревност, прояви на грубо и агресивно поведение на ответника към
молителката, както и физически и психически тормоз, на който тя била
подложена.
Като конкретни актове на домашно насилие, по повод на които се търси
закрила, молителката сочи действия на ответника на датите:
- 05.07.2020г. около 00.15 часа, когато ответникът избухнал и започнал
яростно да крещи на молителката, че повече няма да търпи тя да го лъже.
Изгонил я от къщата си, като казал, че ще я закара до село Б.. Молителката
събрала необходими вещи за нея и двете деца и когато тръгнала да излиза от
къщата ответникът я бутал и дърпал. Той закарал молителката и децата до
фризьорския салон, където тя работела в гр. А., започнал да се бори с нея, да
я удря и хапе по ръцете, защото искал да вземе от салона касовия апарат и
други документи. След като ги взел ответникът, откарал молителката и двете
деца в село Б., като по пътя се заяждал и я обиждал, наричал я „***“ и „***“.
Описаното се случило в присъствието на децата, като молителката била
2
стресирана и наранена, както емоционално, така и физически;
- 09.07.2021 г. около 19.15 часа , след среща между молителката и
ответникът, когато излезли от заведение в гр. А., ответникът се приближил до
колата на молителката, настоял тя да набере последния номер, който е
звънял, като иска да знае с кого е разговаряла и когато молителката му
отказала, той се развикал, грабнал телефона от ръцете и избягал.
Молителката го последвала и когато се опитала да си вземе телефона той я
захапал, започнал да я блъска и удря, ударил ръцете ѝ с лявата врата на колата
си и потеглил докато молителката била наполовина вътре в колата, тя паднала
и няколко метра той я влачил така. Накрая ответникът спрял колата и
побягнал с телефона на молителка, а тя ожулена и посинена се отправила към
полицията.
Твърди се, че така осъщественият физически и психически тормоз е
предизвикал у молителката страх за нейния и на детето Д. живот и здраве,
както и страх да се прибира вкъщи и да се движи по улиците. Отправено е
искане ответникът да бъде задължен да се въздържа от домашно насилие
спрямо молителката и малолетния Д. И. Д. и да му бъде забранено да
приближава тях, жилището им, работата на молителката и местата за
социални контакти и отдих на двамата, за максимално допустимия от закона
срок.
В хода на първоинстанционното производство ответникът оспорва
молбата за защита и моли за нейното отхвърляне. Оспорва фактическата
обстановка относно акта на домашно насилие от 09.07.2021 г., като твърди, че
молителката е нападнала ответника – тя го е гонила, псувала и биела и той
бил принуден да избяга. Оспорва, че описаните в представеното по делото
медицинско удостоверение наранявания не съответстват на фактическата
обстановка, описана в молбата за защита.
За да постанови обжалваното сега решение, с което молбата за защита е
уважена, районен съд е приел, че описаните деяния представляват домашно
насилие по смисъла на ЗЗДН и предвидената в закона защита е допустима,
доколкото се касае за пострадали лица, които са съжителка на извършителя и
нейното дете.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на
дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за
валидно и допустимо. Молителите попадат в кръга на лицата, имащи право на
защита, а ответникът в кръга на лицата, посочени като извършители съгласно
чл. 3, т. 2 от ЗЗДН. Молбата за защита е подадена в рамките на преклузивния
едномесечен срок по чл. 10, ал.1 от ЗЗДН, поради което подлежи на
разглеждане.
Относно правилността на атакуваното с жалбата решение:
Съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на
физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие,
както и опитът за такова насилие, принудително ограничаване на личния
живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се
намират в родствена връзка, които са били в семейна връзка или във
3
фактическо съпружеско съжителство. За психическо и емоционално насилие
върху дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово
присъствие. В закона липсва легална дефиниция на понятията „психическо и
емоционално насилие“, но наложеното в практиката разбиране е, че се касае
за засягането на психологическата неприкосновеност на дадено лице чрез
принуда или заплахи, вербално насилие, тормоз, сплашване, постоянно
критикуване, засрамване, порицаване, използване на обидни имена и епитети.
То може да доведе до намаляване самочувствието на жертвата на насилието и
до засягане на нейното достойнство, да предизвика у нея уплаха, тревожност,
стрес, и др. неприятни изживявания, накърняващи психологическото
добруване, чиито аспекти са гарантирани и от чл. 3 от ЕКЗПЧОС,
провъзгласяващ правото на защита от унизително и нечовешко третиране.
Преценката за наличие на психическо и емоционално насилие е винаги
конкретна и следва да бъде извършена не само с оглед на индивидуално сочен
от молителя акт, взет изолирано, а след съобразяване на сложените между
страните взаимоотношения във времето. На свой ред контролирането на това
дали и къде пострадалият излиза, с кого се среща и колко дълго, особено що
се касае до общуване с лица от противоположния пол, тайното или явно
следене на кореспонденция, разговори в различни приложения, представляват
принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните
права. Това е така, доколкото всеки един от партньорите би следвало да има
свободата да прави самостоятелно тези избори, без страх от последващо
насилие или емоционално изнудване.
С оглед специфичната сфера на проявление на така квалифицираното
противоправно поведение, в по-голяма част от случаите на такова насилие е
невъзможно доказването да се осъществи с доказателствените средства,
предвидени в ГПК. Поради това в разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН, е
предвидено, че при липса на други доказателства съдът издава заповед за
защита само на основание декларация на молителя по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН.
Последната се ползва със самостоятелна доказателствена стойност, която
обаче не следва да е разколебана с оглед останалия, събран по делото
доказателствен материал. При липса на проведено насрещно доказване от
ответната страна, декларацията има качеството на достатъчно доказателство
за основателност на депозираната молба.
Не е спорно между страните, че до 05.07.2021 г. жалбоподателят и
молителката са били във фактическо съжителство, като заедно с роденото от
връзката им дете М. и синът на молителката от предходна връзка - Д., са
живели в дома на жалбоподателя. Представени са и удостоверения за раждане
на двете деца в подкрепа на изложеното.
В конкретния случай в производството са заявени два отделни акта на
домашно насилие. За тяхното установяване пред първата инстанция са
ангажирани декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, писмени доказателства и
свидетелски показания. На свой ред за опровергаване на декларираните от
молителите актове на домашно насилие ответникът е ангажирал свидетелски
показания и видеозапис върху флаш памет, приобщен по делото, чрез оглед.
Анализът на доказателствата и тяхното отражение върху доказателствената
4
стойност на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН ще бъдат разгледани
конкретно по отношение на всеки един от сочените в молбата актове на
домашно насилие.
Относно датата 05.07.2020г. около 00.15 часа и след това:
Липсва изложена от жалбоподателя защитна теза във връзка с
оспорването на този, описан в молбата за защита акт на домашно насилие,
респективно липсва и проведено насрещно доказване. Поради това
доказателствената стойност на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН в тази
част не е разколебана и съгласно чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН съдът следва да приеме
за установено извършването на заявения акт на насилие от 05.07.2021 г. и да
уважи молбата за защита в тази част, като издаде заповед за защита само на
основание декларацията на молителката. В допълнение следва тук да се
посочи, че декларираното от молителката се подкрепя и от показанията на
свидетеля Г. Ш., които съдът кредитира при съобразяване с разпоредбата на
чл. 172 от ГПК, доколкото същият е баща на молителката. Той установява, че
когато молителката и децата пристигнали в дома му в Б., по нея е имало следи
от ухапване по ръцете и всички са били уплашени и травмирани. В тази им
част възприятията на свидетеля са преки, логични и последователни и не са
опровергани в хода на производството. Свидетелят е видял дъщеря си
непосредствено след случката. Показанията му кореспондират изцяло с
данните в обясненията на молителя Д.Д. – малолетният син на молителката.
Последните не могат да се ценят като свидетелски показания, но не може да
бъде игнорирано обстоятелството, че те съответстват напълно на изложеното
в молбата, като детето е възприело случилото се между жалбоподателя и
молителката – че двамата възрастни са се удряли и нагрубявали един друг,
като това се е случвало и друг път. Така установеното се определя като акт на
физическо и психическо и емоционално насилие – причинена е физическа
болка, чрез засягане на телесния интегритет на пострадалата, употребени са
обидни изрази и квалификации („***“, „***“), насочени пряко към засягане
достойнството и намаляване самочувствието на жертвата, която е принудена
да събере вещите си и да напусне съвместното жилище след полунощ, с двете
си деца и всичко това се е случило в присъствието на молителя Д.Д..
Въззивната жалба в тази част е неоснователна, като не могат да се споделят
доводите в нея, че акт на домашно насилие спрямо детето не е осъществен. С
оглед императивната разпоредба на чл. 2, ал. 2 от ЗЗДН, конкретната проява
на насилие осъществена в присъствието на малолетните Д.Д. и М. К.,
представлява акт на психическо и емоционално насилие, осъществен по
отношение и на двете деца, независимо от това, че в случая закрила по реда
ЗЗДН се претендира само за детето Д.Д..
Относно датата 09.07.2020г. около 19.15 часа в гр. А., на улицата в
близост до заведение „***“:
Не се спори, че на посочените време и място жалбоподателят и
молителката са били заедно. Спорно се явява това дали в конкретната
ситуация жалбоподателката е насилник или жертва на насилие. В подкрепа на
твърденията си относно този сочен акт, освен подадената декларация,
молителката е ангажирала и съдебномедицинско удостоверение № *** г.,
5
издадено на 12.07.2021 г. от УМБАЛ „Св. Георги“ЕАД – Пловдив (л. 9 от
делото на РС). От същото се установява, че при прегледа на молителката са
установени кръвонасядания в областта на горните крайници, кръвонасядане
под поясна област и охлузвания по долния ляв крайник. За опровергаване и
установяване на защитната си версия, жалбоподателят е ангажирал
свидетелски показания и видеозапис. От показанията на свидетелката М. Ц. –
сервитьор в посетеното от жалбоподателя и молителката заведение, които
съдът кредитира, като непосредствени, логични и последователни, се
установява, че докато са били в заведението, двамата са разговаряли
спокойно. Малко след като си тръгнали молителката гонела жалбоподателя и
го удряла, като го преследвала около една кола. Предвид така установеното на
първо място се поставя въпросът какво е породило конфликтната ситуация,
възприета и от свидетелката, след като в заведението страните са разговаряли
спокойно. Свидетелката не установява факти в тази връзка. Конкретна
причина не се и твърди от жалбоподателя. За разлика от него молителката е
изложила конкретна причина за ситуацията – жалбоподателят е взел
мобилния телефон, настоявайки да разбере с кого е провела последния си
разговор. Същото е декларирано и по реда на чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. То не е
опровергано от жалбоподателя и това му поведение следва да се приеме за
установено съгласно чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН. Принудителното отнемане на
мобилния телефон на молителката, с цел да установи и проследи личната
кореспонденция, само по себе си представлява акт на домашно насилие под
формата ограничаване на личния живот. Последното е прераснало и във
физическо такова, довело до увреждане здравето на молителката, установено
от данните в приетото по делото медицинско удостоверение. Посочените
изводи не могат да бъдат разколебани от ангажирания от жалбоподателя
видеозапис. Във връзка с последния не се спори, че на него са заснети именно
жалбоподателят и молителката в процесната ситуация. Установява се, че
молителката се опитва да попречи на жалбоподателя да си тръгне, той
въпреки това потегля с автомобил докато молителката е с половината си тяло
извън автомобила, при отворена врата на водача, при което молителката губи
равновесие и пада на земята. Както вече се посочи съдът приема, че
причината за това поведение на молителката е опитът да си върне мобилния
телефон, който жалбоподателят е взел. Противопоставянето от страна на
жалбоподателя и коментираните му действия, са причинили и физическите
увреждания по тялото на молителката и на свой ред следва да бъдат ценени и
като физическо насилие върху последната. Възприетите от свидетеля Ц.
действия– тичане след жалбоподателя, посягане и удряне, са всъщност отчаян
опит на молителката да си върне телефона и не могат да оправдаят
поведението на жалбоподателя. Не се намира да е налице и противоречие
относно посочения в молбата начин на увреждане и отразените в
медицинското удостоверение увреждания върху жалбоподателката.
Притискането с вратата на колата, бутането и повличането на
жалбоподателката с автомобила са в състояние да причинят отразените в
медицинското удостоверение травматични увреждания и изводът за това не е
разколебан от наличните доказателства. Поради това за този посочен акт на
6
домашно насилие молителката следва да получи предоставената от ЗЗДН
закрила и молбата в тази част също е основателна, съответно въззивната
жалба е неоснователна.
Неоснователни са и възраженията на жалбоподателя, че с оглед
наложените мерки за закрила той не може да вижда и да общува с дъщеря си.
Малолетната М. не е страна в настоящото производство и жалбоподателят не
е лишен от възможност да вижда детето си. Мерките по ЗЗДН не са наказание
за извършителя, а акт на съдебна защита на пострадалите от домашно насилие
лица (аргумент от чл. 1, ал. 2 от ЗЗДН и т. 22 от ТР 6/2013г. на ОСГТК на
ВКС), с оглед на което жалбоподателят би могъл да организира по подходящ
начин срещите си с детето и при действието на заповедта за защита.
В допълнение следва да се посочи, че от събраните в хода на
първоинстанционното производство писмени доказателства – материали по
преписка рег.№ 239р-20419/2021 г. по описа на РУ- А. (л. 50 – л. 55 от делото
на РС), се установява, че на 22.10.2021 г., по време на действие на издадената
по делото заповед за незабавна защита, между молителката и жалбоподателя
отново е възникнал конфликт, с твърдение за прерастването му във физическа
саморазправа. От тези обстоятелства може да се направи обоснован извод, че
между двамата са налице сложни взаимоотношения, сложени от
фактическото им съжителство и последвала раздяла, в които те не успяват да
контролират емоциите си. Това допълнително налага необходимостта от
намеса в техните взаимоотношения в рамките, поставени от ЗЗДН, с цел
преустановяване на констатираното посегателство и последващата му
ескалация.
От изложеното до тук се налага несъмнен извод за осъществени спрямо
молителката П.Ш. актове на физическо, психическо и емоционално насилие и
принудително ограничаване на личния живот по смисъла на чл. 2, ал. 1 от
ЗЗДН, както и осъществено спрямо молителя Д.Д. психическо и емоционално
насилие по смисъла на чл. 2, ал. 2 от ЗЗДН. С оглед характера на извършеното
насилие, неговия интензитет и продължителност, адекватни се явяват
мерките, предвидени в чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗЗДН, последната за срок от
една година, както и налагане на размер от 500,00 лева глоба, съгласно чл. 5,
ал. 4 от ЗЗДН.
Началото на срока на предоставената закрила по чл. 5, ал. 1, т. 3 от
ЗЗДН следва да бъде определен от датата на постановяване на
първоинстанционното решение, с което молбата е уважена, като заповедта за
защита подлежи на незабавно изпълнение (чл. 20 от ЗЗДН), а обжалването на
решението не спира изпълнението му (чл. 17, ал. 3 от ЗЗДН). В тази връзка
неоснователни са оплакванията в жалбата, че неправилно с
първоинстанционното решение началото на срока на предоставената закрила
е определен от датата на постановяването му, тъй като чл. 19 от ЗЗДН указва,
че заповедта за незабавна защита има самостоятелно действие и то е до
издаване на заповед за защита.
В същото време въззивният съд констатира, че първоинстанционният
съд е нарушил чл. 5, ал. 2 от ЗЗДН, като е определил срок на мярката по чл. 5,
7
ал. 1, т. 1 от същия - задължаване на извършителя да се въздържа от
извършване на домашно насилие. Съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗЗДН, срок се
определя, само за изчерпателно посочените мерки по ал.1, т. 2, 3 и 4, но не и
за мярката по т. 1, за която срок не се определя. Касае се за императивна
уредба, която съдът е длъжен да приложи и при липса на въведени в тази
посока доводи във въззивната жалба (ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Мотивиран от изложеното, въззивният съд приема, че въззивната жалба
е неоснователна, но обжалваното решение следва да бъде изменено на
основание чл. 17, ал. 5 от ЗЗДН, като наложената по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН
мярка не следва да бъде ограничена със срок на действие. Съгласно чл. 17, ал.
5, изречение последно от ЗЗДН, това налага издадената заповед за защита да
бъде обезсилена и вместо това издадена нова заповед, в която мярката по чл.
5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН да се впише по начина, определен с настоящото решение.
В останалата част, предвид пълното съвпадане на крайните изводи на
въззивната инстанция с тези на първостепенния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено като правилно.
С оглед крайния изход от спора на въззиваемата страна се дължат
разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. По представен по реда на чл. 80
от ГПК списък те са в размер на 400,00 лв. адвокатско възнаграждение, което
е уговорено и платено в брой, съгласно Договор за правна защита, представен
на л. 17 от делото на ОС. Същите следва да бъдат присъдени.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Решение № 219/30.12.2021 г., постановено по г. д. №
1641/2021 г. по описа на Районен съд А., В ЧАСТТА, с която е определен срок
на мярката за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН, като ПОСТАНОВЯВА:
ЗАДЪЛЖАВА М. Н. К., ЕГН ********** от гр. А., ул. *** да се
въздържа от извършване на домашно насилие спрямо: П. Г. Ш., ЕГН
********** и Д. И. Д., ЕГН ********** – и двамата от село Б., общ. А., обл.
Пловдивска, ул. ***.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 219/30.12.2021 г., постановено по г. д. №
1641/2021 г. по описа на Районен съд А., в останалата част.
ОБЕЗСИЛВА Заповед за защита, издадена въз основа на Решение №
219/30.12.2021 г., постановено по г. д. № 1641/2021 г. по описа на Районен съд
А..
ДА СЕ ИЗДАДЕ НОВА Заповед за защита на основание чл. 17, ал. 5 от
ЗЗДН в полза на молителите, в която мярката по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН да се
впише по начина, определен с настоящото решение и в която да се отразят
последиците от неизпълнението по чл. 21, ал. 2 от ЗЗДН, а именно, че при
неизпълнение на заповедта на съда, полицейският орган, констатирал
нарушението, задържа нарушителя и уведомява незабавно органите на
прокуратурата.
8
ОСЪЖДА М. Н. К., ЕГН **********, с адрес гр. А., *** да заплати на П.
Г. Ш., ЕГН **********, с адрес село Б., община А., област Пловдив, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 400,00 лева (четиристотин лева),
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
ПРЕПИС от решението и заповедта да се връчат на страните, както и на
Районно управление на МВР гр. А. на основание чл. 16, ал. 3 от ЗЗДН.
Решението и новата заповед за защита подлежат на незабавно
изпълнение.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9