№
Гр. София,19.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІV - "Д" състав, в публично съдебно заседание на седми октомври през
две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Здравка И.ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Мл.
съдия: Калина Станчева
при секретаря
Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Станчева в. гр. д.
№ 10835 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 91048 от 18.05.2020 г.,
постановено по гр. дело № 65576/2018 г., Софийски районен съд, III ГО, 151-ви
състав, е отхвърлил предявения от „К.2.“ ЕООД срещу ЧСИ М.И.Б., иск по чл. 441, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл.74, ал.1 ЗЧСИ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
в размер на 6 000 лева като част от претенция в общ размер на 60 000 лева,
представляваща обезщетение за причинени на дружеството имуществени вреди от
незаконосъобтазно изпълнение по изпълнително дело № 869/2012 година по описа на
ЧСИ с рег. № 838, чрез налагане на несъразмерно обезпечение - запор върху
двадесет броя МПС. С решението, ищецът е осъден да заплати на ответника, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 268 лева – разноски за първа инстанция, а на основание чл.
38, ал. 2 Задв. да заплати на адв. Т. 490 лева за адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ответника – ДЗИ
„О.З.“ ЕАД.
В законоустановения срок, срещу решението е
постъпила въззивна жалба от „К.2.“ ЕООД, в която се прави оплакване, че
решението е неправилно и необосновано, които пороци произтичат от неправилно
установени факти и погрешно приложен материален закон. В жалбата се излагат и доводи
за противоречие на първоинстанционното решение с материалния закон и процесуалните
правила. Жалбоподателят счита, че анализът на фактите, направен с решението на
СРС, е неправилен, като в подкрепа на доводите си излага подробни съображения. Твърди,
че след възобновяване на изпълнителното дело с разпореждане от 30.06.2016 г.,
въззиваемият е имал възможност все още да опише и оцени автомобилите, като част
от тях да бъдат изнесени на публична продан за покриване на задълженията на
дружеството – в това число частни и публични такива. Признава, че към
19.07.2016 г. е задължен към държавата за сума в размер на 32 006,95 лева,
но твърди, че ако въззиваемата срана била предприела продажба на запорираните
МПС, то задълженията биха били погасени. Отделно, в горепосочената сума се
включвали и данъците за колите, които нямало да се дължат, в случай че
дружеството имало възможност да ги бракува. Обобщава, че от 30.06.2016 г.
(възобновяване на изпълнителното дело) до 13.07.2018 г. ЧСИ Б. е бездействал,
като в това време процесните запорирани МПС се амортизират, а за сметка на това
публичните задължения на дружеството се увеличават. Пледира, че сумата от
56 782 лева съставлява обезценката на процесните МПС, запорирани в течение
на 8 години. Извежда нарушение на новелата на чл. 441, ал. 2 от ГПК, като
същото по-късно е свързано с бездействие на ЧСИ, тъй като последният не
предприел никакви действия, увреждайки интереса на длъжника. Поддържа, че
наложеният запор е възпрепятствал бракуването на колите, като в хипотеза на
реално предприемане на действия след запора – освобождаване на МПС от наложения
запор, то длъжникът сам щял да се погрижи за своите задължения. Акцентира, че
от събраните в хода на съдебното дирене пред първоинстанционния съд
доказателства се установява основателността на предявения иск – че е налице
непозволено увреждане. Обръща внимание, че ирелевантни за спора са
обстоятелствата за други изпълнителни дела срещу същия длъжник. С оглед
изложеното, моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с
което предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от
ответника в първоинстанционното производство М.И.Б., чрез адв. Х.Т.. В отговора
се излагат доводи за неоснователност на съображенията на въззивника и се
поддържа, че първоинстанционното решение е законосъобразно и правилно. Счита за
неприложима с обратна сила разпоредбата на чл. 441, ал. 2 ГПК, в сила от
01.11.2017 г. В този контекст сочи, че след влизане в сила на новелата,
размерът само на публичните задължения към средата на 2018 година е сума над
144 000 лева, по данни на НАП, допълва наличието и на други задължения, а
именно 20 000 лева – дължими към общината. Излагат се подробни съображения
по доводите на насрещната страна и по същество на спора в насока, че наложените
запори не се явяват несъразмерни по естеството си. От събраните по делото
доказателства не се установявало противоправно поведение, а също и причинно-следствена
връзка между наложените запори и претендираните от ищеца имуществени вреди.
Искането до въззивния съд е да потвърди първоинстанционното решение. В хода на
проведените устния състезания процесуалният представител на въззиваемата страна
заявява, че не претендира разноски за настоящата инстанция.
Постъпило е становище по въззивната жалба и
от страна на третото лице-помагач на страната на ответника „ДЗИ – О.З.“ ЕАД,
чрез юрк. М., с което се заявява неоснователност на депозираната въззивна
жалба. Излагат се съображения по съществото на спора, като се застъпва
становище за липсва на несъразмерност на наложените обезпечителни мерки със
задълженията по изпълнителното дело. В този смисъл се позовава на допуснатата в
хода на делото пред СРС ССчЕ, съгласно която стойността на МПС, върху които е
наложен запор, е сумата от 38 803 лева, докато балансовата стойност на
автомобилите е 7 089,46 лева. На следващо място посочва, че експертът е
заключил, че стойността на запорираните автомобили не е достатъчна за покриване
на задълженията на длъжника по изпълнителното дело. Счита, че по делото не е
установено ищецът да е претърпял вреди, както и причинна връзка с дейността на
съдебния изпълнител по делото. Отправя искане до въззивния съд за потвърждаване
на обжалвания съдебен акт.
Софийски градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
Между страните не е спорно, а и по делото се
установява, че изпълнително дело № 20128380410869 по описа на ЧСИ М. Б., с рег.
№ 838 на КЧСИ, е образувано по молба с вх. № 59289 от 27.11.2012 г. на
взискателя „К.л.“ ЕООД, частен правоприемник на „К.С.“ ЕООД по силата на
договор за цесия от 21.09.2012 година, въз основа на изпълнителен лист от
25.11.2011 г. и заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК от същата дата, издадени по ч. гр. дело № 48190/2011
г. на СРС, I ГО, 120-ти, по силата на които „К.2.“ ЕООД дължи на кредитора следните:
сумата от 2 524,35 евро – главница по запис на заповед от 13.06.2007 г.,
ведно със законната лихва, считано от 10.11.2011 г. до окончателното изплащане,
както и сумата в общ размер на 388,74 лева – разноски, сторени в заповедното
производство, включваща платена държавна такса и адвокатско възнаграждение. В
молбата на частния съдебен изпълнител не е възложено по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ да определя начина на изпълнението, а е направено
искане за едновременно налагане на запор на банкови сметки, на МПС, а след
получаване на необходимите документи – и възбрана на недвижими имоти, собствени
на длъжника.
На 29.04.2013 г. ЧСИ с рег. № 838 е изпратил
до жалбоподателя покана за доброволно изпълнение в двуседмичен срок от
съобщението на основание новелата на чл. 428, ал. 1 ГПК, като е предупредил
длъжника, че в случай на неизпълнение, ще пристъпи към принудително изпълнение
по реда на ГПК за процесните суми по изпълнителния лист. Поканата е получена на
10.06.2013 г. от В.И.като управител на дружеството, видно от разписка,
приложена по делото.
Въззивникът е подал възражение срещу
заповедта за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, поради което на основание чл.
420 ГПК изпълнителното производство е спряно. Същото е възобновено с
разпореждане на съдебния изпълнител от 30.06.2016 година въз основа на влязло
вече в сила съдебно решение, с което е уважен предявеният срещу длъжника
положителен установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК. При възобновяване на
процесното изпълнително производство, ответникът-въззиваем е поискал съобразно
предписанието на чл. 458 ГПК справка от НАП, като съобразно издадено от
Агенцията удостоверение с изх. № 220371601626452 от 19.07.2016 г. публичните
задължения на задлъжнялото дружество възлизат на сума в размер на
32 006,95 лева.
С последваща покана за доброволно изпълнение
с изх. № 83581 от 06.07.2016 г. ЧСИ М. Б. е съобщил на дружеството-длъжник и
дължимите такси, и направените разноски в хода на изпълнителното производство,
а именно 240 лева за адвокатско
възнаграждение, 60 лева – такса по т. 11 от ТТРЗЧСИ, 129,86 лева – такса по т.
26 от същата тарифа. В същото съобщение е посочено, че към момента на неговото
изготвяне задължението на длъжника възлиза на 10 883,48 лева, а наред с това
дължи и присъединените публични държавни вземания по смисъла на чл. 458 от ГПК.
Съобщено му е за наложения запор на вземанията на основание чл. 507 от ГПК,
като отново е приканен да изпълни доброволно по реда на чл. 428, ал. 1 ГПК.
Тази покана е залепена на 17.08.2018 г. на адреса на длъжника, като отделен
екземпляр от нея е пуснат и в пощенската кутия на дружеството, доколкото при
три посещения на адреса на „К.2.“ ЕООД връчителят не е успял да намери служител
на същото.
По делото е приложена справка, изходяща от
Централна база „КАТ София, отдел „Пътна полиция“ при СДВР, установяваща датата
на регистрация на процесните запорирани впоследствие автомобили, като всички те
са регистрирани към дата, предхождаща наложения запор, а именно във времето от
1998 година до 2012 година включително.
На 05.06.2018 г., а след това и на 26.06.2018
г. длъжникът отправил молба до ЧСИ с рег. № 838 за вдигане на запорите,
позовавайки се на съществуваща несъразмерност на наложеното ограничение спрямо
задълженията по изпълнителното дело. ЧСИ М. Б. не е удовлетворил молбите,
доколкото е счел, че не са налице основания за вдигане на запорите.
На 05.07.2018 г. ЧСИ с рег. № 838 отново е
изискал актуална справка от Националната агенция по приходите, като последната с удостоверение от 13.07.2018 г. е уведомила
ЧСИ, че ищецът-въззивник „К.2.“ ЕООД има публични задължения в размер на
134 495,97 лева. Последваща справка от НАП е изискана и на 12.02.2019 г.
(в хода на делото пред първата инстанция), видно от която размерът на
публичните задължения на ищеца е достигнал до сумата от 140 260,93 лева.
В хода на производството пред Софийски
районен съд са назначени две съдебни експертизи. Съобразно заключението по
допуснатата САТЕ в отговора на въпрос № 3 общата разлика в цените на
превозваните запорирани превозни средства между датата, на която е наложен
запора /23.05.2013г./ и датата на завеждане на исковата молба пред СРС
/10.10.2018г./ възлиза на 56 782 лева. От заключението на експерта по САТЕ
се установява още, че същият е възприел като отправна точка при своите
изчисления, че автомобилите са закупени нови. Същевременно, е изложено още, че
процесните МПС са на средна възраст над 21 години, като при този дълъг срок на
експлоатация същите са силно морално остарели и най-вероятно техническото им
състояние далеч не е задоволително. В подкрепа на това бил и факта /установим
от молба на адв. Н. Ганев/, че практически в движение били единствено четири от
20-те МПС, а именно автомобили с номера: 1/ С 7171 КА; 2/ С 4504 НТ; 3/ СА 8209
и 4/ С 3496 СС.
Част от доказателствената съвкупност
съставлява и кредитираното с доверие от съда заключение на компетентно вещо
лице, изготвило ССчЕ. Експертизата потвърждава, че ДМА (дълготраен материален
актив) на дружеството-длъжник са едва 6 броя леки автомобили, останалите 14
броя са предназначени за бракуване, поради което не са и заприходени в
счетоводството на ищеца. По аргумент от ССчЕ балансовата стойност (стойността
след приспадане на начислените амортизации) на авомобилите към 01.11.2017 г. е
7 089,46 лева. Тази стойност е изчислена след като е приложена максимално
допустимата норма на амортизация съгласно чл. 55 ЗКПО за всички заведени като
ДМА автомобили – 25 процента. Установява се, че всички автомобили са с нулева
стойност след начислените амортизации, с изключение на едно МПС – лек автомобил
МЕРЦЕДЕС ВИАНО с рег. № ******, чиято балансова стойност към 30.11.2013 г. е
7 089,46 лева. В обобщение на своите констатации вещото лице В.П.е
обобщила, че стойността на запорираните автомобили многократно превишава
задължението по изпълнителното дело, но в същото време същата не е достатъчна
да покрие всички задължения на въззивника, натрупани в годините след запора.
По делото са събрани и устни доказателствени
средства чрез разпита на свидетеля И., от чийто разказ става ясно, че са водени
разговори с ответника ЧСИ М. Б. с цел вдигане на запора на „1-2 коли“, за които
били намерени купувачи. Обяснява, че от КАТ ги предупредили, че до тях
информацията за вдигане на запора след приключване на процедурата за това,
достига бавно и процесът е тромав. Сочи, че разкомплектовани били около 2000
броя МПС, а неразфасовани – около 30 коли. Част от тях можели да се използват
преди години, но вече не. Обяснява, че голяма част от колите са закупени от
ищеца с цел продажба на части. Твърди, че погасили част от задължението, подали
молба за премахване на запора, която обаче не била удовлетворена.
Други релевантни за спора доказателства не са
представени.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, тъй като е постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, уточнени
от страната с молбата от 06.12.2018 г. По същество, решението почива на вярна и
точна интерпретация на установените по делото факти, при правилно приложен
материален закон, поради което и на основание чл. 272 от ГПК
въззивният съд препраща към мотивите му и в допълнение по доводите във
въззивната жалба намира следното:
Отговорността на частният съдебен изпълнител
за обезщетяване на вреди от процесуално незаконосъобразно принудително
изпълнение е деликтна - чл. 441 ГПК.
Тя може да бъде ангажирана доколкото са налице предпоставките, установени в
нормата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. освен установяване на процесуалната незаконосъобразност на
действията /или бездействията/ на съдебния изпълнител, трябва да бъде
установено, че в причинна връзка от тях са настъпили претендираните от ищеца
вреди. Вината се предполага до доказване на противното - чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
С постановени по реда на чл.290 от ГПК решения - Решение № 264 от 08.04.2010г. по гр.д. № 474/2009г., ІVг.о.;
Решение № 139/31.05.2011г. по гр.д.№ 1445/2009г., ІVг.о., Решение № 184/21.09.2011г.
по гр.д.№ 1124/2010г., ІІІг.о. и др./ е прието, че предпоставките за уважаване
на предявен иск по чл.74, ал.1 от ЗЧСИ са следните: когато има неправомерни
действия на ЧСИ, настъпила вреда, причинена при изпълнение на дейността на ЧСИ
и причинна връзка. В същите решения е посочено, че принудителното изпълнение е
процесуално законосъобразно, когато изискуемото вземане е удостоверено с
изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на принудително изпълнение и са
спазени другите изисквания на процесуалния закон. На обезщетяване подлежат
всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Пряка
последица означава директно въздействаща върху правната сфера на увредения, при
която той не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие или
бездействие на ЧСИ, тъй като преки са само тези вреди, които са типична, нормално
настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т.е. които са
адекватно следствие от увреждането.
Съдът по деликтния иск преценява процесуалната
законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да
е обвързан с това дали същите са обжалвани и какво е решението на съда по
жалбата. С решението по жалба срещу действия на частен съдебен изпълнител се
формира сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на потестативното
право да се постанови отмяната им, но не и по отношение процесуалната им
законосъобразност, което е преюдициален въпрос за този процес (така Решение №
184 от 21.09.2011 г. по гр. дело № 1124/2010 г. на ІІІ ГО на ВКС и Решение №
139 от 31.05.2011 г. по гр. д. № 1445/2009 г., на IV ГО на ВКС). Доколкото в
настоящия случай, длъжникът не е счел, че действията на ЧСИ М. Б. са порочни по
смисъла на чл. 435, ал. 2 от ГПК, респективно не е обжалвал по посочения ред
действията на съдебния изпълнител, то и въззивния съд сега не дължи подробен
анализ в тази насока.
С оглед безспорно установената по делото
фактическа обстановка, както правилно е приел и първоинстанционният съд,
действията на ответника, в качеството му на частен съдебен изпълнител, по
налагане на обезпечителни мерки – запор върху 20 броя МПС, за които се твърди,
че да са несъразмерни, не са противоправни, поради следните съображение:
На първо място, ищецът /сега въззивник/
възразява, че първостепенният съд незаконосъобразно приел, че извършените от
съдебния изпълнител действия не са несъразмерни. Настоящият състав на въззивния
съд споделя формирания от СРС извод за липса на несъразмерност, като в
допълнение към изложените от него съждения, добавя и следното. С измененията на
ГПК, обн. в ДВ бр. 86/2016 г., конкретно в текстовете на чл. 441, ал. 2,
чл. 442а, чл. 507а и чл. 73а ГПК,
като условие за процесуалната законосъобразност на действията на съдебния
изпълнител в изпълнителния процес, считано от влизане на разпоредбите в сила
/01.11.2017 г./ изрично се прогласи принципът за съразмерност на изпълнителните
действия с предмета на изпълнителното дело. Настоящият състав на въззивния съд
счита, че материалните норми са приложими по правило ex nunc (занапред), доколкото не само теорията, а и задължителна
съдебна практика по Решение № 555 от 22.10.2009 год. по гр.д. № 104 /2009 год.
на ВКС-II г.о. и Решение № 179 от 20.04.2011 год. по гр.д. № 563/2010 год. на
ВКС-I г.о. , безусловно приема за приложим в гражданскоправните отношения,
принципа, че новата правна норма има действие занапред, което означава , че се
прилага само по отношение на юридически факти, осъществени след влизането й в
сила. Без изрично да е придадена обратна сила на новата правна норма по
отношение на факти, реализирани преди нейното влизане в сила, то нейното
приложение е недопустимо и в разрез със закона – чл. 14 ЗНА. Следователно, ЧСИ
с рег. № 838 дължи формалната преценка по смисъла на чл. 441, ал. 2 ГПК,
считано от 01.11.2017 г. насетне.
Съразмерността обаче не е нов принцип - той е
изведен от правната теория и съдебната практика по делата за обезпечения
(преценката за адекватност на обезпечението и за избор на подходяща
обезпечителна мярка), като до приемане на новелата на чл. 442а от ГПК
липсва законов текст, който да е пряко основание от съдебния изпълнител да се
изискват само такива действия на принуда, които са съразмерни (количествено и
стойностно) с оглед целта на принудителното изпълнение - взискателят да се
удовлетвори за вземането си. От тази гледна точка, принудителната мярка трябва
да е способна да осъществи тази цел, да й съответства, но без да е прекомерна и
да засяга неоправдано правната сфера на длъжника. Същевременно съдебният изпълнител
поначало не може да откаже да приложи посочен от взискателя изпълнителен способ
върху секвестируемо имущество на длъжника (така и Решение № 209 от 15.12.2020
г. на ВКС по гр. д. № 2640/2020 г., III г. о., Решение № 212 от 31.10.2018 г.
на ВКС по гр. д. № 1541/2018 г., IV г. о., Решение № 523 от 19.07.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 1496/2010 г., IV г. о.). Единствено длъжникът разполага с
възможността да предложи на основание чл. 443 ГПК
изпълнението да бъде насочено върху друга вещ или вземане, или да бъде
извършено само чрез някои от поисканите от взискателя начини на изпълнение. Ако
съдебният изпълнител прецени, че предложеният от длъжника начин на изпълнение е
в състояние да удовлетвори взискателя, той насочва изпълнението върху
посочената от длъжника вещ или вземане, но освобождава от изпълнение посочените
от взискателя имуществени обекти, след като той бъде удовлетворен. При
действието на нормата на чл. 442а ГПК
(ДВ, бр. 86/2017 г.) съдебният изпълнител може по възражение на длъжника да
вдигне наложени обезпечителни мерки, когато установи, че са несъразмерни с
размера на дълга, като при формиране на преценката си трябва да отчете
"всички конкретни данни и обстоятелства по делото, процесуалното поведение
на длъжника и възможността вземането да остане неудовлетворено", като ще
отговаря за вреди, както се претендира в случая, когато те са произтекли от
неправилното неуважаване на възражението на длъжника, така и когато в резултат
на вдигане на мерките, някаква част от вземането на взискателя остане
неудовлетворена. По тази причина, при преценката си за съразмерността на
наложените мерки съдебният изпълнител, трябва да има предвид не само
стойностното съответствие между дълга и запорираното и възбранено имущество
(като известна несъразмерност е допустима), но и комплекс от фактори с различна
относителна тежест по конкретното делото и в хода на целия изпълнителен процес,
които законодателят най-общо е посочил в чл. 442а ГПК
(така и Решение № 14 от 15.02.2021 г. по гр. дело № ЗЗ43/2020 г. на III ГО на
ВКС). В случая макар да се констатира известна несъразмерност, съдът счита
същата да е в допустими граници в приложение на посочената практика на ВКС,
доколкото по аргумент от САТЕ стойността на процесните МПС е сумата от общо 38 803
лева, а задълженията на ищеца към 19.07.2016 г. съгласно приложената документация
и изрично признати от самия него са в размер на 32 006,95 лева. В този
смисъл неоснователно се явява възражението на ищеца-въззивник, че неотносимо за
предмета на делото съставлява обстоятелството за наличие и на други
изпълнителни дела срещу „К.2.“ ЕООД, доколкото съществуването на тези
изпълнителни производства, наред с процесуалното поведение на длъжника в хода
на процесното изпълнително дело (изразяващо се в нескончаема тенденция по
натрупване на по-големи по размер дългове) е спомогнало на ответника да
заключи, че наложените мерки не са несъразмерни. Длъжникът не е в състояние да
плаща натрупаните си задължения, а и предвид естеството на поведението на
последния, ЧСИ М. Б. е преценил, че това едва ли ще се промени. За да не
поставя под угрозата от неудовлетворяване вземането на взискателя, ответникът е
направил преценката да наложи съответните обезпечителни мерки, а по-късно е
отхвърлил и молбите за спиране на изпълнението. С тези си действия ответникът
не е осъществил противоправно поведение, доколкото в рамките на своите нормативно
установени компетенции и правомощия, е предприел действия по охрана правата на
взискателя, които макар и да не са в интерес на длъжника, не представляват
действия по увреждане на последния.
С оглед сочената правна рамка, в настоящия
случай длъжникът е бил уведомен за образуваното изпълнително дело, връчена му е
покана за доброволно изпълнение на 10.06.2013 г., както и на 17.08.2016 г.,
като ищецът не е изпълнил в срок, независимо че е бил уведомяван за
предприетите изпълнителни действия по предвидения процесуален ред, не е
предложил изпълнението да бъде насочено върху друг обект (арг. от чл. 443 от ГПК),
различен от запорираните вземания и леки автомобили. Тъй като съдебния
изпълнител е длъжен да се съобразява с разпоредбата на чл. 442 от ГПК,
според която "взискателят може да насочи изпълнението върху всяка вещ или
вземане на длъжника", както и с чл. 133 от ЗЗД,
според който цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите
кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма
законни основания за предпочитане, действията на съдебния изпълнител по делото
не са противоправни.
Отделно, процесуалният представител на ищеца
сам признава, че от всички 20 на брой авотомобили, едва четири са в движение,
който факт, като неизгоден за страната, от която произлиза, съдът счита за
истинен, в приложение на чл. 175 ПГК. В подкрепа на горното е и
констативно-съобразителната част от САТЕ. Събраните устни доказателствени
средства също са в насока, че в по-голямата си част изначално автомобилите не
са годен предмет на покупко-продажба, доколкото същите не са били в движение –
свидетелски показания на свидетеля И.: „част от тях/МПС/ можеха да се ползват
преди това, а сега не; голяма част от тези коли фирмата е закупила с цел
продажба на части.“
Балансовата стойност се изчислява на
имуществени активи, които могат да бъдат амортизирани. След първоначалната
покупка на актив, все още няма натрупана амортизация, така че счетоводната
стойност е цената. С течение на времето обаче цената остава същата, но
натрупаната амортизация се увеличава, така че счетоводната стойност намалява. В
някакъв момент, счетоводната стойност може да представлява само спасителна
стойност или стойност на скрап, след като е била взета цялата амортизация. Това
означава, че активът няма стойност (или само скрап / спасителна стойност) в
баланса. Предвид отмерената от вещото лице по ССчЕ балансова стойност /7 089,46
лева/ на леките автомобили, намиращи се под запор, както и обстоятелството, че
в по-голямата си част последните са били с много занижени технически
показатели, съдът счита, че налагането на запор върху тях не би ограничило в
неимоверно висока степен правата на длъжника, съпоставяйки размера на
задълженията му, които, впрочем, към средата на 2018 година (месец юли), вече
съставляват сумата от 134 495,97 лева. Настоящият състав на съда намира,
че именно към 2018 година следва да се извършва преценка по реда на чл. 441,
ал. 2 ГПК, доколкото ЧСИ е сезиран с молби за премахване на запора именно през
тази година, а и към този момент разпоредбата вече е била действаща.
На свой ред експертът по САТЕ, неоспорена от
страните и приета от съда с доверие, посочва в заключението си, че извън
приложената по делото справка от отдел „Пътна полиция“ на СДВР, към книжата по
делото не се намира нито едно доказателство за техническото състояние на леките
автомобили, поради което и няма как да се анализира паричната стойност на
същите съобразно това състояние. Отделно, по делото няма представени
доказателства за закупуването на процесните моторни превозни средства от страна
на дружеството-длъжник, поради което и вещото лице е възприело като изходна
точка при своите изчисления, че последните са закупени нови. Съобразявайки
това, експертът е изчислил, че към 2013 година общата стойност на процесните
МПС е сумата от 116 827 лева. Правилно обаче се възразява от ответника, че
това изчисление не почива на обосновани аргументи, тъй като липсват
доказателства за момента на придобиването на леките автомобили, а и за
състоянието, в което същите са се намирали към момента на закупуването им. Още
повече, че по делото се събраха немалко доказателства, че предметът на дейност
на ищеца обхваща именно закупуване на автомобили на скрап, които впоследствие
да се разпродават на части. В същата насока и отговора на въпрос № 1 от ССчЕ – „останалите 14 бр. (коригирана
цифра в о.с.з. от експерта) са закупени с цел бракуване и продажба на части,
поради което не са били заприходени в счетоводството на ищеца“.
Позовавайки се на думите на експерта – счетоводител,
за да може да бъдат продавани на части, автомобилите следва да се бракуват. В
съдебно заседание пред СРС, проведено на 11.12.2019 г., същият уточнява какъв е
методът на самия процес на бракуване, който се свежда до заповед на управителя
на дружеството, както и назначена за целта комисия, тоест само на действия,
зависещи от вътрешната организация в „К.2.“ ЕООД. Неоснователно и неиздържано в
този смисъл се явява и възражението на въззивника, че в резултат на запора
същият е претърпял вреди, представляващи ограничената му възможност да се
разпорежда с тези леки автомобили, получавайки срещу тяхната продажба средства
за евентуално погасяване на задълженията му. В подкрепа на този извод е обстоятелството,
че всички леки автомобили, правото върху които ищецът счита да е накърнено, са
регистрирани при него в различно време, но далеч предхождащо релевантния
процесен период, а именно на различни дати в периода от 1998 година до 2012
година. В този смисъл, ако е счел за нужно, ищецът е разполагал с възможността
да се разпореди със своето собствено имущество, както намери за добре, без тези
му действия да са зависили от нечие чуждо участие и/или одобрение – в този
смисъл и обясненията на вещото лице за начина на бракуване на автомобилните
части с цел последваща разпоредителна сделка.
Наред с това според чл. 144, ал. 1 ЗдвП
„собствеността на моторните превозни средства се прехвърля с писмен договор”, а
според ал. 2 „при прехвърляне на собствеността на регистрирани автомобили, на
регистрирани ремаркета с товароносимост над 10 тона, на регистрирани колесни
трактори и на регистрирани мотоциклети с работен обем на двигателя над 350 cm3
подписите на страните трябва да бъдат нотариално заверени.“ Вписването на вече
наложения върху МПС запор в „Пътна полиция”
няма никакво правно действие. Запорът по ГПК се счита наложен с описване на вещта от съдебния изпълнител
или с получаване на съобщението за описа
или запора, ако в него се посочи точно вещта или вземането, върху които се
насочва изпълнението – чл. 450, ал. 1 и 2 ГПК. Вписването в сектор „Пътна
полиция” има само административно значение с оповестителен характер и не е
елемент от фактическия състав на сделката по прехвърлянето на собствеността
върху МПС. Собствеността върху МПС се прехвърля със сключването на съответния
договор и спазването на предвидената от закона форма. Тоест собствеността може
да се прехвърля свободно без значение, че в „Пътна полиция” има вписан запор.
Последиците, които настъват от продажбата на една принципно запорирана вещ – МПС
следователно, съгласно чл. 452, ал. 1 ГПК са наличието на относителна
недействителност спрямо взискателя в изпълнителния процес, по което е наложен
запора, освен ако третото лице – приобретател, може да се позове на чл. 78 от
ЗС . При това положение, не може да се възприеме тезата, че ответникът е лишил
ищеца от възможността да оперира свободно със своето имущество.
Неоснователно въззивният съд намира и
твърдението на жалбоподателя, че неизвършването на опис, на оценка и
неизнасянето на публична продан на запорираните МПС представляват по своята
същност увреждащо длъжника действие, доколкото така се натрупват допълнителни
публични задължения на въззивника – данъци. Натрупването на допълнителни
задължения към държавата е неотменимо следствие от хода на развитие на
изпълнителното производство, респективно от процесуалното поведение на длъжника
– факта на непогасяване на задълженията, които той има към частни лица и към
държавата. Противно на пледирането на въззвника, видно от приложените по делото
документи, в течение на времето задълженията му нескончаемо нарастват, като към
2019 година вече са в размер на сумата от 140 260,93 лева.
По предявен иск с правна квалификация по чл.
441 ГПК вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 74 ал. 1 ЗЧСИ съдът преценява
законосъобразността на действията и бездействията на съдебния изпълнител във
връзка с конкретните твърдения на ищеца за увреждащите го действия. В случая
твърденията в исковата молба са, че частният съдебен изпълнител не е направил
адекватна преценка за баланса между наложения запор и размера на задълженията,
натрупани в тежест на длъжника, останаха недоказани, както се аргументира и
възприе по-горе. Твърденията на ищеца, че ЧСИ не е предприел необходимите
действия за изнасяне и продажба на публична продан на коментираните МПС, поради
което и дружеството било поставено в невъзможност да погаси своите задължения,
също са несъстоятелни. ЧСИ не може да се държи ангажиран с осигуряване
издължаването на длъжника, доколкото действията на първия следва да почиват
единствено на повелята на ГПК. Предприетите от длъжника лични действия следва
да целят преустановяване на дължимостта на вземанията на взискателя, а
поведението на ЧСИ не следва да охранява личния интерес на длъжника. Предвид
това не може да се сподели твърдението, че ЧСИ с рег. № 838 не е подсигурил
възможността длъжникът да е в състояние да извърши изплащане на задълженията си,
а наред с това и хипотетичното погасяване на задълженията на ищеца не може да
съставлява аргументирано съждение.
Предвид изричното препращане на чл. 441 ГПК
към разпоредбата на чл. 45 ЗЗД следва да се посочи, че фактическият състав на непозволеното
увреждане включва: деяние (действие или бездействие), обусловено от волята на
извършителя, то да е противоправно, да е извършено виновно и да се намира в
причинна връзка с реално настъпила вреда. Изрично в чл. 74, ал. 1 от Закона за
частните съдебни изпълнители законодателят е посочил, че частният съдебен
изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на
своята дейност. В настоящия случай стана ясно, че не са доказани предпоставките
за ангажиране отговорността на ЧСИ М.И.Б. по реда на чл. 441 от ГПК.
С оглед изложеното, предвид предмета на
проверка, въведен с въззивната жалба и липсата на други заявени относими към
предмета на делото оплаквания, въззивната жалба е неоснователна.
Поради
съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено в цялост.
По разноските:
При този изход на спора право разноски въззивникът
няма, а такива се дължат само на въззиваемата страна. В настоящото производство
на въззиваемия – ответник не следва да се присъждат разноски, доколкото такива
не се претендират.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 91048 от 18.05.2020 г., постановено
по гр. дело № 65576/2018 г., по описа на Софийския районен съд, III ГО, 151-ви
състав.
Решението е постановено при участието на ДЗИ
„О.З.“ ЕАД като трето лице – помагач на страната на ответника М.И.Б. – ЧСИ с
рег. № 838 от КЧСИ.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС, в
едномесечен срок от получаване на съобщенията до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.