№ 33
гр. София, 10.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на десети декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Силвия Тачева
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100508359 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца И.П. А., В. П. АЛ., Е.М.И. и Н. М. ИЛ.
срещу решение от 12.04.2021 г. по гр.д. №47117/2019 г. на Софийския районен съд, 36
състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателите срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен
установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 вр. чл.439 ГПК за недължимост на 3/4 от
сумата от 1859,50 лв. - главница за потребена топлинна енергия, и на 3/4 от сумата от 229,31
лв. – лихва за забава за периода 17.01.2011 г. – 18.02.2013 г. /при следните квоти: И.П. А. –
1/4, В. П. АЛ. – 1/4, Е.М.И. – 1/8, и Н. М. ИЛ. – 1/8/, за които суми е издаден в полза на
наследодателя на ищците А.П.А. изпълнителен лист от 19.06.2015 г. на основание влязла в
сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №2431/2104 г. по описа на СРС, 51
състав, и въз основа на който е образувано изп.д. №3092/2018 г. по описа на ЧСИ С.Х., рег.
№863 в РКЧСИ, като ищците са осъдени да заплатят на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи,
че неправилно първоинстанционният съд е приел, че процесните вземания се погасяват с
изтичането на петгодишна погасителна давност. Предвид изложеното, жалбоподателите
молят въззивния съд да отмени решението и да уважи предявеният иск за недължимост на
процесните вземания. Претендират разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата, в о.с.з. - оспорва същата.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
1
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното
производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване
изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът -
взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се
основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи
съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото
развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен
интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се
установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на
ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването
на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че
законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта
на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на
2
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД
не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този
случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е
също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Със същото ТР е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на 2 години, изп. производство производство се
прекратява на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, че прекратяването на изп. производство,
поради т.нар. “перемпция”, настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може
само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правно релевантни факти. Прието е, че без правно значение
е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изп. производство става по право,
като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие.
Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако
вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение
по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков
процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази
обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на
чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава
ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са
основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и
нови писмени доказателства. В този смисъл налице и съдебна практика /определение №480
от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането на преклузивния
срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект, а именно - на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Основанието за
издаване на изпълнителен лист в хода на същото по смисъла на чл.404 т.1 ГПК представлява
т.нар. заповед за изпълнение, която именно представлява онзи съдебен акт, чрез който се
установява дали вземането е спорно. По същността си правните последици на влязлата в
сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно
решение, доколкото последната има установително действие в отношенията между
страните. Заедно с това влязлата в сила заповед за изпълнение съставлява пречка за
оспорването на процесните вземания въз основа на обстоятелства, които са били известни на
длъжника или на доказателства, с които е разполагал или е можел да се снабди, до
изтичането на срока за възражение по чл.414 ГПК.
Наред с изложеното, в определение №214/15.05.2018 г. на ВКС по ч.гр.д.
№1528/2018 г., IV ГО, изрично е посочено, че влязлата в сила заповед за изпълнение
формира сила на присъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането
съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Следователно
по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед
за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл.117 ал.2 ЗЗД. В подобен смисъл са и
редица други актове на ВКС /определение №480/27.07.2010 г. на ВКС по ч.гр.д. №221/2010
3
г., IV ГО, определение №443/30.07.2015 г. на ВКС по ч.т.д. №1366/2015 г., II ТО,
определение №576/16.09.2015 г. на ВКС по ч.гр.д. №4647/2015 г., IV ГО, определение
№480/19.07.2013 г. на ВКС по ч.гр.д. №2566/2013 г., IV ГО/.
По изложените съображения, съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да
намери приложение и по отношение на процесните вземания, противно на твърденията на
въззивниците, за които вземания е налице постановена по гр.д. №2431/2014 г. по описа на
СРС, 51 състав, заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, а на 19.06.2015 г. е издаден и
изпълнителен лист. Настоящият съдебен състав намира, че процесната заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК е влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на
длъжника в срока по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по делото това обстоятелство е безспорно
между страните, респ. липсват твърдения и представени доказателства за подадено
възражение от длъжника по чл.414 ГПК, и от датата на влизане в сила на заповедта за
изпълнение е започнала да тече погасителната давност. Цитираната от въззивниците във
въззивната жалба т.14 от ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС не е приложима в настоящата
хипотеза.
При тези данни, следва да се приеме, че 5-год. погасителна давност за процесните
вземания не е изтекла, т.е. процесните вземания не са погасени по давност.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20091490/12.04.2021 г., постановено по гр.д.
№47117/2019 г. по описа на СРС, ГО, 36 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4